Няма как здравите сили в европейските нации да позволят тяхната национална памет да бъде заличена в името на корпоративната отговорност към някакъв анонимен олигарх на върха на пирамидата

Интервю на Десислава Пътева с писателката Силвия Томова, автор на сборниците с разкази „Добър ден, Р.”, „Черни маслини и двама мъже” и на романите „Кожа”, „Тит от Никомедия”, „Милост за приятелите”, „Печатарят” и „Грохот”.

Госпожо Томова, Вие сте автор, който пише, когато иска да разгадае някаква загадка, когато иска да разрови тема, която го тревожи, учудва или гневи. Какво Ви провокира да напишете историческия роман „Грохот”, посветен на присъединяването на България към Тристранния пакт? Знаем, че той има за цел да преразпредели териториите и сферите на влияние в световен мащаб, предвижда създаването на нов световен ред.

Трябва да призная, че това е най-сложният роман, който съм писала. Изискваше най-дълга и сериозна подготовка, но не мисля, че тази тема някога може да се изчерпи. Тепърва ще се разсекретяват документи, тепърва историците ще осветяват още и още обстоятелства и факти за най-страшния военен сблъсък през изминалото столетие. В романа „Грохот” описвам само един момент от този конфликт – когато България се присъединява към Тристранния пакт, тоест времето от 1 март 1941 г. до първите дни на април, когато са първите бомбардировки в България – над Кюстендил и в покрайнините на София. Дори и за този кратък период трябваше да прочета десетки книги, десетки научни публикации и у мен все още остават въпроси. Убедена съм, че дори да разговаряте с академик, специалист по Втората световна война, ще останат неизяснени неща.

От друга страна, ако не посегнем към тази тема, ако обръщаме гръб на страшното, което човечеството е преживяло и на причините, които са го предизвикали, няма да можем избегнем следващи конфликти и няма да разберем какво ги предизвиква... А така няма как да си обясним настоящето и бъдещето. Именно поради тази причина посегнах към тази тема. Исках да си обясня каква е причината човечеството да си причини това, което си е причинило във Втората световна война и защо една нация като немската, водеща в техническо и в интелектуално отношение, стига до Хитлер.

Преди много години, когато започнах да проучвам този въпрос, четейки научни трудове за Втората световна война, се върнах до Първата световна война и дори преди нея. Видях, че войните логично следват една след друга, поне аз виждам здрава логика в тези събития. И много, много трудно може да се говори за случайност. В „Грохот” дори цитирам действителни думи на немски политици. В края на Първата световна война, при подписването на капитулацията на Германия, един немски генерал казва на победителите (Антантата): „Довиждане, господа. Ще се видим след 20 години”. И те наистина се „виждат” след 20 години по един жесток начин. След 1918 г. Германия се чувства унижена – тя е с орязани територии и натоварена с непосилни, непобиращи се в нито едно човешко въображение репарации, които трябва да се изплащат три поколения напред... По онова време има икономисти, които предупреждават, че Германия не трябва да бъде унижавана по този начин, че победителите трябва да проявят малко разум по отношение на репарациите, но никой не чува техния глас... И неизбежно победителите отглеждат бъдещия си „екзекутор”.

Същото обаче е положението не само с Германия, а с всички загубили. След края на Първата световна война България е в същото положение – ние сме с орязани територии, принудени сме да плащаме репарации. Това е втората ни огромна, нечовешка катастрофа, която ни сполетява през XX век. След 1918 година та чак досега ние сме все от губещата страна. Правилата, по които живеем оттогава досега, са определени от победителите. „Губим” Първата световна война, „губим” Втората световна война, „губим” Студената война – без да сме „воюваща” страна. А от 1944 г. до днес нашата политическа класа, бих я нарекла даже клика, е със слугински манталитет. Всичко това, което ви разказвам, бе причината да напиша този роман. Исках да си обясня устоите на света, в който живеем, да стигна до корените на злото и е нормално да потърся отговорите именно в историята.

Въпреки че сме изправени пред национална катастрофа, някои историци казват, че България не е имала друг избор, освен да се присъедини към Тристранния пакт...

