За политкоректния линч и новите войни
Тоталитаризмът не отиде в миналото. Той се разтвори в нашето бъдеще. Светът днес се управлява през медийния и предимно през интелектуалния инструментариум. Медиите са просто изпълнители на конструираните модели за подходящото масово обществено съзнание. Аналитичните центрове, т.нар. тинк-танкове, имат базови позиции в йерархията на западното държавно управление. Но, разбира се, това е силно неразбираемо за българската управленска и политическа действителност. Поради тази причина (на невежество у нас) финансираните отвън тинк-танкове необезпокоявано действат по нашите ширини, и то с огромна доза произвол, изграждайки паралелна власт, без да срещат никаква интелигентна съпротива. Българските управляващи трудно могат да си представят това, но ключовите и драматични събития днес на международната сцена всъщност са предварително обмислени, стратегически насочени и донякъде изчислени в аналитичните кабинети на глобалния фактор, доста време преди да „възникнат” в същинската действителност. На сайта DCLeaks, създаден, както е написано там, от американски активисти за свобода на словото, преди време беше публикувана колекция от 2500 документа от архива на „Отворено общество”, от които се вижда, че Джордж Сорос е много тясно „специализиран” в дейността си на международната сцена. Мрежовите структури на Сорос фактически демонтират монопола на държавата върху вземането на политически решения в доста страни. Демократичните структури се подменят със системата от неформални и непрозрачни връзки и контакти. Но най-страшното е, че самата подмяна е опакована в гръмки претенции за демократичност и защита на граждански права. Тоест демонтажът на демокрацията и въвеждането на задкулисно управление се представят в публичното пространство като точно обратното – борба за „демократично управление”. Нещо като знаменателния лозунг от „1984” на Джордж Оруел: „Войната – това е мир”. Тази технология на масово внушение постига много успехи в разни точки на света.
Постепенно и незабележимо започва да се изменя природата на държавното властово управление, което днес в максимална степен е притискано от неправителствени транснационални мрежи. В тези мрежи влизат неправителствени организации (НПО), които вече са придобили функции, които преди това са се намирали в обсега на правителствата. Най-мощните НПО действат на няколко различни равнища – локално, национално и глобално.
Това официално се потулва, но от време навреме някоя медия се обърква и казва определена доза истина. Например германският Der Freitag пише следното за превратите, организирани от Сорос: „Сорос е известен с това, че признава участието си в „смените на режимите” и в революциите едва тогава, когато нещата, извършени с неговото старание, вече останат назад в историята. Както в случая със „Солидарност” през 80-те в Полша. Или финансираното и много дълго подготвяно падане на правителството на Милошевич в Сърбия, което струва на Сорос стотици милиони долари. Той с удоволствие признава своето „авторство” и дори се хвали с него. Обаче по отношение на „Революцията на розите” в Грузия, когато пак сработи „машината на Сорос” и именно благословията му доведе на власт Саакашвили, американският милиардер вече е малко по-внимателен. А за смутовете в Египет и „Жасминовата революция” в Тунис самозваният филантроп със страст към разрушаване на държавите и обществата изобщо не признава своята роля в случващото се”. Статията за Сорос е цитирана и подчертана в „Купените журналисти”, книгата на германеца Удо Улфкоте, в която той развенчава напълно мита за плурализма в Германия, посочвайки огромен брой примери за ограничения, пропаганда и несвобода в най-мощните германски медии. Всъщност Отвореното общество на Сорос е по-скоро притворено общество за лобизъм и обяздване на публичните пространства в страните, обекти на неговите интервенции. Неотдавнашният случай с Албания също е много показателен. През януари 2011 г. съветникът на Сорос Джонас Ролет пише писмо до Ричард Верма, съветник на Хилъри Клинтън (по онова време държавен секретар на САЩ), в което подробно излага своето виждане за политическата криза в Албания, разразила се заради корупцията на премиера. Ролет предлага човек, който да „оправи” ситуацията. Съветникът на Сорос пише: „Мисля, че трябва бързо да се направят две неща. Да се използва международен натиск и да се окаже влияние върху премиера Бериша, а също и върху лидера на опозицията Еди Рама, за да прекратят демонстрациите и да снижат тона в публичното пространство. И освен това да се изпрати там медиатор”. Любопитно е, че съветник на Сорос (частно лице) си позволява да диктува „напътствия” на човек от апарата на държавния секретар на САЩ! В отговор като специален представител на ЕС в Албания е изпратен Мирослав Лайчак, посочен от Сорос. В момента Лайчак вече заема позицията министър на външните работи на Словакия, Ричард Верма е посланик на САЩ в Индия, а Хилъри Клинтън – кандидат за президентския пост в САЩ. Тази история за участието на Сорос в албанската действителност се излъчи по телевизионния канал Fox News, тъй като телевизията е близка до републиканците и се опитва да разобличи порочните практики на Хилъри, само че покрай нея става ясно и за активните властови контакти на Сорос.
