Синдромът на електоралната дисфункция

Знаете ли, защо нищо не става? Защото нищо не може да стане. И ще ви кажа защо: защото всичко е наопаки и се въртим в омагьосан кръг, подкрепяме фалшиви идеи, фалшиви политици и фалшив морал. А след това се възмущаваме от резултатите. Ето един конкретен пример: когато има избори, винаги чуваме една и съща мантра: „Купуването и продаването на гласове е престъпление”. Глупости на търкалета. Точно обратното: НЕкупуването и НЕпродаването на гласове е престъпление. И ще ви обясня защо това е така. Всъщност какво искат хората навсякъде по света? Едно-единствено нещо – да живеят по-добре и достойно. Това се постига много лесно. Цивилизацията е достатъчно напреднала, за да осигури на всеки жител на планетата и едното, и другото. Но това не се получава. Заради политиката.

Защото моделът, по който се осъществява политиката, цели точно това – тази цел да не бъде постигната. Печелят само хората от елита, а политиците поемат отговорността на обещанията. Посланието е елементарно: „Сега не можете да живеете достойно. Но ние ви гарантираме утре това да стане възможно. Най-напред трябва да работите, след това да станете производителни, след това да спестявате, а след това…” . Нищо подобно. Светът не се нуждае от нов растеж, светът не се нуждае от повече стоки, светът не се нуждае от повече оръжие. Светът достатъчно е създал, за да има елементарен минимум за всички. Но политиците са длъжни да рецитират мантрите на големия бизнес, за да могат да печелят големите компании. А главният инструмент, чрез който те правят това, са изборите. Демократичният процес включва поне три основни функции на съзнателната човешка дейност: вземане на решение, провеждане на избори, смирено приемане на резултатите. На практика навсякъде по света всеки от тези механизми не работи. Парадоксът на Чърчил вече е доказан математически и се търсят активно модели, които да гарантират наистина честни и справедливи процедури за колективно вземане на решения. Нали си спомняте прагматичното прозрение на британския политик, според когото „демокрацията е най-лошата форма на управление, ако не се броят всички останали, които вече сме изпробвали” . Прозрението на Чърчил казва, че съществуващите механизми за колективно вземане на решения имат много недостатъци. Изборите не успяват да отговорят на предпочитанията на всички участници и поради това също попадат в графата „Неефективни по Парето”. Според италианския икономист Вилфредо Парето, ако не може положението на един участник на пазара да се подобри, без да се влоши това на неговия конкурент, то не е налице икономическа ефективност. В избирателната система той се превръща в Принцип за единодушието: Ако всеки избирател предпочита А пред Б, то и в колективното решение А трябва да е предпочетен пред Б. Но това невинаги се получава.

В идеалния свят на пряката демокрация изборите би трябвало да означават две неща: да бъдат свободни и честни. При тази система всеки пълнолетен избирател би трябвало да гласува за избрания от него кандидат или партия и всеки глас да има стойността на един избирател – според принципа един човек, един глас. Гарантирането на свободни избори е от компетенцията на съдебната система и законите на страната. Докато гарантирането на честността на изборите е малко по-сложна материя и зависи най-вече от компетентността на математиците. Те изучават и изследват избирателните системи от столетия и се мъчат да открият недостатъците, които пречат да се реализира напълно принципът на честността. Досега математиците са разкрили десетки парадокси и изненади, но така и не успяват да дадат най-важното – отговора как да се справим с тези парадокси. И може би са прави. Защото отговорът просто не съществува или поне не в света на политиката. Затова решението се търси в света на бизнеса и икономическите структури. При това там купуването и продаването на гласове не само не е престъпление, но дори напротив – би могло да бъде единственото решение на задачата за гарантиране на едни наистина честни и справедливи избори.