Естествено, точно така е, защото ние сме съюзници с Германия в Първата световна война, ние сме стари бойни другари, воювали сме заедно, генералитетът ни е прогермански, а между двете световни войни икономическите и търговски връзки между двете държави са много силни. Освен това на 1 март 1941 г., когато ние подписваме присъединяването към Тристранния пакт, Германия е най-мощната държава в Европа и няма човек, който да отрече това.

Да се изправиш срещу най-мощната военна машина е безумие. Германия е можела да ни помете, а разгромът ни да бъде съпътстван със стотици хиляди жертви.

Да, абсолютно. Това би означавало България да потъне в кръв и тотална разруха. На юг от нас италианците воюват срещу гърците, на река Дунав има 680-хилядна немска армия, победила преди това Франция и унизително принудила англичаните да се оттеглят след битката при Дюнкерк. Така че ние по никакъв начин не можем да се противопоставим на тази войска, абсолютна бойна машина. Някои историци дори казват, че 1941 г. и 1944 г. си приличат. През 1941 г. има 600 хиляди души на нашата северна граница, през 1944 г. нещата стоят по същия начин, но този път отвъд Дунав са руснаците. На цар Борис III се приписват думите: „По-добре черен хляб, отколкото черни забрадки”. Тези думи важат за началото на 40-те години, но те с пълна сила могат да се приложат за всяко друго време. Не знам дали има нормален човек, който би отрекъл това.  

Как избрахте да разкажете този фрагмент от историята през погледа на немски войник? Разказвате за това, че германците войници са добре приети у нас, но от политическа гледна точка България има сериозни колебания дали да влезе в Тристранния пакт, протака този ход, тъй като не иска да бъде въвличана във войната.

Разбира се, трябва да кажем, че българският политически елит не е единодушен, както и преди да се присъединим към централните сили в Първата световна война. Има политици, които казват на Фердинанд преди 1915 г.: „Недей”. Същото е положението и по отношение на втория огромен конфликт. Имало е гласове, които предупреждавали, че Германия ще се провали, ако продължи на изток, че не трябва да залагаме втори път на губещ кон. Само че към онзи момент нямаме друг полезен ход. Германците наистина са приети тук като стари бойни другари и има такива запазени документални кадри. Трябва да кажем, че съпротивата от страна на Комунистическата партия и партизанското движение у нас се появява след 22 юни същата година, когато Германският райх напада Съветския съюз.

А защо разказвам тази история от името на германец... Тогава те се чувстват победители. Чрез героите си исках да си представя как би изглеждал светът, ако Германия беше излязла като победител от Втората световна война. Те са си представяли един нов световен ред, на чийто връх е Райхът. Не знам да има нормално човешко същество, което може да си представи ужаса в такива размери. Начело на Европа да бъде Райхът означава арийската раса да е водеща и всички останали, които не са арийци, да бъдат роби, спомагателни народи или да изчезнат. Няма по-зловеща идеология от това. Според мен националсоциализмът е мракобесническа идеология – да затриваш човешки същества, защото са от „неправилната раса”. Това е чудовищно. Впрочем днес този дух на „превъзходство” още e жив, макар да се прикрива зад маската на демокрацията, каквото и да значи това.

При писането на предходния Ви исторически роман – „Печатарят”, недовършените сцени са Ви се явявали като на филмова лента, не сте имали контрол върху писането. Такъв ли беше случаят и с „Грохот”?

За разлика от „Грохот”, при „Печатарят” имаше далеч по-малко източници, от които да чета, тъй като Яков Крайков е българин от XVI в. Този период е изследван твърде малко... Трябваше да реконструирам целия живот на главния герой, включително престоя му във Венеция. Разбира се, ориентирах се от историята на Венеция и четях книги за историята на книгопечатането – не само в България, а и в света. Затова в „Печатарят” използвах повече собствената си фантазия, докато тук бях ограничена от фактите. От друга страна обаче, да пишеш с предварително зададени параметри е по-голямо предизвикателство, а аз обичам трудните неща.  

