Белград влачи крак към ЕС, но разчита на руското военно покровителство.

Таксиджиите в Белград са хора общителни. От летище „Никола Тесла” до центъра километрите са осемнадесет, време, достатъчно, да научиш какво ли не. „Българин?”, поглежда усмихнат през рамо дружелюбният плешивец. Потвърждавам догадката му. Човекът бръква в класьора с дискове и за мой ужас в колата зазвучава кръчмарски бг фолк от „неизвестен извършител”. Шофьорът дебне с присвити очи реакцията ми в огледалото. „А беше време, когато в България слушахме сръбски фолк”, казвам. „Па ние сме в центъра, на запад е Загреб, София е на пет часа път с кола и Солун ей го къде е, всичко стига до тук”, доволства шофьорът. В сръбското светоусещане Белград е абсолютният център на света, макар днес градът да изглежда морно.

Летището е връстник на „Горещ вятър”, тъмна патина покрива фасадите на старите сгради в центъра, прословутата „Мала Маракана”, стадионът на „Цървена звезда”, плаче за ремонт. Парите не стигат дори за довършването на катедралния храм „Свети Сава”. Но шосетата и градските улици са потегнати. След 25 години на ембарго, войни, разпад и политически трусове сърцето на бивша Югославия изглежда приблизително като България след 10 години членство в ЕС. Уви.

В Нови Белград най-видимите билдинги приютяват офиси на руски корпорации: ВТБ, „Лукойл”, „Сбербанк”. Малко преди Дунава вдясно от пътя огромен билборд на „Газпром” изобразява нещо като усукан по средата хоризонтален флаг: сръбският трикольор (червено, синьо, бяло) сякаш естествено преминава в руски (бяло, синьо, червено). Над него надпис: „Партнерство за будучност”. По моста над реката индианска нишка от тридесетина мигранти с раници преминава от единия бряг на другия. Питам шофьора как се погаждат местните с новодошлите. Тук българинът обикновено отговаря: „Не знам какво ще ги правим”. Сърбинът е по-конкретен: засега няма особени проблеми с мигрантите, но „ако се появят, ще ги гоним”, заключава шофьорът. Впрочем в сръбските социални мрежи фотографията на Динко, ямболския „ловец на бежанци”, наметнат с националното ни знаме, е станала хит. Но хората го приемат с насмешка като балкански фолклор.

Мостът през Дунава се влива в историческия Белград точно до автогарата и старата жп гара: района, в който мигрантите са установили своя неформален лагер. По данни на местното МВР в цяла Сърбия те са около 6500. Блокирани са тук от месеци, след като Унгария затвори границата си. Белград е преживял няколко вълни от бежанци през последните двадесет години: едни от Босна, други от Косово, но все сърби. Тези са чужди. Сигурно затова местните хора са хем толерантни, хем нащрек. Общината е оградила зелените площи, стъпкани от летния бежански щурм. Тогава тук са бивакували над 5000 човека. Властта е докарала и няколко цистерни с вода. Часът минава осем, неколцина си мият зъбите, но повечето още спят, направо на тротоарите. Будните ровичкат в смартфоните си. Руините от срутените сгради край Дунава служат за тоалетна и наоколо се носи мирис на урина. Всички мигранти без изключение са мъже на възраст от 17 до 22 години. Разбира се, сигурно все някъде сред множеството има и жени, но не успявам да открия нито една с очите си. През нощта е валяло и много от младежите са потърсили подслон под металния навес на един паркинг. Между белградчани и новодошлите мюсюлмани се е установил странен кодекс за съвместно съществуване. В паркинга влизат коли, мигрантите сгъват спалните си чували и автомобилите паркират между тях, а хората се наместват на останалите свободни пространства. Сърбите не се опасяват да паркират тук, нито пък временните обитатели на паркинга претендират за мястото. Не личи напрежение. Недалеч пред автогарата петдесетина човека чакат за закуска пред дървена будка, която раздава помощите. Опитвам се да заговоря неколцина, но повечето не ме разбират. Повикват двамина, които говорят рудиментарен английски. Казват се Зибайрахман и Руфи. И двамата са афганци. Почти всички на гарата са техни сънародници. Пристигнали са през България. Цялото пътуване от Афганистан до Белград им е струвало 10 000 долара. Само за прекосяването на България са платили 2000. Интересуват се знам ли кога ще отворят унгарската граница. Всички тук са се устремили към Германия. На въпроса, откъде са събрали парите за пътуването, отвръщат, че не разбират. Да събереш 10 000 долара в Афганистан не е лесна работа. Питам и други, но никой не дава ясен отговор. В Белград мигрантите живеят без надзор, няма огради и никой не изглежда да се страхува от тях. Самите те лежат в карето между двете гари и реката и почти не навлизат в околните улици. Забелязвам само един полицейски патрул, който надзирава раздаването на сандвичите.

