Трябва да ги убием като плъхове, за да не остане никаква следа от тях!

Десетилетия наред тя се тормози, че с младежкия си максимализъм е причинила смъртта на баща си, като не му е дала да емигрира. И че със същата си безкомпромисност после е тласнала своя първи любим към непосилна мисия, довела го до предателство и погубване. Години по-късно порасналият й син, кръстен на дядо си и на още един герой, се превръща в отрицание на идеалите й. Толкова драми биха дошли в повече за всеки живот. Но когато това се случва в страна като Чили, подобна биография е закономерност. А фактът, че Мишел Бачелет, жената, преживяла всичко това плюс още немалко други изпитания, заема поста на държавен глава, просто я превръща в още по-типично олицетворение на нацията. Винаги любезната и добре възпитана нация с английски навици в чаепиeнето и с латинска обсебеност от поезията, дала на света двама нобелисти по литература. Но и с прусашки школувана армия, извършила най-бруталния военен преврат от края на ХХ век и установила 17-годишна садистична диктатура начело с генерал Аугусто Пиночет. Едва днес, на 25-годишнината от отстраняването на Пиночет, чилийците най-после започват дасе престрашават и да вадят скелетите от гардероба си. И в преносен, и в съвсем пряк смисъл. Вече се осмеляват да говорят високо за куцата, спазарена между палачи и жертви демокрация, завърнала се плахо през 1990 г. За убийствената цена на неолибералното „чудо”, за първи път експериментирано от „чикагските момчета” в стерилизираното от диктатурата Чили и после разнесено като вирус по света от тачъризма и рейгъномиката. За хроничната липса на морал и справедливост, причинявани от вируса. Емблематични трагедии като убийството на певеца Виктор Хара на 16 септември 1973 г. или подпалването живи на двама протестиращи младежи на 2 юли 1986 г. едва сега стигат до конкретни съдебни действия срещу обвиняемите – бивши офицери. Но над 3000 души още се водят „безследно изчезнали”. Над 40 000 са преминалите през концлагери, затвори и изтезания противници на Пиночет. Хиляди жени, преживели гаври и изнасилвания по време на арестите си, не желаят днес да се връщат в онзи ужас и да дават показания, за да получат символични обезщетения. Семейството на починалия в България през 1975 г. на 28-годишна възраст Алберто Корвалан, син на генералния секретар на ЧКП Луис Корвалан, още се бори да доказва, че той също е жертва на диктатурата и че смъртта му е следствие на мъченията, на които като много други затворници е бил подложен на Националния стадион в Сантяго след военния преврат на 11 септември 1973 година…