Трябваше да уловя духа на времето без да привнасям своите усещания и опит на съвременен човек. Питах се за какво са мечтали хората тогава... Немците, които се чувстват победители и българите, които влизаме в тази война с надежда, че можем да осъществим националния си идеал. Освен това исках да запазя достойнството на всички хора, които описвам и са участвали в грохота на Втората световна война. Да не им се присмивам, да не ги съдя, да ги представя като живи хора, които са имали своите мечти, своите крушения, своята идея за един нов свят. Защото именно това прави войната – след нея трябва да се създадат нови закони, нови граници и нови правила... Когато говорих с един историк, който живее и работи в Кюстендил и го питах как са се чувствали кюстендилци, той каза, че след 6 април, когато немските войски нападат Югославия и първо окупират територията на днешна република Македония, започва едно оживление. Въпреки чудовищните размери на войната, хората в Кюстендил са се надявали браздата да се изтегли пò на запад и границите да не минават през гробове, черкви и дворове. Тяхната надежда е всички българи да живеят в границите на едно отечество.

В едно интервю заявявате, че не искате да правите внушения, изхождайки от сюжета на книгите, които пишете, а по-скоро търсите стила, в който да се впишете. Имате идея, която си намира изразни средства, но никога не знаете какъв ще е крайният резултат…

Да, до последния момент не знам. Вътрешната ми нагласа винаги се разминава с това, което се получава накрая, но аз обичам да сменям стилове. Единственото нещо, което ме вълнуваше, когато писах „Грохот”, бе дали някъде няма да сгреша, дали няма да се подведа от наложените пропагандни и идеологически клишета, дали самата аз няма да „надникна” през героите и дали в достатъчна степен ще уловя духа на времето. Ако ми е лесно, не ми е интересно. И ако не си поставям по-високи цели – няма смисъл. Затова и избрах да разкажа тази история през очите на немец, затова описах детайл по детайл най-жестоката сцена, която аз самата можех да си представя в едно произведение на изкуството... Но няма да подсказвам повече...

Каква е потребността от такъв исторически роман днес? Как би могъл той да бъде съотнесен спрямо сегашната действителност?

Честно казано, докато пишех, бях потънала изцяло в сюжета и не исках да спекулирам, не исках да правя намеци, да си играя с читателя. Но сега, след като романът вече е написан, бих се радвала, ако той наведе към размисъл за това до каква степен можем да се осланяме на чужда сила, дали винаги вземаме правилните решения и – нещо, което историците казват, че е почти невъзможно да се случи – в крайна сметка да се поучим. А ако не можем да се поучим, то поне да размислим. Но ние със сигурност не можем да извличаме поуките. От 1918 г. все сме от страната на загубилите и след 1944 г. политическата ни класа е абсолютно зависима. И не виждам как след толкова години това би се променило. Може би надеждата е в това да се появи национално отговорен капитал, който да изисква от така наречения елит да защитава нашите интереси, а не тези на съюзите, в които влизаме... Трябват ни българи с чувство за национално достойнство, които да излъчат елит, който да е прагматичен, който да преследва българския интерес без да залита в идеологии, ако е възможно. Защото и двете господстващи идеологии на XX в. доведоха до невиждани жертви...

В романа „Грохот” пишете, че човечеството винаги приветства победителите, че тях никой не ги съди, докато победените са обречени на това животът им да бъде определян от някой друг, от някой безсърдечен политик. Вашингтон и Брюксел ли са съвременните „победители”, на които ние, българите, се кланяме?

В моите очи са най-малко трима – Вашингтон, Брюксел и така нареченият „филантроп” Джордж Сорос. Просто да се чудиш така нареченият наш елит, обслужващите го медии и някои угодни интелектуалци на кого се кланят сутрин – на един от тримата господари, които диктуват дневния ред в България. Диктуват и така нареченото ни европредседателство. Не знам защо се гордеем с него при положение, че дневният ред – Западните Балкани, които ние ще присъединяваме към някакви ценности – беше определен от поредния Голям брат. Ако ние искахме да сме добри приятели с Македония, защо не го направихме през първия мандат на Бойко Борисов? Каква гордост е нашето европредседателство при положение, че ние сме управляеми? Защото как да се нарече положение, при което декретите на Брюксел, фигуративно казано, са над националните ни интереси. Ако премиерът бе такъв огромен външнополитически фактор, защо не затоплихме отношения със западната ни съседка преди десетина години? Защото Русия все още не бе такъв мощен геополитически фактор. Защото днес САЩ имат нужда от още един военен съюзник на Балканите. Затова на Заев беше казано да бъде в приятелски отношения с България, вече да не ни възприемат като „фашистки окупатори”, за каквито ни обяви Югославската комунистическа партия със своята пропаганда, а на нас ни беше казано да приобщим Македония...

