Почиваме в мир, братя. Единственото и последно достойнство на нашия общ живот е, че няма война. На това са доволни винаги глистите в едно умиращо тяло.

Представете си жена, изнасилена и обезобразена, и покрай нея хорът на хората, търсещи достойнствата в това й състояние. Представете си машината, която, ръждясала, не работи и е дом отдавна на кукумявките, а едни човеци се опитват да я боядисват във весели цветове. И си представете селото, в което няма деца, но всеки ден старейшините се пъчат да правят преглед на войската и да пърчат поетите, щото последните да повръщат дитирамби за страната и името й, и милото й минало. Страна, в която светците са на заплата на правителството, и страна, в която хората са уж обезглавени от оцеляване.

България е пъстро гробище. Пъстро гробище през лятото, безотрадна спирка на мръсотията през есента и тъмно-бяла през зимата, когато снегът се опитва да покрие срама ни. И вече не съм длъжен да лъжа, че я обичам. И вече не съм длъжен да лъжа, че имаме пролет. В мене има само СРАМЪ. Пиша тая дума така, щото повече ме е срам от предците, нежели от чужденците. Пиша я така, щото от моята страна остана само черупката на старата костенурка, която някой направи на супа за себе си. И остана само табелката на границата, а тя – пробита с ръждиви дупки от куршуми, като беше стреляно от наша страна, отвътре, но по никой враг навън, а по името ни. И не съм аз, който стреля по името ни, аз съм само този, който стърже ръждата на болката, за да види поне малко пресния метал.

Първата колона

СРАМЪ пише по колоните на храма, мраморните стълбове, които някой победи с тъпа брадва, бутна ги, оправдавайки се, че е гладен. Къде по света, неверни братя, има човеци, които рушат храма си, бутат колоните му, щото са били гладни хората?! В кои времена гладът е бил оправдание да продадеш иконата и да гориш псалтирите?! И всъщност – кой точно е гладен?! Толкова гладен човек няма. Има просто гадни хора. И те взеха първата колона и я строшиха, а на нея пишеше „держава”. Постарому пишеше.

Няма такова място по света, където да се проведе борба, шумна и театрална, срещу покварените державници и те всеки ден да стават по-силни и по-могъщи в примера си да загробват. Няма такава държава по света малките феодали да затварят пътя към морето и това да е спорадичната битка с бездържавието. Няма такава държава, в която всичко хубаво да беше дадено на един хитър турчин, който предположи колко продажни могат да бъдат новите българи. И позна. Когато си продажен, треба да си поне малко умен. А тия, новите българи, те не бяха умни. Те дадоха всичко на чуждия и казаха, че е навсякъде така. А простите българи не знаеха, не бяха видели и овчедушната повярваха.

Това се случва с българите за пореден път – мечтите за нова българска държава се оглозгваха до лозунг и нищо не пречеше освен зад лозунга да  върви едно групово насилие над смисъла и бъдещето. И от комунизма остана само лозунг,  и от демокрацията остана само лозунг,  даже кокалите на лозунга. Защото, братя,  тука никой никога не е имал намерение  нито комунизъм да прави, нито свещена  демокрация. Тука само на тая колона на державността се смени надписът и продажбата на  достойнство се смени в посоката. От изток  отиде на запад. България последните сто години  е курва, девиация е тя на силните. По червено  време беше несвободна курва, сега е гладна курва  и обезкървена, ялова курва. И всички казваха, че  инак не може. За това виновни бяха българите и  аз бях виновен.

Втората колона

СРАМЪ пишеше и на колоната, дето стоеше под  братската идея за другарство, роднинство и  семейство. А „семейство” беше изтрито и там  написаха юродите, новите българи, че всеки със  всичко може да е семейство. Разграбиха и разградиха смисъла на жената и на мъжа като клетка на  державната верига и казаха, че и мъжът и мъжът  са семейство. И те деца щели да гледат. И очите  ми не повярваха на това модерно безумие и  казаха им много хора да се спрат. Но нямаше кой  да ги спре. Бащите бяха измрели, а майките бяха  станали на курви. И всеки със всеки ходеше,  а най-много ходеха за пари. И се прочу  блудното място толкова, че родината се  споменаваше като място, където можете да се имате с деца. И стана ужас и не се  търпеше, но всички го търпяха. И се продаваха  децата, но най-много се продаваха жените и  българската жена стана на слуз по бедрата на  Мамона. И това се взе за нормално, макар  че никой друг народ не продаваше така жените си, толкова много и така не-срамно.  Така преживяваха хората, жените и дъщерите се продаваха, а мъжете често бяха  техни продавачи. Да ме прости Господ, ако  лъжа, но да накаже тия, които казваха, че така е  добре и така е нормално. Или – че така е навсякъде. Не беше така навсякъде, не беше. Това правеха българите – защото нищо не измисляха,  нищо не изобретяваха и нямаха какво да  продадат освен децата си. И ги дадоха  тия деца на по-хубави держави, а нашата  осиротя. И това, да ме прости Господ, на тая  колона не беше най страшното.  Най страшното беше КАК българите се  мразеха един друг, пречеха си и се погазваха. На всеки опит да се стори добро българите  като деца се бутаха и задушаваха доброто, сякаш  никой никога не ги беше учил как се прави добро  с терпение. Но повече си правеха зло. Правеха си  зло братя и приятели и се разправяха до кръв за  нищото и не прощаваха казаното и не се покайваха за казаното. От това падна державата, от  недоверие, сплетни и ужасната невозможност да  спреш злината. Злината беше силна и беше  вътрешна. И нямаше обяснение освен неверието на българите в правия Бог.

