Европа е вторият пазар на белия прах в света след САЩ. Продажбата на дребно се владее от Камората. „Експрес“ събра свидетелствата на „тружениците на дрогата“: от фамилния капо до местния дилър.
Мотористите от Hell’s Angels яхнаха своите харлита и поеха към Балканите. 200 байкъри, германци и датчани, решават да се настанят в Албания и Сърбия. И в България също. „Не става въпрос за туризъм – категоричен е Жан-Доминик Ноле, директор на отдел „Анализи и проучвания“ на Европол. – Щом са решили да се местят там, явно има някакъв бизнес с кока в региона. За нас това е сигурен показател. Индикатор, че тези страни се превръщат в новите входни врати на дрогата в Европа“. Вратите и сега са достатъчно. Белият прах прониква най-вече през Испания и Холандия. Всъщност кокаинът влиза по всевъзможни начини и откъде ли не: в контейнери, камиони, скрит в пъпеши или в ербеговете на автомобилите. Европа е пристрастена към коката и заема стабилно второто място след САЩ на световния пазар. Между 1999 и 2009 г. потреблението на белия прах се е удвоило и днес достига 133 тона годишно според данните на службата на ООН за борба с дрогата. Това ще рече бизнес за 27 милиарда евро, почти толкова, колкото е американският пазар, който вече е наситен. Европа все още крие възможности за експанзия. След това ще дойде ред на Азия, която е необятна и за момента слабо усвоена. Cocainе Inc. е корпорация, която не знае що е криза. Има ли друга стока, която да се купува на 1000 евро за килограм от производителя и да се продава на 70 000 евро на дребно, стига да прекоси успешно Атлантика? Струва ли си да уточняваме, че никой друг продукт не може да разчита на по-пристрастена клиентела. Икономистите твърдят, че пазарът на белия прах е отворен и конкурентен, но всъщност той е строго канализиран. В Европа калабрийската мафия Ндрангета държи около 80% процента от целия пазар, ако се вярва на оценките на властите. Това лесно се вижда, ако човек прелети над Джоя Тауро, най-голямото яхтено пристанище в Средиземно море, разположено в залива Тауро на върха на Ботуша. „Мафията управлява пристанището и сама финансира неговото построяване“ , твърдят от полицията. Известно ли е колко тона кокаин транзитират от тук? „Никой не знае“ , вдигат рамене от полицията. Неизвестни остават и клиентите. Едно е ясно: Ндрангета държи монопола в контактите с колумбийските доставчици. Дори братовчедите от Камората купуват на едро от Ндрангета. Бизнесът е специализиран. Ндрангета доставя големите количества. Камората ги продава на дребно.
ВОЕННА ОРГАНИЗАЦИЯ СЪС СТРОГ УСТАВ
В Неапол, историческата родина на Камората, тя държи цели квартали, в които нейните хора, групирани в кланове, взети заедно, съставляват една империя. Дилъри и наркомани от Милано и Палермо денонощно пазаруват по тези места. Те наподобяват супермаркети под открито небе и продават по схемите на модерната търговия. Дисциплината е като в армията, правилата са железни, а приходите повече от добри: най-големият от клановете печели около милион долара дневно, твърди мълвата. Мафиотските босове, които са все местни чеда, са добре приети от хората. Което е обяснимо. Камората е най-големият работодател в региона. Скампия е квартал в северен Неапол с огромни „китайски стени“, наричани vele (платно), които закриват хоризонта на 40 000 обитатели, повечето от които оцеляват с мизерни заплати. На една от стените личи надпис: „Ако вярвате в Скампия, ще откриете океан от любов“ . Всъщност благословията отдавна не е слизала над квартала. Няма киносалони, нито ресторанти, само запуснати пространства и попукани бетонни стени като набръчкани лица на хора без бъдеще. Камората постепенно е пуснала корени в този квартал гробище, в който децата не играят по улиците, а хората крачат, без да вдигат глави. Защото горе, по етажите, дилърите складират своите пакетчета бял прах. В апартаментите, по запуснатите стълбища, зад светещите реклами или зад разбити входни врати. От време навреме се появяват мотопеди, но тутакси ги наобикалят заплашителни сенки. Разкарай се, чужденецо, не си добре дошъл. И в такива случаи рискувате много. Тук войната не секва. Клановете се борят за надмощие. Омертата е тотална. Само защитени свидетели дръзват да говорят. Защото разчитат да се измъкнат от ада. След дълги уговорки неколцина „активни“ членове на Камората приемат да кажат по няколко думи с уговорката да останат анонимни. Те свидетелстват отвътре за „своята“ мафия. За нейното всекидневие, организация, за жените и мъжете, които работят за тяхната „кауза“. Ден след ден, докато ги застигне куршумът. Или умрат от свръхдоза. Дилъри, пласьори, местни главатари. Те знаят, че нямат бъдеще, и мечтаят да се измъкнат от пъкъла. Но колцина ще успеят.
