През 2016 г. излезе романът на Стивън Кинг End of Watch. В типичния си стил на детективски хорър той разказва историята на масовия убиец Брейди Хартсфийлд, който е убил осем души и е осакатил тежко още мнозина, прегазвайки ги с откраднат мерцедес. При задържането му полицай Холи е употребила физическа сила и мозъкът на Хартсфийлд е станал на пихтия. Според лекарите от клиниката „Кайнър”, където Брейди е настанен след инцидента, той се е превърнал в „зеленчук”, тоест в безпомощен идиот. Пет години след инцидента обаче Брейди възстановява мозъчната си дейност, но умело прикрива това от лекарите. Макар че не може да контролира тялото си, той решава да отмъсти на виновниците, които са го докарали до това състояние. За целта Брейди решава да използва компютър и интернет. Чрез посредник закупува известно количество таблети от фалиралата компания Zappit. След което ги изпраща на различни хора с обяснението, че това е безплатен подарък от фирмата производител. Едни от получателите на подаръка са виновниците за състоянието му, на които има намерение да отмъсти, но други са просто тийнейджъри, активно използващи социалните мрежи. Текстът на писмото, придружаващо таблета, приканва получателите активно да играят с играта „Вирче с рибки”, защото, ако наберат определен брой точки, ще получат награда от фирмата производител. В таблета има записани около 20 игри, но при отварянето му на екрана излиза надписът „Започни с „Вирче с рибки”!”. Когато човек докосне иконката на играта, за около десетина секунди се върти малко кръгче, след което започва демоанимацията. В различни посоки се стрелкат разноцветни рибки, от устата на които излизат мехурчета. В движенията им има нещо леко хипнотично. Най-отгоре водата е зеленикава, а надолу прелива в синьо. Движението на рибките е съпроводено от мелодия, променяща ритъма и силата на звука си, която постепенно обсебва съзнанието. В един момент внезапно се появява розова рибка, която играещият трябва да чукне с пръст и така да получи за награда определен брой точки. В процеса на играта броят на рибките се увеличава и за играещия става все по-трудно да улучи розовата рибка. От движението на рибките и музиката той изпада в хипнотично състояние и именно тогава Хартсфийлд започва да изпраща от компютъра си в болницата своите послания към играещия. Мозъкът на жертвата вече е блокиран и тя изпълнява неговите команди. Последната команда на Хартфийлд заставя избраната жертва да се самоубие по определен от него начин. Темата за манипулиране на съзнанието на хората във виртуалния свят на интернет не е нова и този роман би могъл да бъде просто поредният интригуващ съспенс в тази посока. Миналата година обаче в руския печат се появиха съобщения за подобна игра със суицидна насоченост, разпространявана в социалната мрежа „В контакте” под наименованието „Синият кит”. Играта напомня алгоритъма на схемата, по която действа Брейди Хартсфийлд в книгата на Кинг.

Даже и наименованието й „Синият кит” звучи като препратка към играта „Вирче с рибки”. По същия начин играещите в „Синият кит” завършват живота си със самоубийство точно както героите в романа на Кинг. Жертвите са основно тийнейджъри. Дали книгата на Кинг е послужила като идея за разработката на вече реалната смъртоносна игра, или за модел е използван романът на Стейси Крамър „50 дни до самоубийството ми”, а може пък създателят на играта сам да е стигнал до тази идея, но безспорно приликата със сюжета в романа на Стивън Кинг е поразителна. Историята на играта „Синият кит” започва със създаването в „В контакте” на отворени групи със суицидна насоченост, в които може да участва всеки желаещ. Достатъчно е да публикуваш в мрежата хаштага „#.........#разбуди меня в 4:20#....#.....”. И с потребителя, изпратил съобщението, веднага се свързва „гуру” с акаунт, който не може да бъде идентифициран. Първото, което прави „гуруто”, е да съобщи правилата и да даде задачите. Правилата обикновено се свеждат до забрана да споделяш с когото и да било за участието си в играта и безпрекословно да изпълняваш поставените ти задачи без оглед на техния характер. Ако не изпълниш дадена задача, администраторът те изключва от играта, а „гуруто” те предупреждава за очакващото те тежко наказание. Например, че ще бъдат убити родителите ти. Задачите, които трябва да изпълниш, са 50, по една на ден. Те обикновено имат следното съдържание: да се самонараниш, като с бръснарско ножче изрежеш на ръката си фигурата на синия кит, или да напишеш F57; цял ден да гледаш филми на ужасите; да седнеш на края на покрива на висока сграда и да провесиш краката си и т.н. Задача №26 гласи, че ще получиш дата за смъртта си, която задължително трябва да приемеш. От 30-а до 49-а задачи изискват всеки ден да ставаш сутрин в 4:20 часа, да гледаш видеоклипове и да слушаш музика. Също така всеки ден трябва да правиш по една нова рана на ръката си с бръснарско ножче. Някои заповеди изискват да пресечеш внезапно пътя на бързо движеща се кола, като едновременно с това си правиш и селфи. Последната, 50-а, заповед е самоубийство. Всяко дете, влязло в играта, се нарича „син кит”, защото синият кит е единственото животно, способно на самоубийство. Всичко това щеше да изглежда като градска легенда, ако в началото на 2017 г. не беше констатиран бум на т.