Проблемите с Турция, Източна Европа и Доналд Тръмп могат да разкъсат по шевовете и без друго разнебитения алианс

Ако броят на чакащите за прием в един клуб определяше неговата жизнеспособност, то Северноатлантическият алианс щеше да е в отлична форма. На последната среща на върха във Варшава НАТО приветства своята 29-та страна-членка – Черна гора, което означава, че сега броят на страните в алианса надхвърля този на Европейския съюз . Съседна Македония чака вратите да се отворят за нея в продължение на 17 години, но всеки път среща блокажа на Гърция, заради дългогодишния спор за името „Македония”. Босна също иска да членува в НАТО, но условието за това е първо да преодолее вътрешното си разделение. Членството на Грузия бе отложено заради опасенията, че би предизвикало негодуванието на Русия, но това не попречи на страната да стане терен за учения на НАТО.

Може би по-изненадващото е, че традиционно неутралните скандинавски държави Швеция и Финландия вдигнаха шум около евентуалното си присъединяване към алианса. Те взеха участие в последната среща на върха на страните от НАТО. Сигурно онова, което ги тревожи са руските рокади в близост до границите им, както и ситуацията в Украйна. Дори и да не стигнат до формална заявка за присъединяване, те подписват договори за отбрана със САЩ и вероятно все по-често ще координират военните си въпроси с НАТО. Нещо като „да пушиш, без да гълташ”.

В същото време, ситуацията в Прибалтика и по границата с Русия се разгорещява. НАТО проведе военни учения по суша, въздух и вода, като подготовка за разполагането на няколко хиляди войници в Балтийските държави и Източна Полша. В отговор на изграждането на противоракетен щит в Полша, Русия планира да разположи ядрени ракети в Калининград.

До неотдавна изглеждаше сякаш алиансът НАТО е изгубил влечението си към Студената война. Много скоро след разпада на Съветския съюз дойде войната в Югославия – едно ужасно напомняне, че освен всичко, Европа може да бъде и изключително опасно място, а през 1999 г. НАТО предприе и първата си военна мисия за свалянето на Свободан Милошевич. През 90-те години алиансът се разшири значително с присъединяването на страните от Източна Европа и Прибалтийските държави и постави началото на модернизиране на въоръжението и военни учения. Точно по това време, НАТО започна да обмисля и операции в далечна чужбина, които излизат извън рамките на защитата на страните-членки. Започналата през 2001 г. война в Афганистан значително разшири границите на онова, което дефинира алианса като такъв. Последвалият неуспех на мисията в Афганистан и провалът на опитите за ликвидиране на талибаните стана повод за ново търсене на идентичността на организацията. Но руският отпор на разширяващото се западно влияние – в Грузия през 2008 г. и в Украйна през 2014 г., ненадейно даде ново усещане за смисъл и целеустременост (или по-скоро поизтупа старото от праха) . Борбата с „Ислямска държава” в Ирак, Сирия и Либия добави още една причина за съществуването на Северноатлантическия алианс. Организациите за сигурност просперират във времена на заплаха. И ето, че НАТО се върна в играта.

В условията на нарастващи заплахи и нетърпеливи кандидати за членство, НАТО би трябвало да изживява същинското си прераждане. Но въпреки благоприятните предпоставки, алиансът е на път да се разпадне на съставните си части. Той е изправен пред важни разногласия в редиците си . Има голяма вероятност една от страните-членки скоро да последва модела Брекзит. Всяка държава може да дръпне бримката, която ще разплете натовския чорап.

Проблемът с Турция

Турция е член на НАТО от близо 65 години. Тя не е сред страните учредителки, но се присъединява към алианса още с първата вълна през 1952 г., заедно с Гърция. И така, Турция членува в НАТО преди Испания и дори преди Западна Германия . Вярно е, че Турция невинаги е била отстъпчив партньор. През 1974 г. спорът с Гърция, която също е член на НАТО, прерасна в турска инвазия в Кипър. САЩ наложиха оръжейно ембарго на Турция, която отвърна със забрана на американските военни активности на територията на страната. Кавгата не продължи задълго. Същевременно, САЩ явно са имали достатъчно вяра на Турция, за да разположат ядрени оръжия там, първите ядрени бойни глави, а след това и тактическо ядрено оръжие . Днес в базата в „Инджирлик” се намират 50 ядрени бомби B-61, което я прави най-голямото съоръжение за съхранение на ядрени оръжия на НАТО . По времето на първата война в Персийския залив от базата „Инджирлик” бяха направени над 5000 полета към Ирак, което ѝ отрежда първостепенна роля в тази война. В операциите срещу талибаните в Афганистан, Турция изпрати около 2000 войници, на два пъти пое командването на Международните стабилизиращи сили и се ангажира със съдействие в помощ на укрепването на страната.

Всъщност Турция невинаги се е държала като отборен играч. Например, по време на войната в Ирак, правителството на Реджеп Ердоган отказа да предостави на Съединените щати базата „Инджирлик” за летателни мисии, тъй като операцията не се осъществява под шапката на НАТО или ООН . След това Вашингтон трябваше дълго и мъчително да лобира, докато накрая получи разрешение да извършва полетите от „Инджирлик” срещу „Ислямска държава”.

