Слънчевият град и неговата сянка

Историята на един софийски квартал тотално разбърква наложени представи за отминали времена и разбива клишетата, в които сме се оплели

„Площта е широка и слънчева. Витоша изглежда съвсем близка. Чувства се мирисът на полето и полъхът на ветровете е по-свеж и по-чист… Нима ще може след няколко години да се познае голото поле, по което доскоро тичаха полуголи циганчета и махленските жени избелваха по тревата прането си – размечтава се през 1942 г. помощник-кметът Любомир Сокеров. – Там, гдето ветровете гонеха трънаците, ще се издигне малък слънчев град от кокетни и съвсем модерни къщи, снабдени с всичко, което е необходимо за едно модерно градско жилище. Удобство, чистота и хигиена, това са придобивките, които ще имат обитателите на Слънчевия град.” Затруднявате се да познаете града и квартала? Не се безпокойте, жителите му също едва ли ще го разпознаят в това описание.

Ако попитате човек от днешния столичен квартал „Илинден” знае ли нещо за историята на уникалните му сгради, най-вероятно ще получите отговор, че това са били германски казарми, „но нищо повече не мога да ви кажа”. Митът за войските на Вермахта, които са били разквартирувани тук, е толкова вкоренен, че на него са подвластни дори и отговорни фактори в районната администрация в „Красна поляна” като заместник-кмета Николай Вушовски. В регистрите на общината все пак се пазят и документи, от които е видно, че става въпрос за общински жилища, строени между 1943 и 1946 година (повечето отдавна са продадени на наемателите, останали са едва десетина общинска собственост). Тук обаче ще стане въпрос не само за сградите. Тръгнахме по германската следа, за да попаднем на българска. Изходихме от презумпцията за внос на чужда цивилизованост, но открихме загуба на собствена такава. Открихме едно старо семейно бижу като тези, които ги лъскаш и ги връщаш в кутията, по думите на известния архитект Бойко Кадинов. И се почувствахме така, сякаш сме изхвърлили памучните дрехи, за да се облечем в найлонови. В Музея за история на София също не разполагат с информация за комплекса, началникът на отдел „Недвижими културни ценности” арх. Любомир Петров звучи любезно, но леко скептично относно стойността на находката. „Социални жилища, бивши германски казарми – интересно, и къде е това? Имаме тук една колежка с особен интерес към така наречената тоталитарна архитектура. Ако сградите са от този период, описанието ви много точно съвпада с областта на нейните интереси.” Обещава да говори с нея.

Задължително ли е всичко социално автоматично да се свързва с нещо тоталитарно? Или социалното може да стои над „тоталитарното/демократичното”, бидейки характерно и за двете политически устройства? Също както и антисоциалното. Кое е по-добро? Тоталитарно, но социално или демократично, но антисоциално? А може да бъде хем антисоциално, хем тоталитарно. Или социал-демократично… Нямам време за дълги разсъждения върху теоретични конструкции, понеже телефонът звъни, отсреща е арх. Петров, а тонът му вече е леко приповдигнат. Открил е няколко изречения по въпроса в книгата „Градоустройството на София. Пулсът на града във времето”, издание на музея от 2016 г. Става въпрос за така наречените „Образцови общински жилища” в квартал „Коньовица”, днес „Илинден”. Строителството им е резултат от историческия градоустройствен план „Мусман” (на името на автора му арх. Адолф Мусман, ето я германската връзка), приет през 1938 г. по времето на столичния кмет Иван Иванов. „А инженер Иванов, както сигурно знаете, е най-успешният кмет на София за всички времена!”.

Да, известно ни е. Друг е въпросът, колко успешен кмет би бил сега… Защото днес основното задължение на кмета, както също знаем, е да движи преписки с проекти на предприемачи. Забави ли се с някоя от тях, може и да го нарочат за прът в колелото на прогреса, а ако прекали, току-виж дори го арестували зрелищно! В останалото време съвременният общинар се занимава с възлагане на конкурси за обществени поръчки и на процедури за концесиониране на едни или други обществени услуги и съоръжения. Подобни дейности, разбира се, ги е имало и преди. Било е време обаче, когато градоначалникът е бил и градостроител. Днес вярата е, че трябва да бъде само добър администратор, а за останалото си има пазар, който се справя много по-добре от него с всички задачи. Дали? 