Следата на Алиенде

Роден на 26 юни 1908 г. и потомствен масон, което в Чили означава страстен адепт на идеите за национална независимост, Салвадор Алиенде Госенс завършва медицина през 1932 г., а година по-късно става съосновател на Социалистическата партия. Тя не бива да се бърка с Работническата социалистическа партия на синдикалиста Луис Емилио Рекабарен, основана през 1912 г., а през 1922 г. превърнала се в Чилийска комунистическа партия. Парадоксално, но факт – появилата се през 1933 г. соцпартия десетилетия наред се развива като по-радикална и по-крайнолява от комунистическата. Тя всъщност се ражда на вълната от уличен ентусиазъм и доста волунтаристично левичарство, кипнала след романтичния експеримент на 12-дневната „социалистическа република”, обявена през юни 1932 г. от „революционна хунта” начело с „червения полковник” Мармадуке Грове. Друг преврат бързо сваля от власт Грове. Но приетите по време на 12-дневното му управление радикални закони – например за експроприиране на стратегически предприятия, за конфискация на необработваемите земи и предаването им на селяните, за ограничение на правата на чуждия капитал – си остават неотменени, макар и дълго забравени. Четири десетилетия по-късно, когато на власт е вече Народното единство начело с Алиенде, тези закони са изтупани от праха и започват активно да се прилагат. Впрочем Алиенде и Грове са били сродени – братът на полковника е бил женен за сестрата на лекаря. От 1938 до 1942 г. Алиенде е министър на здравеопазването в правителството на президента радикал Педро Агире Серда, издигнат от Народния фронт, обединил социалисти, комунисти и радикали. Алиенде гради цялата си политическа кариера върху идеята тъкмо на единството между левите сили в Чили и най-вече на социалистите и комунистите. От 1952 г. нататък той четири пъти е кандидат за президент, излъчван от такива коалиции. И все малко не му достига, за да победи. Дори се шегува: „Когато умра, на гроба ми ще пише „Тук почива бъдещият президент на Чили”. Победата все пак идва. Изборите на 4 септември 1970 г. дават на издигнатия от Народното единство Алиенде преднина от 1,3% пред кандидата на дясната Национална партия Хорхе Алесандри. Алиенде взема 36,6%, а Алесандри 35,3%. Трети е християндемократът Радомиро Томич с 28,1%. Решаващо става гласуването в Конгреса, който традиционно избира кандидата, класирал се първи на вота. Но сега веднага започва мощен натиск християндемократите да предпочетат Алесандри. Паниката, че за първи път в света властта по изборен път може да бъде взета от президент марксист, наканил се да прави мирна социалистическа революция, нажежава и вътрешната обстановка в Чили, и международните реакции. На 15 септември в Белия дом във Вашингтон се събира съвещание по въпроса, как да се реагира на ставащото в Чили. Именно тогава е изречена онази прословута реплика на американския президент Ричард Никсън, записана от тогавашния директор на ЦРУ Ричард Хелмс: „Накарайте икономиката да пропищи”. Никсън отпуска 10 милиона долара на ведомството на Хелмс със задачата да се осуети идването на Алиенде на власт. Целта е да се създаде непоносима обстановка на хаос, която да тласне християндемократите да дадат гласовете си в Конгреса за символизиращия „стабилността” Алесандри. Християндемократите начело с Томич обаче предпочитат да изтъргуват подкрепата си за Алиенде в Конгреса, договаряйки с него серия „конституционни гаранции”, които са оповестени на 9 октомври 1970 г. Акцентът в тях е, че бъдещото правителство няма да създава паралелни въоръжени структури и народни милиции и че властта ще се опира единствено на официалната армия в рамките на закона. В същото време обаче силите, мобилизирани да саботират утвърждаването на Алиенде, работят усърдно по дестабилизацията на страната и бързо намират подходящите хора във военните среди. С помощта на ЦРУ е изплетен заговор за преврат с главно действащо лице недоволният от заплатата си генерал Роберто Вио. Конспирацията предвижда отвличането на главнокомандващия армията и убеден защитник на конституционния ред генерал Рене Шнайдер. Нападението е осъществено на 22 октомври 1970 г., но в суматохата Шнайдер е прострелян (и умира след три дни), така че дестабилизационният сценарий не се развива по-нататък. Шокът в чилийското общество от разигралата се драма е изключително силен. В такава обстановка два дни по-късно преминава гласуването в Конгреса. Алиенде е утвърден със 153 гласа „за” (вътре са и християндемократите) и 35 гласа „против” (привържениците на Алесандри). На 3 ноември 1970 г. новият президент официално встъпва в длъжност. Това е голям исторически пробив за Латинска Америка, а и за разделения от Студената война свят. Всички се вторачват в „чилийския експеримент”. Ясно е, че Алиенде е почтен политик и идеалист, но той има само част от властта – президентската. Конгресът, където мнозинството е на опозицията, и армията, която се прави на неутрална, не са на негова страна и могат само да бъдат държани в безопасна позиция с цената на сложни политически ходове. Първият декрет на новото правителство е отпускането по половин литър безплатно мляко дневно за всяко чилийско дете. Следват повишаване на заплатите, замразяване на цените за газ, ток и транспорт, разгръщане на строителството на 100 000 нови жилища за най-нуждаещите се, откриване на училища и детски градини, осъществяване на аграрна реформа и т.н. Най-съществената част от програмата на правителството през първата година от управлението му, разбира се, е национализацията на най-голямото чилийско богатство – медната промишленост. Медта е толкова голям символ на чилийската независимост, че дори десницата без колебания подкрепя преминаването й в ръцете на държавата. Денят на подписването на национализацията – 11 юли 1971 г. – е обявен за Ден на националното достойнство. Наред с големите медни мини Ел Тениенте, Чукикамата и Ел Салвадор, притежавани от американските „Анаконда”, „Кенекът” и „Серо”, са национализирани въгледобивната компания „Лота-Швагер”, Тихоокеанската стоманодобивна компания, предприятията на ИТТ и т.н. До края на 1971 г. държавата вече произвежда 50 % от БВП. Самият БВП скача с 8,5%, промишленото производство – с 13%, а безработицата пада от 8,3 на 3,8%. „Анаконда” и „Кенекът” са бесни заради отказа на правителството на Алиенде да им изплати компенсации. А правителството се аргументира с направената ревизия. При сравнение на приходите, получавани от двете компании в Чили, с приходите им в други страни се установява, че тук те са натрупали свърхпечалба в размер на 774 милиона долара. Сумата надхвърля номиналната стойност на национализираните предприятия. В случая със „Серо” свръхпечалба не е установена и на нея компенсацията й е изплатена. „Анаконда” и „Кенекът”, подкрепени от правителството на САЩ, преминават в контраатака. Завеждат международни съдебни дела срещу Чили и организират бойкот на товаренето и разтоварването на чилийска мед в световните пристанища. Възпрепятстват също закупуването от Чили на необходими за мините резервни части от чужбина. Всяка чужда фирма, тръгнала да прави сделка по тази линия с Чили, е заплашена от солени глоби, защото собствеността на мините е съдебно оспорвана. Същевременно САЩ пускат на световния пазар и големи количества от собствените си медни запаси, за да се предизвика изкуствено снижаване на цените на стратегическия продукт. Чилийската икономика, разбира се, започва да „пищи” по рецептата на Никсън. При християндемократите надделява дясното крило в лицето на бившия президент Едуардо Фрей, който е за конфронтация и сваляне на Алиенде. От противоположния полюс се надигат ултралевите, включително и вътре в соцпартията, които недоволстват, че правителството не е достатъчно радикално. Вътрешните противоречия и невинаги координираните политически и икономически действия водят до отлив на симпатизанти и поляризация в обществото. Зареждат се добре организираните „шествия на празните тенджери” на богатите дами от луксозните квартали, активизират се десните екстремисти от групировката „Патриа и либертад” („Отечество и свобода”), а през октомври 1972 г. страната е блокирана и от разсипваща за снабдяването стачка на собствениците на камиони. Алиенде привлича в правителството известния като конституционалист тогавашен главнокомандващ армията Карлос Пратс. Прави го вътрешен министър и дори му дава статута на вицепрезидент, въпреки че такъв пост не е предвиден в чилийската конституция. Пратс замества Алиенде, когато държавният глава е в чужбина. Генералът има обширни пълномощия и върху него пада най-голямата отговорност за реда в държавата по време на стачката на камионджиите. Алиенде прави така своя жест към военните като цяло, опитвайки се да ги убеди, че гледа на тях като на съставна част на демократичната власт. Само че процесите на разслоение в чилийската армия вече са много напреднали – ЦРУ е установило и развива връзките си с готовите да извършат преврат генерали. Процесът върви успоредно с пренастройването на цялата политическа опозиция на открито антиправителствена вълна. В нейните среди обаче доминира нагласата за конституционен обрат – идеята е тя да вземе 2/3 от гласовете в Конгреса по време на парламентарните избори през март 1973 г. и така законно да гласува отстраняването на Алиенде от власт. Обаче въпреки растящото напрежение в страната чилийският народ показва удивителна зрелост и на вота през март дава 43,4% на партиите от Народното единство – повече, отколкото получава Алиенде през 1970 г. Опозицията общо взема 54,7%, но това не й стига, за да се отърве законно от президента. От там нататък курсът е към преврат. ЧКП и Алиенде алармират за опасност от гражданска война, базирайки се на историята на Испанската република, там военният метеж на Франко води точно до това, а после и до 40-годишна диктатура. В стремеж да избегне такъв сценарий Алиенде продължава да търси съюз с армията, без да е наясно до какви върхове вече са стигнали заговорниците. През август 1973 г. верният на правителството генерал Пратс е принуден да подаде оставка след серия несекващи демонстрации срещу него на дамите с „празните тенджери”. И Алиенде го замества с друг генерал, когото смята за конституционалист и комуто вярва, защото двамата са от една масонска ложа. Това е Аугусто Пиночет…

Малко по-рано вече е извършена и генералната репетиция за 11 септември – на 29 юни 1973 г. е спретнат пробен танков метеж, който показва къде какво куца в организирането на подобна акция. На 11 септември вече няма засечки... „Трябва да ги убием като плъхове, за да не остане никаква следа от тях, от Алиенде.” Тези думи долитат от една незатворена телефонна слушалка към 9.30 часа сутринта на 11 септември 1973 г. в обкръжения от армейски части президентски дворец Ла Монеда. В ход е военен преврат срещу законната власт, задвижен от военна хунта начело с генерал Пиночет.