МАТЕМАТИКА НА ДЕМОКРАЦИЯТА

Политиката е математика, казва още през 1785 г. философът математик Никола дьо Кондорсе. Тъй като различните хора разполагат с различни обеми информация по даден проблем, Кондорсе заключава, че дори да споделят една и съща кауза, хората ще следват различна политика, тъй като прогнозират различни резултати. Демократичните избирателни системи се опитват да постигнат един баланс между математическата честност и политическите съображения – като например необходимостта от отговорно, силно и стабилно правителство.

Да вземем например мажоритарната избирателна система, според която се провеждат избори в САЩ, Великобритания, Канада и Индия. При нея от всеки избирателен район се излъчва само по един кандидат – този, който е събрал най-много гласове. Тя се базира върху принципа победителят взема всичко. Тази система сработва много добре по отношение на стабилност и отговорност, но що се отнася до математическата честност, е пълен провал. Когато в един избирателен район участват повече от две партии, тогава не е необходимо победителят да спечели 50 и повече гласове, а от това губи тъкмо „мажоритарният вот”. По този начин е възможно една партия или един кандидат да победи, ако спечели в повече избирателни райони, дори да е получил общо по-малко гласове като цяло. Както се получи по време на прословутите президентски избори в САЩ, в които за победител бе обявен Джордж Буш, макар че опонентът му Ал Гор общо получи повече гласове. Там, където победи Ал Гор, разликата в гласовете бе катастрофална в негова полза. А там, където загуби, предимството на Буш бе минимално. Една от аномалиите на мажоритарната система е демонстрирана нагледно от математика Доналд Саари от Калифорнийския университет. Той си направил следния експеримент: 15 души имат за задача да направят избор между три най-предпочитани напитки – мляко, бира и вино. Шест души отдават предпочитание на млякото, след това на виното и накрая на бирата. Петима гласуват най-напред за бирата, после за виното и накрая за млякото и петима демонстрират предпочитание за виното, после за бирата и накрая за млякото. А четирима са посочили на първо място виното, следва бирата и накрая млякото. При мажоритарната система, където се зачита само първият резултат, за победител е обявено млякото с 40 процента от гласовете, следвано от бирата и накрая от виното. Но наистина ли избирателите са предпочели млякото? Ни най-малко! Оказва се, че девет души са предпочели бирата пред млякото и също толкова предпочитат виното пред млякото – и в двата случая с ясно мнозинство 9 от 15. В същото време 10 души предпочитат виното пред бирата. Ако всички тези предпочитания се подредят по двойки, а не по тройки, истински предпочитаният ред би бил вино-бира-мляко. Това се оказва точно противоположният резултат на реалния мажоритарен победител – млякото. Всъщност разработките на Саари доказват, че в зависимост от начина, по който се подреждат предпочитанията на избирателите, е възможно да се създаде система, която да доведе до всеки желан резултат. При този пример използваната система за мажоритарно гласуване води до аномални резултати просто защото пиещите алкохол – вино и бира – номинират едното или другото като предпочитано питие и поставят млякото на трето място. Същото се получава и в реалната политика, когато две партии апелират към едни и същи избиратели и така си поделят вота, поради което става възможно една трета партия, непопулярна сред мнозинството, да спечели изборите. Възможно ли е тази аномалия да бъде преодоляна? Само до известна степен. Една от възможностите е провеждането на втори тур на изборите или балотаж, където се явяват двамата кандидати с най-много получени гласове – както става на президентските избори в България и Франция например. На изборите през 2006 г. десницата и крайнодясното издигат петима кандидати срещу двама за левицата и така се самоелиминираха, като на балотажа останаха само левицата в лицето на Георги Първанов и радикалната десница в лицето на лидера на „Атака” Волен Сидеров, поради което Първанов спечели с лекота на балотажа с над 2/3 от гласовете.