Британското ляволиберално издание New Statesman още преди повече от десет години публикува разобличителна статия за това кого милиардерът Джордж Сорос удостоява с ръководни длъжности в неправителствените организации, които финансира и съфинансира. Много често това са бивши сътрудници на американските секретни служби или военни. „Джордж Сорос не е удобно директно да го наречем агент на ЦРУ, както правят някои. Но не може да има и най-малкото съмнение, че неговите фирми и неправителствени организации са много тясно интегрирани в експанзионистичните планове на САЩ”, пише New Statesman. Ясно е, че действията на Сорос в разни части на света изобщо не преследват филантропски цели за „демокрация” и „плурализъм”, а става дума за въвеждане на скрит контрол върху властовия апарат на страните. Как? Чрез овладяване на публичното пространство през медиите, използвайки легитимирането на изкуствени авторитети (безброй представители на неправителствени организации), както и чрез инвазиране на властовия апарат: един път през агентура на тъмно, втори път, използвайки откровено заплащане. Подобен е случаят на „Отворено общество” в Молдова. Фондът на Сорос заплаща възнаграждение на четирима от сътрудниците на кабинета на премиера, включително на неговия ръководител Йон Стурца. Според документите, публикувани в DCLeaks, изплатени са стотици хиляди долари, но за да няма проблем с нормите на закона, служителите са назначени като консултанти, за да ползват допълнителната опция за пари, в германския изследователски център Institut für Europäische Politik. Поддръжката на подобни „прогресивни” чиновници се очаква, че ще възвърне инвестицията си, като донесе благини (напр. одобряване на икономически и политически сделки) за националните интереси на САЩ. Този подход е само част от широкия спектър на тактически прийоми за изграждане, а след това и за извеждане на правилните властови позиции на агентура за влияние. Ето какво казва Джоузеф Самуел Най, създателят на теорията за „меката сила”: „Силата – това е способността да измениш поведението на другите, за да получиш това, което желаеш. Има три основни способа за тази цел: принуждение (палка), заплащане (морков) и привлекателност (мека сила)”. Днес понятието „мека сила” се използва в много по-обемен смисъл – това е способността да постигнеш целите си в една чужда държава, използвайки всякакви инструменти, които нанасят относително малък ущърб (материален или нематериален) в сравнение с класическите военни действия, целящи директна принуда.