нар. „групи на смъртта”. Явно вече съществува координирана мрежа от общности в интернет, в които администраторите дават на младежите задачи, завършващи със самоубийство. Мащабите на бедствието са застрашителни. Само от началото на тази година Руският комитет за контрол е блокирал 4000 „групи на смъртта”. В руския сегмент на социалната мрежа „В контакте” в такива „групи на смъртта” участват повече от 70 хиляди младежи. В мрежата на Украйна те са около 35 хиляди и бързо се разпространяват и в другите рускоезични страни от Естония до Израел. По-голямата част от участниците в тези групи са на възраст между 14 и 21 години. Никой не може с точност да каже колко е реалният брой на самоубийствата, причинени от играта „Синият кит”, но според някои разследващи журналисти само от началото на годината те наброяват 270 души. Министерството на вътрешните работи на Русия прие мерки за противодействие на заразата. Президентът Путин предложи да се завишат санкциите в Наказателния кодекс за „склоняване към самоубийство”, но засега набелязаните мерки не дават видим резултат. Суицидната интернет епидемия само за година бързо обхвана всички рускоезични страни. Тези страни, които днес са с различни култури и различни политически системи, имат един общ исторически момент. В миналото те са били част от СССР. Подобна епидемия от „групи на смъртта” няма в нито една друга страна в света, нито в Китай, нито в Европа, нито в Америка, нито в ислямския свят. Явлението е характерно единствено за рускоезичните държави от постсъветското пространство. Няма никакво съмнение, че механизмите, които използват въпросните групи, представляват единна система. Не може в интернет да се появят внезапно такова огромно количество постове, действащи абсолютно синхронно, прилагащи една и съща технология и преследващи една и съща цел.

Психолозите наричат използвания модел „модификация на поведението”. Негов създател е американският радикален психолог бихейвиорист Бъръс Фредерик Скинър, работил през 70-те години на миналия век. Членовете на Американската асоциация по психология са единодушни в мнението си, че учението на Скинър има най-голям принос в психологията на ХХ век. Дори Фройд е класиран на второ място. Теорията на Скинър е построена върху принципа, че „хората, макар и сложно устроени, всъщност са машини”. Той счита, че индивидът никога не инициира самостоятелно нещо, а просто той е „място, където нещо се случва”. Скинър твърди, че постъпките на хората се мотивират от виртуални поощрения, които човек, за да получи, е готов на всичко. От това той стига до извода, че изборът на определени постъпки и действията на хората могат да бъдат програмирани, а желанието да получат виртуално поощрение доминира дори над биологичните им нужди. По-късно теорията на Скинър е доразвита от необихейвиористите. На свой ред те твърдят, че личният интерес у човека е такъв мощен стимул, че обръщането към него под формата на възнаграждаване от средата, в която пребивава, е напълно достатъчно, за да бъде програмирано поведението му. Прилагането на същата тази теоретична постановка се наблюдава и в случаите с „групите на смъртта”. Виртуалното поощрение тласка младежите към изпълнението на антихуманни задачи, от които последната е самоубийството. Моделът на поведение на въвлечените в „групите на смъртта” е програмиран до най-дребните детайли. Като се започне от получаването на „задачата” точно в 4:20 часа сутринта и ежедневните предписания да слуша определена музика или да гледа определени филми, или каквото и да било друго – всъщност това е форма на тотален контрол върху личното време на човека. А обсебването на личното време е един от елементите, за които говори Скинър, като първа стъпка, необходима за модификация на поведението. Следвайки предписанията на „гуруто”, обектът достига до стадий на хиперсоциализация. Защото самоубийството е най-противоестественият акт, който може да извърши човек, и като такъв трябва да се вплете в стадий на хиперсоциализация на индивида. Тогава биологичното начало престава да се възприема като основа на живота и човек като че ли се „разтваря” в социалната общност. От гледна точка на модификацията на поведението самоубийството на деца е крайната форма за проверка на единството, сплотеността и стресоустойчивостта на социалните общности. Когато родителите започнат да губят децата си по този начин, това в социален план е стъпка към лишаване на обществото от правото му на бъдеще. Вълната от самоубийства на деца постепенно довежда хората до състояние на масов шок. Формират се обществени нагласи за колективно отхвърляне на законовите, социалните и моралните норми, а впоследствие и на политическата система, която е неспособна да обезпечи безопасността на младите хора. Резултатът от всичко това е или бунт на обществото, или тотална политическа апатия сред населението. И двата случая са сериозна заплаха за управляващите елити. Това е теорията. Но в практиката това вече е работещ модел, който многократно е прилаган не само върху отделни индивиди или социални групи, но и върху цели общества. Например Институтът по бихейвиористични стратегии към Министерството на отбраната на Великобритания може да се похвали с дейно участие в изграждането на такива стратегии. Институтът не е голям. В него работят само 15 психолози. Но именно тези психолози са считани за едни от ключовите автори на т.