„ПРОБВАЙ, ТОВА Е СКОРПИОН”
Дилърите в Неапол наричат това lavaggio (пране). В една супена лъжица се смесват един грам кокаин, още толкова сода бикарбонат и малко вода. Сетне съдържанието се загрява няколко минути. Когато течността се изпари, се измерва теглото на сухия остатък. Ако то е по-малко от два грама, значи стоката е била разредена предварително, ако е приблизително толкова, значи е висококачествен кокаин. Най-добрият е така наречената „девятка”. След него се нарежда 8 и така по низходящата скала. Тестът изглежда самоделка, но пък е надежден. Целият кокаин в Неапол, най-големият супермаркет за дрога в Европа, преминава тази проверка. Никой не купува пакет бял прах, без да го е прекарал през теста на lavaggio. Във всяка фамилия от Камората един химик, обикновено чичо или братовчед на дона, провежда тестовете. Колумбийските, боливийските и перуанските доставчици имат сериозно реноме, но винаги има риск да те извозят. Кокаинът пристига в Европа по море. Голяма част от колумбийската дрога се озовава в Калабрия, запазената територия на местната мафия Ндрангета. На този етап стоката се търгува не в килограми, а в тонове. Макар неаполитанската Камора да купува кока от Ндрангета, тя има и свои канали за доставка през океана. Един едър търговец ни информира, че преговорите обикновено се водят в Холандия. „Ние предплащаме стоката, а ако доставката бъде спипана от полицаите, тогава колумбийците ни връщат половината от сумата.” Преди да достигнат италианските пристанища, контейнерите обикновено транзитират през Малага и Барселона. Там ги посрещат неаполитанци, които ги експедират с други, по-малки кораби към Италия. Сред предпочитаните пристанища е Салерно, на 50 км южно от Неапол. Килото кокаин, закупено в Меделин (Колумбия) за 1000 евро, на кея в Салерно вече струва 25 000. Оттук стоката се превозва по шосе до Неапол, най-често в камиони с плодове. Най-подир тя пристига в Скампия, където се складира, смесва, разфасова и продава на едро и на дребно. Себестойността й, разбира се, нараства, защото се налага да се платят транспортът и разните посредници. Общо около 10 000 евро отгоре. Най-накрая прословутият кокаин марка „9”, наричан още „Скорпион”, се продава на търговците на едро на цена 35 000 евро за килограм. Потребителите обаче ще го купуват на цена 50 000. Нелоша надценка. Защо „Скорпион” ли? Трябва да питаме колумбийските производители. Те отпечатват животински силуети на пликовете с бял прах, за да обозначат качеството му. След „Скорпион” се нарежда „Пума”. И тя е първокласна стока, твърди един дилър. „Разреждам всяко кило със 100 грама кофеин на прах. Това са си 5000 евро в джоба! Понякога добавям лидокаин, едно обезболяващо лекарство, използвано от стоматолозите, което предизвиква леко успиване. Клиентите харесват смеската. Когато забравя да туря лидокаин, някои купувачи ме обвиняват, че им пробутвам менте” – смее се дилърът. На десетина минути с автомобил от Капо ди Монте, където туристите се наслаждават на платната на Гоя и Караваджо, два вида търговци делят мегдан в Скампия: тези на едро и тези на дребно. Първите захранват пазара в големите градове. „Да речем, дилърите от Палермо и Флоренция пристигат тук, аз им плащам добър хотел и храна, а после им доставям стоката в стаята. Обикновено купуват по 3-4 кг – споделя един