Третата колона

А на третата колона пишеше БОГ, но и пишеше  СРАМЪ. Нас ни беше срам от Господа, много ни  беше срам, а защо – не знам. Всеки ден се отвръщаха от Господа всички, масово, организирано,  претупваха ритуала и явно не вярваха. Камбаните не биеха, нито биеха за сутреня, нито биеха  за умирачка и в неделя не биеха. Но много биеха  на Великден, защото тогава беше панаирът на  свещите. За отделния човек камбаните не биеха.  И СРАМЪ ме беше, защото само на левги надолу  по гръчката земя камбаните биеха и хората се  срещаха и се изпращаха. Много СРАМЪ. А от  селските дворове по моята родина зави мюезин. И всички се убеждаваха страхливо, че това  е нормално. Но не беше нормално, в Гърция го  нямаше и у нас можеше да го няма. А за Божите  служители, за тях аз дори срам нямам, не мога да  напиша как бяха невидими, за да могат да мъжеложстват и скотоложстват, и ги имаше само  показно за някоя пара, а иначе работа духовна  те не вършеха, от 1944-та спряха. Църквата  беше поминък за срамотиите на изгубените от  стадото. И най-големият грях на църквата беше,  че не се почисти. А другият й грях беше, че тия,  дето требваше да служат на Бога, не говореха с  никого като велможи на малки тирани – така се  възгордяха, че се показваха като икони, но не се показваха като хора. Толкова ме болеше за това, че отидох в ексил и бягах, и не се обръщах. Но повече ме изгониха, отколкото избягах.

Последната колона

А на последната колона пишеше: човек и добре да живее, умира... Там СРАМЪ не пишеше. И това българите го разбраха като ядене и пиене до смърт. За тях по-хубава смърт, благословена от ядене и пиене, нямаше. И те умираха от ядене и пиене, докато крещяха колко са гладни и как безсмислен е животът, и как трябва всяка житейска секунда да изядем и изпием и да изблудстваме всяка секунда. И аз ядох, и аз пих, и поблудствах, но ми стана лошо и се наказах сам. И аз видях там всеки, който днес се саморекламира за светец и мъченик на племето, което умираше от дамла, а викаше за хляб. Тия саморекламиращи се светци ни изядоха. Видях с очите си как всеки български гвоздей се правеше не за кръст, а за кочина се правеше. И всеки български гвоздей се правеше за маса, а не за кръст. А времето беше и искаше от нас да си сковем кръстове и да си ги носим, но това беше твърде тежко за нас, деца, простете. И затова всеки си скова маса и седна на нея, и пак беше тежко, и пак се оплакваха. В греха живееха и не бяха щастливи и го разбираха, но бяха слаби да го променят. Правеха се на луди, а знаеха, че да носиш, скован от тебе кръст, е тежко, но задължително. А да носиш на гърба си маса пак е тежко, но смъртоносно за душата и срамно за телото. Масите не бяха за ядене, а бяха сцена за изгубените души, хората убиваха душиците си с тежко питие и душите им спяха. И хората се чувстваха велики на масата си и не напускаха двора си, който и той беше голям колкото масата им. На маса българите сваляха правителства, отмъщаваха на чуждия изедник, наказваха попа, дето не беше за пример, премълчаваха къде е дъщеря им и виновно, много виновно пиеха. Виновни бяха, че ги беше страх. И страхът беше най-големият СРАМЪ. Явно всички бехме избрали да живеем в СРАМЪ, нежели в слава. Защото славата болеше, а срамът се търпеше. Почиваме в мир, да, и в безчестие почиваме, и в безмълвие. Да ни прости Господ, ама няма.