Трудно е да се проумее, че използването на технологии „за убеждаване” е нещо, което е абсолютен факт в нашата действителност. В крайна сметка изкуството да убеждаваш е много по-ценно от всички други изкуства, защото хората се превръщат в роби на свободната си воля. Власт без принуда, това е най-ефективната власт. В момента времето за информационно взаимодействие между две точки е практически равно на нула, което дава невъобразими възможности за убеждаване на огромни аудитории от хора в определени тези. Съществува системно и нарочно внушение, което се осъществява най-добре през медиите. Масовите медии също така се явяват и граници на възможното говорене на истината. Функционерите на политкоректността, охраняващи публичното пространство, решават какви теми трябва да се обсъждат и какви – не. За кое може да се говори и кое е недопустимо. Новопоявилите се якобинци на единствено вярното мнение, заселили се по екраните на медиите, явно демонстрират, че всяко мнение, различно от тяхното собствено, е покушение върху приличието и достойнството. Само допреди година у нас беше абсолютно кощунство да се изкаже в значима медия с национален обхват някакво съмнение относно „смисъла и здравината” на ЕС. Европейският съюз беше непоклатим, вездесъщ и божествено прав за всяко решение и напътствие, дори то да беше в тежък ущърб на националния интерес (пример спирането на III и IV блок на АЕЦ „Козлодуй”). Съвсем скоро се оказа обаче, че ЕС може да бъде напускан, критикуван, хаотичен и дори некомпетентен в своите решения, касаещи общата сигурност и общите интереси на Европа. Същото предстои да се случи и с темата за НАТО. Днес тя е неприкосновена и запазена единствено за възхвали и дитирамби в чест на алианса. Функционерите на политкоректността, охраняващи публичното пространство на България, много зорко следят дали някой журналист няма да се усъмни в целите на НАТО. И изобщо напълно е „забранено” да се изразява „неправилно мнение” за същността и бъдещето на НАТО, тъй като това означава автоматично да се маргинализираш като „екстремист”, който няма място в официалното публично пространство. Разбира се, невежеството и човешката тъпота, както показва историята, винаги са държали курс към овладяване на публичната догма и унищожаване на интелигентността. Просто така е устроен светът. И Сократ не е могъл да докаже невинността си. И Галилей. И много други „есктремисти” в областта на мисленето. Например, ако утре Франция напусне НАТО, защото не е съгласна с операциите в източната полоса срещу Русия, внезапно функционерите на политкоректността ще започнат да поучават разюзданата Франция как трябва да се държи. Но е възможно и по-шокиращо развитие – САЩ излизат от НАТО (и без това алиансът не им е нужен освен за легитимация на действията, а и някои членки са тромави и спъват плановете). САЩ биха могли да се насочат към военна коалиция в Източна Европа и Прибалтика, хем бедни и послушни, хем русофобски настроени, хем корумпирани и с лесно овладяем властови апарат. Освен това въпросните държави са разположени в буферната зона, която е крайно време да спре да бъде буферна. И да се превърне в гореща. Така или иначе военното превъзходство на САЩ няма никаква нужда от практическата подкрепа на европейските държави освен с пропагандна цел. Фактът, че Обама „дипломатически полугневно” повдигна публично въпроса за парите в НАТО, идващи от европейците, както и за „ангажиментите” им в операциите, които били бутафорни (тоест крият се зад САЩ във войните, а после ползват плодовете), подсказва, че американците обсъждат подобна стратегия за бъдещето. Много по-лесно би било да сключват ситуационни военни съюзи, това би им осигурило по-голяма гъвкавост в стратегическите планове, отколкото да търпят колебанията на тази или онази държава. САЩ имат огромен брой свои бази по света. Who now cares about NATO? Америка придвижва собствените си военни операции. Ако страните от НАТО са съгласни, това е добре за медийното отразяване. Ако не са – няма никакво значение за САЩ.