Алиенде и най-близките му съратници са в Ла Монеда и се готвят за неравен бой. Току-що президентът е направил по радиото последното си обръщение към чилийския народ. Позицията му е категорична: „На този кръстопът на историята аз ще заплатя с живота си верността към народа. И съм сигурен, че семената, които ние посяхме в достойното съзнание на хиляди и хиляди чилийци, вече не ще могат да бъдат унищожени... Силата е на страната на противниците ни. Могат да ни смажат. Но нито силата, нито престъпленията са в състояние да спрат социалния напредък. Историята ни принадлежи и тя се прави от народите. Аз вярвам в Чили и неговата съдба. Други хора ще надживеят това мрачно и горчиво време, когато във властта се вкопчва предателството. Бъдете сигурни, че по-скоро рано, отколкото късно отново ще се отворят широките булеварди, по които ще тръгне свободният човек, за да гради новото общество. Да живее Чили! Да живее народът! Това са последните ми думи. И аз съм убеден – гибелта ми няма да е напразна. Сигурен съм, че тя ще бъде поне морален урок и наказание за вероломството, страхливостта и предателството”. Телефонът звъни и от името на хунтата адмирал Патрисио Карвахал предлага на Алиенде да напусне страната със самолет заедно със семейството си и най-близкото си обкръжение. Президентът гневно отказва и хвърля слушалката. Тя остава отворена и от нея се чува сменилият тона си глас на Карвахал със заповедта защитниците на Ла Монеда да бъдат убивани „като плъхове”, за да се изтрие всякаква следа от тях и от Алиенде... Доста години по-късно, през декември 1985 г., светът ще прочете и разшифровката на още един разговор, записан от случаен радиолюбител също на 11 септември 1973 г. На него Пиночет чрез радиовръзка инструктира Карвахал какъв ултиматум да постави на Алиенде. „Безусловна капитулация и никакво парламентарничене... Безусловна капитулация!” – отсича Пиночет. Карвахал си записва: „Добре, отбелязано. Безусловна капитулация и го арестуваме, като не му обещаваме нищо друго освен живота, да кажем.” Пиночет пояснява: „Животът и да го... Физическата му неприкосновеност и веднага го махаме оттук”. Карвахал вметва: „Отбелязано. Така... Или че поддържаме предложението да го изведем от страната”. „Поддържаме предложението да го изведем от страната... Но самолетът пада, старче. По време на полета” – откровеничи Пиночет. Алиенде не им доставя това удоволствие. Самоубива се в бомбардирания Ла Монеда, без да се предаде. И наистина остава морална емблема в чилийската и в световната политика. Чили преживява кошмарни години на терор и репресии. Хиляди загиват, „изчезват” безследно, преминават през затвори, концлагери и тайни центрове за мъчения. Около един милион емигрират. Установена е брутална военна диктатура, недопускаща неподчинение или инакомислие. Тази политическа нощ продължава цели 17 години. Целта е през това време да се забрави „опасният” опит от тригодишния „чилийски експеримент”. Следата на Алиенде обаче е запечатана дълбоко в латиноамериканската и световната история. Тя става особено ясно видима с отприщването на „лявата вълна” в Латинска Америка в началото на ХХІ век. В един нов регионален и глобален контекст леви латиноамерикански лидери един след друг започнаха да печелят избори и да осъществяват преобразования, внимателно заобикаляйки критичните точки, в които някога се е спъвал Алиенде. Надигналата се в момента срещу тях контравълна подсказва, че и другата страна се е учила внимателно от уроците на историята и че всяка минала драма може винаги да се изиграе наново. Дори и Европа е принудена да се сеща за Чили – достатъчно е да се погледне Гърция сега, за да се види „модерното лице” на продиктуваните отвън преврати...

През 2008 г., годината, в която Чили отбелязваше 100-годишнината от рождението на Алиенде, разговарях в Сантяго с неговия 43-годишен тогава внук Гонсало Меса Алиенде, собственик на консултантска фирма за политически анализи. Майка на Гонсало е Исабел Алиенде, но не писателката, която се пада племенничка на покойния президент, а дъщеря му, която години наред бе сенатор от Социалистическата партия и в момента е председател на чилийския Сенат. Израснал с майка си и с баба си в емиграция в Мексико, но първи от фамилията завърнал се в Чили (още през 1982 г.), Гонсало често се появяваше на събития, посветени на 100-годишнината на Алиенде. Когато го попитах дали смята, че и днес са живи мечтите на дядо му, отговори: „Алиенде имаше не мечти, а идеали. И те продължават да са валидни. Още в речта си пред Общото събрание на ООН през 1972 г. той предупреждаваше за алчността и бруталността на големите транснационални компании. Ето че днес всички говорят за това. Той бе и убеден привърженик на мирния път на социалните промени. И сега виждаме как в цяла Латинска Америка протичат именно такива процеси. Алиенде беше изпреварил времето си. Той ни завеща примера си – политик, отдал 40 години от живота си на борбата за добруването на народа, без да мисли за себе си. Драстичен е контрастът с индивидуалистично общество като нашето, където мнозинството от хората са изолирани от решаване на съдбата си и всичко е в ръцете на една върхушка, въобразила си, че знае всички решения, и повела ни към провал. Много бих искал да участвам в промяната на модела, в превръщането на Чили в една по-добра страна”. Гонсало не съумя да участва. Две години по-късно от Чили дойде тъжната вест, че се е самоубил, неспособен да се справи с мъката по жена си, която малко преди това бе починала от левкемия. Някои чилийски медии не пропуснаха да припомнят „проклятието на семейство Алиенде” – президентът се самоубива в бомбардирания Ла Монеда през 1973 г., дъщеря му Беатрис, която е бременна и която той насила прогонва от президентския дворец в деня на преврата, се самоубива през 1977 г. в емиграция в Куба, Лаура Алиенде, сестра на президента, се самоубива също в Куба през 1981 г. на 70-годишна възраст, защото е болна от рак на лимфата, накрая същата съдба избира и най-големият внук на Алиенде, когото той лично е учил да играе шах… Салвадор Алиенде обаче остава в историята на Чили и на световната политика не толкова като трагична фигура, колкото като еталон за морал и вярност към принципите – все по-екзотични качества в днешно време...

Паметникът му в Сантяго е точно до лобното му място – президентския дворец Ла Монеда. Инициативен комитет от години се бори и в София да бъде възстановен демонтираният през 1991 г. паметник на Алиенде, издигал се на едноименния булевард в квартал Младост, който бе преименуван...

Кошмарите и надеждите на Мишел Бачелет

Следващият социалист, който сяда в Ла Монеда 33 години след смъртта на Алиенде, е Мишел Бачелет, първата жена президент на Чили. Първият й мандат е между 2006 и 2010 г. Вторият започва през 2014 г. А биографията й е огледало за всички чилийски драми, надежди, възходи и падения от последния половин век. Мишел още няма 22 години, когато е извършен превратът на Пиночет през 1973 г. Тя е студентка по медицина, активистка на Социалистическата младеж и максималистка в идеалите си. Дъщеря е на генерала от ВВС Алберто Бачелет, масон, който остава верен на конституционния президент Салвадор Алиенде и не подкрепя превратаджиите. Майка й Анхела Херия е известна археоложка. Родителите й обмислят емиграция, но дъщерята е против, тя смята, че семейството трябва да остане в страната и да се бори срещу репресивния режим. За Австралия заминава само по-големият й брат Алберто.