От жп гарата към центъра води уморената улица „Балканска”. Нашарена е с графити, а по дължината й се редуват магазинчета за изкупуване на злато и евтини барове. Паважът май е от времето на Тито. Една от преките се казва „Гаврило Принцип”. За който не помни, това е човекът, дръпнал спусъка на Първата световна война. Убиецът на австроунгарския престолонаследник ерцхерцог Франц Фердинанд и съпругата му София. Разбира се, младият Гаврило не може да бъде винен за историческата касапница, но в цяла Европа споменът за атентатора е мрачен. В Белград на него е посветена улица, а на една от фасадите е изографисан майсторски портрет на Гаврило с този цитат: „Нашите духове ще витаят из Виена, ще се разхождат из дворците и ще стряскат господарите”. От смъртта на сръбския националист ни дели близо век, но думите му се оправдаха. Духът на национализмите днес полъхва пердетата и захлопва вратите в немалко европейски дворци, а мнозина правят паралели с навечерието на Първата световна.

В Сърбия раната от войните в Босна и Косово не е зараснала. Парламентът е опасан с метални заграждения, а на тях е разпънат многометров транспарант с надпис: „Справедливо ли е НАТО да откъсне от Сърбия Косово и Метохия, а Босна да се сдобие с Република Сръбска? И това без възмездие за сръбските жертви”. Редом с надписа на транспаранта са отпечатани снимките на хиляди сръбски войници и офицери, загинали в югославските войни: все млади лица, с фуражки и кепета. Сред тях и цивилни, избити от Армията за освобождение на Косово (АОК). На няколко преки от парламента е Министерството на отбраната. Зданието е поразено от американска крилата ракета по време на натовските бомбардировки през 1999 г. и досега стои в руини, за да напомня за преживяното. Сигурно затова Белград не бърза да влиза в Северноатлантическия пакт. Сръбската армия провежда учения с НАТО в рамките на програмата „Партньорство за мир”, но по сергиите се продават фланелки с лика на Владимир Путин. На чаршията срещам мъж с черна блуза с надпис „Россия, я верю в тебя”. „За нас Русия е големият брат”, споделя Гордана, която работи в проевропейска НПО, но помни бомбардировките. През ноември предстоят съвместни военни маневри на Русия, Беларус и Сърбия под името „Славянско братство 2016”. Белград е разтревожен от решението на Хърватска да придобие американски тактически ракети, затова ще закупи руски ПВО системи и изтребители Миг-29.

Реалната опасност идва от Босна, отрочето на Бил Клинтън, държавата, в която съжителстват по неволя сърби, хървати и мюсюлмани. През 2015 г. сръбският премиер Александър Вучич се опита да поднесе извиненията на Белград на близките и роднините на мюсюлманите, жертви на клането в Сребреница (1994 г.), но едва отърва линча от тълпата. Днес Босна изживява дните си като държава. Страната е основен доставчик на джихадисти за Сирия. В мюсюлманските райони нараства влиянието на уахабитите, които не се свенят да издигат черния флаг на „Ислямска държава” над някои села. Централната власт е безсилна. Сръбската част от Босна, така наречената Република Сръбска, има население от 1,4 милиона човека. На 25 септември 99,79% от тях подкрепиха съхраняването на националния празник 9 януари. Това е датата, на която през 1992 г. местните сърби обявяват своя република. След три месеца избухва кръвопролитната гражданска война. Миналата година Конституционният съд на Босна обяви празника за противоконституционен, защото съвпадал със Стефановден по сръбския православен календар и внасял разкол. Референдумът от 25 септември звучи като прелюдия към разпада на Босна. Мюсюлманските лидери в Сараево реагираха остро и заплашиха с война, но три дни преди вота двуметровият президент на босненските сърби Милорад Додик получи аудиенция в Кремъл и това, изглежда, охлади войнствения плам на Сараево. Додик не отрича намерението си да проведе втори референдум за бъдещето на Република Сръбска. Друга тревога за Белград е областта Санджак. Тя е приклещена между Босна, Черна гора и Косово и е населена предимно с мюсюлмани. Доскорошният местен мюфтия Муамер Зукорлич не се чувства обвързан със законите на Сърбия, парадира с четирите си съпруги и подминава полицаите със своето беемве, което вместо номер има надпис „Мюфтия”. Събеседничката ми Гордана си спомня как в Нови пазар не я пуснали в едно кафене, което било „само за мъже”.

