75 години по-късно в Европа рискът от война нараства, паралелите с миналото са очевидни, а уроците – ненаучени.
„Шокът от разгрома бе такъв, че дори победата не го изтри.” Това пише публицистът Леонид Радзиховски за злокобния 22 юни 1941 г. В този ден ударът на Вермахта поставя СССР в състояние на клинична смърт. Случаят е безпрецедентен. Съдбата на държава, при това велика сила, се развива по историческа абсциса, жалонирана не в дни, а в месеци и години. И най-кобният ден не е в състояние из един път да преобърне хода на историята. За СССР 22 юни е равносилен на масиран ядрен удар, макар атомната бомба още да не е изобретена. Ала неочакван ли е той? 75 години след фаталната дата събитията изглеждат като хроника на едно предизвестено вероломство.
СССР подготвя войната с Германия още от възшествието на Хитлер през 1933 г. В Кремъл, разбира се, са чели „Моята борба” (Mein Kampf, издадена още през 1925 г.), в която бъдещият фюрер не крие намеренията си: „Слагаме край на вечния германски поход на юг и запад в Европа и обръщаме очи на изток. Когато говорим за нова земя в Европа, трябва основно да имаме предвид Русия и пограничните й територии. Самата съдба сякаш ни сочи този път” , пише Хитлер в програмната си книга. В Испанската гражданска война (1936-1939 г.) пилоти от Луфтвафе и Червената армия за пръв път влизат в пряк сблъсък във въздуха. На земята воюват танкисти със свастики и петолъчки. Германия подкрепя метежа на генерал Франко, а СССР подпомага законната власт на републиканците. Налаганият в последните години „евроатлантически прочит” на войната акцентира върху позорния пакт Молотов–Рибентроп (23 август 1939 г.), който скрепява подялбата на Полша между двата тоталитарни колоса: Германския Райх и СССР. Версията е удобна за либералните режими (Франция и Обединеното кралство), защото смутолевя тяхната отговорност във великата европейска касапница. Тя е сгодна и за днешната конюнктура, защото изтрива историческия дълг на покорената от Хитлер Европа към Москва, без чийто решаващ принос Германия трудно и неясно кога щеше да бъде сломена. Уви, позорът на демократичния свят предхожда подялбата на Полша между Москва и Берлин. Мюнхенската конференция от 1938 г. е истинският преамбюл към войната. На нея Хитлер, Мусолини, британският премиер Чембърлейн и френският му колега Едуард Даладие поднасят Чехословакия на Райха с надеждата да насочат хитлеристките амбиции за Lebensraum (жизнено пространство) на изток. И за кратко успяват. Това не е пледоария в защита на Сталин. Това е необходимо припомняне на отговорността на онези, които днес се ползват с „евроатлантически имунитет“. Защото факт е, че обратът в съветската външна политика от преговори с Париж и Лондон към договаряне с Хитлер се осъществява тъкмо след Мюнхенската конференция. Нещо повече: в момента на конференцията и в месеците след нея руски и германски военни съветници продължават да воюват един срещу друг в Испания. Пактът Молотов–Рибентроп е циничен опит на Сталин да приложи тактиката на „насрещния огън” срещу неизбежния хитлеристки пожар, който пълзи към западните му граници и който Париж и Лондон наблюдават с политическо злорадство. Те приемат Мюнхенския договор като застрахователна полица и с облекчение гледат как вятърът духа на изток, към непредвидливия съсед. Но на 23 август 1939 г. Москва също сключва своята „застраховка” с дявола, само седмица преди началото на Втората световна война. И двете застрахователни полици ще се окажат илюзорни. Ако си позволим игра на думи, те не просто остават непогасени, но дори са употребени за подпалки.
