„Моля, приемете моите поздравления за капитулацията на фелдмаршал Паулус и края на цялата 6-та германска армия. Това е наистина невероятно постижение” – с тези думи завършва телеграмата на британския премиер Уинстън Чърчил до съветския главнокомандващ и генерален секретар на комунистическата партия Йосиф Сталин, точно преди 75 години. Битката става повратна точка в историята на Втората световна война и на целия свят. Само че днес тази годишнина ще бъде отбелязана тържествено само в Русия. Преди два дни в речта си за състоянието на съюза, президентът на САЩ, Доналд Тръмп, посочи Москва като един от двата стратегически противника на страната си. Той едва ли ще си спомни какво дължат не само американците, но и цялото човечество на хората, сражавали се за Сталинград.
Оценката на съвременниците на събитията през 1943 г. е категорична – „Като главнокомандващ на въоръжените сили на САЩ ви поздравявам с брилянтната победа при Сталинград, извоювана от армиите под вашето върховно командване. Тези сто шестдесет и два дни на епична битка за града, който увековечи вашето име и решителния резултат, който всички американци празнуват днес, ще останат една от най-гордите глави в тази война на хората, обединени срещу нацизма и неговите поддръжници. Командирите и войниците на вашите армии на фронта и мъжете, и жените, които ги подкрепят във фабриките и полетата, не само покриха със слава своите оръжия, но и се превърнаха във вдъхновение и пример за всички обединени нации, да съберат цялата си енергия и да постигнат пълна победа и безусловна капитулация на общия враг” – това са думи на един от най-успешните американски президенти Франклин Делано Рузвелт.
Въпреки че за събитията от това време е изписано много, днес се обръща малко внимание на влиянието, което победата при Сталинград има върху световната дипломация и отношенията на СССР със САЩ и Великобритания. Те не са никак безоблачни, дори през Втората световна война, когато трите държави са съюзници. Всъщност съюзът им е изстрадан и осъществен по принуда. Днес политиците и историците на запад все по-често обвиняват Русия и СССР за началото на световния конфликт заради пакта Рибентроп-Молотов, като удобно забравят как през 1938 г. Великобритания и Франция подаряват Чехословакия на Хитлер. По-късно, през есента на 1939 г., в така наречената „Странна война”, британските и френските войски стоят и чакат. Техните държави са обявили война на Германия, но не предприемат никакви сериозни действия в очакване СССР и Третият райх да се сблъскат. И така, докато не ги помита немската военна машина.
Едва тежките бомбардировки над Лондон и опасността от десант на Вермахта на острова карат Чърчил, който изконно мрази болшевизма, да се замисли за сътрудничество с Москва. То става възможно едва след 22 юни 1941 г., когато и СССР е нападнат от нацистите. Днес все по-рядко се говори защо Хитлер решава да смени посоката на удара си. Причината е в расовата му теория. Той смята англо-саксонците за част от арийската раса и очаква с помощта на поддръжниците си на острова да убеди Англия да мине на негова страна. Симпатизанти на идеологията му има не само в средите на Камарата на лордове, но – както се оказва – дори и в кралското семейство. За това ни напомниха кадрите с днешната британска кралица, убедена от чичо си, от бъдещия крал Едуард VIII, през 1933 г. да отправи нацистки поздрав на моравата пред двореца.
Така германският диктатор решава да се справи със съветите, докато с бомбардировки и политически натиск накара Британия да се присъедини към Райха.
Началото на войната е съкрушително за Червената армия, тя губи почти 70% от техниката си и численото си превъзходство. За две седмици Вермахтът навлиза на над 400 километра навътре в съветските територии. Бъдещите съюзници на Москва тогава засвидетелстват подкрепата си само с дипломатически ноти. Началото на истинското сътрудничество идва едва след 5 декември 1941 г., когато за пръв път от началото на войната в Европа, германската армия търпи поражение и започва да отстъпва пред съветския натиск под Москва. Въпреки че първите доставки на суровини към СССР от страна на Вашингтон са направени през септември, едва след този обрат е подписан истински договор за съюз и започват както регулярните срещи на външните министри, така и постоянни доставки за помощ към Червената армия. Опитите на Сталин и съветското правителство да намерят подкрепа от съюзниците си за войната в Европа остават безплодни до лятото на 1944 г.
Голямата промяна идва в края на 1942 г. и началото на 1943 г. Заради неуспеха под Москва Хитлер е поел еднолично командването на армиите си. През лятото на 1942 г. войските му се насочват на юг, в опит да овладеят нефтените залежи на Кавказ. Върху тази опасност са и всички разговори водени между Сталин и Чърчил през годината. Съветският ръководител е убеден, че страната му ще се справи със защитата на енергийните ресурси. Без тях Германия не е в състояние да поддържа армията и индустрията си. Направлението към Сталинград е второстепенно. То цели защита на германските войски от север, както и прекъсването на важния речен път по Волга. Името на града постепенно го превръща в болезнена фикция за фюрера. Той иска да спечели един огромен трофей за пропагандата си. Макар и първоначално от съветска страна да не виждат операцията по този начин, постепенно тя се превръща в капан за германците. След изключително тежките боеве в града от 13 септември, на 19 ноември започва съветското контранастъпление. В операция „Уран”, Червената армия обгражда войските на маршал Паулус в диаметър 100 километра около града. За да избегне още по-катастрофално обкръжение, Вермахтът е принуден да започне паническо отстъпление от Кавказ, без да е стигнал до каспийския нефт.
В началото на февруари 1943 г., въпреки неистовите опити на маршал Манщайн да пробие обръча около Сталинград, 6-та германска армия е унищожена.
Най-ясната оценка на събитията дава Уинстън Чърчил. В Историята на Втората световна война, която той пише в началото на 50-те години, въпреки започналия студен глобален конфликт, той казва: „Съкрушителната катастрофа, която застигна германската армия, сложи край на гигантския опит на Хитлер да завладее Русия със силата на оръжието и да разруши комунизма”.
Битката при Сталинград отнема инициативата на Райха. Оттук нататък само битката при Курск дели германците от пълното поражение. В дипломацията, победата на Волга, отваря вратата за прякото сътрудничество на тримата големи. Чърчил и Рузвелт се съгласяват да пропътуват хиляди километри до иранската столица Техеран, за да се срещнат със Сталин. Той стига до града с бронираната си влакова композиция, без да напуска териториите, контролирани от Червената армия. Този реверанс от страна на западните лидери показва мястото, което Съветският съюз си извоюва с победите през първите години на войната. Ако до 1939 г. СССР е в очите на Запада една регионална сила и странен обществен експеримент, то Сталинград го превръща в световен колос.
На специална церемония, на 29 ноември 1943 г., по време на конференцията в Техеран, Чърчил поднася на Сталин меч, изготвен по заповед на британския крал Джордж VI. На острието е изписано – „На гражданите със стоманени сърца на Сталинград. Подарък от Крал Джордж VI, в знак на признателност от британския народ”.
Днес хората на Европа са склонни да забравят, че Русия на няколко пъти ги спасява от чудовищата, които самите те създават. Общата ни история се превръща в бойно поле, на което все по-често падат в жертва спомените, които не трябва да се забравят. Тази битка за съзнанието, за съжаление, изкривява картината и от двете страни на барикадата, а за да не се повтарят лошите примери от миналото ни трябва да се борим с тях заедно.