Бащата е арестуван и подложен на изтезания в затвора на Военната академия. Сърцето му не издържа и той умира там от инфаркт през март 1974 г. Мишел години наред ще се обвинява, че не е поискала да емигрират и така се е стигнало до смъртта му. Заедно с майка си тя започва да изпълнява задачи на нелегалната Социалистическа партия, което води до ареста им в началото на 1975 г. от тайната полиция на хунтата ДИНА. Хвърлят ги в един от най-зловещите центрове за арести и мъчения „Виля Грималди”. Пускат ги от там след няколко месеца, при условие че ще емигрират. Двете заминават в Австралия при сина и брата Алберто. Идва моментът за още един от кошмарите, които ще преследват Мишел цял живот – съдбата на първия й любим Хайме Лопес. Той е неин връстник и един от най-изявените активисти на Социалистическата младеж още по времето на Алиенде. Именно покрай общата дейност се сближават с Мишел и стават гаджета. Интелигентен, комуникативен и с чувство за хумор, Лопес е близък приятел и заместник на Карлос Лорка, лидера на Социалистическата младеж, който е и депутат. Превратът и развихрилите се репресии принуждават всички по-изявени дейци, свързани с партиите и младежките организации, подкрепяли Народното единство, или да емигрират, или да минат в дълбока нелегалност. Карлос, Хайме, както и други техни другари, включително най-изявеният соцлидер, останал в Чили – Есекиел Понсе, потъват в тайни квартири и временни подслони. Но за да се задвижи някаква съпротива, нелегалните трябва да започнат да координират действията си с ръководствата в емиграция. За април 1975 г. в Хавана е насрочен конгрес на Чилийската социалистическа партия, на който като пратеник на „вътрешното ръководство” на ЧКП е определен да замине Хайме Лопес. Той излиза от Чили през границата с Перу с подправени документи, представяйки се за аржентински търговец. Продължава към Хавана с помощта на брата на Карлос Лорка – Луис, установил се в Лима. На конгреса в Куба всички се възхищават на успешното му пристигане и гласуват доверие на нелегалното „вътрешно ръководство” на ЧСП, оказало се способно за такава сложна организация. Пътят на Хайме продължава към Берлин и Москва, откъдето разчита да осигури материална помощ за съпротивата срещу Пиночет. Още преди да тръгне от Чили, се е обадил по телефона в Австралия на любимата Мишел и я е насочил също да поеме към Берлин, където да се срещнат.