Въпросът за Сирия се утвърди като най-голямата разделителна линия между Турция и НАТО. В своя стремеж да отстрани Башар Асад, Турция подкрепи антиправителствени играчи, които не се нравят на НАТО (в интерес на истината, същото важи и за някои от временните съюзници на САЩ на територията на самата Сирия). Едва наскоро, след няколко ужасяващи терористични атаки, Турция най-накрая осъзна неотложната нужда от борба с „Ислямска държава”. В същото време, Турция е обезпокоена от факта, че най-ефективните бойци срещу Асад в Сирия са кюрдите, които работят с кюрдските сепаратисти в югоизточна Турция . Ето защо, когато стартира въздушни удари в Ирак и Сирия през 2015 г., Турция ги насочи не само към „Ислямска държава”, но също и към кюрдските бойци. Миналия месец турски сухопътни части навлязоха в Сирия, с което едновременно изтласкаха ИДИЛ далеч от своята граница и попречиха на кюрдската автономия Рожава да се разшири.

След опита за преврат в средата на юли т.г. Ердоган умножи усилията си за възстановяване на отношенията с Русия. Той бе дълбоко разочарован от отказа на Съединените щати да екстрадират ислямския проповедник Фетхуллах Гюлен, когото Анкара сочи като основна фигура зад преврата. Посланието към Вашингтон от срещата на високо равнище в Кремъл е нещо като „Върви по дяволите!” Нещо повече, в руските медии това сближаване бе интерпретирано като начало на процедурата по развод между НАТО и Анкара и предстоящ годеж с Русия . Досега сътрудничеството в областта на отбраната между двете страни бе по-скоро символично, отколкото по същество.

„До този момент Турция търсеше сътрудничество с НАТО”, заяви турският външен министър Мевлют Чавушоглу и добави: „Но резултатите, които получаваме не ни задоволяват. Ето защо, съвсем естествено е да търсим и други варианти. Но ние не разглеждаме това като ход против НАТО.”

И така, изглежда Турция неумолимо се движи в посока на такава независима позиция, каквато Франция бе заела по време на Студената война, оттегляйки се от НАТО и изграждайки свой собствен ядрен арсенал. Всъщност, турският голизъм е онова, което Юмер Ташпънар нарича нов ултранационализъм, зараждащ се около Ердоган:

„Подобно на Шарл дьо Гол, който през 60-те години се противопостави с политиките си на САЩ и НАТО, в дългосрочен план Голистка Турция може да постави под въпрос както членството си във военната структура НАТО, така и дългото чакане за вечно изплъзващото се членство в ЕС. В търсене на пълната си независимост, цялостния си суверенитет, стратегическо влияние и най-важното – „национален престиж, слава и величие”, Голистка Турция може избере пътя на своя собствена „политика на сдържане” – ядрено възпиране, на своята Realpolitik с държави като Русия, Китай и Индия. ”

Дали наистина Турция би излязла от НАТО? Вероятно би го направила, провокирана от раздразнението си – заради дългогодишните колебания на Европа за членството ѝ в ЕС или заради противоречивата реакция на САЩ на военния преврат. Друга причина може да са сметките, които Турция си прави, че Русия е по-добрата партия или че отърсвайки се от старите колонизатори, би спечелила точки в надпреварата с Иран и Саудитска Арабия за влияние в Близкия Изток. Това няма да е първият случай, в който някоя страна избира националния интерес пред облагите от членството в един ексклузивен транснационален клуб.

Проблемът с Източна Европа

Ако Турция беше просто трън в петата на НАТО, то източникът на дразнение можеше да се премахне и алиансът да продължи напред. В края на краищата, Турция отдавна е проблемен партньор. Но НАТО се изправя пред редица голистки предизвикателства и в други страни от Източна Европа. Един пример е Унгария, която начело с Виктор Орбан действа доста избирателно по отношение на политиките на НАТО . Тя похвали НАТО за решението да направи нещо за мигрантите, изтъквайки собствената си роля във взимането на това решение. В същото време, Унгария се сближава с Русия и твърдо заявява, че тя не е заплаха за Европа . Това затопляне на отношенията с Москва е отчасти по прагматични причини – осигуряване на руски газ и диверсифициране на търговските връзки, а също и по идеологически причини – Орбан харесва модела на демокрация, която Путин налага . Въпреки множеството си противоречия с ЕС, Орбан подкрепи създаването на обща европейска армия. Ако бъде реализирана подобна идея, това би означавало създаване на пряка конкуренция на НАТО и дори може да става дума за замяната на алианса и отпадането на САЩ от уравнението . Вероятно Орбан гледа далеч отвъд сегашното напрежение между Изтока и Запада във времената, когато Съединените щати ще се измъкнат от Близкия Изток и ще се насочат към Азия. Но ако нещата не се случат точно така и САЩ успеят да излязат сухи от сегашната ситуация, какво ще прави една малка Унгария?

