Какво е общото между средновековния разбойник Дик Търпин, бащата на комунизма Карл Маркс, Бъкингамския дворец, династията на Асад, Юрий Андропов, Михаил Ходорковски, Владимир Путин и Британските Вирджински острови? Общият знаменател са Андрей Гуриев и лондонското имение Witanhurst.
«Моралните принципи на африканския народ кой-кой са много странни: ако аз открадна козата на съседа, това е постъпка, достойна за уважение и възхищение, но ако съседът ми открадне козата, това е много долна постъпка, която трябва да бъде осъдена и наказана жестоко.»
На 24 март 2009 г. в град Кировск се разиграва истинска трагедия. 62-годишният пенсионер и собственик на малък бизнес Иван Анкушев нахлува в общината и застрелва най-напред кмета Иля Келманзон, после и неговия заместник Сергей Максимов. След това се самоубива. В предсмъртното си писмо пише: „Те не ми позволяват да правя това, което считам за необходимо. Изгубих надежда за справедливост и честност от Арбитражния съд. Вие ме унищожихте. Няма да доживея до сезона на гъбите. А това е любимото ми занятие. Иван Анкушев”. На погребението на двамата кметски служители собственикът на най-голямата местна компания „Апатит” Андрей Гуриев нарича убиеца „вампир, изпил кръвта на невинни хора”. Но ето ти странен обрат. При обиска в кабинета на Максимов са открити пистолет и 10 милиона рубли, за които няма никакъв приходен документ. Освен това Анкушев се самоубива много странно: веднъж в корема и след това в челото. Оказва се, че Иван Анкушев е трябвало да плати сумата заради рекет, за да спаси магазинчето си в Кировск, което обаче в крайна сметка е конфискувано и той разбира смисъла на руската поговорка „Плетью обуха не перешибёшь”. Защото, въпреки че си плаща, общината ту му спира тока, ту постоянно му увеличава арендата, докато накрая конфискува магазина и той попада в ръцете на компанията „Апатит”, която в крайна сметка владее всичко в тази част на Мурманска област. А кметът и неговият заместник преди това са били служители в холдинга на Гуриев. Максимов е могъща фигура в 28-хилядния град Кировск. Той разпределя бюджета на общината и владее общинския жилищен фонд, като в същото време има строителна фирма и верига от бензиностанции „Гелан”. За такъв феодален капитализъм в Америка могат само да мечтаят: да контролираш всички бизнеси в града, да разпределяш доходите на хората, които след това да принуждаваш да си харчат парите в твоите магазини, да купуват жилища от твоята компания и да зареждат в твоите бензиностанции. Но това не е нещастникът Максимов, който е само подставено лице. Истинският собственик е милиардерът Андрей Гуриев и неговата държава в държавата „ФосАгро”. На всички ключови постове в Кировск Гуриев поставя свои лични протежета, в най-важните отдели на градската администрация, в Общинския съвет, в миннодобивните предприятия. Макар и да е само сенатор от Мурманска област в Съвета на федерацията, той реално е считан за губернатор на областта.
РУСКАТА ИНВАЗИЯ
На 5 юни 2008 г. брокерът от Knight Frank Грант Алисън си организира среща с Елена Батурина, най-богатата рускиня, съпруга на бившия кмет на Москва Юрий Лужков и собственик на строителната компания „Интеко”. Тя заявява, че търси имот в луксозен лондонски квартал и изразява специален интерес към имението Witanhurst в Хайгейт. То е собственост на строителния предприемач Маркъс Купър, който го купува през 2007 г. за 32 милиона лири. Имението е вече толкова разнебитено, че общината заплашва Купър със солени глоби, ако го остави да се руши. Строителният предприемач няма друг избор и го ремонтира, след което наема първоначално агенция Glentree Estates, а после Knight Frank, за да му намерят купувач на цена от 75 милиона лири. Маркъс Купър не си прави никакви илюзии и умишлено търси клиенти или сред новозабогателите олигарси в Русия, или в Близкия изток. Затова в издадения проспект на първа страница пише: Witanhurst - Dacha. Chateau. Palazzo. Точно до имението Witanhurst се намира редицата от внушителни тухлени къщи The Grove, където живеят много британски знаменитости: на №3 живее Кейт Мос със съпруга си Джейми Хинсе, на №2 Стинг е купил къщата от Йехуди Менухин, а на №5 живее Джордж Майкъл. В този район живеят още и известни руски олигарси – милиардерът Алишер Османов, собственик на „Металоинвест”, притежава имението Beechwood, а на „милиардерската отсечка” между Хампстед и Хайгейт се намира къщата за 4,5 милиона лири на Андрей Якунин, син на шефа на руските железници Владимир Якунин, един от най-приближените хора на Владимир Путин. Така че появата на Батурина не учудва никого. На важната среща с Грант Алисън тя е придружена от анонимен англичанин, който много държи на секретността. Батурина изразява намерение по принцип да купи имението, но не поисква оферта и казва, че има нужда от допълнителни консултации, преди да сключи сделката. Четири дни по-късно на 9 юни Грант Алисън научава, че имението е купено за 50 милиона лири от офшорката Safran Holdings. Той получава комисионата си, но е поразен от мистериозната секретност на сделката, защото е принуден да подпише преди това обет за „пълна секретност до гроб”. Впоследствие разбира, че сделката е осъществена от неговия колега Стивън Линдзи по лично разпореждане на шефа на агенцията. „Свързаха се с мен, дойдоха трима адвокати, направихме сделката и се разбрахме да я запазим в тайна. Точка” – казва Линдзи. Според законите на Великобритания собствениците на недвижими имоти се регистрират в т.