Те наистина се събират в началото на май 1975 г. в столицата на някогашната ГДР, празнуваща 30-годишнината от разгрома на хитлеризма. И изживяват своята младежка идилия, макар и помрачена от голямата трагедия на страната им. Правят планове как и Мишел ще се върне нелегално в Чили, за да продължат заедно борбата. Когато Хайме тръгва към Москва, се разделят с уговорката, че следващата им среща ще е вече в Сантяго. Мишел веднага се обръща към базираното в ГДР ръководство на ЧСП, което откликва и се заема да подготвя завръщането й за нелегална работа в родината. Но внезапно Хайме отново се появява в Берлин. Обяснява, че при опит да се върне у дома през аржентинско-чилийската граница е бил дълго проверяван от Интерпол и се наложило да даде част от парите, които носел за нелегалната дейност за подкуп, за да го пуснат. Не посмял да продължи за Чили и обърнал към Берлин. Изнервен до крайност, той обяснява на любимата си и на общите им другари, че е голям рискът да бъде арестуван при влизане в Чили и че изтезанията на ДИНА са способни да пречупят всекиго. Споделя на Мишел, че има възможност да остане с нея в ГДР, да работи за партията от там без рискове. Тя отговаря: „Баща ми умря, за да бъде последователен. От теб не очаквам нещо по-малко”. Хайме поема към Чили. А в средата на юни 1975 г. ДИНА залавя един след друг и тримата най-висши ръководители на ЧСП в нелегалност – Есекиел Понсе, Карлос Лорка, Рикардо Лагос Салинас, както и няколко техни съратнички. Партийното ръководство в Берлин е в шок. Веднага спира подготовката по завръщането на Мишел и на други младежи с подобни планове. Мишел силно е притеснена за Хайме, който не е сред задържаните и продължава да се крие. Тя страда силно и за Карлос Лорка, и за останалите си другари, които и до ден-днешен се водят „безследно изчезнали”. „Вътрешното ръководство” е поето от съвсем млади дейци – около двайсетина гимназисти и студенти на средна възраст 22 години, наричани „късите панталонки”. Те единодушно решават да приемат за лидер 25-годишния Хайме Лопес, най-големия сред тях, който има и натрупан опит. Хайме постоянно е в движение, все се крие и настоява от съображения за конспирация да се среща с останалите само един на един, в техните квартири. Всъщност това е в разрез с всякаква конспирация... Всички „къси панталонки” са арестувани в края на 1975 г., хвърлени са във „Виля Грималди”, подложени са на изтезания. Някои от тях забелязват и Хайме Лопес из коридорите, докато ги водят на разпит. Но по него няма белези от мъчения, очилата са на носа му (а на другите очилати арестанти винаги ги свалят) и се движи свободно без охрана. Един от „късите панталонки” се сеща, че при ареста му агентите отишли право при скривалището в стената, за което знаел само Хайме, друг добавя, че при неговото задържане пък веднага открили тайника, където държал партийните пари, дадени му пак от Хайме. Следва съобщението, изпратено „навън”: „Кажете на всички, че Лопес ни е предал”. Берлин отново е в шок. Там гадаят кога точно ДИНА е пречупила Хайме. Може би още при второто му появяване в столицата на ГДР той вече е бил двоен агент. Мишел отначало не иска да повярва. А когато се убеждава в очевидните факти, започва пак да обвинява себе си. Била е прекалено непреклонна, не се е вслушала в страховете на Хайме, тласнала го е към предателство и погубване... В началото на 1976 г. Хайме Лопес се среща в кафене в Сантяго със сътрудник на германска благотворителна организация, който помага за прехвърлянето на писма извън Чили, и докато си говори с него за незначителни неща, надрасква на книжна салфетка писмо до живеещия в Лима Луис Лорка, брат на Карлос: „Бях арестуван още по Коледа. Последните ни разговори са записани от микрофона, който нося, вграден в тялото си. Бях принуден да го направя по причини, които един ден се надявам да ти обясня. Не късай връзка с мен, за да не се усъмнят”. Носят се легенди за още писма, изпратени от него. В едно настоявал да предупредят Мишел да не тръгва към Чили. В друго обяснявал на Луис, че приел да сътрудничи на ДИНА, защото му показали смазания от мъченията Карлос и казали, че ще го убият, ако не се съгласи. В трето се заканвал да работи срещу ДИНА като двоен агент, като героите от любимата му книга „Червеният оркестър” за мрежата от антифашистки агенти в Европа по време на Втората световна война... След още два месеца Хайме Лопес окончателно изчезва. Не го виждат повече нито родителите му, нито някой от бившите му другари. Дали са верни слуховете, че живее някъде в чужбина с чужда идентичност? Или е убит? Но от кого? От ДИНА, на която е станал непотребен? От отмъстители за предателството му? Мишел Бачелет видимо страда, когато днес я питат за тази трагична история, описана от двама чилийски журналисти в книга още преди 10 години. Споменава само, че и тя би искала да разбере какво е станало с Лопес. А какво става с нея? Проявява силен характер и се съвзема от емоционалния удар. Продължава обучението си по медицина в ГДР. Влюбва се отново в срещнат там друг млад чилийски социалист, Хорхе Давалос. Двамата се женят и през юни 1978 г. Мишел ражда първия си син Хорхе Алберто Себастиан Давалос Бачелет. Хорхе – на таткото. Алберто – на дядото. Себастиан – на Карлос Лорка, чието нелегално име е Себастиан... По-късно Мишел се развежда с Хорхе Давалос, после създава още едно семейство, което също се разпада, но ражда две дъщери. Завръща се в Чили при първата появила се възможност през 1979 г. след амнистия, обявена от хунтата. В родината довършва медицинското си образование, продължава дейността си в соцпартията, работи в детски болници и в хуманитарни организации, подпомагащи жертвите на репресии. След възстановяването на демокрацията през 1990 г. започва да гради кариера и в държавни структури, включително в Министерството на здравеопазването. През 2000 г. президентът Рикардо Лагос, издигнат от широката коалиция „Консертасион” („Съгласие”) между социалисти и християндемократи, я прави здравен министър, а две години по-късно я слага начело на Министерството на отбраната. Така тя става първата жена военен министър в Латинска Америка. През 2004 г. е лансирана за кандидат-президент от „Консертасион” и печели изборите през 2006 г. През цялото си първо управление се радва на много висока популярност и печели хората със своята искреност в стремежа да смекчи огромните социални контрасти в Чили. Но... Колкото и да е симпатична, Бачелет с нищо не може да промени системата, която всъщност я е издигнала на власт. Чилийското общество едва започва да излиза от хипнозата на диктатурата и да търси отговори на болките си. Същата година, когато Бачелет поема първия си президентски мандат, умира Пиночет, и то навръх 10 декември, Международния ден за защита на човешките права, каква символика... Сякаш едва с тази смърт Чили окончателно започва да вярва, че диктатурата наистина е свършила. Не е случайно и че пак през 2006 г. страната за първи път е залята от истински масови протести на ученици, които изискват решителни реформи в образованието, за да спре то да е привилегия само на богатите, за да се разчупи сегрегационният неолиберален модел. Вдигат се 16-18-годишни момчета и момичета – именно поколението, израсло след 1990 г., в което вече няма страх и което иска истинска демокрация. А не онази, „куцата”, „страхливата”, „заспалата”, договорената някога с Пиночет срещу оттеглянето му. И срещу обещанието да не се пипа неговата конституция, наложена с референдум под дулата на пушките през 1980 г. Нито да се преследват виновниците за престъпления срещу човешките права по време на режима му... Никое от последвалите уж демократични правителства на сговорчивата „Консертасион” не посмя да пипне с реални реформи оставената от диктатора държавна и икономическа структура, въпреки че те постоянно възпроизвеждат едно от най-големите социални неравенства в света, с което е известно Чили във всички международни статистики. Защо е това заложническо държание? Не е, защото чилийската армия пак ще тръгне да прави преврат. Още Пиночет, който задържа в ръцете на държавата национализираните от Алиенде медни мини (а медта е главният износен продукт на Чили), се беше погрижил чилийските въоръжени сили да бъдат основен акционер в тези отлично печелещи предприятия. Всяко излизане от схемата би заплашило кое да е чилийско правителство, защото военните с лекота биха разклатили икономическия му фундамент, без въобще да мръднат от казармите си. Затова и избраната с голям ентусиазъм от чилийците заради „социалната й чувствителност” Мишел Бачелет нямаше свободен периметър за действие. Поне през първия си мандат. Към втория тя вече подходи много по-решително. Благодушната и проядена от съмнителни взаимни обвързаности коалиция „Консертасион” бе заменена с нова – „Нуева майория” („Ново мнозинство”), в която за първи път след времената на Алиенде влязоха и комунисти. Всъщност конструирането й целеше не толкова партийна представителност, колкото участие на хора и формации, които не са се опетнили и които държат на същностни промени в системата. Бяха включени и лидерите на най-масовите досега вълнения в страната – продължилата практически през цялата 2011 г. студентска стачка, поставила условието за цялостно преконструиране на социалните ангажименти на държавата към гражданите й. И Бачелет пое това като едно от главните си предизборни обещания през 2013 г. А за да го постигне, обеща и още нещо много съществено: основно преработване на Пиночетовата конституция, привеждането й в крак с времето и с истинската демокрация. Сложна задача, изискваща отново много еквилибристики, като се имат предвид съотношенията в Конгреса. Но да се пристъпи към това стана особено трудно, след като амбициозният втори мандат на президента бе разтърсен и от мащабен скандал, разразил се в началото на 2015 г. Той порази всички политически сектори и срина дълбоко остатъците от обществено доверие в тях. Оказа се, че партии от всички цветове са се ползвали от услугите на фирма на бивш зет на Пиночет, замогнал се от приватизациите при управлението на тъста си. Фирмата издавала фалшиви фактури и така е оправдавала средства, наливани от нея в предизборните кампании на съответните формации. Подобен скандал се разрази още през 2014 г., но тогава уличена бе само дясната партия Демократичен независим съюз, управлявала от 2010 до 2014 г. А сега вече в кюпа са и социалисти, и християндемократи. Плюс това не става дума просто за корупция, а за нещо особено болезнено в страна като Чили с всичките й все още неовъзмездени жертви от близкото минало – дейци от партии, които са се борили с диктатурата, които имат загинали сред семействата си и приятелите си, са влизали в използвачески връзки с пиночетисти. Трети скандал пък удари и лично президента Бачелет чрез сина й – онзи, роденият в ГДР и кръстен на баща й и на Карлос Лорка. Оказа се, че Хорхе Алберто Себастиан Давалос е придружил жена си Наталия Компаньон, когато тя получила преференциален кредит от 10 милиона долара за своя търговска сделка от Банката на Чили точно на следващия ден след победата на Бачелет в президентските избори на 15 декември 2013 г. А това е недопустима според законите на Чили злоупотреба с влияние. Допреди скандала Себастиян Давалос изпълняваше по официални церемонии протоколните функции край майка си, която няма съпруг. Но след излезлите публикации по случая той незабавно се оттегли от тези изяви, макар и разследването още да не е приключило. А Бачелет призна в телевизионно интервю, че извършеното от сина й и снаха й, за което тя не знаела, я е наранило „много болно като жена, като майка и като президент”. Тя веднага създаде специална служба към президентството за борба с конфликтите на интереси, трафика на влияние и корупцията. И още – подмени цялото си правителство. В свой коментар по темата испанският „Ел Паис” писа: „Тя нямаше как да скъса със сина си, защото той й е син. Нямаше как да скъса със себе си, защото му е майка. Можеше само да направи тази жертва – да поиска оставката на цялото правителство и така да скъса с цялата епоха на „съгласие” и на съжителство между злото и доброто”.

