Четвъртък, 17 май, е звездният миг за България, която председателства ЕС на ротационен принцип. Въпреки разнопосочните коментари у нас за срещата на върха в София, тя е определен успех за нашата страна. Успех за правителството и личен успех на премиера Борисов. Даже само заради факта, че на този форум всички лидери на ЕС и Западните Балкани ще имат възможност да се срещнат и дискутират общото бъдеще. Както каза преди години политик от френската десница: Si on ne discute pas, on se tappe sur la gueule. Нещо като: „Ако не дискутираме, се млатим по мутрите“.  Грубичко и не звучи много „по френски“, но е самата истина. Особено за Балканите и преди всичко за разпарчетосаната Югославия плюс Албания, които сега ги наричат Западни Балкани. Да не се объркаме! Хърватия и Словения са актьори в друга „опера“. Германия самостоятелно без да се консултира с никого призна словенската държава и хърватската в началото на 90-те. Преди Брюксел въобще да се произнесъл по темата. А кои са Източните Балкани? Не е много ясно. Но това е друга тема!

Защо точно сега възникна въпроса за европерспективата пред Западните Балкани?

Ако бъдем искрени, то трябва да си признаем, че Западните Балкани стоят пред „портата“ на Брюксел от близо двадесет години. Без привилигированите Словения и Хърватия, които са истинските „любимци“ на Германия. Западните балканци се умориха да чакат. От тях 39% считат, че влизането в ЕС е едно „хубаво нещо“, а това не е никак малко. Точно 36% от гражданите на Западните Балкани оценяват „нито като добро, нито като лошо“ членството в Евросъюза. Песимисти са 25%, които не вярват, че някога тяхната страна ще стане член на ЕС. А 15% считат, че ако това стане, то ще се случи след 2030 г. Усещанията на западните балканци не са неоснователни. ЕС е разтърсван през последните години от вътрешни и външни кризи. Общественото мнение в големите страни от Евросъюза е настроено негативно към едно евентуално разширяване. Всички тези фактори събрани заедно спъват интеграционните процеси вътре в самия ЕС и блокират приемането на нови членове в него. Независимо от това колко са напреднали държавите кандидатки по пътя към Брюксел.

През 2014 г., когато Юнкер встъпи в длъжност, в първата своя реч като президент на ЕК той заяви, че ЕС няма да се разширява по време на неговия мандат. Паралелно с това генерална дирекция „Разширяване“ изчезна от органиграмата на Комисията и се превърна в генерална дирекция „Политика за съседство и преговори за разширяване“. Не е същото, нали? И изведнъж след три дълги години, „разширяването“ на ЕС се завърна шумно в дневния ред на Брюксел. Паралелно с това безшумно затихна Източното партньорство, което бе инициирано от Германия и Швеция. А то се нуждаеше от сериозно финансиране. Публична тайна за експертите бе, че Източното партньорство имаше за цел да блокира интеграционните процеси в постсъветското пространство. Откъде се появи датата 2025 г., посочена от Юнкер като срок за приемане на Сърбия и Черна гора в ЕС?  Въпросната година бе спомената през далечната 2003 г. на срещата на върха в Солун. В гръцкия град бе посочен хоризонта на „европейската перспектива“ за страните от Западните Балкани. За тази хипотеза намекна и френският президент Макрон в неговата реч за бъдещето на Европа. Той заяви, че ЕС „трябва“ да се отвори за балканските страни, но само тогава, „когато те изпълнят напълно всички демократични изисквания“. Нещо като, „човекът каза... ще видим“.

Берлинският процес е истинското начало

След като Берлин изгуби предишния ентусиазъм по отношение на Източното партньорство през 2014 г. лансира идея наречена по-късно Берлински процес. Първоначално ставаше дума за инициатива в рамките на четири години. Тя трябваше да продължи до тържествата, свързани с честването на стогодишнината от Първата световна война. Тази германска инициатива, касаеща сътрудничеството със Западните Балкани, бе подета от Австрия, Франция, Италия, Великобритания, Хърватия и Словения. От тогава се провежда ежегодно среща на върха на Берлинския процес. Страната-домакин оповестява дневния ред на мероприятието, което става все по-широкообхватно, но винаги преследва три основни цели: свързаност и икономически ръст (добросъседски отношения); обмен на хора и подкрепа на гражданското общество.  Този година срещата на върха ще се проведе в Лондон през лятото. На 17 май срещата в София има за цел обсъждане на идентичен кръг от въпроси касаещи Западните Балкани. Към тях ще се прибави и изготвяне на общоевропейска позиция относно решението на САЩ в едностранен порядък да се откажат от иранската „ядрена сделка“. По принцип Берлинският процес и срещата в София имат за цел да се асистират страните от Западните Балкани за постигане на „реален и допълнителен прогрес“ в започнатите реформи, разрешаване на двустранните спорове и конфликти, помиряване и регионално сътрудничество. Желанието е страните от Западните Балкани да тръгнат по „необратим“ начин по пътя към Брюксел.