нар. Land Registry, до който всеки има достъп срещу определена такса. Но офшорните компании не разкриват имената на своите акционери, те посочват само името на „регистрирания агент” – Safran HoldingsEquity Trust Limited. От регистрите може да се разкрие единствено, че компанията има пощенска кутия, която се намира на остров Тортола. От документите за продажбата става ясно единствено, че новите собственици на Witanhurst са руснаци. При пълната липса на информация спекулациите твърдят, че то е купено от Елена Батурина. Вестник Sunday Times дори публикува специален материал за Батурина, озаглавен „Бункерна милиардерка копае дълбоко”, и в който авторът твърди категорично, че тя е реалният собственик на имота. Медията на Мърдок впоследствие е осъдена от Батурина да изплати обезщетение. Тръгват слухове, че имението е на руския президент Путин и затова вече седем години е наложена пълна омерта върху името на собственика. Новото разследване на Ед Сизър от списание New Yorker от 25 май 2015 г. установява, че информацията на британския седмичник е била коректна, но не във всички детайли, които, разбира се, никой не би могъл да знае, без да му бъдат споделени от първоизточника.
Сизър успява да научи, че покупката е осъществена от офшорната компания Safran Holdings Limited, регистрирана на Британските Вирджински острови, и цената на сделката е 50 милиона лири. Впоследствие става известно, че Safran Holdings Limited е свързана с 33-годишния руснак Алексей Матлоков, син на бившия заместник-губернатор на Мурманска област Владимир Матлоков и миноритарен акционер в компанията „ФосАгро”. През 2012 г. Матлоков се жени за дъщерята на собственика Андрей Гуриев. След това зетят е назначен за заместник-председател на Борда на директорите на компанията, където шеф е синът на Гуриев – Андрей Гуриев-младши. След разкритията на Ед Сизър става известно, че Гуриев заедно със съпругата си Евгения и сина си са идвали да оглеждат имението през 2008 г. и са купили за 7 милиона лири триетажен апартамент край Темза от името на друга офшорка – Flagstaff Investments Group Limited, регистрирана на същия адрес като Safran Holdings. Две седмици след покупката на Witanhurst Safran Holdings внася в общината планове за сериозно преустройство на имението и наема един от най-добрите британски адвокати сър Кийт Линдблом да движи всички юридически казуси. Той успява да се пребори с общината и плановете за реконструкция са одобрени. Стойността на проекта за реконструкция е оценена на 32 милиона лири, но в края на 2014 г. един от строителите разкрива пред Ед Сизър, че в края на годината довършителните работи са стрували по 2 милиона лири на седмица. Реконструкцията се осъществява от две компании – Witanhurst Construction Management Limited и Witanhurst Interiors Limited. В съответствие с британските закони директорите и на двете са регистрирани в правителствения регистър Companies House. В първата работят само англичани, докато директор на втората е вече споменатият Алексей Матлоков. В документите си Матлоков е посочил няколко свои адреса, единият от които е триетажен апартамент във Flagstaff House, аристократичен жилищен комплекс край Темза. Всички ангажирани в проекта най-напред са принудени да подпишат „споразумение за конфиденциалност”. А след това се убеждават лично, че тази конфиденциалност е напълно сериозна и много строга: навсякъде по обекта има респектираща охрана, всеки метър е наблюдаван от камери. Когато разследващият журналист Ед Сизър се опитва да разгадае мистерията, една жена от обекта го съветва „да си намери друга тема”. А когато в крайна сметка успява да се добере до брокера, сключил сделката, Стивън Линдзи, той се съгласява да разговаря с журналиста само при условие че остави мобилния си телефон и чантата си в друга стая. След което включва в разговора и адвоката на семейството и казва патетично, че „никога не би разкрил името и ще отнесе тайната в гроба”. През юни 2010 г. общината одобрява плановете за преустройство на имението, като се запазва само неговото предназначение „фамилна къща”. Оказва се, че общината капитулира пред анонимния могъщ купувач и съседите са съкрушени. След това старото сервизно крило на масивната постройка е разрушено и е заменено от т.нар. „Оранжерия” – постройка на три етажа в неокласически стил. Отдолу собствениците построяват подземно имение – триетажна конструкция с разгъната площ от цели 3700 кв.