от местните търговци на едро. – В големи градове като Милано отивам сам. Там има толкова мангизи, че килото се продава по 70 000 евро! За да нямам неприятности с полицията, моля доверени автомеханици да свалят ербега на колата, с която пътувам. Услугата струва 3000 евро, но това е най-сигурният тайник за стоката.” Пласьорите пък крачат всяка вечер по улиците на Неапол, за да пробутат някой и друг грам. Най-многобройни са около стадиона. „За 16-17-годишните това е често единственият начин да изкарат някое евро – твърди човек от местен клан. – Познавам няколко големи бачкатори. В петък вечер им давам по 50 грама. Казвам им, че могат да ми платят по-късно, като реализират стоката. Обикновено се справят за няколко часа. Печелят по 1000 евро, което им позволява да си прекарат добре уикенда. Следващата седмица пак наминават при мен.”
„КАРМЕЛА”, ВИКАТ МОМЧЕТАТА
Скампия. Късен следобед. На 10-етажния бял блок Lotto G няколко силуета се мяркат по балконите. Внезапно покрай фасадата се спуска закачена на въже кошница. Един мъж, я улавя преди да е стигнала до земята, и пуска в нея няколко банкноти, а после леко дръпва въжето. Кошницата се изкачва отново до горните етажи, а сетне пак се спуска, този път много внимателно. В нея има малко хашиш. Наред е следващият на опашката от клиенти. Този пазар, наречен noria, затваря чак в 21 часа. Системата с кошниците е изключително ефикасна. Дилърите се намират на сигурно място на последните етажи на сградите. Асансьорите отдавна са извадени от строя въпреки ропота на обитателите на сградите, които катерят етажите с покупки в ръце. Полицаите пък са принудени да катерят стълбите на бегом с надеждата да заловят някого на местопрестъплението... Надеждите им често се оказват напразни, защото най-напред трябва да се приближат незабелязано до входа на блоковете. Което не е лесно. Наоколо бди отцеплението, съставено от момчетии, наречени vedetti. Обикновено това са юноши, на които местните главатари, кварталните крале, плащат по няколкостотин евро. В продължение на седмици те запаметяват автомобилните номера на „натрапниците”. Най-вече тези на полицаите, които патрулират с обикновени коли. Когато същите навлязат в квартала, хлапетата слагат шепи около устата си и крещят силно „Мария! Мария!” или „Кармела!”. На полицаите обясняват, че викат сестрите си, които пак някъде са се затрили. На по-малко от километър от това място хора се трупат в паркингите на casе de Pufi (къщите на Смърфовете). Това са малки, сини блокчета. Тук се продава хероин и „корбет” – долнопробна смес от лош кокаин и бракуван хероин. Пуши се в пластмасови бутилки. Наоколо е пълно с приклекнали край стените наркомани, които търсят трескаво вените си, за да си инжектират поредната доза. Някои лежат безжизнени в канавките. Този пазар се захранва от три групи дилъри, които осигуряват 24-часовото му функциониране. Двадесетина от тях са на смяна от 7 до 15 часа. Втората група поема дежурството до вечерта. След 23 часа една по-малка група покрива нощната смяна. Ако ли наркоманите нямат необходимите аксесоари, на партерите на старите жилищни сгради vele, построени през 70-те и днес напълно скапани, работят магазини, които предлагат всичко необходимо: спринцовки, турникети, бутилки, лули, лъжици... Магазините се въртят от жени на заплата от 150 евро.