Какво се случи в света след 2014 г.?

През 2014 г. се случиха две събития, които промениха рязко международния дневен ред. Крим след референдум се присъедини към Руската федерация, а в Киев с външна помощ бе извършен преврат. Със сила бяха свалени законно избраният президент и правителството на Украйна. По същото време в САЩ  се извърши „шистова революция“. Американците от вносител на въглеводороди постепенно се подговиха да се превърнат в износител на въглеводороди. Старият континент е отличен клиент, сериозен платежоспособен потребител. „Газпром“ е основен противник на американската енергийна стратегия. Затова е необходимо да се поставят непреодолими прегради пред руските енергийни проекти, които снабдяват и ще снабдяват Европа с въглеводороди. Сегашният статут на Западните Балкани е слабо и уязвимо място на ЕС. Те са извън евроатлантическите структури, които се „надзирават“ от Вашингтон. Ето защо възникна необходимостта от бърза интеграция на Западните Балкани в ЕС и НАТО. Още повече, че след договора от Маастрихт, Евросъюзът се натовизира. Освен блокиране на руските тръбопроводи трябва да се създадат препятствия и за гигантския китайски глобален инфраструктурен проект „Нов път на коприната“. Просто китайците без много шум заеха ключови позиции в страните от Западните Балкани. Пекин се превърна в единственият широкомащабен и сериозен инвеститор в нашия регион. Затова Вашингтон и Брюксел бяха принудени да вземат бързи мерки за евроатлантизирането като цяло на Балканите. Поради спецификата на Западните Балкани и варварските бомбардировки на НАТО в разрез с международното право, народите в тази част на нашия полуостров не възприемат еднозначно ЕС и НАТО. Ако някой има съмнения в това, то нека да застане пред парламента в Белград. Затова се постъпва по възможно най-практичния начин – който може да бъде приет в НАТО, за останалите „твърда европейска перспектива“, която изисква приемане на политически ангажименти с евроатлантическа проекция, която обслужва американската геополитическа стратегия.  Като например спазване на санкциите срещу Русия и обявяване на руските тръбопроводи и АЕЦ за нежелани. Ние българите имаме богат опит в това отношение с „Южен поток“, „Бургас-Александруполис“ и „Белене“.  

Събитията се развиват прекалено бързо

Брюксел се изправи през последните години пред множество предизвикателства като Brexit, Украйна, бежанската криза и други. Изводът е, че ЕС не преследва неуморно своето официално призвание, съгласно разпространяваните версии, да обединява Европа под егидата на своята ценностна система. А по-скоро Брюксел спешно полага усилия да остане незаобиколим стратегически актьор в Югоизточна Европа, където навлизат със своето влияние и намерения Русия, Китай и Турция. Да не говорим, че след скандала около иранската ядрена сделка трансатлантическото сътрудничество започна неприятно да „скърца“.

С възникването на Берлинския процес бе преоткрит интересът към регионалното сътрудничество в Западните Балкани. По един парадоксален начин първоначално Брюксел се опитваше да стимулира двустранните връзки в нашия регион. Измисляха се всякакви формули даже за тристранен диалог от типа на България-Сърбия-Румъния. Последва лавина от всякакъв вид многостранни форуми и конференции, които да активизират диалога между балканските страни. Основните усилия бяха насочени към създаването на климат на доверие между Тирана и Белград. Босна и Косово бяха включени в международни мероприятия, които укрепват междуличностните контакти. Подготвени бяха трансгранични европейски проекти. Към процеса бе включен и частният капитал на Балканите. Създадени бяха основите на диалог, който води към помирение. В това отношение ЕС разполага с идеология, отработена технология, определени финансови ресурси и натрупан опит. Все пак е нелепо, ако трябва да отидеш от София до Сараево със самолет, принудително да извършиш междинно кацане във Виена. Или да няма влак София-Скопие. В този план усилията на Брюксел заслужават само адмирации. По принцип интегрирането под някаква форма на Западните Балкани към ЕС съвпада в голяма степен и с германските национални интереси на Стария континет, които французите наричат le monde allemand (германски свят), познат още като Mittel Еuropa. И едно уточнение. Югоизточна Европа включва Албания, България, страните от бивша Югославия, Гърция, Унгария, Румъния, Словакия и европейската част на Турция. Балканите са подрегион на Югоизточна Европа.