„Аз умея само да се съмнявам”, казва Волтер. Европа – средището на поети и мислители, на революционери и смели откриватели, се е превърнала днес в сборище на жалки страхливци. Свободомислието, което през последните 400 години е било основа на европейския цивилизационен прогрес, днес се определя за нещо неприлично. Европейските народи са жертва на мощна медийна пропаганда, която се самоподхранва чрез инстинкта за запазване на статуквото. Тоест, ако не си политкоректен журналист, то нямаш място сред авторитетните журналисти и медии изобщо. В този смисъл в Европа е налице, конструира се и се поддържа един своеобразен тоталитарен медиен модел, който изхвърля журналистите, които пропукват „системата на общоприетото говорене”. Гражданите са принудени да възприемат послушно всяка избълвана от медиите лъжа и да я припознават за истина, макар да виждат отблизо, че това е неистина. Психологически парадокс, наречен „промиване на мозъка”. Публичното пространство е оплетено в гъста мрежа от изисквания за политкоректност, толерантност и човешки права. И най-малкото подозрение, че някой се осмелява да нарушава правилата на политкоректността, превръща този „объркал се” журналист в маргинал-аутсайдер. Това е известно на всички. А тези, които от тъпота не могат да го формулират, го усещат инстинктивно и се пазят. Повечето журналисти съблюдават точно както в условия на диктатура предписаните правила как да говорят и мислят „правилно”.
В миналото хората са били публично екзекутирани на площада. Днес с това се занимават медиите, разправяйки се безкомпромисно с всеки, който не желае да спазва политкоректността. Ако някой не вярва в бъдещето на НАТО, то той е опасен враг на „демократичните устои”. Мисленето е изключено. Съмненията са недопустими. Става дума за диктатура, която спуска шаблонно мислене. Никой не смее да оповести, че извън НАТО също има нормалитет! Че НАТО е просто един съюз, а не Божественото неопровержимо! Че НАТО отдавна изчерпи своя смисъл. Че тази военна организация се ползва както в услуга на частни бизнес интереси в областта на военната промишленост, така и за чисто геополитическите задачи на играча със силовото превъзходство – САЩ. Че всичко, за което напоследък НАТО здраво се подготвя, а именно заплахата от Русия, е пълна бутафория предвид истинските заплахи за света. Че НАТО започва да се държи все по-комично и по-неразумно. И това е тон, налаган от главния диригент, за когото целият останал свят е просто биомаса, която не схваща „заплахите за националната сигурност (тоест за хегемонията) на Америка”.
Ето какво пише Удо Улфкоте в книгата си „Купените журналисти”, посветена на медийната деградация в Германия: „Милиони зрители слушат журналиста Клаус Клебер по германската телевизия ZDF. В края на лятото през 2013 г. се обсъждаше въпроса, трябва ли западните войски да се намесват в гражданската война в Сирия. Клаус Клебер, обяснявайки какво е това война, каза следното: „Необходимо е да се каже, че в настоящия момент никой не говори за война в Сирия. Иде реч за нанасяне на ограничен военен удар като наказателна мярка”. Следователно, ако някой има намерение да нападне чужда държава и да я бомбардира, то това няма нищо общо с войната. Едновременно с това „Билд” нарече заплануваната операция „ограничена мисия”. Просто журналистите избягваха думата „война”. Ето така се осъществява политкоректната манипулация на масовото съзнание с помощта на словесни шаблони, формиращи мисленето на простосмъртните”. Зрителите са планктон, който действа съобразно внушенията. Благодарение на липсата на критично мислене най-силната държава във военно отношение, САЩ, си позволява всякакви корекции в разни части на света, които определя като „американски национален интерес”.