м, наречена от строителите „Подземното село”. Малка скоба: за сравнение най-голямото имение в най-скъпата част на света, Манхатън, намиращо се между Пето Авеню и улица „Мадисън”, е с площ 4700 кв.м и принадлежи на американския финансист Джефри Ъпстийн, същия, който е бил сводник на принц Ендрю и го замеси в сексскандала с непълнолетната „Джейн Доу 3” с истинското име Вирджиния Робъртс. В „Подземното село” има плувен басейн с дължина 21 метра, кинозала за 16 души с мецанин, фитнес зала, помещение за масажи, гимнастически салон, помещения за персонала и гараж за 25 автомобила. През 2013 г. общината одобрява планове за изграждане на още едно „Подземно село” – този път под къщичката на портиера, чрез което цялата подземна конструкция ще бъде свързана в едно цяло. В началото на тази година собствениците искат ново разрешение за продължаване на подземното строителство, което няма как да се осъществи, защото общината на Голям Лондон е забранила всякакви подземни строителни работи. В резултат на това се стига до скандал. Собствениците заплашват, че могат да строят и без разрешение, защото вече имат две разрешения, а в случая се касае само за построяване на комуникация между изградените структури. И тогава възниква и сакралният въпрос: „Кой, по дяволите, е този собственик, който се държи толкова господарски и се опитва да диктува на общината в Лондон какво да прави?”. След завършването на строителните работи Witanhurst ще разполага с разгъната жилищна площ от 27 400 кв.м, отстъпвайки само на Бъкингамския дворец. По цена имението няма да има конкурент. През 2006 г. кралското семейство на Катар закупи Dudley House на Парк Лейн за 40 милиона лири, а след реконструкцията и обновяването цената му скочи до 250 милиона лири. Според експертите, след като бъде завършено, имението Witanhurst ще струва 300 милиона лири. Това ще бъде „фамилна къща”, която е два пъти по-голяма по площ от резиденцията на най-могъщия мъж на планетата – Белия дом. Разследване на Financial Times наскоро разкрива, че недвижими имоти на стойност над 100 милиарда паунда във Великобритания са собственост на офшорни компании, като две трети от тях се намират в Лондон. Според бившия главен редактор на вестник „Телеграф” Чарлс Мур притежаването на недвижим имот в Лондон се е превърнало в „узаконена форма за пране на пари”. Естествено, прането на пари не е престижно занимание и поради това никой не е идиот, за да го афишира публично. Затова собствениците на тези имоти искат да се запази в пълна тайна тяхната самоличност. Руската инвазия в този район вдига цените на недвижимите имоти постоянно и само за миналата година те са скочили с 25%. Това е много добра новина за общината, която прибира солидни суми под формата на данъци и такси. Ако имението Witanhurst бъде продадено за 300 милиона лири, купувачът ще дължи на общината 36 милиона лири данъци. А собствениците всяка година ще дължат такси за 218 000 лири. Кметът на Лондон Борис Джонсън недвусмислено заявява, че няма никакво намерение да предприема нещо срещу руските олигарси: „Лондон е място за милиардери, така както джунглите на Суматра са място за орангутаните. Ние се гордеем с това”.
ПАРЛАМЕНТЪТ НА ХЪЛМА
Имението Witanhurst винаги е било атрактивно за хора с пари. То е било притежание на сър Артър Кросфийлд, наследник на богат производител на сапуни. Артър е твърде ексцентрична фигура: бизнесмен, спортист и музикант, свири и композира пиеси за пиано. През 1905 г. става шампион на Франция по голф, а на следващата година печели депутатско място в парламента от името на Либералната партия. Междувременно се жени и за гъркинята Домини Елиади, дъщеря на гръцки търговец, също запалена по спорта. Печели също така веднъж тенис турнира в Уимбълдън и два пъти става шампион на Швейцария. След като навлиза в политиката, Артър продава семейния бизнес през 1911 г. и купува с част от парите елегантната къща във викториански стил Parkfield в квартала Хайгейт, както и земята около нея. Преди това имотът е използван от епископа на Лондон като ловен парк, но заради удивителната гледка, която се открива, скоро тук започват да се заселват богати семейства. Точно срещу Parkfield се намира прочутата кръчма The Flask, в която често отсяда легендарният разбойник Дик Търпин. От другата страна пък е Викторианското гробище Хайгейт, в което лежи философът и баща на комунизма Карл Маркс. Артър Кросфийлд разрушава къщата Parkfield и построява на нейно място нова, по-голяма постройка, която кръщава Witanhurst, което на староанглийски означава „Парламент на хълма”. Строителството продължава между 1913 и 1920 година върху парцел от 44 515 кв. метра, или това представлява площ, два пъти и половина по-голяма от НДК! Имението е планирано и построено в неоколониален стил „кралица Ана” от шотландския архитект Джордж Хабърд. Разполага с 65 стаи, разположени на 3 етажа, от които 25 спални, огромна бална зала с дължина 21 метра и огромна стъклена ротонда. Италианската градина е дело на архитекта по парково строителство Харолд Пито. Най-забележителното архитектурно