При преференциалната система кандидатите се подреждат според получените гласове 1, 2, 3 и т.н. След като бъдат преброени гласовете на предпочитаните кандидати, този с най-малък брой гласове бива елиминиран и останалите проценти се преразпределят, докато един кандидат получава подкрепата на над 50 процента от гласоподавателите. Тази система се счита за по-честна и справедлива, но нейните недостатъци са били разкрити пак от маркиз Дьо Кондорсе. Да предположим, че на изборите се състезават трима кандидати – Петър, Иван и Мария, и трима избиратели ги подреждат така: Петър-Иван-Мария, Иван-Мария-Петър и Мария-Петър-Иван. Което ще рече, че избирателите предпочитат Петър пред Иван в съотношение 2:1. Но Иван е предпочитан пред Петър и Мария е предпочитана пред Иван със същото съотношение 2:1. Както казваше Додо от  „ Алиса в Страната на чудесата”: „Всички печелят и всички заслужават награда” .

Един модел избирателна система избягва напълно този парадокс: пропорционалното представителство. При нея една от партиите получава определен брой депутатски места в парламента в зависимост от броя на избирателите, гласували за нея. В математическо отношение тази система е най-справедлива в сравнение с мажоритарната и преференциалната. Но и тя има своите недостатъци. Тя предполага големи многомандатни избирателни райони, като листите с кандидатите се спускат централно от ръководствата на участващите партии и избирателите почти нямат контрол върху това кой ще ги представлява. Освен това тази система предполага създаването на предизборни коалиции на две или повече партии, което води до създаване на нестабилни и неефективни правителства. Пропорционалното представителство също крие математически недостатъци. Така например не е възможно да се поделят напълно адекватно местата, които отделните избирателни райони излъчват в зависимост от броя на населението. При пропорционалната избирателна система става много по-трудно една партия да спечели абсолютното мнозинство от местата в парламента и по този начин дава възможност на по-малките партии да играят ключова роля при постигане на баланса на силите. За всяка една от партиите може да се изчисли индексът на нейната политическа тежест, което става посредством използването на т.нар. „властови индекс на Банцхаф”. За целта е необходимо да се подредят всички възможни комбинации. В българския вариант той е известен като „златен пръст” и в сегашния парламент тази ключова роля се изпълнява не особено успешно от „Атака”. В класическия вариант на Банцхаф се анализира ролята на партиите, които могат да формират коалиция на мнозинството, след което се изчислява във всяка от тези коалиции коя партия е ключов партньор, който, ако реши да напусне, всичко се разпада. Да вземем парламент с 6 места, в който партия А разполага с три места, партия В с две места и партия С с едно място. Съществуват три начина да се състави коалиция на мнозинството с поне четири гласа. AB, AC и ABC. При първите два и двата партньора са ключови балансьори. При третия тази роля е отредена на А, защото, ако В или С решат да се оттеглят, коалицията ще продължи да разполага с мнозинство. По този начин имаме пет ключови партньора в три коалиции. А играе ключова роля в три от вариантите, докато В и С – само по веднъж. Така че според „властовия индекс на Банцхаф” А разполага с 3 ÷ 5, или 60% влияние, което е с 10% повече от 50% от местата, с които разполага. Докато B и C разполагат само с 20% „властова стойност”. Но преди да се стигне до игрите на ключовия партньор, най-важният етап преминава през изборите. Един от най-изпитаните методи за купуване на гласове е увеличаването на разходите от бюджета за различни програми, което се превръща в централна тема на предизборните послания на политиците. Парадоксът на съвременната демокрация всъщност се състои в това, че след като политиците не могат да купуват гласове със собствените си пари, защото това се счита за престъпление, те правят това с парите на самите избиратели. Добре познатата схема: обещават онова, което избирателите биха искали да чуят – увеличаване на пенсиите, на социалните разходи, намаляване на данъците… След това пристъпват към изпълнение на своята програма. Те апелират към колкото се може повече избиратели да гласуват за тях, а всъщност правят всичко възможно, за да не стане това реално. Ето как става това…

КОЙ ТРЯБВА ДА ГЛАСУВА?