Сама казахте, че нашите управници не защитават националните ни интереси, а чуждите, натрапват ни илюзията, че живеем добре благодарение на благоволението на Европейския съюз, на САЩ. Докога ще чуваме грохота от погубените национални интереси? Как би могъл да се появи този национално отговорен капитал, за който говорите, ако властта е обсебена от мутро-шуробаджанащината и задкулисните сделки?

Разделението при нас вече не е толкова на леви и десни. В България много трудно може да се говори за автентично дясно и за автентично ляво. Моето усещане е, че разделението вече върви по линията на това дали можем да защитаваме националните си интереси в рамките на съюз или съюзите ни пречат да взимаме прагматични и полезни решения. Очевидно е, че в рамките на каквото и да е обединение ние не сме в състояние да преследваме онова, което е полезно за нас. Всички решения за нашето бъдеще се взимат отвън и това е позорно. Не е ли същото, като след 1918 г., когато ни казват какво може и какво не, кое е наше и кое не. От друга страна, ние сме едно уморено и разединено общество и сме абсолютно безсилни да се противопоставим... Поне засега.

В романа „Грохот” казвате, че великите сили са лешояди. Все още ли трябва да бъдат възприемани по този начин? И ако продължаваме да се държим сервилно, няма ли и те на свой ред продължават да ни възприемат като мърша? 

Победителите определят на коя страна да е България след Втората световна война. Ние попадаме в зоната на влияние на Съветския съюз, и то не без участието и без съгласието на западните му съюзници. Това е истината. Който твърди обратното, просто не е в час с историята. Не ми е ясно как ще стане, но ако намерим път към някакво обединение в името на нашия интерес, тогава бихме могли да живеем по-добре. Може да звучи наивно на фона на полическите реалности у нас, но действително обединението прави силата.

Пишете, че народите са като хората – ако някой е изтощен, веднага става жертва на болестите, че „комунистическият бацил нямаше да ни захапе, ако политиците не ни бяха предали, и то в гръб”. Можем ли да кажем, че и в днешно време сме свидетели на подобни процеси, че недалновидността, некадърността на политиците разяжда отвътре държавата ни?  

Не съм сигурна, че нашите политици правят самостоятелен избор. Те иначе нямаше да управляват. Освен това не съм сигурна, че в България де факто има многопартийна система, защото всички парламентарни и извънпарламентарни сили са единодушни по отношение на това, че ние трябва да спазваме всяка директива, която ни се спусне от Брюксел и от Вашингтон. За тях това е по-важно – да се харесат на нашите така наречени външнополитически партньори вместо да защитават нашите икономически интереси. Сега, разбира се, някой ще каже: „Така говори един русофил”. Не, ще разочаровам вечните хейтъри. Нито съм член на някаква партия, нито ще стана, нито имам групичка или някакво формално или неформално кръгче. Просто трябва да умеем да защитаваме националния си интерес и пред Русия, и пред всеки, тоест да имаме държава, която достойно да заявява своята позиция пред всички велики сили, за да ни уважават. Иначе отношението към нас – и от изток, и от запад, ще бъде като към едни слуги. И държавата ни все така ще се възприема просто като територия.

Бацилът днес е същият. Не бих го нарекла комунистически, разбира се, но това – да бъдем част от един федеративен Европейски съюз, да бъдем европейци, преди да бъдем българи – е левичарско. Да бъдем равни европейци е същото като да бъдем равни в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), в Източния блок – тогава в името на пролетариата, а сега в името на пазара. Ако някой ми обясни каква е разликата... Обединен ЕС, общи правила за всички, еднакви стандарти, изповядване на едни и същи ценности – това си е ляво. Който не е съгласен с нас е против нас, който говори против федерализацията на ЕС е или патрЕот, или националист, или фашист – те не знаят разликата, или комунист.