решение са прозорците, които са точно 365, по един за всеки ден от годината. В двора са изградени четири тенис корта и тук всяка година се организират тенис турнири, в които участват тенисисти от Уимбълдън. В един момент дори тези турнири стават част от първенството по тенис на кралството. През 1929 г. Артър Кросфийлд е удостоен с рицарска титла, а през 1930 г. решава да се върне в бизнеса и прави солидна инвестиция в гръцки мини, но това се оказва пълен провал и той губи голяма част от състоянието си. Умира при мистериозни обстоятелства през 1938 г., падайки от влака Женева– Вентимиля близо до град Тулон във Франция. Съпругата му продължава да се грижи за имението и да организира турнири, но постепенно животът в Witanhurst запада. През 1951 г. на рождения си ден тя кани особи от Бъкингамския дворец и на купона присъства дори кралицата на Великобритания. Домини Елиади Кросфийлд умира през 1963 г. Наследник остава единственият им син Пол. Той обаче няма никакво намерение да се грижи за имота и през 1970 г. го продава на строителния предприемач Лайънъл Грийн. Той фалира и през следващите 15 години имението преминава от ръка на ръка, става собственост ту на банки, ту на строителни компании. Те имат идея да превърнат имението в луксозен хотел, но общината не позволява и така имотът започва да запада. През 1985 г. Witanhurst е продаден от своя последен собственик – компанията Noble Investments, притежавана от кувейтската бизнес фамилия Ал-Хасауи, на офшорката Mounir Developments, регистрирана в Панама и собственост на сирийския президент Хафез ал-Асад, бащата на сегашния президент Башар Асад. Впоследствие той прехвърля имотите на един от братята си и имението започва да се предава по наследство. През 2005 г. последният собственик, Сомар ал-Асад, братовчед на Башар Асад, обявява Witanhurst за продан, след като от 8 години не е стъпвал в имота.
ЗАЩО ГУРИЕВИ КРИЯТ ЗА WITANHURST?
Защо милиардерът Гуриев не иска обществото да знае, че той притежава Witanhurst? Едната версия е свързана с факта, че през 2008 г. Гуриев все още е сенатор и поради това трябва да впише имението си в Лондон в своята годишна декларация пред Сметната палата. То не е включено в регистрите и той не плаща данъци в Русия. Защото, когато не си пряк собственик, не се налага да плащаш данъци. Още един странен факт: според руското издание „Финанси” през 2008 г. личното богатство на Гуриев се оценява на 80 милиона долара, тоест той би трябвало да е похарчил всичките си пари, за да купи имението, което му струва 76,4 милиона долара. Без съмнение в сделката има нещо гнило. Според вестник „Дейли Мейл” за семейство Гуриеви този имот вероятно трябва да изпълнява три функции: тих пристан, шоурум и сейф. Witanhurst продължава да се разраства внушително, но неговата прелест и внушителност вече са слезли под земята. Ед Сизър казва, че от сега нататък имението ще се превърне в архитектурно превъплъщение и паметник на офшорните капитали. Той е убеден, че Гуриеви искат да се перчат с богатството си, но не пред всички, а само пред „подходящите” богати хора. Странна е психиката на руските олигарси и изобщо на новобогаташите от Източна Европа, за които „тайната на първия” милион се оказва мистерията на техния бизнес и техните печалби. Изобщо тайната е най-големият актив на бизнесмените от посткомунистическата епоха. Ако искаха да живеят като пещерни хора в Лондон, Гуриеви можеха да си купят къща с пет спални в Ричмънд например. А не да си купят палат и да живеят под земята. Но това е психиката на офшорните богаташи, те нямат лице, нямат име, нямат успехи, само номер, пощенска кутия и вечния страх да не бъдат разкрити. Оказва се, че Андрей Гуриев притежава също така супер яхтата Alfa Nero, чиято цена е 250 милиона долара, но и тя не се води негова собственост. През 2013 г. Владимир Путин налага приемането на закон, който забранява на руски политици да притежават имоти в чужбина. И точно тогава Гуриев напуска сенатското си място. Президентът Путин затяга контрола върху офшорните компании и сега Русия налага сериозни глоби върху руските богаташи, които не искат да връщат в страната своите активи от чужбина. Ако Андрей Гуриев е нарушил разпоредбите на Путин за пълна прозрачност на активите, то тогава предпазливостта му за имота в Лондон е разумна. Страхът от случая „Ходорковски” все още преследва богатите руснаци, а правителството на Путин има агресивно отношение към милиардерите, които не са лоялни. През септември миналата година милиардерът Владимир Евтушенков, мажоритарен акционер в „Башнефт”, е арестуван по обвинение в пране на пари и дяловете му са конфискувани в съда. След това през декември е освободен и обвиненията срещу него са свалени. Сергей Пугачов, известен преди като „банкерът на Кремъл”, преживява същия катаклизъм и сега живее в Лондон. Той коментира: „Днес в Русия няма частна собственост. Има само крепостни поданици, които принадлежат на Путин”. Андрей Гуриев е най-добрият пример за това.