Макар и необичаен, много любопитен поглед към темата предлага математиката и вече споменатата формула на Никола дьо Кондорсе. Той разсъждава различно от онова, което сме свикнали да чуваме по темата. Но неговата формула може да ни даде отговор на въпроса, защо всъщност са толкова ценни циганските гласове? Кондорсе казва следното: тъй като различните хора разполагат с различен обем информация по определен проблем, те предпочитат различен политически подход – макар по принцип да споделят едни и същи цели и идеали. Само бъдещето ще покаже кой от тези подходи е бил правилният. Сложно казано, но логиката е проста: ако един индивид не знае нищо по даден проблем, то вероятността да направи верния избор е 50:50. Aко знае повече, то тогава вероятността се увеличава. Нека да допуснем, че гласоподавателят избира по-добрата алтернатива при 51%. В такъв случай по определен проблем много избиратели погрешно ще предпочетат по-лошата политика, но имайки предвид, че избирателите формират мненията си независимо – поне от статистическа гледна точка, то все пак накрая 51% ще одобрят по-добрата в момента политика. Дори нещо повече, вероятността от колективна грешка приближава към нула с увеличаването на броя на гласуващите. Математическият анализ на Кондорсе приема, че мненията на избирателите са еднакво благонадеждни и мотивирани, макар че в действителност те се различават значително.

Което повдига въпроса за това кой всъщност би трябвало да гласува? Всички знаем постулата – всеки трябва да упражни правото си на глас, иначе няма право да се оплаква и да критикува. Освен това логиката на Кондорсе твърди, че с увеличаване на броя на гласуващите колективните грешки намаляват пропорционално. Това е едната страна. От друга страна обаче, често споделяно становище е избирателите с по-малко информация да се въздържат от гласуване, за да дадат възможност на по-информираните да направят най-добрия избор. С други думи онези гласоподаватели, които не се отличават с особено голям информационен багаж по дадена важна тема, ще направят най-добра услуга на обществото, като се въздържат в полза на другите, които знаят повече. Математически може да изглежда така, ама всъщност не е. Защото всеки глас придобива тежест извън другите гласове, които би трябвало да са по-добре информирани. Ако избирателите съзнават потенциалната вреда от неинформирания вот, това ни изправя пред още един логически парадокс: ако всички „слабо информирани избиратели” се въздържат, то тогава остават средно информираните избиратели, които вече се превръщат в „най-лошо информираните”. Тогава трябва ли и те да се въздържат от гласуване? От гледна точка на математическата логика винаги съществува определен праг на неинформираност, над който според логиката избирателите са „длъжни да гласуват”. Формулата, която произлиза от този праг, не върши особено работа, тъй като трудно може да се измери степента на верния избор. Но тя върши работа при формулиране на тезата, че гласуването постига оптимален резултат при относително висока избирателна активност. Тезата, че слабо информираните гласоподаватели намаляват ефективността на информирания избор, а средно информираните го подобряват, може да изправи някои от нас пред дилемата – дали да дадат гласа си, или да се въздържат – в полза на едните или на другите. В този случай е препоръчително най-напред да се информират какви са очакванията за избирателната активност и след това да се вземат решения. Когато се очаква да гласуват поне половината от имащите право на глас, най-добре е това да бъдат  „ добре информираната половина”; когато избирателната активност е 75%, най-добре е най-лошо информираните да се въздържат. Едно важно уточнение в разсъжденията на Кондорсе: дори той предупреждава, че всъщност противоречията между избирателите са илюзорни. Ако те си представят едни и същи политически резултати, то тогава те биха подкрепили и една и съща политика. Да обобщим: ако Кондорсе е прав по принцип, то тогава неинформираният избирател ще бъде най-полезен на обществото, като не гласува и предостави на по-информираните да вземат решение и от негово име и в негова полза. В същото време хората, да ги наречем така, „с ограничена информационна мотивация” могат да се надяват, че давайки своя инвидуален глас, ще подкрепят решенията, направени от най-информираната и най-добре подкованата маса избиратели. Което в крайна сметка е същността и смисълът на демокрацията. Тази логика се нарушава драстично, когато в изборите се включат голям брой неинформирани и слабо информирани избиратели, които, естествено, не са в състояние да направят информиран избор в полза на най-добрата политика. Но те и не увеличават избирателната активност от типа, при който колкото повече хора гласуват, толкова по-малка става вероятността от грешка. Така стигаме до сегашната патова ситуация в българската политика, когато хората гласуват – най-често протестно, до голяма степен неинформирано и в немалко случаи на инат. Но винаги под диктовката на политиците. А има и друг модел и той се нарича „акционерна демокрация”.