Чехия и Словакия се присъединиха към призивите на Унгария за сваляне на европейските санкции срещу Москва, наложени след анексирането на Крим . От 2014 г. и двете държави са лишени от присъствието на натовски войници, макар след това Словакия да покани НАТО да създаде команден център (Force Integration Unit).

България също се опита да прекрачи тънката разделителна линия между членството в НАТО и добрите отношения  Русия. Това лято тя отказа участие в натовския флот, който беше предназначен за противодействие на руското влияние в Черно море. Въпреки това, тя ще участва заедно с Румъния в натовска бригада, а съвместно със САЩ вече извършва въздушни патрули над Черно море.

Голяма част от страните от ЕС се отнасят скептично към провокирането на конфликт с Русия. Според The Financial Times на последната среща на върха на НАТО, гръцкият министър-председател Алексис Ципрас е заявил, че е крайно време да се излезе от задънената улица на отношенията с Москва . Въпреки, че след изявлението на Ципрас никой не се е включил в негова подкрепа, The Financial Times отбелязва:

„Малко преди срещата, германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер обвини алианса в подклаждане на конфликт с Русия, а поводът бяха военните учения в Полша. В самото навечерие на срещата, френският президент Франсоа Оланд заяви, че Русия трябва да бъде разглеждана като „партньор”, а не като враг.”

В същото време, според Пентагона „Ислямска държава” е в отстъпление на всички фронтове – тя загуби контрола над Рамади, както и излаз към турската граница и 25 000 километра от контролираните от нея територии. Ако Русия отново стане партньор, а „Ислямска държава” продължи да губи позиции, НАТО отново ще трябва да отговори на вечния екзистенциален въпрос: Какъв е смисълът на съществуването на НАТО?

Проблемът с Тръмп

Освен предизвикателствата, които стоят по периферията на алианса, има един проблем, който се забива директно като нож в гърба на НАТО. Това е въпросът, който републиканският кандидат за президент Доналд Тръмп постави, а именно – за ползата от продължаването на участието на САЩ в НАТО . Според него, европейците не плащат своя справедлив дял, което означава, че американците просто трябва да си стоят вкъщи и да оставят страните отвъд Атлантика сами да решават проблемите си. Въпреки че външнополитическата върхушка във Вашингтон се превъзбуди от изказванията на Тръмп, те бяха просто ехо на непрекъснатите призиви на САЩ към европейските държави да увеличат разходите си за отбрана и да поемат своя дял от вноските в алианса. Предизвикателство е обаче, че повечето европейски правителства „нямат мегдан” да увеличат вноските си в НАТО, освен ако не искат да срещнат гнева на своите избиратели, заради орязването на социалните разходи. Всички страни-членки на ЕС трябва да поддържат своите бюджети в рамките на определени фискални ограничения. Ето какво споделя Ясек Ростовски, бивш министър на финансите на Полша: „ Самият аз се сблъсках с това като финансов министър по времето на и след финансовата криза от 2008 г. На два пъти се наложи да намаля разходите, за да отговаряме на правилата на Пакта за стабилност и растеж на ЕС и почти нямах други варианти, освен да намаля бюджета за отбрана.”

Перспективата за кандидат-президент на САЩ, който оспорва самото съществуване на НАТО, може да изглежда много вълнуваща. Но вероятно резултатът от това ще бъде насочване на усилията към увеличаване на военните разходи на европейските страни, което не означава непременно успоредно намаляване на разходите на Пентагона. На свой ред, това може да резултира в диверсифициране на финансирането на НАТО и повече ограничения за европейските граждани.

И все пак, позицията на Тръмп за НАТО създаде известно разделение в американското общество спрямо алианса. Въпреки, че мнозинството американци имат позитивно отношение към НАТО, една четвърт от респондентите в последните изследвания са на диаметрално противоположното мнение. Нещо повече, 37% от запитаните отговарят, че не биха подкрепили влизането в сила на член 5 от Северноатлантическия договор и използването на американските сили за защита от евентуална руска атака на съюзниците от НАТО . Евентуална ескалация на напрежението в някоя от Балтийските държави или един пореден провал в Близкия Изток би могъл да настрои общественото мнение в САЩ срещу алианса.

Русия не се уповава на Тръмп. Тя просто прави каквото може, за да поощри центробежните сили на раздора в НАТО . От гледна точка на националните ѝ интереси, би било нехайно Москва да не се възползва от съществуващото разцепление в алианса . А може би следващият президент на САЩ и Владимир Путин ще седнат на масата за преговори и ще се разберат: едните да спрат да изнасят демокрация в страните от бившия Съветски съюз, а другите да спрат да я подкопават.

Трудно е да вземеш един голям и тежък предмет като НАТО и да го обърнеш, за да провериш какъв е срокът му на годност. Както вече се е случвало, един нов конфликт или нов враг (като например кибератаките), би могло да е достатъчен, за да предотврати разпадането на разнебитения алианс. В момента бракът по сметка едва удържа. Но не разчитайте, че НАТО ще издържи до платинената си годишнина през 2019 г. в празнично настроение.

Източник: Foreign Policy In Focus
Превод: Антоанета Киселинчева