Със сложните промени, които настъпват в китайския енергиен внос, Китай ще може да упражнява влияние в Близкия изток чрез алтернативни, изкусни похвати, без военен или явен икономически натиск. Такава трансформация означава засилване зависимостта на страните от Персийския залив от износа на нефт и газ към Китай – най-големият вносител на суровини в света. Това се случва в момент, в който Китайската народна република диверсифицира вноса, което обаче става за сметка на производителите от Персийския залив, тъй като засяга техните интереси.

Първите промени настъпиха през 2015 г., когато китайският внос от Саудитска Арабия нарасна едва с 2%, а закупуването на руски петрол скочи с почти 30%. Оттогава по-скоро Русия, а не толкова Саудитска Арабия, е най-големият доставчик на суров петрол за Китай, поне през по-голямата част от този период. 

Ефектът от промените се засилва от бума, свързан с добива на шистов газ в САЩ, който доведе до спад на американския внос от Персийския залив, както и до затягане на търговски политики от страна на Доналд Тръмп. „С идването на администрацията на Тръмп, натискът върху Китай за балансиране на външнотърговския стокообмен със САЩ става огромен... Закупуването на американски петрол очевидно спомага за намаляването на този дисбаланс”, заяви Марко Дюнан, главен изпълнителен директор и съосновател на стоковата търговска къща Mercuria.

В същото време Китай се превърна в най-големия инвеститор в Арабския свят с инвестиции, които се равняват на 29,5 милиарда долара. Голяма част от тях са насочени към изграждането на инфраструктура, а в това число строителството на индустриални паркове, тръбопроводи, пристанища и пътища.

Един факт увеличава влиянието на промените спрямо китайския енергиен внос  – въпреки че Китай подкрепя руската политика в Близкия изток, Пекин все повече се страхува, че подходът на Москва крие риск от ескалация на конфликтите, както и от това, че за Китай ще стане по-сложно да защитава разрастващите си интереси в региона.

От гледната точка на Пекин, Близкият изток се превърна в територия, в която обстановката непрекъснато се влошава – регионалната кохезия е разбита на парчета, държавите се раздробяват, националните институции вътре в региона губят контрол, а политическата жестокост представлява заплаха за сигурността и стабилността в Северозападен Китай.

Вероятно притесненията на Китай ще се засилват, дори в случай, че военният конфликт в Сирия бъде прекратен и страната започне да се съсредоточава върху своето преустройство. Китай вече се безпокои, че чуждестранните бойци уйгури от Сирия и Ирак се отправят към райони, които са в близост до Синдзян в Пакистан и Афганистан.

Освен това прекратяването на войната в Сирия отваря икономическа възможност, но може и да изостри съперничеството между Русия и Китай. Интересът на Китай от възстановяването на Сирия надхвърля паричното измерение на въпроса. „Сирия може да стане логистичен хъб за Китай. Нейната история е ключът към постигането на стабилност в Леванта, което означава, че страната трябва да бъде включена в плана на Китай за региона. Ако в Сирия няма сигурност, няма да има сигурност и за инвестициите на Китай в съседните страни”, споделя Камал Алам, сирийски военен анализатор.

Всичко това повдига въпроса как Китай може да защити интересите си и да опровергае предубежденията на някои китайски учени. Те смятат, че неуспешните опити на Пекин да посредничи в многобройни конфликти в Близкия изток, включително в този между Израел и Палестина, в Сирия и при кризата в Персийския залив, която изправи съюза, ръководен от Обединените арабски емирства и Саудитска Арабия, срещу Катар, не успяват да наложат Китайската народна република като надеждна алтернатива на САЩ и Русия. Един факт, който налива масло в огъня – китайците подкрепят руските политики в Съвета за сигурност на ООН, а и не само там, което идентифицира Пекин с Москва, вместо да му позволи да се разграничи от нея.

Близкият изток вече принуди Китай да отстъпи от своите дългогодишни принципи, залегнали във външната и отбранителната му политика от десетилетия. Става дума за ненамесата във вътрешните работи на други държави и за отказа от разполагането на чуждестранни военни бази, дори и ако официално тяхното създаване е добре обосновано.

Китай отчасти успява да се справи с разминаването между теорията и практиката, избягвайки публични дискусии около казуси, свързани с това дали и при какви условия трябва да използва военна сила или да оказва икономически натиск. През 2016 г. например Китай изрази недоволство от решението на Южна Корея да разположи американска система за противоракетна отбрана THAAD. 

Освен че Китай създаде първата си чуждестранна военна база в Джибути, китайските специални части подпомагат сирийския президент Башар Ал-Асад при операциите му срещу джихадистите, сред които има и уйгури, и действат от афганистанската страна на границата на Централна Азия с Китайската народна република. 

Изследователят на Китай Андреа Гизели отбелязва, че китайските дипломати, учени и журналисти рядко се фокусират върху обществената сигурност, като вместо това акцентират върху „позитивните елементи” в отношенията на Китай в Близкия изток. Въпреки това господин Гизели забелязва, че броят на близкоизточните лидери, които посетиха миналогодишното издание на форума „Един пояс, един път” в Пекин, е бил твърде малък. Целта на срещата беше да представи китайската инфраструктурна инициатива, насочена към Евразия, като „по-отворена и ефективна платформа за международно сътрудничество; по-плътна и по-силна партньорска мрежа, която настоява за по-справедлива, благоразумна и балансирана система на международно управление”.

Кризата в Персийския залив доведе до създаването на Съвет за сътрудничество в Персийския залив, съставен от шест държави – Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Катар, Кувейт, Оман и Бахрейн, оплитайки ги в безплодни, сложни преговори за споразумение за свободна търговия с Китай. Освен това възможното оттегляне на САЩ от международното споразумение от 2015 г., което ограничи ядрената програма на Иран, вероятно ще изостри отношенията между Китай и близкоизточните защитници на по-остро поведение спрямо ислямската република, като Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Израел.

С ожесточаването на конфликтите в Близкия изток, на Китай ще му бъде все по-трудно да се държи сдържано и да се съсредоточи върху икономическите и търговските отношения, без да бъде въвлечен в многобройните конфликти в региона.

Саудитска Арабия досега се въздържа от използването на икономически лостове в своите  отношения, за да се справи с растящото иранско влияние в Близкия изток, и наред с Обединените арабски емирства, не се опитва да оказва натиск върху трети страни да продължат да бойкотират Катар. 

Въпросът е какви ще бъдат следващите стъпки на страните от Персийския залив. Миналото лято Омар Гобаш, посланик на Обединените арабски емирства в Русия, предложи съюзът срещу Катар да „постави условия на нашите търговски партньори; в случай че искате да работите с нас, трябва да направите своя търговски избор”. До този момент алиансът не е дал отговор на предложението на господин Гобаш, отчасти защото международната общност, в това число и Китай, призова за преговори за слагане край на кризата и отказа да застане зад позицията на Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства.

Смяната на модела на енергийния внос на Китай, съчетана с необходимостта страната да защити своите интереси, означава, че Китайската народна република вероятно ще увеличава своето влияние чрез алтернативни методи. „Това... дава на Китай голяма възможност да наложи своите предпочитания при договорите за нефт и да подобри собствената си енергийна сигурност. Това означава, че Китай ще бъде в състояние до голяма степен да определя икономическото бъдеще на страните, които в момента се сражават във всички горещи точки в региона – скъпоструващо усилие, което не може да бъде постигнато без подбиране капиталовите потоци.

„Досега Китай купуваше петрол и газ както от сунитски, така и от шиитски страни, без да показва очевидни предпочитания. Но ако Китай промени това, неговите действия могат да доведат до дълбоки промени в региона, и то чрез способи, които няма да се различават особено от тези при военна интервенция в полза на една от конкуриращите се страни”, заяви още той.

Автор: Джеймс М. Дорси

Източник: Eurasia Review

Превод: Десислава Пътева