АКЦИОНЕРНАТА ДЕМОКРАЦИЯ

Когато преди 12 години българските избиратели направиха уникален избор, като избраха за министър-председател бившия си монарх, те повярваха на две негови обещания: че ще управлява страната като компания и по този начин всички ще усетят подобрение на жизнения стандарт за 800 дни (ефективност на Парето). Е, за съжаление това не стана. Може би самият той не съзнаваше с каква задача се заема или може би непознаването на реалността в България го е подвела. Макар че идеята му (за управление на страната като компания) вече може да се нарече революционна и дава първите резултати в условията на утвърдена демокрация. Като например в Ню Йорк, където миналата година за първи път демонстрираха, че най-добрият начин да се реализира пряката демокрация е чрез купуването на гласове. Изборите като израз на пряката демокрация дори когато са напълно легитимни, не са безспорни. Проблемът е, че едно индиферентно мнозинство е в състояние да надделее над гласовете на едно ангажирано и загрижено малцинство. През 2008 г. Калифорния гласува в полза на гей браковете просто защото този вид съжителство им изглеждаше странно и избирателите бяха без особена загриженост за резултата от една подобна подкрепа. За малцинството от хората, които са пряко засегнати от това решение, гласуването имаше решаващо, дори съдбоносно решение. Щом едните са активно заинтересовани, а на мнозинството не му пука, то тогава изглежда логично интересите на малцинството да се наложат. Но логиката на един човек, един глас диктува друго. Нюйоркчани го изпитаха върху себе си, когато тогавашният кмет Майкъл Блумбърг им предложи да гласуват „за” или „против” програмата „Сподели велосипед”. За самия Блумбърг този проект нямаше значение, защото мандатът му изтича и той вече не може да се кандидатира отново. Но за амбициите на бъдещите градоначалници като на един от тогавашните кандидати, Дороти Рабиновиц, това бе идеална възможност тя да вдигне шум около кандидатурата си, като събере достатъчно противници на проекта. В един момент нюйоркчани се изправиха пред дилемата: да има или да няма такава програма. И изобщо как би трябвало градът да реши какъв проект да осъществят, когато привържениците „за” и против” са разделени почти поравно? И тогава някой се сети за гениалното прозрение още от Древна Атина: хайде да купим гласовете на привържениците на идеята! Икономистите отдавна си блъскат главата над този проблем. В теорията за „конструкцията на механизмите отдавна са разработени остроумни процедури за сумиране и балансиране на предпочитанията на хората в зависимост от тяхната „интензивност”, или казано на разговорен език – от тяхната заинтересованост”. Американското правителство вече използва част от тези разработки при разпродажбата на лицензи за правото да се ползват честоти от електромагнитния спектър за комуникации, включително за тв излъчване. Също така подобни разработки са били използвани за хармонизиране на предпочитанията на местни жители и болници, на бъбречни донори и реципиенти. Усилията за разработване на механизми, посредством които ще се сумират предпочитанията в полза на една или друга полезна за обществото идея като програмата „Сподели велосипед”, се оказват твърде успешни. Най-известният опит, познат като „механизмът Викри-Кларк-Гроувз” (VQG), наподобява аукцион, при който участниците наддават за определен проект и той е одобрен само когато общият брой на поддръжниците му надвишава общия брой на противниците (като при програмата „Сподели велосипед”) и победителите, чиито гласове са от най-съществено значение за крайния резултат, трябва да платят частично на губещите. Но механизмът VQG не се използва, тъй като той може много лесно да бъде компрометиран (например хората могат да избегнат ролята си на решаващ глас, като се обединят), прекалено е сложен за осъществяване и води до загуба на пари. Неотдавна ученият от Чикагския университет Глен Уейл разработи хитроумен нов механизъм, който е много по-елементарен и устойчив и който позволява да се вземат важни решения с отчитане на интересите на най-ангажираната част от гражданите. Той се нарича „ Квадратично купуване на гласове, или купуване гласове на квадрат” (Quadratic Vote Buying, или QVB), и всъщност представлява пробив в теорията на демокрацията изобщо. Защото на мястото на вече компрометираните модели издига един нов тип демокрация, т.нар. „акционерна демокрация”.