При приемането на плана „Мусман” Иванов произнася реч, която днес за някои би прозвучала кощунствено. Нищо чудно дори да го обявят за комунист, както през 1944-а са го нарочили за фашист, но след две години са го помилвали и извадили от затвора, за да си довърши строителството на язовир „Бели Искър” и да участва в проектирането на язовир „Искър”. „Когато само след две-три десетилетия видим София, превърната в китен, модерен и безукорно застроен град, за чието бъдещо развитие навреме са били положени далновидни грижи, ние ще се усмихваме на днешните й несъвършенства, както сега буди у нас усмивка видът на София отпреди две-три десетилетия – обръща се кметът към общинските съветници, допускайки, разбира се, че ще има и съпротива. – Ще се яви реакция от страна на зле разбраните частни интереси и егоистичните разбирания, които не виждат по-далеко от тесния частен интерес и пренебрегват общественото добро”. Още по-далеч отива началникът на Архитектурно-градоустройствената дирекция на общината архитект Тодор (Теодор) Горанов: „Значението на жилищния проблем произтича от социалното право на всяко семейство да има отговарящо на неговите нужди жилище. Макар това условие да е неизпълнимо, защото, докато има бедност, ще има и жилищна мизерия, въпреки това никоя генерация не може да отхвърли от себе си грижите за подобряване на жилищните условия, още повече че тези условия се обуславят предимно от жилищата, които са били построени предимно в миналото. Така всяка генерация е отговорна за своята строителна дейност пред бъдещето. Тази именно отговорност наложи и създаването на Общия градоустройствен план на столицата, чието прилагане е една от най-важните задачи на комуналната политика”. 

Освен благоустройствените и инфраструктурните решения Мусмановият план предвижда изграждане на общински жилища за малоимотните слоеве. София е разделена на пет зони, третата от които е наречена „социална” и е отредена за застрояване с икономични жилища. Така се ражда първият модерен жилищен комплекс в столицата, който най-вероятно е и първият в цяла България. „Това е днешният комплекс „Илинден”. Никой не е писал за него. И много трудно се намира нужната информация, за да се сглоби цялата картина на неговото замисляне, авторство и осъществяване”, четем в единствената съвременна статия по въпроса (от Добрина Желева-Мартинс, бр. 2 на списание „Архитектура” от 1997 г.).

Подобни архитектурни ансамбли от същия период се намират и на други места в тогавашните западни предградия на София, но в такъв мащаб, завършеност и съвършенство днес могат да бъдат видени само в „Илинден”, част от някогашната „Коньовица”. Планирането и изграждането на цялостния комплекс с 460 жилища е възложено на колектив начело със самия началник на Архитектурно-градоустройствената дирекция на общината. Модернист, възпитаник на Мюнхенската политехника, арх. Горанов взема за свой помощник друг германски възпитаник, арх. Кирил Босев. Инвеститор и строител на комплекса, наричан „поселище”, е Софийската община, която е и собственик на голяма част от терените. През 1942 г. е приет специален Закон за строеж на образцови жилища, който дава извънредни правомощия на общината да бъде единен предприемач при осъществяване на подобни проекти. Тя построява тухларна, организира собствени строителни бригади, разкрива кариери и отваря предприятия за добив на пясък и чакъл. Годините са военни, недоимъкът и жилищната криза са остри, което налага твърди мерки без много разсъждения дали общината е добър инвеститор и стопанин, или не е. Приемлива цена на домовете се постига чрез икономии от мащаба и с минимизиране на печалбата за различни звена по веригата. Резултатът изумява както с качество на строителството, така и на околната среда.

Сравнително бързо изникват около 50 сгради от четири основни вида, които предлагат разнообразни типове жилища – от типично градски апартаменти до подобия на селски къщи и вили, няколко магазина и административни постройки. Между тях са се ширнали зелени пространства и площадки за игра. Двуфамилните сгради разполагат с лехи за декоративна растителност отпред и с малки градини за зеленчуци в задния двор. Облик, близък до съвършения, придават на комплекса двата басейна и кулата за скокове във вода на построената в непосредствено съседство общинска къпалня (днес несъществуваща). Откриват я през 1943 година и я кръщават на престолонаследника Симеон. Тогава са завършени и първите сгради на поселището – двуфамилни „вили” по северната му граница, която преминава по улица „Найчо Цанов”, бившата „Нишка”.