„Новите войни” на САЩ заслужават специално внимание, макар да е абсолютно недопустимо от политкоректна гледна точка да се говори за това. Трудно е САЩ да бъдат наречени империя, тъй като могъществото не бива да се обижда. Но по-задълбоченият поглед върху действителността показва, че САЩ са именно империя, която обаче води нов вид войни за овладяване на територии, различни от тези в миналото. Често това са войни, които могат да бъдат наречени „взаимно начинание”, отколкото войни на една държавност срещу друга. И двете страни водят война, нуждаейки се един от друг, поради което войната продължава дълго време без решителен резултат. Това съвсем не означава тайно споразумение, а просто обща заинтересованост от хаоса, в който всеки има своите ползи. Обикновено причините са икономически интереси, но нерядко и политически. Такъв е случаят с Украйна, на чиято територия се срещат няколко интереса, основно американски, руски и украински. САЩ не желаят спокойна Украйна, защото конструират „гореща точка” по границата с Русия и създават на руснаците неприятности. Русия не желае до себе си една проамериканска Украйна, тъй като се притеснява от разполагането на американски (или натовски) военни бази в такава близост. Самите украинци, които в момента са на власт, са такъв екстремистки типаж, че плуват добре само ако има форсмажорен водоем. Освен това военните действия дават възможност на иначе никому неинтересната Украйна да проси помощи, обявявайки се за жертва на „световното зло”. В идеен смисъл тази украинска роля се подхранва изключително от американците, тъй като е пропагандно удобна за САЩ. Така че и трите страни във войната са фактически заинтересовани от продължителен конфликт. Ако ей сега конфликтът приключи, то: Америка ще загуби горещата си точка (за която похарчи много време и пари), както и активната възможност за разполагане на военни бази; Украйна ще остане сама с абсолютното неумение да пребори нищетата, ще потъне в мъчително забвение от Запада, при това, оказвайки се насаме с онази Русия, която днес недалновидно оскърбява; а Русия ще загуби реалната опция да си възвърне едно-друго от териториите, които исторически са част от нейната народностна и имперска плът. Това е типична взаимноизгодна война. Повечето от съвременните конфликтни зони са именно такива войни с нисък интензитет. Войни, които се водят заради самата война. Подобна е и прословутата „война на САЩ с тероризма”. Това е война, в която не може да има решаващ удар, тъй като да унищожиш тероризма с военни средства е невъзможно. Но американската администрация укрепва своя образ на силен защитник на американския народ и света изобщо, а кръговете, които са заинтересовани от висок военен бюджет, получават своите сериозни пари. В отговор глобалният джихад (толкова удобен повод за добри военни бюджети) стяга редиците си и става още по-застрашителен. Изобщо чудесна симбиоза, която способства за една много дълга война, която лесно може да се мести от страна в страна, а освен това може да решава и стратегически задачи.
Глобалният тероризъм е добре насочван инструмент за изпълняване на геополитически задачи. За съжаление тази инструменталистка теза за тероризма като конструиран феномен на новите войни не е преувеличена. Тя е абсолютен факт. Необходимо е да се прави разлика между война (която е насилие с политическа цел) и престъпление (което е насилие за частен интерес). Само че тази разлика все повече се размива с въвличането на частни структури за опазване на националните интереси на държавите. Частният финансов интерес започва да задвижва конфликти, които са толкова сложни и драматични, с толкова много жертви, че нормалният човешки ум на обикновения гражданин не би допуснал, че подобна античовешкост е възможна. Уви, възможна е.