КАКВО ОЗНАЧАВА „СИСТЕМА ЗА АКЦИОНЕРНО ГЛАСУВАНЕ”?

В много страни акционерите нямат почти никакво влияние върху формирането и назначаването на борда на директорите и дори при големите транзакции като например сливането или продажбата на фирмата. Положението наистина е объркващо и десетилетия реформи не успяват да намерят решение на този проблем. Но няколко икономически идеи обещават по-добро бъдеще. Решението се нарича „система за акционерно гласуване”. При нея онези, които притежават ясна и отговорна визия за бъдещето на компанията, придобиват по-голяма тежест, като не позволяват на малка група вътрешни хора, или рейдъри, да играят грубо в свой интерес. Хората с дялове в дадена компания много често са лошо информирани, за да могат да направят истински информиран избор, а дори и изобщо да си направят труда да гласуват. Дори големи акционери като пенсионните фондове си дават сметка, че усилията да се наблюдава и контролира мениджмънтът на компанията са прекалено скъпи и на практика надхвърлят ползите, които те споделят с другите инвеститори. Когато акционер си купи дялове в някоя компания, той получава срещу своите акции правото да получава определен дял от печалбата, но не и правото да гласува за подобряване на работата на фирмата. Според системата QVB, когато дойде време за избор на нов борд на директорите или за вземане на решение за сливане на две компании, всеки акционер придобива правото да купи колкото си иска гласове в подкрепа на една или друга кандидатура или кауза. Уловката е в това, че те трябва да платят за всеки глас, който ще пуснат. Цената на това гласуване представлява корен квадратен от броя на гласовете, които пускат в урната. Цената на един глас е един долар, на два гласа – четири долара, три гласа струват вече девет долара и.т.н. Парите, които се дават, за да се купят гласове, всъщност са пари, инвестирани в популяризирането и налагането на идеята, която една група акционери би искала да наложи. Колкото по-голяма е съпротивата, толкова по-висока ще се окаже цената на купуването на гласове. Но ако идеята наистина си струва, след това парите, инвестирани в купуването на гласове, отиват в корпоративната каса и в крайна сметка ще се върнат отново при акционерите под формата на дивиденти. Смисълът на QVB се базира върху здравата икономическа логика: когато даваме гласа си по време на избори, обикновено този акт не отразява изцяло силата на желанието да се постигне определен резултат. В рамките на компанията акционерът, който разполага с достатъчно пълна информация и е запознат с ползата от сливането на компанията с друга компания, разполага с глас, който е с еднаква тежест с гласа на друг акционер, който няма такава информация и не влага същия интерес в гласуването. Системата QVB позволява на заинтересуваните акционери да купуват повече гласове, за да наложат идеята си, като привлекат повече гласуващи симпатизанти на своя страна. Тази формула гарантира, че всеки акционер с повишен интерес към проблема ще плати повече, ако иска да привлече повече съмишленици на своя страна. Според единия от авторите на системата QVB, професор Глен Уейл, математически може да се докаже, че тази система позволява при определени условия да се вземат само правилни корпоративни решения, от които полза ще имат всички, и печалбата значително ще надхвърля разходите за тяхното прокарване. Освен това мажоритарните собственици и мениджърите няма да могат да налагат своите решения, които облагодетелстват само тях самите за сметка на по-малките акционери. И ще бъде възможно информираните акционери да гласуват за смяна на изпълнителните директори и членовете на директорски бордове, когато те не се справят задоволително със задълженията си. Или обратното – капризни акционери няма да могат да саботират работата на добре работещите мениджърски екипи, привличайки незаинтересовани акционери на своя страна, защото това ще им струва твърде скъпо. И не на последно място този механизъм ще позволи да се провеждат много по-често гласувания по най-различни важни за фирмата проблеми и те да се решават най-ефективно, като значително се подобрява работата на мениджърите.

