Социалистическият период на България, пресъздаден като странен сън, в който по чуден начин се преплитат зловещи заговори, гротескни герои, шоколадови яйца и откровени противоречия

Едва ли някой ще оспори, че политическата система отпреди 1989-а с цялата й геронтокрация, нуждаеща се от наследствени привилегии, за да запази положението си в обществото, лесно се поддава на окарикатуряване. Това само по себе си е полезно упражнение като вид колективна терапия за закърпване на раните от миналото. Както беше казал Маркс – прощаваме се с миналото, смеейки се.

Проблемът се появява, когато престанем да възприемаме карикатурите като такива, а започнем да гледаме на тях като на историческа истина. Преди време в много сериозно предаване по Би Би Си попаднах на разгорещена дискусия за вредата върху историческото съзнание за Втората световна война, която нанася сериалът „Ало, ало”. Бяха се намерили няколко човека, които да възприемат хумора сериозно и съответно се притесняваха, че и други могат да направят същата грешка. Възможно ли е и ние да сме попаднали в подобна ситуация, в която измислиците и действителността се преплитат по абсурден начин като в сън? Тъкмо затова реших да проверя, като посетя беседа за комунизма, приготвена за чужденци, които бегло познават България, т.е. беседа, започваща от самите основи.

Винаги обективни

Сдружение „365”, неправителствена организация, предлагаща безплатен тур в София и Пловдив, предизвикана от големия интерес към 45-годишния противоречив период, започва да организира т.нар. Communist Tour. Задачата му е да предложи нагледна разходка край важни обекти в центъра на София, комбинирана с кратка история на периода, представена по „обективен и информативен начин”, както гласи обявата. Нямаме основание да се съмняваме, че именно това е целта на сдружението. Всъщност точно такива хора ни трябват, ако се опитваме да установим дали обективният разказ за близкото минало вече е възможен. В литературата и документалистиката по темата все още преобладава субективният елемент – предават се лични спомени, емоции и убеждения, доколкото авторите имат досег от първа ръка с изследвания период. Тук е моментът да обърнем внимание и на често повтаряния геронтократически аргумент, че онези, които не са живели преди  89-а, нямат право да говорят за комунизма, защото не знаят какво е да те разпитва ДС, да ядеш банани само по празници и да лежиш в Белене. В действителност колкото и полезен и интересен да е един личен разказ, тъкмо хора, които са минимално емоционално ангажирани с темата, биха били най-способни да възстановят обективна и балансирана картина.

Напук на стереотипа разказвачът от сдружение „365” е млад и ведър човек с научни интереси в сферата на историята на социалистическия период, който бърза да убеди разнородната си публика – от Америка, Европа и Азия – че за разлика от повечето българи той не изпитва силни чувства в едната или другата посока и следователно би могъл да ни поднесе възможно най-обективен разказ. Затова и започва с изясняването на понятията – преди всичко в България и изобщо в Източния блок не може да се говори за комунизъм: това е само мечтан идеал, към който се стремят социалистическите страни преди 89-а, но чието постигане е оставено за времето след 1990 г. Той е вечно изплъзващото се светло бъдеще.

Тук разказвачът неволно се натъква на първия парадокс, заложен от други – не може да се говори за комунизъм, но не може да се говори и за нищо друго. Дискурсът на прехода разглежда целия 45-годишен период като нещо монолитно – по-точно като монолитно зло – и не си прави труда да изяснява досадните подробности. Затова и онези, които биха искали да внесат нюанси в интерпретацията, първо попадат в капана на езика. В случай че някой подобно на нашия разказвач се опита да обясни предимствата на комунизма, той бързо открива, че е нагазил в блатото на оксимороните в българския език. Да вземем всеобщата заетост – тя на практика съществува по времето на „комунизма”, следователно е зло, тъй като води до комунизъм. Същото важи и за всичко, свързано с нея, например правата на работниците. В рамките на подобен дискурс въпросът – дали е имало комунизъм или не, няма никакво значение – в крайна сметка, ако комунизмът е причинил толкова вреди, преди да се роди, представяте ли си какво би станало след това?

Невъзможната покупка

След краткото въведение в темата турът се насочва към бившия Кореком в сърцето на столицата. Според един виц името било съкращение от Корекция на комунизма . Тук ще отворим една скоба – според нашия разказвач, впрочем, за разказване на вицове се влизало в затвора. Човек не може да разкаже политически анекдот дори на брат си, защото не знаел дали не е доносник на ДС. Историческата наука още не е установила как точно са се разпространявали вицовете.

Да се върнем на Кореком – той представлява относително висока сграда, която като по силата на някакво пропукване във време-пространствения континиум изобилствала от западни стоки преди четвърт век. „Този магазин просто не бивало да съществува” – твърди разказвачът. Обаче съществувал заедно с още 300 като него. Там приемали само твърда валута и следователно стоките били достъпни за шепа хора: висшата номенклатура и хората, случайно допуснати на работа в чужбина с режим, подобен на нашия. Например – Либия и Ирак. Ето защо почти никой не можел да пазарува там. Въпреки това, изглежда, доста се е практикувало, тъй като Кореком бил най-големият клиент на уискито „Джони Уокър”. Стана ясно, че парадоксите не бива да ни изненадват: явно е било нужно много уиски, за да се коригира комунизмът.