ОФШОРКИТЕ И АНДРЕЙ ГУРИЕВ
Андрей Григориевич Гуриев е абсолютен ролеви модел на руския олигарх: спортист, комсомолец, красавец, завършил Института за физическо образование, майстор на спорта по самбо, служил във вътрешните войски на МВР, първи секретар на комсомола, бизнесмен, сенатор, милиардер... Носител е на наградата „Миньорска слава”, която обикновено се дава на хора, работили десетилетия в шахтите под земята. Освен това е носител на званието „Почетен химик на Русия”! На малкото фотографии с неговия лик той изглежда по-скоро невзрачен, с мустаци и в скромен костюм. Според негови съученици той е израсъл в град Лобня край Москва, баща му умира рано, докато той е още ученик. А със съпругата си Евгения са съученици. Той се жени за своята първа любов от училище. Във фрундзенския комсомол е шеф на Михаил Ходорковски. След краха на комунизма и след като Хайдер (както е прякорът на Ходорковски) забогатява за една нощ, той се погрижва за своя комсомолски другар Гуриев и го назначава най-напред за своя охрана, а след това и за началник на охраната на „Менатеп Груп”, най-могъщата икономическа структура в Русия през 90-те. В короната на групировката има две перли – петролният концерн ЮКОС и химическият холдинг „ФосАгро”. През 1995 г. Гуриев е повишен в началник на минно-химическия департамент в „Роспром”, компанията, която управлява промишлените активи на банка „Менатеп”. През 2001 г. оглавява Съвета на директорите на „Апатит”, най-рентабилната фирма в холдинга „ФосАгро”, в който има още три предприятия за добив на суровини за фосфатни торове. През същата година става и сенатор от Мурманска област. Това се оказва много хитър ход, защото, когато през 2003 г. другите шефове от „ФосАгро” – Михаил Ходорковски, Платон Лебедев и Леонид Невзлин, са арестувани и след това осъдени на затвор за укриване на данъци, Андрей Гуриев е спасен именно от депутатския си имунитет и поема целия бизнес на Ходорковски и компания. Може би не се знае публично, но делото срещу Ходорковски започва тъкмо заради компанията „Апатит”. Михаил Ходорковски и Платон Лебедев са обвинени, че през юли 1994 г. са откраднали 20% от акциите на държавната фирма „Апатит” на стойност 283 милиона долара. Тази фирма е един от трите най-големи производители в света на апатитов концентрат, основната суровина за производство на фосфатни торове. „Апатит” произвежда 85% от този апатитов концентрат, поради което е не просто главен производител, а монополист на пазара. Като монополист „Апатит” налага монополни цени на своята суровина, чрез които извлича огромни печалби, които от своя страна изнася чрез офшорни фирми, и така укрива данъци на стойност 10 милиарда рубли.
Но става така, че държавата се разправя драматично с ЮКОС, а „ФосАгро” оставя на спокойствие и дори позволява на Андрей Гуриев да я присвои без никакви санкции. Ходорковски, Лебедев и Невзлин са притежавали 50% от „ФосАгро”, а останалите 50% са собственост на Андрей Гуриев. Макар да не влиза в затвора, Гуриев е признат за престъпник, защото съдът дава 8 години затвор на притежателите на 50% от акциите, но същото важи и за притежателя и на останалите 50%. Той обаче спасява кожата си само защото се ползва с депутатски имунитет. По същото време най-близкият приятел на Гуриев Александър Горбачов, който заема висок пост във „ФосАгро”, е принуден да напусне Русия във връзка със съдебните дела около придобиването на „Апатит” и иска политическо убежище във Великобритания.
ЗАЩО ГУРИЕВ ОЦЕЛЯВА?