КАК ДЕЙСТВА СИСТЕМАТА ЗА КУПУВАНЕ НА ГЛАСОВЕ?

Да речем, имаме трима избиратели – Петър, Иван и Мария, от чието мнение зависи дали да се реализира даден проект. Общината се опитва да реши дали да приложи програма за споделяне на велосипеди. В съответствие с механизма QVB всеки от тях има право да купи колкото се може повече гласове на цена, равна на квадрата на гласовете, които купува. Резултатът от гласуването с купените гласове се определя според правилото на мажоритарния вот, базиран върху този метод за изчисляване на гласовете. Ако Петър купи осем гласа в полза на проекта, Иван купи четири против, а Мария купи два, то тогава проектът бива одобрен с осем на шест гласа. За разлика от този механизъм при традиционното гласуване проектът щеше да бъде отхвърлен с 1 глас  „ за” проекта и 2 „против”. Купуването на гласове става чрез уебсайт или мобилни устройства. След това тези плащания се разпределят между всеки участник на равни дялове. Петър е купил осем гласа за 64 евро, Иван е купил четири за 16 евро, а Мария 2 за 4 евро, тоест общо тримата са похарчили за изборите 84 евро. След като станат ясни резултатите, всеки от тях получава по една трета, или по 28 евро. Загубата на Петър е 36 евро, но той печели осъществяването на проекта, Иван прибира 12 евро, а Мария печели цели 24 евро и тези пари донякъде балансират разочарованието от загубата. По този начин преразпределението на парите намалява усещането за поражение за разлика от реалните избори, където онзи, който купи най-много гласове, след това продължава да издевателства над противниците си и да ги дразни със злорадството, че ги е победил. Естествено, дори при тази система няма пълно щастие и не всички са удовлетворени напълно от резултата – дори след преразпределението на парите. На практика Петър, като че ли би трябвало да се почувства най-неудовлетворен, защото той печели по-малко от това, което е платил, за да осуети осъществяването на проекта. Но с течение на времето при провеждането на други избори всеки би могъл добре да си направи сметката и всеки да получи повече от това, което е похарчил за купуване на гласове. Това отново е доста по-различно и справедливо от традиционното гласуване, където един от участниците може постоянно да търпи загуби и да губи вота.