44 куршума във Виктор Хара

„Веднъж на улицата срещнах онзи, който ме беше изтезавал. Кръвта задумка в слепоочията ми. Идеше ми да се нахвърля отгоре му и да го смажа. Но си обърнах главата настрани и го отминах. Какъв смисъл имаше да връщам отново насилието? Щях ли да изтрия онова, което ми бяха причинили? Сега аз съм във властта, но не искам да търся отмъщение. Страната трябва да върви напред, а не да чегърта отново раните си.” Човекът, който отговори така на въпроса ми как в днешно Чили съжителстват палачите и жертвите от времето на военната диктатура, беше висш чиновник в президентството през първия мандат на Бачелет. Не знам дали сега е и в новия й екип. Но знам, че като него мислят мнозина. И все пак – как можеш да вървиш напред с палача си?... „Стига вече мълчание!” – изригна президентът Мишел Бачелет при една своя публична изява в края на юли 2015 г. Тя директно призова всеки, който е бил свидетел на престъпления срещу човешките права, да проговори, да свидетелства, да помогне за съдебното въздаване на справедливост. По разбираеми лични причини Бачелет е много чувствителна към темата за възмездието. По време на първото й президентстване бяха направени важни стъпки – раздвижиха се замръзнали от години съдебни дела по случаи на убийства и мъчения, открит бе Музей на паметта и т.н. Сега, в края на юли 2015 г., емоционалният й повик да се приключи с мълчанието дойде на фона на „отпушването” в съдебните процеси по две емблематични престъпления на Пиночетовия режим – убийството на певеца Виктор Хара на стадион „Чили” на 16 септември 1973 г. и подпалването живи на младежите Кармен Глория Кинтана и Родриго Рохас по време на антидиктаторски протести на 2 юли 1986 г. Кармен Глория оцелява, макар и обезобразена от изгарянията, а Родриго умира. И двата случая са много нашумели, но напредваха трудно, защото все не можеха да се намерят преки очевидци, готови да свидетелстват. Още през 2009 г. за убийството на Хара най-после проговори един 18-годишен навремето войник – Хосе Паредес, който даде имената на офицерите, участвали в разправата, и разказа какво са причинили на жертвата си. Примерът му сега бе последван и от друг някогашен войник – Фернандо Гусман, присъствал на изгарянето на Кармен Глория и Родриго. Показанията на Паредес позволиха на чилийското правосъдие да повдигне обвинения срещу 10 офицери. Деветима от тях са изтезавали и убили Виктор Хара. Това са бившите военни Уго Санчес Мармонти, Раул Хофре Гонсалес, Едуин Димтер Бианчи, Неслон Масеи, Хорхе Смит Гумусио, Ернесто Бекте Вулф, Хуан Хара Кинтана, Ернан Чакон Сото и Патрисио Васкес Доносо. Десетият, който е знаел за деянието, но го е прикрил, е Роландо Мело Силва. Има и единадесети – Педро Бариентос, чието име изплува още през 2012 г. Но той живее във Флорида от 24 години. Американските власти отказват да го екстрадират. Все пак са решили да го съдят, макар и не за престъпление срещу човечеството, както настояват в иска си вдовицата и дъщерята на жертвата Джоан и Аманда Хара. През април т.г. бе съобщено, че Бариентос ще бъде обвинен в САЩ за „изтезания и екзекуция без съдебно решение”.