Разбира се, Косово остава най-тежката травма в душите на сърбите. Графити „Косово е Сърбия” се виждат почти навред из града. Лозунгът обаче се зловиди на Брюксел, а Белград се надява скоро да се присъедини към ЕС. Обществото е буквално разполовено. Средните поколения лелеят еврочленство, а младите и старите, приблизително същият процент, не могат да простят на Европа ампутацията на Косово и дамгосването на Сърбия през 90-те. Взривоопасният бульон се подгрява от тегавата икономическа ситуация. Средната заплата е точно колкото българската: 375 евро месечно. Бедстващите обаче са много по-малко. Средната пенсия е около 200 евро (у нас е 330 лв.), пък и все още много пенсионери получават парите си от Германия, Швейцария, Австрия или Франция. Мизерията в Белград не бие на очи като в София. Погледите обаче са помръкнали. Сърбите продължават да крачат с изправен гръбнак, но раменете са по-валчести и отпуснати.

Националната фрустрация кой знае защо избива в годишния гей прайд. Мнозина еврофоби отъждествяват събитието с ЕС и няколко пъти през последните години се стига до сблъсъци между ЛГБТ манифестанти и хомофоби. Тази година напрежението нараства още в навечерието на гей прайда. Към 18.00 часа по централния булевард „Княз Милош” пълзи шествие под звуците на прелестни църковни песнопения. Участниците са около 200. Начело на колоната е 50-годишен брадат мъж със саморъчно изработен плакат „Масони и геjеви, антихриста синови, коjи су нас окупирали”. Зад него пристъпят жени с увесени на гърдите икони. Формалният повод за шествието е историческата светиня, манастирът „Валевска Грачаница”, който проевропейското правителство на Александър Вучич е решило да жертва при построяването на един спорен водоем. Тук-там хората носят снимки на църквата, която едва се подава над водата след запълването на язовира „Ровни”. „Спасявайки „Валевска Грачаница”, спасяваме себе си”, пише на парче картон, което една от жените в шествието смирено държи на гърдите си. Някои носят самоделни транспаранти със снимки на друг исторически манастир, днес на територията на Косово. Той е вече отвъд границата. Машинално питам мъж със стиснати устни и строго лице „What do you march for?”, но той отвръща поглед. Разбира се, усещам, че бъркам подхода, и повтарям въпроса на руски. Този път получавам отговор, че протестът е срещу „масоните” и „педерите”. Много се навъдиха напоследък, твърди Златко, както е името му. В края на шествието забелязвам автомобила с тонколоните, а в него красива девойка с микрофон, която тихо изпълнява изящните православни песнопения. Стои забрадена на предната седалка и при вида на камерата ми ме прекръства със строг поглед.

В деня на гей прайда Белград осъмва в обсадно положение. Пред хотела преминава цяла рота жандармеристи. Премиерът Вучич е твърдо решен да покаже безупречно лице пред Европа и да не допусне безредици. Политическата кариера на 46-годишния лидер, който днес олицетворява европейския курс, започва в средата на 90-те като журналист, радикал и националист. Тогава той симпатизира на Воислав Шешел и заплашва „за един убит сърбин да бъдат изтребени 100 мюсюлмани”. Днес Шешел остава лидер на националистите и рупор на русофилията, а Вучич вече е в костюма на евролидер с безупречен английски и угрижен за правата на малцинствата. Никой обаче не оспорва харизмата и куража му. Снежана, активистка в местна студентска организация, ми обяснява как самият Вучич, казват, бил близък с футболните хулигани, но тази година се бил погрижил те да стоят мирни и да не атакуват гей прайда. Всички странични улици по трасето на шествието са преградени с метални заграждения. Противниците на прайда също са се мобилизирали, на много места срещам свещеници с техните семейства, но между враждуващите общности стои плътен кордон. Хиляди (да, хиляди) робокопи с палки, щитове, протектори и каски са струпани в центъра на Белград. Над града кръжат хеликоптери. Много хора наблюдават безучастно спектакъла от кафаните. След час, когато прайдът приключва, в една от близките улици бременна жена напада мъж към петдесетте с деколтирана тениска, безупречен тен и медальонче. Бременната го нарича „дяволска креатура” и налита на бой, но се намесва друг мъж на велосипед. Той също недолюбва прайда, забучил е сръбски знаменца на багажника, но човекът е без агресивни помисли и успява да потуши конфликта. На следващия ден от прайда няма и помен. Загражденията са вдигнати. Автобусите са откарали полицаите от провинцията. Ранобудните старци купуват местната преса и четат вестниците на пейките на Калемегдан, там, където Сава се влива в Дунава. На първите страници са заканите на босненския генерал Сафер Халолович, че „ако Република Сръбска се отцепи, ще има война”. В друг вестник сръбският премиер Вучич заявява, че „този път Сърбия няма да бъде заварена неподготвена”. Старците нещо шушукат помежду си. „Сърбите не се залъгват, че Европа ще им донесе стабилност. Надяват се на пари и бизнес възможности. Самата Европа вече се клати”, казва ми един продавач на сувенири, който предлага сливовица, четнически кепета и генералски фуражки. „Ама Божа работа, ей го Дунава, тече от запад на изток, а ние сме си тука, където се влива Сава. И тук ще си останем”, усмихнат заключава младежът.