Свързаност, двустранни различия и междуличностни контакти

Берлинският процес послужи като механизъм да се насочват новите европейски инвестиции към проекти, които управляващите в региона считат за важни и ги съгласуват с германците. Въпреки че за проектите няма специални фондове, които да ги финансират. Към този момент всичко е на етап подготовка на регионални инфраструктурни проекти както и изработване на инвестиционни досиета. През 2014 г. ЕК бе разпределила 11 милиарда евро за периода 2014-2020 г. Тези дни Бойко Борисов съобщи за една доста по-голяма сума от 30 милиарда евро. Нещо изключително важно. Берлинският процес постави началото на изработване на несложни и неограничителни мерки, които да улеснят реализирането на планираните европейски транснационални инфраструктурни проекти.

Срещата на върха в София ще обсъди важни теми, които ще спомогнат за преодоляване на фрагментираното балканско пространство. С автобус са необходими 7-8 часа път от Скопие до Тирана. На практика в нашата столица ще се пристъпи към следващия етап от Берлинския процес, наречен Берлин плюс от външното министерство на Германия. Берлин има намерение да оглави управлението на запланираните истински инвестиции на ЕС в Югоизточна Европа. Берлин плюс ще се сблъска в нашия регион с китайската инвестиционна инициатива „16+1“, която в действителност е изграждане на „Новия път на коприната“. Китай обаче е няколко обиколки пред Брюксел. В края на миналата година само Пекин и Белград подписаха договори на стойност 5,5 милиарда евро. Те предвиждат изграждане на скоростна жп линия Белград-Будапеща, автомагистрала до Черна Гора, строеж на индустриални комплекси, модернизиране на рудодобивната промишленост и други. Предимството на китайците е, че при отпускането на средства за реализиране на проектите, те не поставят никакви политически условия за разлика от Брюксел. Не въвеждат унизителни процедури на мониторинг и санкции. Не се занимават с контролирането на финансовите потоци. Този китайски подход се критикува от Брюксел и Берлин, но до този момент не се предлага никаква друга разумна работеща алтернатива.

По отношение на двустранните балкански различия и конфликти ситуацията преди срещата на върха в София не е достатъчно окуражаваща. През 2016 г. на ежегодната среща в Австрия от поредицата Берлински процес бе подписана декларация от страните кандидат-членки за встъпване в ЕС. Да не блокират взаимно и да бъдат кооперативни при разрешаването на двустранните спорове. Подписаният документ обаче не ангажира страните членки на ЕС като Хърватия, България и Гърция. В последствие по време на бежанската криза, декларацията многократно не бе спазена от подписалите страни.

По отношение на насърчаването на междуличностните контакти Берлинският процес позволи откриването на Регионален център за сътрудничество за регионалната младеж (РЦСРМ) в Тирана. За модел послужи Френско-германският офис за младежта. Решение за тази стъпка бе взето по време на ежегодната среща на Берлинския процес през 2016 г. в Париж. Целта на РЦСРМ е да се насърчи диалогът и обменът между младежите в региона. За учудване е, че подобна инициатива стартира с такова огромно закъснение. Много след лансирането на Източното партньорство, което на практика само влоши отношенията между Брюксел и Москва. Но пък се стимулираше от САЩ.

ЕС и Балканите

По принцип се твърди, че Брюксел има изработена политика за стимулиране на сближаването на Западните Балкани с ЕС. Хърватия е първата от седемте страни от Западните Балкани, която стана член на ЕС. Република Словения се води като държава в Централна Европа. През 90-те Хърватия и Словения се самообявиха за страни, които не принадлежат към Балканския полуостров, а към Централна Европа. По същото време Италия твърдеше, че е балканска държава. Въпрос на конюнктурни интереси. Черна гора, Сърбия, Македония и Албания са официално страни-кандидати за влизане в ЕС. Преговорите с Белград и Подгорица са стартирани. Отворени са редица преговорни глави. Босна представи през 2016 г. своята молба за встъпване в ЕС. Заедно с Косово двете страни засега са само потенциални кандидати.

Какво става след софийската среща на върха? Приключи ли мисията?