Днес чудатите за града островърхи постройки могат да бъдат забелязани от бул. „Тодор Александров” между метростанция „Константин Величков” и кино „Арена”. След 9 септември 1944 г. арх. Тодор Горанов вече не е шеф на архитектурната дирекция в общината, но изграждането на творението му продължава. Южната граница на комплекса се оформя през 1946 г. с израждането на уникални с външния си вид четириетажни тухлени блокове по бул. „Александър Стамболийски” (бившият бул. „Клементина”). Именно тези блокове „скриват” комплекса, правейки го известен само за „посветени”. Колкото до арх. Горанов, той минава две години на свободна практика, след което започва работа в държавна проектантска организация, става преподавател, изготвя градоустройствените планове на Варна и Ямбол, обявен е за почетен гражданин на София през 1959 г., удостоен е и с орден „За човеколюбие”.

На неговия сътрудник арх. Кирил Босев е възложена още по-голяма задача - проектирането на най-големия жилищен комплекс от началото на 60-те. Така на около километър по-нагоре по бул. „Александър Стамболийски” се появява жк „Западен парк”. Там виждаме доразвити идеите и пространствата на „Образцови общински жилища”, но комплексът е за 15 000 души, или поне около осем пъти по-голям. И вече включва по две детски ясли, градини и училища, магазини и павилиони в уникален за София модернистичен стил, както и изкуствено езеро с лодки и вдаден в него ресторант. Езерото поне от 30 години не се пълни с вода, култовият ресторант „Лебеда” е полуразрушен, но пък „Западен парк” като цяло е запазил облика си и досега остава един от най-зелените комплекси на столицата. Арх. Кадинов, който е израснал там, може да го съпостави с подобни квартали в други страни. Преценката му е, че е налице много по-висок социален статус на сградите и жизнената среда в сравнение примерно с холандските социални жилища от същия исторически период.

На „Западен парк” му е рано да бъде архитектурен музей за разлика от „Образцови жилища”, които изглеждат като такъв и от пръв поглед. Само че си представете копривщенска къща, в която някой е разрешил провеждането на рок фестивал. Подобен запазен работнически квартал в Кенсингтън, Лондон, е цялостно реставриран, цената на жилищата е скочила многократно. Днес кварталът събира знаменитости за жители и туристи за посетители. „Ние доста глупаво понякога разглеждаме архитектурната памет просто като една сграда, а не като комплекс, който запазва духа на времето. Всичко наоколо е част от културната памет, която трябва да бъде запазена. В случая имаме щастливо подарено от някого обстоятелство – цял социален модел с хубавите си черти и с недотам хубавите си. Това е изключителен лукс!”, смята арх. Кадинов. Според него комплексът все още може да бъде модел на град градина. Но първото нещо, от което имат нужда обитателите му, е да си намерят градинар. От по-възрастни хора в квартала впоследствие ще научим, че някога са имали такъв, а нашият фотограф Темелко Темелков си спомни детството, когато един градинар пазач е отговарял и за Докторската градина в центъра. До 70-те години в „Образцови жилища” се трудел бай Гроздан, местен жител, натоварен от общината да поддържа реда, чистотата и зеленината. Кръстосвал с лента на ръкава, а в ръката държал пръчка, завършваща с железен пирон, на който набучвал всяка попаднала му хартийка. Бай Гроздан се занимавал и с косенето, и с поливането, и с поддържане на декоративно езеро с алпинеум, в което плували риби. То отдавна е засипано, а там, където се е намирало, може да се види по-съвременна придобивка – газова бутилка от автомобил, пригодена за барбекю.