Най-странната част от процеса срещу Ходорковски е свързана с това, че макар да е привлечен под отговорност заради машинациите с компания „ФосАгро”, тя продължава да съществува, а държавата унищожава ЮКОС. Защо? През август 2005 г. журналистът Александър Привалов прави сензационно разкритие, което обяснява не само тази мистерия, но и целия бандитски модел на прехода в Русия и в най-близките васали на СССР в Източна Европа. Всъщност Ходорковски е осъден не заради това, че той иска да навлезе в политиката и да бъде основен конкурент на Путин за президентския пост. Това е следствие от неговата икономическа престъпна дейност. Ходорковски и другите шефове от „Менатеп Груп” отиват на съд за неплатени данъци от компанията „Апатит”, част от холдинга „ФосАгро”, едната от двете перли в короната на групата заедно с петролната компания ЮКОС. Накратко, става въпрос за следната подробност. В хода на следствието разследващите буквално „изравят земята” и в крайна сметка представят пред съда две схеми за „кражбите” в „Апатит” и ЮКОС. Схемите са изключително сложни, същността им е абсолютно идентична: много кухи фирми, в които се разпореждат хората на Ходорковски от „Менатеп”, си прехвърлят акции и пари, а в крайна сметка държавата остава с пръст в уста, защото тези фирми прибират печалбите и укриват данъци, така че в хазната не попада нищо. Кухите фирми са с най-различни „тематични и труднопроизносими имена”, но всичките се оказват „роднини”. Генералната прокуратура на Русия установява, че нито една от тези фирми не извършва реална дейност, те нито складират суровина, нито товарят или разтоварват суровинен концентрат, нито го транспортират. Те единствено препродават, и то само на хартия. „Апатит” продава апатитовия концентрат на търговската фирма на холдинга „Торговский дом „ФосАгро” на цена 3000 рубли за тон при минимална рентабилност между 5 и 10%. След това тази фирма ги разпределя чрез множество посреднически фирми – „ФосАгро Маркетинг”, „Дин”, „Варяг”, „Сколд-Север”, „Фоско”, „Фиако-МК”, „Фосмаркет”, „Фострейд” и др. , които надуват цените далеч над пазарните стойности и извличат печалба от 200-300%! Всички фирми една по една са проследени, знае се кой, кога и как ги е създал, разравя се цялата схема, на основата на която Ходорковски и неговите съдружници след това са осъдени. САМО С ДВЕ ИЗКЛЮЧЕНИЯ! Две от фирмите изобщо не са пипнати и дори са засекретени! Нищо не става известно и никой не рови повече в тях. А това не са обикновени фирми. Това са двете фирми майки, които стоят в началото на цялата верига. И имат много симпатични имена, едната е „Джамблик”, а другата „Килда”. Чии са тези фирми? На Ходорковски ли? Той упорито твърди, че са негови и че зад ЮКОС стои тъкмо офшорката „Джамблик”. Но изведнъж следствието престава да се интересува от детайлите. А защитата не иска да докаже, че тези фирми нямат никакво отношение към Ходорковски. Макар да става въпрос за ключови фирми, тези, през които в крайна сметка преминават всички пари и които са в основата на престъпните схеми. Това са британски фирми, те имат в Русия представител, който се казва И. Мойсеев, но той изобщо не е разпитван, никой не си прави труда да общува с него. Само става известно, че той е „приятел на Ходорковски от училище”. Но никой не се интересува от него и фирмите му! А Ходорковски твърди, че те са негови. Разследването на журналсита Привалов обаче установява друго: „Джамблик” е създадена на 8 ноември 1984 г. на Британските Вирджински острови. И този, който я е регистрирал, очевидно е бил любител на творчеството на британския поет класик Едуард Лир. Той е известен със своите „глупави стихове” и е издал няколко книги с глупости – за глупавата азбука, глупавите песни, глупавата ботаника. А книгата „Джамблите и други глупави стихове” излиза през 1846 г. и тя съдържа поемата „Джамблите”, чието име е заимствано за име на офшорката. В книгата си „КГБ против СССР” Александър Шевякин разказва любопитни детайли за първите сделки на агенти на КГБ с руски петрол и за прехвърлянето на печалбата от тях в офшорни зони. Според него това било част от плана „Андропов” и обяснява защо присъствието на бивши ченгета в управлението на руската икономика през последните две десетилетия е толкова внушително. Бившият шеф на КГБ, оглавил за кратко империята СССР, иска да реформира държавата, като откъсне икономиката от стягащата прегръдка на държавната собственост. Но тъй като няма първоначално натрупване на капитала, а никой не иска да допуска чужденци в съветската икономика, се налага от средите на тайните служби да излязат хора, обучени да ръководят икономиката на пазарен принцип. Най-добре е част от печалбите да останат в чуждестранни сметки. За целта е създадена мрежа от офшорни фирми. Натрупаните по този начин средства – а те са няколко милиарда долара – в крайна сметка се оказват онзи първоначално натрупан капитал, с който започва новата руска икономика. И едва ли трябва да се учудваме, че тъкмо хора от службите са първите милионери. При този модел олигарсите са просто „назначени милионери”, на които са им разрешили временно да управляват сериозна собственост, придобита с чужди пари. Възможно е в плана „Андропов” да е съществувала възможност този начален капитал в офшорки да е подготвен тъкмо за номенклатурата. Бившият шеф на ЦРУ Уилям Кейси разработва план за рухването на СССР. Той започва с осъществяване на първата сделка за продажба на петрол на американска фирма през август 1983 г. Печалбата от нея в размер на 4 милиарда долара е прехвърлена по офшорни сметки на компанията „Килда”. Всъщност тя е създадена тъкмо с тази цел – да лъска имиджа на СССР и да търси частни компании за продажба на съветски нефт. Малко след това е регистрирана и фирмата „Джамблик”. Но ето наистина озадачаващ факт: „Джамблик” е регистрирана на 8 ноември 1984 г.! А „Килда” на същата дата, но още през 1974 г.! Защо две фирми в офшорни зони ще се регистрират на една и съща дата с десет години разлика?! С това странните факти не свършват. Разследващият журналист от списание „Експерт” Александър Привалов, изучавал материалите по делото срещу Ходорковски, сензационно открива, че зад цялата енергийна империя на олигарха стои същата тази офшорка „Джамблик”, която едновременно с това притежава солиден пакет акции от Братския алуминиев завод, при това точно в периода, когато той е част от „империята” на братята Чорни! И какво се оказва, че една и съща мистериозна офшорка държи акции и от фирми на Ходорковски, и от компании на братята Чорни! А по онова време Ходорковски твърди пред съда, че именно той е собственик на офшорката „Джамблик”. Но Ходорковски никога не е казвал, че има отношение към бизнеса с алуминий. А кой тогава? И тъй като не е възможно Ходорковски да е отстъпил на братята Чорни „Джамблик”, а те после на Дерипаска, по-логично е обратното: мистериозната офшорка най-напред е притежавала Ходорковски, а след това и братята Чорни, а накрая и Дерипаска. Така като че ли нещата си идват на местата: има офшорка „Джамблик” и офшорка „Килда”, които си назначават милиардер олигарх да управлява бизнесите им, като му дават и добри пари, за да поддържа имиджа си. Ако се държи прилично и не си вири носа, мислейки си, че е бизнесмен от международен мащаб, може да работи дълго време. Иначе отива в затвора или има проблеми с властта, или му се случва нещо неприятно. За което после ще излезе кратко съобщение: борба за разпределение на пазара. Хората нямат значение, офшорките са вечни! Това най-вероятно е причината, поради която съдът решава да се разправи с петролната компания ЮКОС и не предприема нищо срещу „Апатит”, заради която всъщност Ходорковски е изправен пред съда.