нар. „цветни революции”, организирани през Facebook и Twitter в Близкия изток. През ноември 2015 г. в Русия беше заловен Филип Лис, един от администраторите на няколко „групи на смъртта”. Но той не се идентифицира със създателя на играта. По-скоро той е само едно винтче от цялата машина, ръководена от някакъв все още неизвестен „център за управление”, координиращ действията на администраторите. Такива хора като Филип Лис явно също са продукти на програмираното поведение. Те са силно мотивирани от дадените им функции на „богове”, контролиращи действията, мислите и даже времето на другите хора. Те се изживяват като създатели и господари на една паралелна социална общност. В действителност обаче за стартиране и обезпечаване на дейността на една такава система от „групи на смъртта” са необходими сериозен финансов ресурс, логистика, голям брой специалисти и координация между тях. Освен това подбраните кадри трябва да са много надеждни, за да не изтича информация за плановете на организаторите. В Русия вече има опит от подобна бихейвиористична игра, действала през 2008 и 2009 г. под името „Голямата игра”. Действието на играта се заключава в създаването на мрежа от автономни полувоенни формирования, изпълняващи все по-усложняващи се задачи. На първо време това са някакви малки нарушения на обществения ред като цапането с боя на леки автомобили с „кавказки” номера. Следва чупене на витрини и палене на магазини, чиито собственици са от „кавказка” националност. И накрая идва ред на убийства на определени хора. В тази структура е използван същият мотивационно-награден модел, както в играта „Синият кит”. Инициатор на „Голямата игра” е ръководителят на неонацисткото формирование „Северно братство” Пьотр Хомяков, който е разкрит, осъден и умира в затвора. Епидемичното разпространяване на играта „Синият кит” не е резултат само от директното прилагане на някаква бихейвиористична стратегия. Масовото разпространение предполага, че още преди появата на играта в обществото вече е имало или специално са били създадени подходящи условия за раждането на този феномен. Едва ли ще бъде грешка, ако се каже, че най-общо причината вероятно се корени в деградацията на цялата система за възпитание и образование в рускоезичните държави, а и не само в тях. Причината е именно в тази система, която е призвана да възпроизведе днешното общество в новите поколения. Нещата са стигнали до там, че животът на стотици хиляди подрастващи се контролира от паралелна система. Може условно да я определим като система, създадена от вън и не подлежаща на контрол от държавата и социалните общности. Нарастващата агресия в обществото, липсата на родителски грижи, неадекватната образователна система, глобалният политически хаос и подмяната на традиционните ценности отнемат опорите на младите хора и ги тласкат към крайни прояви, каквато е играта със смъртта. Системата на образование не дава на младежите някакви нови модели на поведение. Образователните тестове, където просто слагаш отметка в определено квадратче, по-късно не служат за нищо и не могат да бъдат приложени в живота. След като завърши средно образование, младият човек попада във вакуум. Този вакуум се запълва с алтернативни идеи включително и антисоциални такива. В обществата, където има общоприети, силни социални норми, е невъзможно да се внесат, а още по-малко да се наложат алтернативни поведенчески модели. За съжаление такива социални норми в нашето мозаечно и поляризирано общество вече няма. Затова децата, които влизат в „групите на смъртта”, вярват, че това е нормално. Друг пример или действащ обществен модел те нямат. Днес обществото не само в Русия, а и в Европа и САЩ не е нещо единно и цяло. Това е тотална криза в съвременната цивилизация. Това е криза на националните държави, институциите, религията, семейството, образованието и морала. Процесът на идентификация на социалните общности преминава през натрапени културни и цивилизационни кодове, маскирани под гръмкото наименование „глобализъм”, които прекарват разделителни линии между тях. Затова с такава лекота се разпространяват не само „групите на смъртта”, а и радикалният ислям и екстремизмът. Играта „Синият кит” може би е новата форма на кибервойните. Защото тя е поведенческо програмиране, налагано чрез модели за въздействие през социалните мрежи в интернет пространството. Свидетели сме как, след като Доналд Тръмп спечели президентските избори в САЩ, се разрази истинска истерия за намесата на „руски хакери”, които уж са повлияли върху резултата в полза на Тръмп. От последно изтеклите в Wikileaks документи се оказва, че при кибератаките ЦРУ може да имитира почерка на хакери от различни страни включително и от Русия. Тоест ЦРУ може без проблем да имитира руска хакерска атака и да влияе не само върху изборите, а и да предизвика мащабни социални катастрофи, а и други във всяка една страна. За отбелязване е, че непосредствено след шума, който се вдигна около руските хакери, настъпи взрив на играта „Синият кит”, придружен от епидемия от самоубийства. Ще станем ли в бъдеще свидетели на самоубийствени практики, на които ще бъдат жертва цели народи, или светът ще изгради система за контрол по подобие на тази за ядрените оръжия? На този въпрос все още няма отговор, но това неизбежно ще трябва да се случи, освен ако не искаме технологичният напредък да се превърне в оръжие, насочено срещу самите нас.