Цялото десетилетие на 30-те Европа преживява като обратно броене към неминуемата война. Макар СССР и Райхът да търгуват активно, те осъзнават неизбежността на сблъсъка. На стрелбищата в руските паркове гражданите се забавляват да стрелят по мишени с лика на Хитлер и Мусолини. Младежите се записват в хилядите клубове по парашутизъм, покриват нормативи за „Ворошиловски стрелец”, учат се да оказват първа помощ, да нахлузват противогази, овладяват морзовата азбука, милиони учат немски. Към 22 юни 1941 г. цялата страна е на военна нога. Край западните граници са концентрирани колосални сили: 12 782 танка, близо 60 000 оръдия и минохвъргачки, 10 743 самолета. Вермахтът отсреща отстъпва в количеството – 3712 танка, 47 260 оръдия и 4950 самолета, но има известно превъзходство в качеството и огромен боен опит. Цитираните цифри не включват въоръжението на италианския, финландския, румънския и унгарския експедиционни корпуси, които воюват на страната на Райха. При всичките вариации на данните в разните източници съветското числено превъзходство е налице. СССР се готви за война. В средата на май Червената армия провежда стратегическа командно-щабна игра, която завършва с победа на „Източните” срещу „Западните”. На 15 юни в много поделения край границата връчват на червеноармейците „смъртни паспорти”: метални капсули, в които всеки слага навита бележка с името, кръвната си група и рождената си дата, за да бъде идентифициран в случай на смърт. През 90-те на базата на тези и много други факти, гарнирани с немалко хиперболи и откровени шарлатании, Виктор Суворов ще изгради хипотезата, че всъщност Москва гласи „освободителен поход към Европа”, а Хитлер нанася първия превантивен удар. Зад победоносния псевдоним Виктор Суворов се крие бившият агент на ГРУ Владимир Богданович Резун, хартисал във Великобритания през 1978 г. Въпреки съмнителния източник и прекалено ниската камбанария, от която е градена версията с претенция за панорамност, тя добива широка популярност. След падането на Стената грохналият СССР е неспособен да отстоява своята истина, а версията на Резун е прекалено удобна, за да не бъде харесана. Тя хвърля основния грях на гърба на покойния СССР и по подразбиране оневинява всички останали, до голяма степен дори Хитлер. Писанията на Резун обаче не издържат критика. Сценариите на руските учения от май 1941 г. отработват отбрана и контранастъпление, което се простира само до районите на дислокация на „Западните”, сиреч не излиза извън територията на Полша и източните райони на Румъния и Унгария. Плановете следват строго военна логика: да бъде унищожен противникът в дълбочина. Политическата свръхамбиция за „освободителен поход към Европа” е напълно необоснована теза на Резун, която ще пусне корени в невежеството и конспирационизма. Кремълският диктатор е убеден изолационист, идеолог на „социализма в отделно взета страна”, който управлява империята си като крепост. За тридесетина години на власт напуска границите на СССР само два пъти. Сталин използва мрежата на Коминтерна за финансиране на комунистическата идея зад граница и подклаждане на революции, но не планира „освободителен поход”. Разчита на ерозия отвътре. За разлика от него Хитлер е убеден експанзионист и към юни 1941 г. вече е покорил две трети от Европа. Тук застъпниците на Резун обикновено припомнят руската агресия срещу Финландия от 1939 г., но тя също е мотивирана от строго военни съображения, целящи обезопасяването на Ленинград, и не планира покоряването на Финландия. Впрочем тази война е пирова победа за СССР (95 000 убити) и силно разколебава Сталин в оценката му за настъпателния потенциал на армията. Да се твърди, че след нея планира „освободителен поход в Европа”, е твърде очевидна глупост. Сталин е роден в Руската империя и се стреми към нейните граници. През 1939г. „присъединява“ Западна Белорусия, Западна Украйна и Буковина, без съмнение завоевателен ответен ход на Хитлеровата окупация на Полша. Това е партия на двама безскрупулни реалполитици. Не и аргумент в подкрепа на тезата за „освободителния поход“.
Но да се върнем на фаталния 22 юни 1941 г. В навечерието на войната офицерите от Генералния щаб в Москва получават заповед да нощуват в кабинетите си. Много крайгранични поделения са дори в окопите. Част от авиацията е разсредоточена по запасни и полеви летища. Два дни по-рано разузнаването поднася на Сталин депеша от Рихард Зорге, агента на Москва в германското посолство в Токио, който дословно казва, че „според посланика войната между Германия и СССР е неизбежна”. Други източници уточняват, че е въпрос на дни. Параноичният Сталин обаче прочита донесението с коментар, че „не във всичко може да се вярва на разузнаването”.