МИЛИАРДЕРЪТ НА КРЕМЪЛ
Естествено, „Апатит” не е ЮКОС и Гуриев не е Ходорковски. Необходима е само една мълния от кремълския Олимп, за да бъде той изпепелен. Още повече за това има напълно законни основания: акциите на държавата в „Апатит” са откраднати, без крадците да си платят за това. Но няма нито един гръм от Олимп, нито мълния от Кремъл. Защо ли?
Отговорът за никого не е тайна: Гуриев умее да се обгражда с подходящи хора, които по всяко време са в състояние да защитят интересите му на най-високо ниво. И търси връзки с кръга около Путин, за да оцелее. След като Ходорковски и Лебедев отиват в затвора, а Невзлин бяга в Израел, Андрей Гуриев най-напред решава да „прочисти” компанията от наследството на Ходорковски. В началото на 2004 г. той пише писмо на Ходорковски, в което казва: „Те ще унищожат „ФосАгро” така, както унищожиха ЮКОС, ако не ми продадеш бизнеса”. Тъй като Ходорковски няма възможност да преговаря, той разпорежда на адвокатите си да постигнат сделка с Гуриев. Според запознати цената на продажбата е изключително ниска. А детайлите по сделката и до днес остават пълна тайна. Затова слуховете говорят, че покупка никога не е имало. Просто Гуриев предлага изгодна сделка на Ходорковски – да поеме контрола, без да дава пари, като прикрие факта, че те продължават да държат акциите си. Не случайно този етап от развитието на „ФосАгро” руските медии наричат „подаръкът на Ходорковски”. Но дори и днес Ходорковски след излизането от затвора отказва да коментира тази тема. През 2011 г. „ФосАгро” изгражда рибарска хижа край Мурманск, която се използва от високопоставени функционери от правителството и често там гостува за риболов премиерът Дмитрий Медведев. На следващата година Гуриев назначава за акционер в компанията проф. Владимир Литвиненко, като му „подарява” 10% от компанията. Изразено в пари това са 400 милиона долара. Доста щедро, нали? Но Владимир Литвиненко не е случаен човек: той е ректор на Минно-геоложкия институт в Санкт Петербург и е приятел на руския президент. Литвиненко е шеф на предизборния щаб на Путин за изборите през 2000, 2004 и 2012 г. Междувременно делът на Литвиненко в компанията се увеличава до близо 15% и се оценява на около 700 милиона долара, което го прави най-богатият професор в света. От годишната му декларация става ясно, че ректорът има бая тлъсти хонорари и през последната година се е сдобил с два солидни имота – елитен дом на престижната ул. „Нахимов” №18 в Санкт Петербург и вилен имот VIP класа в курортния район на Санкт Петербург. В Борда на директорите на „ФосАгро” е назначен и бившият заместник-министър на промишлеността и търговията на Русия Денис Мантуров, също човек от санктпетербугското обкръжение.