Показанията пък на Фернандо Гусман по случая „Изгорените”, както е известна драмата на Кармен Глория и Родриго, доведоха до повдигането на обвинения срещу седмина бивши военни. Освен това в САЩ бяха публикувани разсекретени архиви на американското посолство в Сантяго, доказващи личната отговорност на Пиночет в прикриването на извършеното спрямо двамата младежи престъпление и във фабрикуването на фалшиви доказателства, че те сами са предизвикали подпалването си. Опитвам се да си представя какво изпитват сега Джоан Хара и Кармен Глория Кинтана покрай напредъка по техните съдебни процеси. Така се случи, че познавам и двете... Първата ми среща с Джоан Търнър-Хара, английска балерина и вдовица на Виктор Хара, бе в България през 1975 г., когато тя гостуваше у нас за Първия фестивал на политическата песен „Ален мак”. Тогава бях просто едно 17-годишно момиче, което й подари стихове за Виктор, а тя ме прегърна... Втория път се видяхме 30 години по-късно в Сантяго в сградата на основаната от нея фондация „Виктор Хара” на площад „Бразилия”. Пак имаше прегръдки и спомени за общи приятели, а синият поглед на много плакалите й очи пак беше съвсем бистър, докато ми даваше интервю. За трети път се прегърнахме през 2008 г. на същия онзи покрит стадион „Чили” в Сантяго, където Виктор е бил убит, и който сега се казва „Виктор Хара”. Като трубадур на идеите, довели през 1970 г. на власт Салвадор Алиенде, Хара е емблема на чилийската левица. Военните го задържат веднага след преврата на 11 септември 1973 г. заедно със стотици студенти и преподаватели от Техническия университет, където той същата сутрин е трябвало да пее на откриване на изложба. Затварят го в превърнатия в концлагер стадион „Чили” с още 5000 арестанти. Разпознават го и го подлагат на жестоки побоища. Когато за кратко го оставят на мира, другите затворници се опит ват да му помогнат и да го направят по-неузнаваем, дават му друго яке, дори се опитват да подстрижат с ножичка за маникюр буйната му къдрава коса. Макар и окървавен, и с подуто от юмруците око, Виктор се усмихва, пее, дава кураж на останалите, разказва за жена си и дъщерите. Пише в бележника на свой другар по съдба последната си песен, която остава незавършена, защото пак го извикват на разпит... На 15 септември подготвят задържаните за прехвърляне на по-големия Национален стадион. Но Виктор заедно с друг виден арестант, бившия шеф на жандармерията Литре Кирога Карвахал, са отделени и оставени в една от съблекалните на стадион „Чили”. Последвалите побоища и гаври над тях са описани в показанията на Паредес от 2009 г., включително как офицерите са трошили ръцете на Хара, как е бил застрелян в тила с пистолет, как после са изсипали срещу него и цял откос... За да провери думите на свидетеля, съдът разпорежда през 2009 г. ексхумиране на трупа на Виктор и експертиза за причините за смъртта. От нея личи, че тялото е било пронизано от 44 куршума, а освен това е получило множество травми и счупвания... След ексхумацията Джоан решава, че Виктор заслужава достойно сбогуване и погребение. И на 5 декември 2009 г. е организирано поклонение, при което на почетен караул застава и президентът Бачелет. После многохилядно траурно шествие прекосява Сантяго след ковчега с останките на любимия певец на Чили. От високоговорители ечат песните му. И той отново е положен в своята ниша на градското гробище... В тази ниша Джоан го погребва през кошмарните септемврийски дни на 1973 г., след като млад служител на Централната морга разпознава мъжа й сред безименните трупове, изхвърлени в един краен квартал на Сантяго. Само заради този младеж, който вика вдовицата да направи и официалното опознаване, певецът не остава просто още един „безследно изчезнал”... Гибелта на Виктор разсича живота на Джоан на две – „преди” и „след”. „Преди” тя е била талантлива балерина, екзотична за Чили синеока хубавица от далечна Англия, дошла да танцува в чилийския Национален балет, следвайки първата си любов – един друг бляскав чилиец, хореографа Патрисио Бунстер. С него се запознава в международна балетна трупа, кръстосваща руините на Европа след Втората световна война с антивоенни представления. Макар и да остават свързани с Патрисио професионално чак до смъртта му през 2006 г., бракът им се разпада още преди да се роди дъщеря им Мануела през 1960 г. Скоро след раждането Джоан е повалена на легло от стара травма на гърба. В онзи тежък период до нея предано застава един от най-талантливите й студенти в Театралната школа към Чилийския университет, в която тя е преподавателка по танци – Виктор Хара. Той е роден на село. Син е на народна певица, потърсила в столицата препитание за четирите си деца. Рано осиротял, Виктор опитва да учи в семинария, но открива призванието си в театъра. Със стипендия на социалнослаб следва актьорско майсторство и режисура. Навсякъде ходи с китарата си и изпълнява песните, научени от майка му. Неговият чист глас и проникновението, с което пее, действат магнетично на всекиго. Така пътищата им с Джоан се пресичат. И за двамата това е любовта на живота им. Въпреки че Виктор е пет години по-млад от нея, опората във връзката им е той с жизнения си нрав, с позитивната си енергия, с желанието да направи света по-добър. На Джоан са посветени най-нежните му любовни песни. Това са и първите текстове, с които той се пробва като автор. В зората на любовта им е солист във фолклорния състав „Кункумен”, първия, който се опитва да възроди интереса към народната музика в Чили и да я популяризира в чужбина. С този състав през 1961 г. Виктор Хара гостува и в България. Турнето включва още бившия СССР, Полша, Чехословакия, Румъния, Франция, Холандия и т.н. „Виктор беше очарован от страната ви. Писа ми тогава, че българите приличат на чилийците”, каза ми Джоан, когато говорехме с нея във фондация „Виктор Хара”. Женят се, ражда се дъщеря им Аманда, за Мануела Виктор също е „папи” („татенце”), това са най-щастливите им години. Джоан споделя и идеите на съпруга си, който още тогава е с левицата. Виктор се прославя като режисьор. Негови постановки, винаги с изострени социални акценти, печелят национални и международни награди. Напредва и с музиката. Чили харесва песните му, защото казват истини, вълнуващи хората. Виктор и много негови приятели артисти и музиканти съвсем естествено стават ядрото в предизборната кампания на Салвадор Алиенде през 1970 г. Победата на Алиенде пали огромен ентусиазъм сред тях и техните песни съпровождат цялото тригодишно управление на Народното единство, превръщайки се в негова емблема. Цял свят научава хитовете Venceremos и El pueblo unido jamás sera vencido, изпълнявани от състави като „Килапаюн” и „Инти Илимани”, и двата сформирани с участието на Виктор Хара. Самият Хара също е в кипежа на събитията. Не само като певец, който неуморно обикаля страната, за да пее сред народа, но и като режисьор на концерти и спектакли, посветени на големи събития, например посрещането на поета Пабло Неруда в Сантяго след удостояването му с Нобелова награда или честването на 50-годишнината от основаването на ЧКП, чийто активист е Виктор. Част от спектаклите се организират тъкмо на стадион „Чили”, който после ще стане негово лобно място...