В момента една държава е слабо вероятно да започне едностранно война с друга държава от вида на войните от XX век. От една страна, това се дължи на изключително разрушителния ефект на новите военни технологии, тоест никой не желае да използва мощните оръжия, с които разполага. От друга страна, пречка за подобни конфликти са взаимните обвързаности, особено в сферата на военните технологии. Новите войни използват политиката на екстремизма, пораждането на вражда вътре в държавата – обект на инвазия, дестабилизацията и насаждането на страх и ненавист. Не става дума за захват на територии, а за установяване на политически контрол върху властта, който да осигури на държавата-агресор конкретни икономически предимства. За преки действащи лица в тези войни се използват както частни военизирани формирования, така и местни полеви командири, криминални банди, терористични групи и др. В момента на много места възникват граници между стабилни държави и области, напълно хаотични, в които се ширят перманентни войни, анархия и бандитизъм, с напълно разпадаща се държавност. Подобен пример е Иран с някои от държавите, с които граничи, примерно Ирак и Афганистан. В помощ на новите войни и разграждането на държавността отвътре отново идват медиите, представяйки красиво описание на пълния разпад. Лансира се доктрината, че националните държави са анахронизъм и имаме глобални човешки права и свободи. В този смисъл цяла Африка и половин Азия имат човешкото право да се изсипят в Европа и да търсят по-добър начин на живот. „Имат право!”, казват „атлантиците от последния ден” в Западна Европа, които до преди дванайсетина години не пускаха нито един източноевропеец да припари в подредените им държави. „Имат право!”, казват и американците, за които потопяването на Европа в хаос дава окончателно предимство при последващата подялба на света – между САЩ и доминиращия фактор в Азия. И ако някой посмее да изрази съмнение, че тази тенденция е пагубна за Европа, светкавично бива обявяван за нацист, некултурен невежа, който е далеч от естетиката на хуманизма, гражданските идеали и свободното мишление за човека като унифицирана представа за най-висше добро. Но както казва Еразъм Ротердамски, почтено е да се изобличава глупостта. Затова някои смели интелигентни практици все пак си позволяват да критикуват политическите къси хоризонти, макар след това да са подложени на публичен линч. Пример: Орбан. Може би всемирната хомогенност е нашето далечно бъдеще. Но преди това ще трябва да се справим с редица важни въпроси, някои от които доста кръвопролитни.
Опитът днес да се мисли за войните с традиционните термини от времето на Клаузевиц е абсолютна грешка. Разбираемите геополитически цели от онова време са заменени със съвсем нов възглед за това що е това война и какво трябва да постига. Първият етап от една съвременна война често представлява дезинтеграция на формалните структури по сигурността в държавата – обект на инвазия. Моделът на разграждане се представя като естествени реформи, създаване на партньорства, помощ в сферата на силовите структури, намаляване на армията и обвързване на държавата във военни организации за обща отбрана, които да създават илюзии за защита и да обезсмислят локалните амбиции за поддържане на военен потенциал. Когато говорим за НАТО, трябва да се подчертае, че страните от Източна Европа бяха приети в алианса със съвсем други цели, а не от прокламираната „демократична солидарност”. НАТО постепенно се трансформира от отбранителен съюз на равнопоставени държави в организация за придвижване на националните интереси на САЩ в глобален мащаб. В този смисъл поканата към редица безполезни страни да станат членки на НАТО не просто осигурява територии за логистика на натовското въоръжение, т.нар. бази, но „обещава” закрила, като по този начин парира възможността от създаването в някоя от тези страни на сериозен военен потенциал. Общите учения в повечето случаи целят просто да убедят „пепеляшките” на НАТО, че ако се наложи, разполагат с цялата натовска мощ. Което е най-голямата илюзия във века на новите войни. Така нито Унгария, нито Чехия, нито Румъния и прочее други държави, никоя от тях няма да реши да се превърне в един нов Израел, въоръжен до зъби. Ние например имаме няколко самолета, които почти са загинали от старост, но сме „спокойни” за националната си сигурност, тъй като невежеството в международните дела ни дава илюзията, че сме защитени. А всъщност сме покорени. Но дето се вика, не е нужна шапка на този, който няма глава. Една киргизка пословица пък казва: „Глупакът и в родината си попада в плен”.
