Изказване в дискусия на тема „25 години Международен валутен фонд и Световна банка в България” и на представяне на изследването „Международните финансови институции и българският експеримент”

Димитър Манолов, президент на Конфедерация на труда „Подкрепа”

През всичките тези години сътрудничеството с Международния валутен фонд и със Световната банка би могло да бъде четено по най-различен начин. Но това, което вече може да бъде обобщено и да бъде изведено като основна насока и резултат от цялата тази дейност, беше категоричното намаляване на участието на държавата в различните сектори – било на икономиката, било на общественото развитие. Целенасоченото ни тласкане към това оттегляне. Моето лично мнение, както и мнението на нашата организация, вече съм го заявявал, и то е, че по този път ние отидохме твърде далеч. Прескочихме граници, които не биваше да бъдат прескачани. И оставихме държавата си безпомощна по отношение на нейните отговорности към обществото такова, каквото искаме да го виждаме. Понеже предстои да се занимаваме с ретроспекции, с реминисценции и с оценки на процесите такива, каквито са ставали в миналото, аз си мисля, че твърде много неща можехме да направим по друг начин.

Виждам и друго: колкото и ролята на тези международни финансови институции в България да не е такава, каквато беше, да речем, преди 25 години, виждам, че те продължават да следват същата логика в политиката си. Често пъти късогледо. Когато правехме всичките тези неща – признавам си, поне в „Подкрепа”, – ние се „събрахме от улицата”, бяхме такива хора, ентусиасти, които искахме за два-три дни да направим някакъв свят, който да стане по-добър от този, в който живеехме. В този смисъл не може да се предполага наличието на голям опит, ние си представяхме, че като направим една-две работи, и нещата ще станат различни. Оказа се, че всички бяхме водени за носа по някакъв път, без да е много ясно каква крайна цел преследваме. Например приватизацията. Какво ще получим, когато приватизираме всичко? Защото, видите ли, свободният пазар, той бил нещо много хубаво и той бил регулатор на всичко. Никой обаче не задава въпроса, къде по света има свободен пазар? Имало ли е въобще някога свободен пазар? Имало ли е някъде напълно свободна конкуренция без намеса на някакви външни фактори? Въпреки това ние извършихме този акт и днес берем горчивите му плодове.

Разбира се, темата, по която се считам за най-силен, бяха реформите в социалното осигуряване. Ние все пак успяхме да спасим нещо мъничко от МВФ и Световната банка благодарение може би най-вече на експертните усилия, които Международната организация на труда положи. В противен случай беше твърде възможно днес да имаме социалноосигурителна и пенсионна система от съвсем различен тип. Такъв, от който преди 6-7 години Полша и Унгария започнаха да се отказват, когато разбраха какво всъщност им се е случило. Друг е въпросът, каква е перспективата пред това, което сме спасили, и в каква посока то трябва да се развива. Между другото към онова време в този цялостен процес се намесваха и други институции, които в никакъв случай не бива да се пропускат. Специално за пенсионната система хубаво е дебело да подчертаем участието на Американската агенция за международно развитие, както тогава се наричаше, която днес оперира в България под друго име. Хубав въпрос е какво е налагало подобни институции да се намесват и с каква цел то е било правено, но резултатът беше видян. Аз, разбира се, правейки своите изводи и обобщения, си спомням например как същата тази институция командирова една голяма българска делегация в Аржентина и Чили, за да видим как работят тези системи там. Само че резултатът, който беше постигнат, беше диаметрално противоположен на търсения. Вместо да плеснем с ръце и да кажем: „Това са страхотни неща!”, ние се върнахме в България и си казахме: „Трябва на всяка цена да пазим пенсионната ни система от подобни безумия, каквито се случват на такива места”.

Несъстоятелността на изцяло приватизираната частна пенсионна система на Чили си личеше още тогава, преди да започне да плаща пенсии, дори и когато беше едностранчиво представяна. Беше ясно, че внасяните пари работят единствено в полза на частните пенсионни фондове, а осигурените лица губят правата си за старини – все неща, които всички видяха след шумния крах на тази пенсионна система, толкова хвалена от някои „експерти” у нас. Латиноамериканските страни постепенно се отказаха от този преход, повечето източноевропейски държави също. Само у нас се предприемат по същество верни, но за съжаление, половинчати мерки. Слава Богу, в някаква степен успяхме. Тази борба, разбира се, продължава. Ще видим до какъв край и какво ще се случи на финала.

Но като цяло, правейки тези обобщения, моята оценка не е никак радостна. Всъщност големият въпрос е кое беше повече – медът или жилото? Със сигурност множество политици, учени, икономисти и финансисти могат да направят по-обобщена картина заради огромното си участие в тези процеси. Но ако на мен сега ми предстоеше да взема решение, щях да кажа: „Не ви искам нито меда, нито жилото!”.

Дано уроците от случилото се бъдат научени и идващите след нас да вършат по-умни неща от тези, които ние някога свършихме, водени от различни причини и участвайки по едни или други начини, преследвайки някакви цели. Колко сме ги постигнали, е отделен въпрос. На мен лично много би ми се искало някои въпроси отново да бъдат поставени на дневен ред, но времето се движи само напред и никога назад. Дано занапред да сме по-умни и да сме си направили изводите от това, което ни е минало през главите.