И въпреки всичко кварталът все още пази самобитна атмосфера. В междублоковите пространства на открито съхне пране; хората говорят по-нормално и някак си по-тихо, защото градският шум не стига до тук; в кафенетата се играе табла и вървят разговори за български футбол, а цялото това удоволствие може да ви излезе само 50 стотинки, колкото струва чаша прилично кафе. Китаристът Владо Тодоров е осъществил детската си мечта, като е купил не един, а два апартамента тук. Пази спомен от 80- те години, когато завистливо е минавал през квартала. После е имал възможност да се върне в родния си „Лозенец”, днес елитен район на София, но не иска и да чува за там. За него е важно децата му да могат да играят навън и да растат свободни. Когато му идват на гости познати музиканти от Англия и Холандия, казват: „Все едно сме у нас”.

До тук с простите белези на цивилизованост, които, изглежда, сме загубили. Преди да преминем към по-сложните, трябва да отбележим, че макар и неподдържана в цялост, обилната зеленина в квартала го прави изключително привлекателен през пролетта, прикривайки до голяма степен истинската картина. В късната есен и през зимата обаче оголената гледка предразполага към тежка депресия. Не от това как е проектиран комплексът, а от това, в което е превърнат. През 90-те беше модерно клишето, че настъпващите промени ще отключат вродената инициативност на българина, потисканата индивидуалност и творческия му гений. Бившите „Образцови жилища” са образцова илюстрация на постигнатия резултат. И тук не става дума само за състоянието на фасадите вследствие от индивидуалното саниране (по неписано правило всеки апартамент в различен цвят от този на съседа!). За обяснението на този феномен имаме нужда не от консултациите на архитект, а на психолог. И както забелязва фотографът Темелко Темелков, най-учудващото в него е, че вече не учудва никого. Зад фасадата очевидно се развиват много по-дълбоки процеси. Снимката на стълбища към вход, който е зазидан, може да обобщи всичко. 

Все пак ще споменем още няколко елемента от многото, които могат да се видят, но е трудно да се опишат. Кажи-речи всеки е пристроявал, надстроявал, разграждал и надграждал автентичната архитектура, докъдето му позволяват възможностите, въображението и… благоразположението на общината. Дори и някои от островърхите покриви на „вилите” са избити, за да се отвори място за още една таванска пристройка. Върху допълнително монтирана метална конструкция е изникнала „веранда”, която подсказва, че собственикът на жилището се занимава с желязо. Конструкцията на съседа е с бетонен постамент и оставя усещането, че главно човешкото съзнание я крепи. В пространството висят „новопроектирани” тераси с дървени огради в битов стил. Редом до подобни съоръжения с каменни колчета ала двореца на цар Киро в Катуница. „Виж и това!”, пред поредния шедьовър с архитект Кадинов се споглеждаме дали трябва да се смеем, или да плачем. Решаваме, че по-здравословно е първото. Някой е успял да вдигне върху покрива остъклена кула, друг е вдигнал във въздуха мущурак… Не творчество, а искейпърство е заменило правия ъгъл, ордунга, съвършенството на простите форми и материали. На мястото на редовата обикновена социалност на бившия образцов общински комплекс е нахлула асоциалност в наднормени количества.

Далеч сме от мисълта да обвиняваме конкретните хора и конкретната общинска администрация. Както стана ясно, местните си обичат квартала и в много по-голяма степен от жителите на други комплекси са загрижени за него. Мястото просто предразполага към обобщения. Възникнало е като модел на град, сега е модел на цялата страна. „Виждаме комплекс, който е отразявал своето време – една редова социалност, един редови, дори военновременен модел. Еманация на волята за общ живот, за общо пространство. Обратното е индивидуален изход, бягство в твоя личен избор. И сега пак на това място виждаме абсолютно изчезващото колективно начало, няма норма, няма общо поведение. Отсъствието на колектив лишава тази среда допълнително от качество на живот. Във всичко това има някаква степен на мизерност – най-накрая си успял да остъклиш балкона, да сложиш нова дограма, да заградиш 5 квадрата повече, да вдигнеш куличка върху мансардата, дворец върху покрив, който рано или късно ще протече... Глад за повече квадратни метри бетон, жажда за повече консумация. От там илюзия за щастие чрез капсулация в някаква виртуална психосоматична действителност, а не в естествени неща като смяната на сезони. Резултатът е колективен бъг, защото средата вече е с естетически и с други дефицити. Накрая имаме един бидонвил, в какъвто превръщаме града си”, разсъждава арх. Кадинов.