Тоест България поддържа само формален суверенитет, а не реален. Защото ключова характеристика на частично недееспособните държави е загубата на контрол върху инструментите на физическата принуда, както и силното фрагментиране на тези инструменти. Живеещите по селата у нас прекрасно разбират за какво става дума предвид многобройните и застрашаващи живота им грабежи, които родната ни държава няма ресурс да преустанови. Отново на хартия, формално, има ресурс, полиция и пр. В действителност обаче проблемът не може да бъде решен. Тоест у нас отдавна е включен дезинтеграционният цикъл. България е фалирала по отношение на способността да поддържа практически контрол върху територията си. Новите войни, когато поразяват стабилни държави с традиции, представляват просто тенденция за десуверенизация – имат за цел ерозия и дезинтеграция на държавната власт, за да бъде тя по-лесно насочвана. А също и окупация на медийното пространство, тъй като политическата власт преминава през избори, в които е необходимо хората да имат „полезни” за глобалния хегемон убеждения. Ако държавата – обект на инвазия, е изкуствена държава, съшита и удържана от диктатор, новите войни сриват държавността до основи и предизвикват племенен етнопримитивизъм. Това са войни на етнически чистки, възвръщане към анархията и „хуманитарни интервенции”, един термин, който официално се използва за легитимиране на войни, например в Косово, Ирак, Афганистан. В този смисъл в Германия се инфилтрира политическа агентура по върховете, купува се елит (включително и бизнес елит чрез отваряне на пазари), предлага се партньорство, контролират се основните медии, което като съвкупност дава възможност да се насочват политическите решения в правилната посока. (Не напълно, но в голяма степен. Свидетели сме на борбата, която се води за Северен поток 2 между атлантическия фактор и местния германски елит.) САЩ често използват огромния си платежоспособен пазар плюс някои прилежащи допълнителни пазари като Канада за диктуване на условия на държави, зависими от експорта, какъвто е случаят с Германия, Япония, Китай и др. За разлика от класическите държави, където се „пипа с фина мека ръкавица”, в страни като Либия и Ирак новите войни са брутални и груби и съвсем ясно придобиват чертите на proxy wars, финансиране на местни групировки за решаване на задачите на хегемона. Като цяло анархоплеменните войни добиват формата на абсолютна катастрофа, пълно унищожение на основите на обществото и разделяне на територията между полеви командири на племенни банди. Целта е преразпределяне на територии, които впоследствие да се използват за интересите на окупационния фактор. За съжаление САЩ често губят контрол върху планирания процес и произвеждат чудовища, които по-късно започват да се самоподхранват и да действат изключително срещу американската държава. Технологията за разсаждане на местен ислямски тероризъм за решаване на краткосрочни задачи роди екстремистка идеология, която с времето излезе извън рамките на локалните региони и се превърна в явление от глобален мащаб, на което в момента дори Европа става жертва. Принуждаването към мир в тези унищожени държави не може да даде бърз и щастлив резултат, доколкото насаждането на омраза и ненавист атакува умовете и чувствата на хората. Хората имат емоции и памет. Експериментите с насаждане на омраза за решаване на задачи от геополитически характер са подчертано престъпни. И трябва да бъдат подложени на публична дискусия в „демократична” Америка. Експериментите обаче са част от стратегиите на новите войни, което оправдава тяхната секретност, особено в началните етапи, те често представляват специални операции, често се прикриват и легитимират като „спешно необходими за националната сигурност на САЩ”, какъвто беше случаят с Ирак. Стратегическата цел на САЩ мощна Югославия да бъде разкъсана на минидържавици, неспособни да осигурят силна армия и сериозна индустрия на Балканския полуостров, доведе до етновойната в Югославия. След като целта беше постигната, започнаха „операции за помиряване”, разговори за хуманно съжителство, разполагане на американска база в Косово, призиви за демократично и толерантно поведение и пр. Вмешателството в Косово през 1999 г. беше определено като първата война за правата на човека. Тоест първо създаваме катастрофата, след това раздробяваме, коригираме границите и конструираме нови минидържавности, като в крайна сметка представяме войната (тоест американския стратегически интерес) като резонни демократични нужди на местните етнически групи. Класически тип нова война от грубия формат. Подобна е ситуацията в Сирия. Става дума за типова форма на война, която като стратегия се повтаря в разни части на света, разбира се, с определени локални разлики. Много важен елемент от технологията на новите войни е употребата на медиите, които представят войните като „хуманитарни интервенции” на международната общност. Войната обикновено се тиражира като „защита на населението” от управляващия диктатор, пускат се „умни” бомби, на които всички ръкопляскат, а твърдо на земята воюват „демократични” бунтовници, подпомагани от „целия демократичен свят”. Например в Либия през 2011 г. британски и френски спецназ консултираха „въстаниците” как да се справят със съпротивата срещу Кадафи. Разбира се, производството на „въстаници” е част от технологията на новите войни, в които непременно е въвлечено и някакво „гражданство”, къде реално, къде измислено, както в Сирия, но идеята на това „гражданско участие” е да се представи войната на окупатора като война за справедливост. Умно измислена технология! Когато обаче започне да се повтаря непрекъснато, тя губи своята „истинност” и съответно се разкрива като обикновена военна технология дори пред най-непрозорливите относително мислещи хора.