На 21 юни около 21 часа немският ефрейтор Алфред Лискоф успява незабелязано да преплува река Буг и се предава на руската застава. Заявява, че войната ще започне в 4:00 часа на другия ден. След два часа информацията стига до Кремъл. Около 23:00 часа Генералният щаб с одобрението на Сталин разпраща директива до всички щабове със заповед за скрито заемане на огневи позиции и привеждане в бойна готовност, но с уточнението „да не се поддават на никакви провокационни действия, които могат да предизвикат сериозни усложнения”. Малцина командири ще прочетат тази директива. През нощта стотици германски диверсионни групи, парашутирани в руския тил, започват прерязването на телефонните жици и взривяването на ретранслаторите.
Отвъд границата вече се чува нарастващ шум от мотори. Немският ефрейтор Ханс Тойхлер си спомня: „В 22:00 часа ни строиха и прочетоха заповедта на фюрера. Най-сетне ни казаха защо сме тук. Съвсем не, за да настъпим към Персия с руско позволение с цел да накажем англичаните. Нито пък, за да успим британската бдителност, а сетне бързо да ни прехвърлят до Ламанша и да се десантираме в Англия. Не. Нас, войниците на Великия Райх, ни чака война със самия СССР. Но няма сила, която да възпре хода на нашата армия. За руснаците това щеше да е истинска война, а за нас – победа”. В този час всички пропагандни блъфове са развеяни, само оптимизмът остава предозиран. Впрочем някои германци са имунизирани срещу него. „Командирът ми беше два пъти по-възрастен от мен и вече се беше сражавал с руснаците през 1917 г. край Нарва. Тогава бил лейтенант. „На техните безкрайни простори ще срещнем смъртта си като Наполеон”, не криеше песимизма си той. „Менде, запомнете този час, който ознаменува края на днешна Германия.” Оберлейтенант Ерих Менде от 8-а силезийска пехотна дивизия завинаги запомня тези думи, изречени минути преди да гръмнат първите артилерийски залпове на 22 юни 1941 г.
Докато немските войници научават плашещата истина, руснаците изживяват последните си часове на блажена наивност. Само преди осем дни, на 14 юни, пресата и радиото в СССР цитират агенция ТАСС, според която: „Германия неотклонно спазва условията на съветско-германския пакт за ненападение, а СССР съблюдава и ще продължи да съблюдава условията на пакта”. Огласената декларация е написана лично от Сталин и съдържа скрито послание към Берлин, че Москва знае за военните планове на Райха, но призовава Хитлер да се придържа към договора. Затова шокът от началото на военните действия е неописуем. Анатолий Марсанов, жител на Севастопол, си спомня първите часове на войната така: „Бях едва петгодишен. В небето посред нощ се появиха парашути. Целият град беше осветен от прожектори и хората бягаха радостни. Крещяха: „Парашутисти! Парашутисти!”… А не знаеха, че това са мини. После се чуха оглушителни експлозии. Едната в пристанището, другата на нашата улица. Сума народ загина!”.
22 юни е най-дългият ден в годината, затова в Москва вече е съмнало, когато в 5:00 часа лимузина със свастика на червеното флагче спира пред външно министерство. В 5:30 посланик Вернер фон Шуленбург връчва нотата на германското правителство на външния министър Вячеслав Молотов. Тя обосновава германското настъпление така: „От началото на войната съветското правителство засили подривната си дейност срещу Германия и Европа”, „придава на своята политика враждебен характер спрямо Германия” и е „съсредоточило на германската граница всички свои въоръжени сили, готови за настъпление” . „Ненавистта на болшевишка Москва към националсоциализма се оказа по-силна от политическия разум”, пише още в нотата, която завършва фанфарно: „Болшевишка Москва се готви да нанесе удар в гърба на националсоциалистическа Германия, която води борба за своето съществуване. Правителството на Германия не може да остане безучастно пред сериозната опасност на източната граница. Затова фюрерът отдаде заповед на Германските въоръжени сили с цялата си мощ и средства да отблъснат тази опасност. Немският народ разбира, че в предстоящата борба той не просто защитава своята родина, но е призван да спаси целия културен свят от смъртната опасност на болшевизма и да отвори пътя към истински социален подем в Европа”. Посланик Шуленбург е фин познавач на Русия, противник на войната и връчва нотата с печално смирение. Съветникът на германския посланик Хилгер дори се просълзява. Същият Хилгер си спомня как министър Молотов възмутено роптае: „Та ние не сме дали никакъв повод!”.