ВОЙНАТА МЕЖДУ МАФИОТСКИТЕ КЛАНОВЕ НАПОСЛЕДЪК СЕ ОЖЕСТОЧАВА
Момчетата са на по двадесет и няколко години и прекарват времето си да четат вестници и да оглеждат красавиците от терасата на едно кафене. Получават по 5000 евро месечно. Звънне ли джиесемът им обаче, зарязват всякакви фусти и фарниенте и отиват да вземат едрокалибрените си пистолети, които обикновено съхраняват в багажниците на обездвижени стари автомобили. Това са килърите. Всеки фамилен капо държи подръка 4-5 такива наемни убийци, понякога повече. Мисията им е да отстрелват враговете на боса. През последните месеци не остават без работа. Войната между клановете в Скампия е в разгара си. В книгата си „Гомор” Роберто Савиано описва победата през 2005 г. на отцепническите кланове Пагано и Амато, които най-накрая сключват мир с историческия клан Ди Лаоро. С цената на 130 трупа по улиците на Неапол. Но затишието не трае дълго. Арестуването на босовете на отцепническите кланове Рафаеле Амато и Чезаре Пагано през 2009-2010 г. дава начало на ново раздаване на картите. Синовете и племенниците, които оглавяват клановете, не се погаждат помежду си и неколцина падат в междуособни борби. Появяват се и новаци, които поемат контрола над пристигащата в Испания стока. Те се опитват да организират доставката на дрогата в Неапол, като заобикалят клана Амато. А това е открито обявяване на война. Край Lotto G, едно от най-важните места в търговията с кокаин, е убит един от босовете на клана Амато. Скоро отмъщението застига един дилър от противниковия клан. Око за око. През последните месеци убитите се изчисляват с десетки. „Преди ареста на Паоло ди Лаоро през 2005 г. Камората беше сплотена организация – спомня си един местен главатар. – Той арбитрираше конфликтите. Пак той разпределяше дрогата. Парите се въртяха. Всичко си беше спокойно. А сега настана хаос. И никой не знае докога ще продължи.”
„НА ДОЛНИЯ ЕТАЖ МАМА ПРИГОТВЯ КОКАТА”
Часът е 17. Намираме се в един от жилищните блокове в Скампия. Опасана в престилка жена отпраща детето, което се мотае из краката й, а после нарежда върху кухненската маса своите оръдия на труда: електронен кантар, шпатула, пакет бял прах и петдесетина малки цилиндрични флакона с жълти капачки. Наричат се pedrine. Това са индивидуалните дози кокаин. Във всяка от тях мама ще сипе точно три грама от дрогата, колкото за две смъркания. Говори се, че неаполитанските адвокати обожават pedrine и ги купуват по 13 евро парчето. От едно кило кокаин, закупен за 38 000 евро, могат да се приготвят 6000 дози, което ще рече да се спечелят 78 000 евро. Чиста печалба: 40 000. Ако кокаинът е чист, достатъчно е да се разреди веднъж-дваж с евтини сурогати и сумата може да набъбне до 120 000 евро. В Скампия дрогата е семеен бизнес. Около 40 фамилии си поделят пазара. Всяка от тях е под шапката на някой от клановете (Амато, Пагано...) и се ръководи от местен главатар, capo di piazza, който купува суровината от клана. Фамилиите понякога наброяват до стотина човека. Такива са четирите най-влиятелни, които носят имената на кварталите, които обитават: Каса де Пуфи, Касе Селесте, Lotto G и Баку. Разпределението на труда е стриктно като в традиционната икономика. Майките приготвят дозите. Синовете ги продават на улицата. Дъщерите укриват стоката. Братовчедите и зетьовете заемат спомагателни постове. Някои фамилии дават работа на петдесетина pusher-и, всеки от тях специализиран в някой от пазарите. Най-младите продават хашиш, а по-опитните търгуват с по-„технически” продукти като кокаина и неговите производни. Странното е, че синтетичните дроги като метамфетамините напълно отсъстват в Скампия. Когато приключат смяната, pusher-ите връщат останалата стока на съдържателката на стоката. Тя води счетоводството в семейството. Тъкмо тя предава парите на дясната ръка на боса, човека, който оперативно ръководи делата на фамилията. „Това доверено лице обикновено е безрезервно лоялен на боса мъж и не се отдалечава от него нито за секунда” – обяснява един дилър. Във всички фамилии постът се заема от хора със сроден профил: бивши пандизчии, стари люде, над 40-те. В Камората това е библейска възраст.