Предвид рязкото усложняване на ситуацията в света и навлизането на множество проекти на различни глобални и регионални фактори в нашия регион много е трудно да се прогнозира бъдещото развитие на европейските интеграционни проекти в Западните Балкани. По-скоро става въпрос за „мисия невъзможна“ колкото и песимистично да звучи. Европейските проекти се сблъскват с руските, китайските и турските намерения в нашия регион. И още нещо, което е изключително важно. След Brexit на Балканите ще се появи нов „актьор“ в лицето на Великобритания. Този факт въобще не е за пренебрегване. Лондон в исторически план винаги е имал свое собствено виждане за развитието на обстановката на Балканите. Великобритания ще се превърне в още един полюс на гравитация за европейските страни освен изброените по-горе. Очевидно е, че след 2018 г. Берлинският процес не приключва като тенденция. На последната среща на върха през 2017 г. в Триест поетите ангажименти бяха само етап от европейската стратегия. Високият форум в София е следваща крачка в набелязаната през 2014 г. посока. Лондон е затънал в преговори около Вrexit, но през лятото на 2018 г. ще организира поредната среща на върха от поредицата Берлински процес. В европейските столици вече се наблюдава определен скептицизъм. В Брюксел се поставя въпроса, дали е нормално страна, която напуска ЕС, да организира форум за привличане на държавите от Западните Балкани. Засега Брюксел се надява да вкара в своята стратегия британските намерения за региона. Но е малко вероятно това да се случи. Напускането на Великобритания рязко ще промени съотношението на силите вътре в ЕС. Очаква се Лондон да излезе от Евросъюза на 19 март 2019 г. С излизането на Великобритания нейните съюзници от Северна Европа ще загубят 12% от гласовете в Брюксел. А позициите на южните страни ще укрепнат.   

Предизвикателствата пред ЕС и срещата на върха в София

При сегашната обстановка е неразумно да се говори за приемане в обозримо бъдеще на страните от Западните Балкани в Европейския съюз. Реалистично е да бъде дадена европейска перспектива и движение на целия наш регион. Днес Брюксел може да си направи важни изводи на базата на своята двадесетгодишна политика на присъединяване. Берлинският процес през последните три години има интересни решения, които са адаптирани към специфичните проблеми на региона. Срещата на върха в София показва, че администрацията в Брюксел си е взела необходимите поуки от допуснатите грешки до този момент. Дали това е така, ще разберем от реакцията на евробюрократите по отношение Пакета за мобилност и българските възражения. В София ще бъдат поставени основите на колективните отношения на ЕС със страните от Западните Балкани. Точно това е приносът на форума в българската столица. Двустранните отношения на Брюксел със столиците на държавите от Западните Балкани ще бъдат загърбени. Срещата на върха в София ще подготви регионализирането на европейската политика за присъединяване на Западните Балкани. Ще бъде направен опит да бъде използван целият наличен потенциал на Брюксел. В своите изказвания Борисов многократно акцентира върху балканската солидарност, която трябва да остави на заден план съперничеството между страните от региона. Евробюрократите подчертават, че интересите на общността трябва да загърбят националните интереси. Пожеланието е отлично, но за съжаление точно водещите страни в ЕС не ни вдъхват оптимизъм и не дават пример за подражание. Например френското предложение за Пакета за мобилност, което, ако се реализира, ще нанесе смъртоносен удар на нашите превозвачи. Както се казва на френски c'est pas gentil d'être méchant (не е хубаво да си гаден). За да има успех новата тенденция, чието начало идва от Берлинския процес, ЕС трябва да се „отвори“ и към балканските държави, които още не са достатъчно подготвени да влязат в него. Да си припомним България и Румъния, когато станаха членове на Европейския съюз. И двете страни не бяха подготвени. Но имаше геополитически императиви, които налагаха тяхното скоростно приемане в ЕС. Рискове винаги има. Но Брюксел не трябва да прекалява със своите отработени и добре познати у нас механизми на контрол, мониторинг и санкции. Особено по отношение на новоприетите държави. Защото нерядко те са унизителни и имат вкус на намеса във вътрешните работи на дадена страна.

В София ще бъде изработена обща позиция на ЕС по отношение на Вашингтон и едностранното прекратяване на Споразумението за иранската ядрена сделка. Американските действия нанасят огромни икономически щети на европейците. Още повече, че янките се опитват да налагат своята национална юрисдикция по целия свят. Въпросът, който трябва да реши Брюксел по отношение на САЩ, е дали ЕС най-после ще придобие геополитическа субектност. Ако европейците не се опитат да динамизират в положителен план своя диалог с Москва, Пекин и Анкара, то една значителна част от плановете предвидени от Берлинския процес и срещата на върха в София за Западните Балкани трудно ще получат своята реализация в обозримо бъдеще.