На фронта събитията се развиват катастрофално за Москва. В първите часове на земята и във въздуха Луфтвафе унищожава 1136 самолета, от които 800 на самите летища. Командващият Западния фронт армейски генерал Дмитрий Павлов губи управлението на войските и скоро ще бъде разстрелян от военния съд в Москва. Още първия ден германците се вклиняват на десетки километри в руската територия. Авиацията унищожава горивните складове и мостовете. В Украйна хиляди съветски танкове попадат в немски плен поради липса на гориво. Германските бомбардировачи атакуват безогледно потока от военни и бежанци по задръстените пътища. В Кремъл Сталин изпада в ступор. Когато началникът на Генералния щаб Жуков му звъни посред нощ, чува само дишането му в слушалката. Генерал Жуков докладва обстановката и след продължително мълчание пита: „Разбрахте ли ме?”. Не чува отговор. След половин минута автократът най-сетне разпорежда да се свика заседание на военните и Политбюро. „Сталин беше волеви човек и, както се казва, не се плашеше лесно”, пише още Жуков в мемоарите си. „Стъписан го сварих само веднъж: сутринта на 22 юни 1941 г. Първия ден не успя да се овладее и да поеме ръководството. Шокът от нападението на врага беше толкова силен, че дори гласът му глъхнеше, а разпорежданията му невинаги съответстваха на обстоятелствата.” Кисинджър признава Сталин за гросмайстор в реалполитиката, но в този ден той е в шах и почти матиран. Затова обръщението към народа в 12:15 часа е възложено на Молотов. Той произнася прословутите думи: „Нашето дело е право. Врагът ще бъде разбит. Ние ще победим”. Прости и еднозначни думи като първа глътка въздух за удавник. Тези три изречения връщат надеждата. Победата ще бъде завоювана. Но цената ще е умопомрачителна и този първи ден насмалко не се оказва фатален.
Междувременно триумфализмът напуска германските войници още в първите дни на войната. „На Източния фронт се сблъсках с хора, които могат да се определят като особена раса. Още първата ни атака се превърна в бой на живот и смърт” , пише Ханс Бекер, танкист от 12-а танкова дивизия. В палатките скоро тръгва горчив виц: „По-добре три френски, отколкото една руска кампания”. Ожесточението на противника изумява германците, навикнали на парадни походи из Европа. „По време на атаката се натъкнахме на руски лек танк Т-26 и го отстреляхме с 37-милиметровото оръдие. Доближихме го, а от люка изпълзя човек до кръста и откри по нас огън от пистолета си. Скоро разбрахме, че е загубил краката си от експлозията на снаряда. И ВЪПРЕКИ ТОВА стреляше с пистолета си!” , пише в дневника си немски артилерист. Зад снобските наблюдения на генерал-майор Милентин Фридрих фон Вилхелм също прозира объркване: „Уверено може да се каже, че нито един културен жител на Запада никога няма да разбере руската душа и характер. Никога отнапред не може да се каже какво ще стори руският войник. Обикновено той се хвърля от едната крайност в другата. По природа е необичаен и сложен като цялата тази необятна и непонятна страна. Понякога руските пехотни батальони изпадат в смут след първите изстрели, а на следващия ден се сражават с фанатична решителност. Като цяло руснаците са отлични бойци и при добро командване са опасен противник”. Генералът не подозира, че това е само началото. Друг офицер, батальонният доктор на 18-и пехотен полк майор Нойхоф недоумява как петима руснаци се вдигат в обречена атака срещу цял немски батальон от 800 човека. Боец от групата армии „Център” в писмо до семейството не крие изумлението си: „Кой би повярвал, докато не го види с очите си?! Те продължаваха да стрелят, докато изгоряха живи в опожарената къща, но така и не излязоха да се предадат”. Този първи челен сблъсък на волите за победа стъписва германците, които до този момент не се съмняват в моралното си превъзходство. Налага се Гьобелс да го тълкува по радиото. „Храбростта е мъжество, вдъхновено от духовност. Упорството, с което болшевиките се отбраняват (…) е сравнимо с животински инстинкт и ще бъде голяма грешка да го възприемаме като резултат от болшевишките убеждения или възпитание. Руснаците винаги са били такива и вероятно такива ще си останат” , глаголства Гьобелс, който след 4 години ще убие децата си, съпругата си и самия себе си, за да не признае провала на теориите за расовото превъзходство и несъстоялия се „триумф на волята”.