6-ДНЕВНА РАБОТНА СЕДМИЦА
Местният главатар (capo di piazza) бърка в чантата си и вади три банкноти, които връчва на дилъра. Събота е ден за плащане. Разбира се, само кеш. И без грам завист и озъртане. Всеки знае колко получават другите. Най-добре платени са продавачите на тежки дроги. Те гушват по 1500 евро седмично. Сумата е добра, но и работата е отговорна: шестдневна седмица по дванадесет часа дневно при постоянен риск да те окошарят. По-младите продавачи на хашиш получават по 500 евро седмично. Ако се докажат, скоро поемат по-сериозни функции. Килърите са на твърда заплата от 5000 евро дори когато нямат работа. Но живеят кратко. Счетоводителката получава 500 евро седмично. Особено важна категория са укривателките на дрогата. В техните апартаменти са оборудвани тайниците. Според свидетелството на един член на Камора всяка фамилия се нуждае от петнадесетина доверени собственички на жилища, за да върти гладко бизнеса си. „Стоката не остава два дни на едно място. Така ченгетата нямат време да организират удара си – уточнява камористът. – Наемът струва скъпо: по 2000 евро за всяко скривалище. Тоест около 30 000 евро месечно за 15 тайника.” Това е цената на сигурността. А колко прибира главатарят? Така нареченият capo di piazza? Тук цари неяснота. Изглежда, през последните години тази функция губи силата си. Напоследък парите се отчитат директно на дона на клана, който обединява няколко фамилии. Същият плаща на фамилните босове твърда заплата от 10 000 евро месечно. Постепенно всички capi di piazza се виждат принудени да приемат тази нова схема. През 2012 г. двамина отказали. Скоро след това ги намерили в багажника на някакъв автомобил.
ГЕРОЙ НА ПАНЕЛКИТЕ, ЦАР НА СКАМПИЯ
Той не се разделя нито за миг с пистолета си, кара луксозен джип, а през ръцете му често минават по 100 000 евро дневно. Местните главатари са истинските улични крале в Скампия. Общо са към четиридесет. Всеки от тях контролира по няколко блока от типа vele. Главатарят има на свое подчинение малка „армия”. За да встъпиш в нея, трябва задължително да си роден в квартала. „Тук безработицата е такава, че местните главатари са истински благодетели” – споделя един дилър. Понякога майките сами водят своите 14-годишни момчета, за да ги уредят на работа. Обикновено капото ги праща да работят като наблюдатели или да приготвят дозите кокаин. Босът има двоен интерес: най-напред това затвърждава образа му на благодетел. Освен това младите са идеалната работна ръка. Детските ръце са прецизни. „И да ги спипат, не могат да ги осъдят. Непълнолетни са.” Някои капи дори участват в социалния живот на квартала. Организират тържества с фойерверки и музика в края на седмицата. Чудно ли е тогава, че за момчетата те са герои? „Децата искат да бъдат като тях. Уважават ги повече от учителите си” – споделя един pusher. Тъжното е, че късно научават обратната страна на медала. Защото е много трудно да изпълзиш от пъкъла в Скампия. „Ние нямаме никакво бъдеще – въздъхва един местен капо, който ръководи двадесетина дилъри. – Никой от нас не знае ще доживее ли до утре. Затова парите ни горят ръцете и ги харчим на мига. Който не влезе в затвора, обикновено умира от куршум, особено ако преуспява в бизнеса. Това винаги поражда завист. В нашия занаят човек оцелява 4-5 години.”