Спорно е обаче, доколко новото, което наднича зад ъгъла на комплекса от другата страна на булеварда, е по-добро. И като естетика, и като качество на материалите. В „Общински жилища” виждаме тухла, дърво, камък, мазилка, абсолютно естествени материали. Ако не си се опаковал с гипсокартон, стиропор, вата, значи все още живееш в природна и по-здравословна среда. И сигурно се разболяваш по-рядко... Защото дори и тухлите, които се използват вече, не са от глина, а са тухли „шмеркезе” с пълнеж от синтетична вата. Съвременните билдинги нямат и една пета от качеството на тази среда, категоричен е професор Кадинов. С него в началото на разходката тръгнахме по следите на изгубените архитектурни ценности, но в края й стигаме до извода за загуба преди всичко на общочовешките: „Замогнал си се и вече можеш да си купиш няколко стени с огледална фасада. Усещането е, че ти си господарят: можеш да гледаш града, но той теб не може да те види, защото стъклобетонът те кара да се чувстваш недостижим. В известен смисъл това е някакво воайорство… Фактът, че този комплекс въпреки всичко още съществува и впечатлява някого, е изключителен урок, че простите неща, дори военновременните, могат да ни върнат чувствителността към средата на живот. Към връзката със съседите и с природата. Дори към аскетичното, практичното, естественото, към онези ценности, които сме загубили”.

Още през 1997 г. авторката на материала „Първият модерен жилищен комплекс в София” Добрина Желева-Мартинс предлага той да бъде обявен за паметник на културата от национално значение, за да бъде не само запазен, но и реставриран. Тогава е била констатирана само амортизация на дървени конструкции и инсталации, днес пораженията по сградите са много по-сериозни. И въпреки всичко целостта на комплекса е запазена. Арх. Кадинов също е на мнение, че си заслужава този модел да бъде защитен нормативно, а защо не и да бъде върнат в ценностната система на града. Модерно е всички „демократични” управления на столицата да се обявяват за идейни продължители на делото на кмета Иван Иванов, че даже и на плана „Мусман”. Организират изложби, печатат книги, връщат стари имена на улици, но на практика градът се води от съвсем различни идеи. Ако с напредването на цивилизацията социалността се беше превърнала в норма, а не в изключение, може би нямаше да има нужда да я защитаваме. Щяхме да защитим обратното. Досещам се за поне една основателна причина, поради която комплексът „Образцови общински жилища” няма да бъде обявен за паметник на културата. За да не напомня на общинарите за забравеното им задължение да провеждат общинска жилищна политика. 

Ако не друго, защо да не си представим алтернативни туристически турове, които могат да пренасят чужденците в различни исторически епохи с техните успехи и провали, културни пластове, близост или отличие от чужди модели в същия период. София все още може да предложи това. При всички положения подобни маршрути ще са много по-близо до истината, отколкото насърчаваните от общината „безплатни” турове в центъра, в които полуобразовани, но с претенции на знаещи всичко младежи като нищо могат да те убедят на перфектен английски, че комунистите нарочно са обградили античната църква „Свети Георги” с правителствени сгради, за да не може никой да се добере до нея без знанието на властта…

По време на нашата разходка в Слънчевия град арх. Кадинов няколко пъти вметва термина „военновременен”, който на свой ред извиква една тревожна асоциация: тази позабравена дума така и така се завърна, може би пък съвременният човек ще се обърне отново към подобни модели на градоустройство едва след някакъв катаклизъм… Отговорът на специалиста е още по-песимистичен: културната стойност на това, което вече имаме като приложени модели, вероятно далеч надхвърля онова, което може да ни очаква. Наскоро се е провел световен архитектурен конкурс под мотото „Град на бедствието”. Целта е била да се провери какви масови програми биха се приложили за оцелелите в случай на големи катаклизми – природни бедствия, земетресения, бежански вълни, войни... Спечелилите проекти са за контейнери или някакви сглобяеми клетки от най-съвременни материали. И все пак архитектурата има свойството и да ни изненадва, като връща обществения оптимизъм. Впрочем строителството на Слънчевия град е започнало в години, в които недалеч от него са падали бомби.