Интересен епизод е началото на войната в крайния Север. Там немските самолети прелитат над Мурманск още от средата на юни преди първите изстрели. Един от тях минава с бръснещ полет над военното пристанище на 19 юни. Командващият Северния флот адмирал Головко овиква зенитните разчети: „Защо не стреляте?!”. Те стреснато отговарят, че спазват заповедта да не се поддават на провокации. Адмиралът на своя отговорност заповядва занапред да откриват огън въпреки директивата на Москва. Головко извежда корабите от пристанището и ги разсредоточава в околните заливи. Така избягва „руски Пърл Харбър”: на 22 юни немските бомбардировачи заварват празно пристанище и са посрещнати с масиран огън. Когато Вермахтът преминава в настъпление, адмиралът, пак на своя глава, отваря вратите на многобройните лагери на Колския полуостров и въоръжава затворниците доброволци. Северният фронт е единственият, който германците не успяват да пробият до края на войната. Действията на Головко са нещо като контрапункт на синдрома 22 юни. В Москва шефът на НКВД Лаврентий Берия иска от Сталин разрешение да арестува адмирала, който си е позволил да отвори лагерите. „Победителите не ги съдят”, отрязва го Сталин. Макар и с фатално закъснение диктаторът е осъзнал смисъла на синдрома 22 юни. Той не е в изненадата, нито в липсата на готовност, а в административната парализа на скованата от страх система, в пречупените лични воли на милиони хора, хипнотизирани от страха, в централизираната власт, която не дава простор на индивидуалната инициатива. С дързостта си адмирал Головко погазва кодовете на системата, а случаят показва какво би станало, ако страната не беше в плен на страха.
От 22 юни 1941 г. ни делят 75 години. Райхът го няма, СССР се разпадна, но геополитиката е устойчива аналитична схема. Географията не се променя. Преименуваните държави наследяват основните стратегически интереси на предшественичките. Над всичко това витае политическата митология. За западните дипломатически анализатори пактът Молотов–Рибентроп е синоним на азиатското коварство. За Москва конференцията в Мюнхен през 1938-а е символ на западното лукавство и безпринципност. Днес мнозина говорят за нова Студена война. Европа е опасно близко и до горещ сблъсък. Някои тези изумително напомнят предвоенната митология. САЩ разполагат ПРО системи в Източна Европа и до неотдавна решението се обосноваваше с претекста, че те са насочени към Иран, също както войниците във Вермахта през 1941-ва ги убеждават, че ги очаква поход към Персия със съгласието на СССР. В новия евроатлантически контекст НАТО също като германската нота от 22 юни 1941 г. твърди, че е „призван да спаси целия културен свят от смъртната опасност”. Тя пак е „от изток”. Армиите растат. Страните се въоръжават. Русофобията днес замества „борбата с болшевизма” като идеологическа мотивация. Фронтовете тоталитаризъм–демокрация, фашизъм– комунизъм днес са размити или овехтели, а идеите са инструментализирани в арсенала на хибридната война, която се води ожесточено и от двете страни.
22 юни е датата, когато започва Източната кампания „в защита на Европа”, както твърди немската пропаганда. Днес същото твърди проамериканският украински президент Порошенко по повод войната в Донбас: той бранел Европа. Русия ускорено се превъоръжава. Следвоенните поколения руски политици имат една обсесия: да не допуснат повторение на 22 юни 1941 г. Американската политика умело активира европейските Павлови рефлекси за свои нужди. Един океан дистанция създава измамно усещане за сигурност. Европейските политици крачат като сомнамбули към ръба на мита за „руската опасност”, отвъд който е катастрофата. Руската политика е опряла гръб до спомена за 22 юни и няма да отстъпи. Затова синдромът 22 юни следва да се помни и осмисли. И от двете страни.