Всъщност, докато Ходорковски е в затвора, Андрей Гуриев „играе” ролята на Ходорковски в Русия – той използва самолета на Ходорковски, за да кани депутати, министри и хора от близкия кръг на Путин на риболов в базата на „Апатит” на Колския полуостров. Един любопитен факт: с този самолет Гуриев вози Александър Абрамов, съветник на Путин, до Колския полуостров. Слуховете говорят, че по време на това пътуване Гуриев преговаря с Абрамов за възможността Ходорковски да бъде помилван от президента Путин. Воаяжът съвпада с рождения ден на Путин – 7 октомври 2013 г. На 2 декември Абрамов подава молба и е освободен от длъжността съветник на президента, а на 20 декември Ходорковски получава разрешение да напусне Русия и да се установи в Швейцария, където междувременно Гуриев успява да получи разрешение от швейцарските власти за размразяване на банкови авоари на ЮКОС в размер на 166 милиона долара. Андрей Гуриев, след като слага ръка върху компанията „Апатит”, започва да я управлява като паразит, който постепенно изяжда отвътре системата, превръщайки я в раково образувание: първоначално „Апатит” е само доставчик на апатитов концентрат, след това обаче започва да превръща преработващите заводи в длъжници – „Амофос”, „Череповецкий азот”, „Балаковские минеральные удобрения”, „Воскресенские минеральные удобрения”. След което около тях започват да витаят тайнствени и мистериозни събития. Така например по време на задкулисните игри около придобиването на завода във Воскресенск мистериозно умира неговият директор Николай Хрипунов. По-късно също толкова необяснимо умира и съветникът на министъра на селското стопанство Александър Кривенко, който активно настоява „Апатит” да бъде обявен за монополист и срещу компанията да се прилага антимонополното законодателство. Губернаторът на Смоленска област Виктор Маслов, който е доста познат в средите на правозащитните органи, защото е бил началник на ФСБ в Смоленска област и има чин генерал-майор, нарича бизнес модела на Андрей Гуриев „икономически тероризъм” и настоява „Апатит” да бъде обявена за монополист, а Гуриев да бъде разследван за причиняване на вреди на държавата в размер на 1 милиард долара. Вместо това президентът Путин издава указ и прекратява предсрочно пълномощията на Маслов в началото на декември 2007 г., само месец след неговите квалификации по адрес на Гуриев. Възползвайки се от монополното си положение, „Апатит” налага свои монополни цени на произвеждания концентрат. Работи по класическа мошеническа схема, в която няма никакъв бизнес талант, никакъв умел мениджмънт, никаква мисъл за бъдещето. Схемата е проста: намаляване на производството, установяване на монополни цени на апатитовия концентрат, изкуствено предизвикване на дефицит, налагане на борсова търговия, манипулации с доминиращо положение на пазара. Плюс лобиране. Ако Ходорковски или държавата решат да си върнат „Апатит”, ще намерят вътре само един балон: фирмата е източена до дъно. Това е само фасада, около която има цяла глутница от фирми посредници, които изсмукват всяка година недекларирани приходи в размер на около 200 милиона долара. Фирмите печелят от разликата между себестойността на продавания апатитов концентрат (21 долара на тон) и продажната цена – 43 долара на тон. Тези пари се трупат в офшорни сметки на Гуриев, а в „Апатит” няма пукната рубла. А когато настъпи часът Х, Гуриев лесно ще може да се откупи. Така реално „пазарната икономика” работи по законите на наркобароните и търговията с наркотици. Като в случая Гуриев не рискува нищо, не продава наркотици, а концентрат за изкуствени торове. Наистина гениално измислено. Според официалните данни годишно „Апатит” добива 9 милиона тона апатитов концентрат, тоест приходите са около 200 милиона долара, но се оказва, че продава стока за 600 милиона долара. Поради хитрите схеми на посредниците цялата печалба отива в офшорките, а за данъчните остава само среден пръст, защото компанията майка уж работи на загуба. В една нормална държава тази практика може да бъде разобличена веднага: производството на „Апатит” през последните пет години непрекъснато пада, докато стокообменът се е увеличил двойно! През 2008 г. Андрей Гуриев измисля схема, според която апатитовият концентрат се предлага на заводите за фосфатни торове само през борсата. Но тъй като той е единственият и монополен доставчик, фактически така играе сам срещу себе си, създавайки изкуствен дефицит и успявайки да вдигне цената на суровината многократно. При препоръчителна цена, представена от Федералната антимонополна служба на Русия, от 2232 рубли за тон, то на борсата в Санкт Петербург цената е 6850 рубли за тон, а на Московската стокова борса стига рекордните 17 050 рубли! След което, естествено, „Апатит” получава забрана да определя цените чрез борсата. Това престъпление е СОЦИАЛНО. Защото от апатитните концентрати се произвеждат фосфатни торове – основата на земеделието, на това, от което се произвежда насъщният хляб. Освен всички останали свои способности Андрей Гуриев притежава умение да манипулира общественото мнение чрез медиите. Той притежава уникален талант при използването на двете нови форми на журналистиката – като „имидж брейкър” и „информационен килър”. За целта Андрей Гуриев поддържа солиден апарат от „щатни журналисти” и пиар експерти, които срещу солидни хонорари публикуват в медиите свои материали с „правилната гледна точка за империята „ФосАгро”. А въпросите остават: Защо държавата не може да си върне откраднатите 20% от акциите в „Апатит”, макар че три пъти съдът се произнася категорично за това? Държавата продължава да понася щети в размер на милиарди долари.
Източник: The New Yorker, Ed Caesar, House of secrets, юни 2015 г.