След края на Студената война САЩ намаляват бюджета си за отбрана с 1/3, но се оказа, че става дума по-скоро за личния състав. Разходите за военни разработки и изследвания не се ограничават много. Концепциите за новите войни са свързани с въвеждането на войната-зрелище, нещо, което се случва далеч от Америка, с използване на компютри и нови комуникационни технологии. Министерството на отбраната на САЩ привлича дори хора от Холивуд, които да помагат при разработването на най-лошите варианти за терористични удари, които могат да изненадат Америка. Изключително любопитен факт от гледна точка на това, че събирането на подобни идеи от предпазливост и желание за прогноза на практика може да осигури и сценарии за бъдещи войни. Доналд Ръмсфелд започва да говори за свръхпревъзходство и за нови начини на мислене и водене на войни. За използване на неочаквани средства. Обикновено във войните на Америка винаги е имало сценарен ефект и полъх от Холивуд, който, разбира се, струва стотици хиляди човешки животи. Войните се представят за смели походи срещу дадена Империя на злото. Ако не е комунизъм, ще е тероризъм. Ако не е Ал Кайда, ще е „Ислямска държава”. Основното послание е, че Америка изпълнява мисия и избавя останалия свят от враговете. Когато войната се представи като „хуманна” и „за демокрация”, по-лесно се възприема от зрителите. Представяте ли си, ако всеки американски зрител знаеше, че САЩ водят войни, не „освободителни”, а окупационни?! Затова преди всяка американска война медиите внимателно и продължително описват образа на врага. Посочват го. Засилват краските, доизмислят това-онова, отразяват сигналите за химическо оръжие или ядрен арсенал, след което всичко е подготвено за началото на войната. Идва ред на внезапното „гражданско недоволство” и бунтовна опозиция и така нататък. За съжаление свалянето на лошите режими няма нищо общо с построяването на демокрация. Успешната стратегия по създаването на съпротива вътре в държавата, произвеждането на хаос и бойци, които да внасят неуправляемост в ситуацията, впоследствие приключва с това, че неуправляемостта остава. Абсолютният хаос не може да произведе конструкция за демокрация. Това САЩ не искат да признаят. Защото означава да признаят нехуманния характер на войните, които водят. А те казват на зрителите, че воюват „за демокрация”... Властта – това не е табелка на вратата в кабинета. А реалната, действителна способност да управляваш. През 2003 г. неопитните лица от апарата на Републиканската партия са позиционирани в специална защитена зона на Багдад, където е тихо, спокойно, има фонтани и зеленина. Те неуморно работят по създаването на готов за употреба модел на демокрация, който да бъде внедрен в Ирак. Планът им включва 12 стъпки. И целият свят е свидетел, че той се провали. В момента Ирак е изпълнен с опълчение срещу американската окупация. Изобщо войните на САЩ изглеждат на пръв поглед успешни. Особено в разграждането. Но реално произвеждат нарастващ и аргументиран антиамериканизъм. Глобалната агресия предизвиква глобално политическо пробуждане.