Не е изненада и че нараторът, който вероятно е роден малко преди промените, се оказва горд собственик на разпространения спомен за стремежа към недостижимия триумф на западното производство – шоколадовото яйце. Историята за това яйце е толкова ключова в десния разказ от 90-те, че ако някой мощен катаклизъм изличи всички останали документи, бъдещите изследователи вероятно ще го счетат за някакво тайно оръжие на Запада, съизмеримо само с кока-колата.

В действителност целевата група на магазините Кореком са най-вече западните туристи, които посещават България и са склонни да се разделят с конвертируема валута. Но можем ли да видим такива в София преди четвърт век? „Почти невъзможно е” – твърди разказвачът. Туристите са били изключително съсредоточени в курорти, създадени специално за тях, и свободното им движение извън тези зони било рисковано. Не бих възразил на това твърдение – в Северна Корея е така, значи и тук трябва да е било така: комунизмът си е комунизъм.

Скритата религия

Единствената причина религията да не е забранена е, че това би могло да я направи привлекателна за хората. И наистина кой би отишъл на църква, ако не е забранено? За разлика от повечето други сфери, в които комунистите предпочитат да разсичат гордиевия възел, тук те са предприели по-внимателен и тъкмо затова по-коварен подход. Върхът на коварството е в странната им склонност дори да възстановяват разрушени по време на войната църкви.

Туристите от групата се намират пред една такава църква. Пред нея има навес и нараторът твърди, че единственото му предназначение е да прикрива кръста. Друг параклис недалеч нарочно е вграден в по-голяма сграда (на чуждите туристи са спестени подробности, че въпросната сграда е Софийска митрополия и резиденция на българския Патриарх, а храмът „Св. Петка“  е вграден в нея при строителството й през 1930 г.). Трета църква пък била заградена от правителствени сгради, така че дори и някой да я забележи, да не може да се добере до нея без знанието на властта. Вероятно и вие не сте я виждали, защото комунистите направили така, че това да е възможно само от едно-единствено място из малките забутани софийски улички. Става дума за ротондата „Свети Георги”.

Но навиците на хората са упорито нещо – не можеш да ги изкорениш, като просто скриеш всички църкви. Ето защо на най-големите християнски празници, когато миряните все пак могат да открият някой олтар, „по телевизията се пускат хитови западни филми, например от поредицата за Индиана Джоунс“. Публиката, трайно лишена от качествена филмова продукция, бързо изоставяла християнската религия и се насочвала към холивудската. В делнични дни и тя била забранена.

Компютри или компоти

Обиколката преминава покрай известния Паметник на Съветската армия, където научаваме, че той не бива да съществува поради две причини. Първо, въпросната армия, обяснява разказвачът, „от нищо не ни е освободила, тъй като не е стигнала до София“ (явно и снимките от посрещането на Орлов мост са част от комунистическата пропаганда). И, второ, не е имало от какво да ни освобождава, понеже в България не е имало фашизъм. Докато вървят към паметника на жертвите на комунизма край НДК, чужденците научават, че първата работа на комунистите, когато идват на власт, е да разпуснат полицията. В резултат на това броят на загиналите в първите месеци от тяхното управление надхвърлил жертвите, които България дала по време на войната. Не бих спорил за числата, защото данните са противоречиви, но прави впечатление, че жертви на гражданската война у нас има само след 1944-та, вероятно защото преди това не е имало фашизъм и следователно противниците на тогавашния режим са обикновени престъпници.

На въпросният паметник стоят имената на 7000 души. Значително място сред тях заемат осъдените от Народния съд, които до един се превръщат в мъченици на демократичната идея независимо от делата си. Например, подпоручик Константин Йорданов, който нарежда разстрел на 18 души в Ястребино (сред които 6 деца), защото в семействата си имат партизани, половин век по-късно се оказва една от първите жертви на комунизма. По обясними причини такива объркващи подробности са спестени на чужденците. Но не и общият брой на жертвите, който според наратора, е много по-голям – между 100 и 300 хиляди души – точната бройка е загубена в резултат на пожара в партийния дом.

Неизвестна е и щетата, нанесена от ирационалното управление на икономиката. Тъй като тя е крайно неефективна, петима човека вършат работа за един. Това води до три тежки фалита на комунистическата държава, които обаче са запазени в тайна за сметка на изнесени тонове злато и огромни дългове. Знаем малко за тези фалити, което само доказва, че са били ужасяващи, щом се е наложило да бъдат така добре прикрити. При все това, продължава нараторът, България се превърнала в център на производството на електроника за Изтока и дори изнасяла елементи за Япония. Как е възможен подобен парадокс? „Всичко това е уредено, тъй като тези двамата били близки приятели. Много, много близки” – и разказвачът показва Живков и Брежнев в страстна целувка.

Комунизмът си отива

Можем да отчетем като положителен белег стремежа да се говори за социалистическия период в България отвъд позитивното или негативно лично преживяване – носталгията по младостта или колективизираната частна нива. Пътят към най-близкото ни минало обаче може да се окаже по-дълъг, отколкото изглежда. При по-внимателно вглеждане правият и добре осветен булевард към отреченото мрачно минало се оказва лабиринт от емоции, парадокси и легенди, при които действителността е неразличима от карикатурите, които сами сме създали. Колкото по-умело се научим да ги различаваме, толкова по-ясно ще виждаме и света, в който живеем. А дотогава има риск да бъркаме трудови права с трудови лагери и да си мислим, че зад общодостъпното образование и здравеопазване вечно дебне да ни разцелува призракът на Тодор Живков.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto