Коментарите по случващото се във Венецуела в медиите са невероятно разнопосочни. От предсказания за чудовищна световна криза до определено карикатурно описание на събитията в Каракас. Бъркотията и хаосът във венецуелската столица според различните анализатори могат да бъдат началото на кървав сблъсък, гражданска война, регионален конфликт с тенденция към глобален или едно „нищо“, което с времето да утихне след някакви компромисни споразумения. Сайтът TheDuran в свой коментар и видео от 25 януари на Питър Лавел дава панорамна картина на очертаващата се катастрофа и преди всичко на застрашителната и цинична позиция на САЩ. От друга страна, The Independent, архитипичен вестник на либералните глобалисти, публикува коментар на Оскар Гуардиола-Ривера, преподавател по философия и права на човека в Birkbeck College в Лондонския университет: „Доналд Тръмп бързо призна „служебния президент на Венецуела“. Хуан Гуаидо, една личност с абсолютно непознати качества. Без да си направи труд да изчака изборите, Гуаидо се самопрокламира за президент пред Бог и телевизионните камери. Кадрите, които обиколиха света, го показаха да размахва Конституция, на чиято корица е лика на Симон Боливар и е приета по време на управлението на Уго Чавес“.
Хуан Гуаидо се самообяви за „временен президент“ и се „закле“ по време на митинг в деловия район Чакао на венецуелската столица, където има предимно скъпи хотели, чужди представителства и банкови и фирмени офиси. Той е на 35 години и визуално напомня на Барак Обама. Хуан Гуаидо получава диплома за промишлен инженер, след което отива на обучение по специалността „държавно управление“ в американския Университет „Джордж Вашингтон“. Домакините го оценяват като перспективен кадър и той се завръща във Венецуела като лидер на античавистката опозиция. През 2009 г. Хуан Гуаидо е съучредител на опозиционната партия „Народна воля“, която обединява привържениците на глобализацията, децентрализацията, джендърното равенство, правата на ЛГБТ и други.
Според Оскар Гуардиола-Ривера: „Този маскарад имаше за цел да изпрати послание към милионите венецуелци, че Гуаидо признава основите на Боливарската република Венецуела. Към тези, които живеят извън укрепените райони на висшата класа, предимно градска, която формира дясната опозиция. Както и към света и тези, които не бяха чували нищо за Гуаидо“.
„Но нито Господ, нито Тръмп, нито спектакълът поставен на сцената не предоставят легитимност, маскират това събитие: един преврат. Повечето венецуелци го признават за такъв. Фабрикуван в чужбина, украсен с тънко конституционно покритие“.
„Интервенции като тази, които апелират към закона, а не към война, са станали норма в региона. Но те не са новина. Това е точно сценарият за преврата през 1973 г. срещу демократично избрания и също социалист, Салвадор Алиенде в Чили. Тогава наложените американски санкции задълбочиха икономическата криза предизвикана от стачките в промишлеността, бойкотът на търговията на дребно, сривът на националната парична единица, липсата на внос, политическото разделение на нацията и парализата. Алиенде също бе обвинен в узурпиране на властта. Останалото принадлежи на историята и трагедията...“
„Трябва твърдо да се отхвърли инициативата на Гуаидо, без тази външна намеса да означава подкрепа на всичко, което прави Мадуро. Истина е, че проблемите на Венецуела са тежки и отговорността последно пада върху правителството. Има много неща за критика, закъснелите или непохватни икономически мерки, епидемична корупция и опасното допълнително укрепване на властта. Но нито едно от тези неща не оправдава, нито маскира добре преврата. Накратко, категоричното отхвърляне на преврата става още по-наложително, тъй като рисковете от конфликт са на път да породят опасни последствия за света“.
The Independent прави паралел между Мадуро и Алиенде. Може да се направи сравнение между Серж Саркисян в Армения, който беше сянка на Роберт Кочарян. Както Мадуро светеше и продължава да свети с отразената светлина на Уго Чавес. По принцип сегашният президент на Венецуела не се отличава с качества на реален национален лидер, който може да бъде в основата на изработване на стратегия за развитие на страната. Николас Мадуро Морос е роден на 23 ноември 1962 г. в Каракас. Баща му е бил местен профсъюзен лидер и е членувал в Социалистическата партия на Венецуела. Николас нарича себе си човек от смесена раса. В семейното родословие на Мадуро има представители на коренните народи на Северна и Южна Америка, а също и афроамериканци. Освен това, по бащина линия дядото и бабата на Николас са били евреи-сефаради, които са приели католицизма във Венецуела.
Безусловно днешните събития във Венецуела са от световно значение. Но това не е последната и решаваща битка. Наблюдаваме едно сражение, което може да се впише във веригата от сблъсъци между тримата големи в лицето на САЩ, Русия и Китай. Както Сирия се явява ключ към Близкия Изток така и Венецуела е ключ към Латинска Америка. Това е така поради две обстоятелства. Първо, във Венецуела са най-големите световни запаси на нефт. Това прави страната изключително интересна за глобалните играчи като американците, руснаците и китайците. Второ, Венецуела е съставна част от „Великия път на коприната от Колумбия до Вашингтон“. И въпреки, че основните страни по това трасе са Боливия, Перу и Колумбия, Венецуела също внася значителен дял. Географската стойност на Венецуела в днешния глобален свят без преувеличение е огромна. Не е за подценяване фактът, че обемът на пазара на наркотици по „Великия път на коприната от Колумбия до Вашингтон“ по някои публични оценки е равен в парично изражение на световния нефтен пазар. По същата причина контролът на Афганистан, който е основна територия за производство на въпросната стока, е ключов за глобалните играчи в света.
Някои западни анализатори считат, че Пентагонът, министерството на правосъдието и ЦРУ не са инициатори на събитията в Каракас. Делото според тях е на триото Тръмп-Помпео-Болтън. Тръмп най-вероятно е бил убеден от другите двама на базата на три неща: пари, печалба, нефт. САЩ считат, че венецуелската армия ще се разбунтува, но въпросната прогноза не се базира на никакъв сериозен анализ. Други източници твърдят, че армията е въвлечена мощно в икономическа дейност и трафика на наркотици, с което е обвързана директно с управляващите.
Необходимо е да се обърне внимание на руските инвестиции във Венецуела. Те не са от паричен характер, а са съсредоточени в капитално строителство: обекти на нефтодобив, преработка и транспортиране. При наличието на колосални залежи на нефт венецуелците добиват минимални количества. Никой няма да позволи на Каракас да продава на световния нефтен пазар по-големи обеми. Но Венецуела може да използва последничеството на Русия. Руснаците оказват всякаква помощ на венецуелците, а те могат да плащат с нефт. Който става собственост на Русия. Руските танкери никой няма да посмее да ги спре.
Турция също показа ясно своята позиция по отношение на събитията във Венецуела. Реджеп Ердоган изрази пълна подкрепа на Николас Мадуро и го призова „да не се поддава на антидемократичните усилия и да стои с гордо вдигната глава“. Да не забравяме, че на 15 юли 2016 г. Николас бе един от първите, които се обадиха по телефона на турския президент и изрази солидарност с него. Може определено да се каже, че 2018 г. е година на дружбата между Мадуро и Ердоган. През юли Николас взе участие в церемонията по инаугурацията на Реджеп. А през декември турският президент посети Венецуела като му бе оказан пищен прием. Ердоган не отправи публична критика към Тръмп, но отбеляза, че е шокиран от позицията на американския президент. Причините за дружелюбните връзки между Анкара и Каракас са две. Първо, Николас и Реджеп имат отлични лични отношения. Второ, Ердоган предпочита непрозрачни финансови сделки, които не са подложени на обществен контрол. Редица експерти предполагат, че тясната дружба между Николас и Реджеп има и финансова проекция. Въпреки, че нейните мащаби и детайли все още са неизвестни. Турските проправителствени медии обръщат голямо внимание на Венецуела. Постоянно се разказват истории за перманентно организираните преврати по света от ЦРУ. Кризата около Мадуро е отличен повод за правене на аналогии с вътрешната политика в Турция. Ситуацията във Венецуела помага да бъдат дискредитирани турските опозиционери, които координират своята дейност с чужди страни. Преди дни съюзникът на Ердоган и председател на ултранационалистическата партия Девлет Бахчели заяви: „Какво ще стане ако един ден Тръмп се събуди сутринта и обяви Кемал Кълъчдароглу за президент? Какво ще правим? Съгласни ли сме с това?“ Кемал Кълъчдароглу е лидер на основната опозиционна партия в Турция.
Събитията във Венецуела са първа крачка в новата стратегия на Вашингтон в Латинска Америка. САЩ се съсредоточават в своя регион. Основна цел е укрепване на американското влияние в Южна и Северна Америка, сваляне на левите антиамерикански режими във Венецуела, Никарагуа и Куба и ослабване на влиянието на Русия, Китай и Иран. Вашингтон непрестанно счита Хавана за основна заплаха. Американците винаги са искали да отслабят връзките между кубинци и венецуелци. В армията и силите за сигурност на Венецуела присъствието на кубинските специални служби е осезателно. Каракас снабдява Куба с нефт по изключително ниски цени. В най-добрите дни до 100 000 барела дневно. В плановете на САЩ след свалянето на режимите във Венецуела и Куба на дневен ред е Никарагуа. Целта е разрушаване на триъгълника Манагуа-Хавана-Каракас. Още на втория ден след встъпване в длъжност в Белия дом Доналд Тръмп поиска подробен отчет за ситуацията във Венецуела. Това е съвсем логично. Едно от обвиненията на Вашингтон към Мадуро са връзките на Каракас с ливанската „Хизбула“. Белия дом и Държавният департамент твърдят, че Иран участва непосредствено в доставката на наркотици от Венецуела в Близкия Изток с логистичната подкрепа на „Хизбула“.
Фактор, който допълнително стимулира американската агресивност по отношение на Каракас, е засилващата се конфронтация между Пекин и Вашингтон. Китай е инвестирал 60 милиарда долара във Венецуела и има стабилно влияние в страната. Масираното китайско присъствие в Караибския басейн е неприемливо за САЩ. Особено на фона на задълбочаващата се търговска война между Вашингтон и Пекин.
През 2012 г. при изграждането на венецуелската армия, която е една от най-силните в Южна Америка, Уго Чавес постави една допълнителна много важна задача пред венецуелските въоръжени сили. Тогава тази директива звучеше странно, но днес е особено актуална. Уго Чавес призова военните да се готвят за партизанска война. Вероятно за изминалите години венецуелците с помоща на кубинските съветници са се подготвили достатъчно добре.
В заключение определено може да се каже без съмнение, че венецуелската криза е по принцип най-противоречивото събитие през призмата на конфронтацията Система срещу Антисистема (либерални глобалисти срещу патриоти консерватори и традиционалисти). По естествен път се налага общата оценка, че става въпрос за вулгарно и импровизирано действие на САЩ в чужбина на фона на вътрешния хаос и срив на американската държавност.