Голямата любов и популярността, които го съпътстват сред привържениците на Народното единство, вървят в комплект с трупана срещу него омраза в противниковия лагер. Тя се превръща в камъни, които политат срещу Виктор на една от изявите му в колеж за богаташки деца. После идва превратът и камъните стават куршуми... С гибелта на Виктор започва онова „след” в живота на Джоан, което отначало е само пронизваща болка, но постепенно се превръща в дълг към паметта не само на съпруга й, но и към всички жертви на хунтата. Като британска гражданка тя безпрепятствено напуска Чили броени дни след като погребва Виктор. Заминава за родния Лондон с двете си дъщери и с три куфара, пълни не с дрехи, а с плочи, записи, снимки – най-ценното от архива на Виктор. В Лондон си дава сметка, че трагедията й вече не е само лична. Светът трябва да научи какво става в Чили. И тя започва да обикаля от страна на страна, от митинг за солидарност на фестивал, от конференция на концерт и да разказва. За Виктор и за Чили. Така стига и до България през 1975 г. „Обичта на хората у вас, прекрасната ви музика, танците, песните ме потопиха в толкова сърдечна атмосфера, че се почувствах като сред най-близки. Всъщност точно в България танцувах за първи път след смърт та на Виктор – на едно хоро в Благоевград” – разказа ми Джоан през 2005 г. Още през 1974 г. Джоан прави с британския режисьор Стенли Форман документалния филм „Компаниеро”, посветен на Виктор. А през 1981 г. издава и книгата си „Виктор – прекършената песен”, искрен разказ за любимия й човек и за всичко преживяно. Книгата излиза в 15 страни, но в България все още е непозната... Когато я питам какво я е накарало да я напише, Джоан казва: „Ужасяващата гибел на Виктор засенчваше живота му, а аз исках хората да разберат как е живял и да запазят паметта за него жива”. Амбицирана е да обогатява експозицията на фондация „Виктор Хара” с нови данни и материали за съпруга си. Убедена е, че има още много хора в различни кътчета на Чили и по света, които пазят по нещичко от него и може би ще го дарят на фондацията. Много й се иска да се открият и публикации или спомени за гостуването на „Кункумен” в България през 1961 г. Голямата мечта на Джоан е да запази не само творчеството на Виктор, но и моралните ценности, които е отстоявал. Във всичко, което прави, й помагат двете й дъщери Мануела и Аманда. Мануела има 4 деца и преподава балет в школата „Спирала”, основана от Джоан и Патрисио Бунстер при връщането им от емиграция в Сантяго през 1985 г. Аманда е художничка, омъжена е за рибар и живее на брега на Тихия океан. Тя е била 8-годишна, когато убиват баща й и животът на семейството се преобръща. Онзи шок още отеква в нея. Но тя не желае да я приемат само като „дъщерята на Виктор Хара” и да сравняват усмивката й с неговата. Разочарована е от съвременната политика и обществена дейност и затова предпочита простия живот на Тихоокеанското крайбрежие. Убедена е, че ако баща й беше жив, би подкрепил избора й. Убедена е и в още нещо: „Виктор имаше още много какво да каже, беше много талантлив и думата му беше винаги точна. Затова е много болно, че го убиха. Но убийците му направиха грешка. Тези диваци не са си давали сметка какво правят. Днес Виктор е още по-велик”. Факт е, че анкета, направена през 2007 г. по повод 75-годишнината от рождението на Хара, го определи отново като най-любимия певец на Чили. Явно не са си давали сметка какво вършат и подпалвачите на Кармен Глория Кинтана и Родриго Рохас де Негри на 2 юли 1986 г. Не само защото подобни ужасни неща просто не бива да се причиняват на човешки същества. Но и защото починалият от изгарянията Родриго се оказва американски гражданин, той е син на емигрирала в САЩ чилийка, който е решил да се върне в родината на майка си като фотограф, когато в средата на 80-те там започват масови протести срещу Пиночет. Така че кошмарът не може да се прикрие, той гръмва по света. Оцелялата Кармен Глория дълго е между живота и смъртта в клиника в Сантяго, после заминава за Канада, където й правят около 40 пластични операции, а след това тръгва по света да разказва историята си. Дойде и в България през февруари 1988 г. Разговаряхме с нея в някогашния хотел „Орбита”, където беше настанена. Страшните белези по лицето не можеха да скрият, че преди момичето е било много хубаво. Силно поразените й ръце бяха с памучни ръкавици, напоени със специални съставки. Разказа ми същото, което вече беше декларирала пред Комисията на ООН по правата на човека за случилото се на 2 юли 1986 г. в Сантяго. Тогава тя е била 18-годишна, а приятелят й Родриго 19-годишен. За 2 юли е обявена национална стачка. Рано сутринта Кармен Глория, по-голямата й сестра Емилия, Родриго, както и други младежи от квартала им, поемат пеша към Чилийския университет, откъдето щяла да тръгне голяма демонстрация. На едно от кръстовищата попадат на друга група младежи, които издигат барикада от автомобилни гуми, и ги молят да им помогнат. Всеки хваща по една гума. В този момент пристига камионетка с въоръжен военен патрул. Младежите хвърлят гумите и хукват, всеки, накъдето свари. Кармен Глория и Родриго тичат в една и съща посока и патрулът започва да преследва тях. Настига ги. Войниците събарят Родриго на земята и започват да го ритат и да го удрят с приклади. Обискират Кармен Глория и й заповядват да се подпре с лице към една стена. Удрят и нея с приклади в гърба и с палки по главата. Идват още две коли, военните вече надхвърлят 30 души. Новопристигналите докарват автомобилни гуми и една туба с бензин. Обявяват: „Тези носеха това”. Кармен Глория твърди, че командир на цялата военна група е бил лейтенант Педро Фернандес Дитус. Именно той взема бидона с бензин, с който полива лежащото момче и момичето до стената – от главата до петите. После хвърлят помежду им горяща запалка... Кармен Глория започва да крещи, хвърля се на земята, търкаля се, опитва се да загаси пламъците. Военните гледат отстрани и оставят жертвите си да горят няколко минути. После мятат отгоре им одеяла и ги натоварват като вързопи в колите. Откарват ги в покрайнините на Сантяго и ги хвърлят в една канавка – вече изгубили съзнание. Когато се свестяват, страшно обгорените Кармен Глория и Родриго тръгват като привидения по шосето, опитвайки се да спрат някоя кола. Но всички шофьори в ужас обръщат воланите, щом ги видят. „Движехме се едва-едва, с разкрачени крака и вдигнати ръце, за да намалим непоносимите болки” – разказва Кармен Глория. Накрая работници от съседен строеж викат полицията, която идва и ги откарва в най-близкия медицински пункт. Родриго успява да й пошепне да не разказват какво се е случило, за да не „изчезнат безследно”. В лечебницата тя моли една от сестрите да се обади на родителите й, които веднага уреждат прехвърлянето на двамата в най-голямата болница за спешни случаи в Сантяго. Родриго, който има 70% изгаряния, умира след няколко дни. Кармен Глория е с 65% изгаряния и оцелява. Остава над два месеца в болницата в Сантяго. Там научава и за извършения на 7 септември 1986 г. от бойци на Патриотичния фронт „Мануел Родригес” неуспешен атентат срещу Пиночет. Нападателите причакват кортежа на диктатора на шосе извън столицата и стрелят по него с базука, но вместо неговата кола уцелват колата на охраната. Кармен Глория се радва, че борбата все пак продължава, но семейството й е в паника и цялото се пренася в клиниката, за да я пази – съвсем основателно се боят, че Пиночет ще отговори с нови репресии и може да посегне и на нея. Бързо уреждат прехвърлянето й в Канада, където лечението продължава. Не само физическото, но и психическото – Кармен Глория месеци наред отказва да се погледне в огледалото. Но преодолява шока. И решава, че ако не лице, ще стане „глас на чилийците без глас”. И след като обикаля света, през 1988 г. малко след срещата ни в София се връща в Чили. Да изобличава диктатурата. Това е годината, когато на 5 октомври Пиночет организира прословутия си плебисцит, убеден, че ще успее да циментира властта си за още десетилетия напред. Но Чили събира кураж и отговаря с „не”. Пиночет е бесен и дори обмисля нов силов ход. Генералите около него обаче са проумели, че светът вече е друг – САЩ този път няма да ги подкрепят. И го убеждават да приеме „мек преход”... Дали сега след толкова години „мекота” най-после идва часът на възмездието за престъпленията? Още навремето, веднага щом се разчува страшната история на Кармен Глория и Родриго, лично Пиночет прави изявления, внушаващи, че младежите всъщност са носили скрити бомби „Молотов”, които случайно са се възпламенили при обиска им и така се подпалили. Разсекретените сега тогавашни грами на американското посолство в Сантяго разкриват, че това си били чисти лъжи, а и показанията на проговорилия войник също го доказват. Което превръща процеса по делото на „Изгорените” в стъпка към уличаване в пряко престъпление и на самия Пиночет, макар и посмъртно. Кармен Глория е категорична: „Ще предоставим на съдилищата всички документи, които получихме от САЩ, защото те могат да послужат като основание за подвеждането под отговорност на всички военни и цивилни, които са прикривали лъжата и са били активни съучастници. Грамите показват пряко каква власт са имали Пиночет и висшите военни чинове вътре в армията. Те разкриват и опората на режима, която са давали всички политици от десницата, работили в министерствата тогава и опитващи се и до днес да се представят като „чисти”.