Защо на практика механизмът QVB работи? Защото този механизъм принуждава гласоподавателите, които подкрепят дадена партия или кауза, да плащат за реализирането на своята програма или проект на другите участници в гласуването по същия начин, по който сега фирмите с най-голям карбонов отпечатък плащат такса на другите фирми за правото да замърсяват въздуха. Казано на икономически език, гласоподавателят избира определен брой гласове, които се равняват на потенциалните ползи от тях – в смисъл на влияние върху политиката, и същевременно се равняват на потенциалните разходи, потенциалната цена за онези, които са гласували против. Онези, за които реализирането на проекта за споделяне на велосипеди е въпрос на живот и смърт, упражняват по-голямо влияние от онези, които по принцип са против, а умножаването на квадрат на цената за правото да доведат плановете си докрай гарантира, че те няма да се самозабравят и да отидат твърде далеч в намеренията си. Най-сериозното възражение против механизма на QVB се крие в аргумента, че хората трябва да плащат, за да гласуват за своята програма, и по този начин богатите ще могат най-лесно да упражняват своето влияние и да предопределят изхода от изборите за разлика от бедните хора. Това не е напълно вярно по няколко причини. Първо: защото цената на гласуването представлява корен квадратен на броя на подадените гласове и поради това цената расте изключително бързо. Ако, да речем, олигархът Х е склонен да даде 1 милион евро, за да не допусне осъществяването на проекта за споделяне на велосипеди, това би означавало реално 1000 гласа. А тази цифра е просто капка в сравнение с гласоподавателите, които са склонни да платят по един долар, за да бъде чут гласът им. Разбира се, съществуват атрактивни програми, при които богатите могат да се обединят, за да победят бедните, но специално тази програма не е такава. На второ място: не бива да се забравя, че събраните средства за купуване на гласове се връщат отново към нюйоркчани. Ако олигархът Х похарчи 1 милион долара, за да надвие над поддръжниците на програмата, той ще си върне само малка част от тази сума, докато всички, които купуват само малка част от гласовете, ще се възползват от парите му. Това ще се случи независимо дали олигархът Х печели, или губи. А за най-бедните избиратели тези пари са много по-ценни от това да се възползват от програмата за даване на велосипеди под наем. И трето: системата QVB може така да се променя, че да отслаби влиянието на богатите. Може да се установи таван на гласовете, които избирателите могат да пуснат, или да използват купони или ваучери вместо гласове. Например общината вдига данъците със 100 евро на човек, след което дава на всеки гражданин по 100 евро под формата на гласове, които те могат да пускат при различни референдуми в подкрепа на една или друга кауза. Онези, които не ги използват, биха могли след това да си ги осребрят и да си върнат парите. При една такава система влиянието на богатите ще бъде значително неутрализирано с оглед на по-големия брой по-бедни гласоподаватели. Има и други случаи, при които механизмът QVB би бил от изключително значение. Той може успешно да се използва за корпоративно управление, например като начин акционерите да одобрят или отхвърлят определено решение на борда на директорите и управителния съвет. В този контекст опасенията от купуване на гласове би трябвало да отпаднат, тъй като това се случва непрекъснато и сега, когато някои си купуват допълнителни дялове. Работодателите също биха могли да използват механизма на QVB, за да получат обратна връзка от страна на служителите си за различни идеи и инициативи, като например за създаване на допълнителни условия за отдих и почивка като фитнес зали или плувен басейн. Ето така за първи път избирателите купиха една истински полезна за всички програма – програмата „Сподели велосипед” в Ню Йорк, която използва технологии от XXI век, за да улесни гражданите при гласуване на тяхното становище. Но едно е ясно: бъдещето е в купуването на гласове. И в акционерната демокрация. Останалото е мултиплициране на синдрома на електоралната дисфункция, чиято супа сърбаме вече от толкова години.

МОДЕЛЪТ САЛАБАШЕВ

Както в много други неща, оказва се, че ние, българите, първи сме дали своя принос в математическия подход към политиката. При това в полза на България. Това прави един от първите български математици Иван Салабашев, който успешно решава критичен за българската кауза парламентарен въпрос още през 1879 г. Областното събрание в състав от 56 депутати заседава в Пловдив, за да избере Постоянен комитет от 10 членове. От него до голяма степен зависел и националният характер на областта. По тази причина авторите на Берлинския договор приели, че при гласуването за Постоянен комитет всеки депутат може да гласува най-много за шестима кандидати. Уловката била в това, че по този начин българското мнозинство в Областното събрание няма да успее да се наложи и поне четирима от десетте членове на комитета ще бъдат от други националности и вероизповедания. В навечерието на изборите 30-те български депутати се събрали, за да обсъдят своята тактика. Всички били убедени, че няма да получат повече от 8 места, тъй като елементарните сметки показвали, че всеки кандидат ще бъде избран с поне 18 гласа. Салабашев обаче бързо пресметнал, че българите разполагат точно с 30X6=180 гласа и следователно проблемът е в рационалното разпределение на тези гласове. Както личи, не е било допустимо никакво дублиране на вота! Салабашев успял математически да комбинира гласовете така, че наистина били избрани само 10-те български кандидати. И наддедял над политическите сметки и трикове. От което спечелила българската кауза.