Имаме ли въобще национална кауза, национален идеал, който бихме могли да браним напук на враговете, които застрашават националните ни интереси? 

За да изградим един ден новия си национален идеал, не трябва да мислим за другите като за врагове. С другите трябва да се договаряме, но преди това трябва да възстановим националната си чест. А иначе – ние сме най-големите си врагове. С нашето разделение, с липсата на интелектуален елит, който да не е конформистки, с липсата на много и различни гледни точки в медиите, с това, че допуснахме цели региони от България да изпаднат в невиждана бедност, с това, че има разделение между хората, с това, че допуснахме младото поколение да бяга навън, с това, че не сме единодушни по отношение на прехода например, и с тази егоистична, индивидуалистична мода, която ни завладя, която се дължи на световната либерална догма и постави пазара над всичко. Приехме пазарът да ни управлява.

А какъв е изходът от този омагьосан кръг?

Изходът е появата на истински консервативни партии, истински консервативни политици, истински десни политици, истински леви политици, обединени в името на родината си. Например цар Борис III не пуска войски на Източния фронт. Не съм сигурна дали това нямаше да се случи, ако управляваше нашият настоящ елит. Ние вечно сме с някой голям брат. Изходът е и отърсване от комплекса на сателитите.

На какво е симптом това, че през последните години се пишат и издават все повече и повече исторически романи? Само защото не сме се поучили от грешките си или има още загадки, които не са разплетени?

Не мога да го докажа, не съм правила проучване, но според мен това е инстинкт за самосъхранение. Когато искат да те обезличат, най-нормалното нещо е да посегнеш към историята, за да потърсиш отговор, да потърсиш упование. Но не идеологизираната история, защото, както знаем, нея я пишат победителите.

Как си обяснявате това, че някои автори се опитват да принизят, да опошлят събитията от историята, които би трябвало да са повод за национална годност? Наскоро се надигна вълна от недоволство срещу романа и филма „Възвишение”, заради циничния език на героите, а преди няколко години подобен скандал се разрази и заради филма на Максим Генчев – „Дякон Левски”.

Без да коментирам споменатите произведения, има тенденция, която се налага от либералния елит – да се подиграваш с идеалите, с честта на предците си, да унижаваш национални герои, да ги превръщаш в тъповати, хилещи се образи. Такива книги ще се създават, такива концепции ще се споделят от обществените медии, имам предвид БНТ например, тези гласове ще стават все повече и повече... Такава е модата на деня. Не трябва да имаш нищо национално, не трябва да имаш история, думата „родина” трябва да се забрави, ти нямаш отечество, ти си европеец. Семейството се разгражда, какво остава за твоята история.... Ти не принадлежиш към никаква идея. Единствената свобода, която притежаваш, е да вземеш кредит, с този кредит да купиш стоки и междувременно да се забавляваш... Културата на много скъпото забавление. На мен всичко това, извинете, ми прилича на адски тъпа трагикомедия. Опитват се да превърнат същността ни, живота ни в шарж.

Как гледате на тезата на писателя Александър Секулов, че незрялостта ни като нация, като общество ни прави по-податливи да се заиграваме с „играчките на историята”, без да възприемаме поуки от нея? Според него това е причината българският читател няма рефлекс към съвременните български романи.

Ние не сме незряла нация, ние сме все още унижена и – в моите очи – уморена нация. Не споделям тезата, че трябва да зачеркнем историята или че сме незрели и затова, видите ли, се „заиграваме” с историята. Исторически романи са се издавали винаги и ще се издават. Не само у нас, а и в целия свят. Ако някой англичанин издаде исторически роман, засягащ историята на Великобритания, не вярвам да има толкова безразсъдни хора, които да му се нахвърлят, че той се заиграва или пък е някакъв ужасен националист... Историята трябва да се познава. Ако ти не познаваш историята, то ти живееш ден за ден. Просто една маркетингова единица...

Но и другата крайност – героите да бъдат идеализирани, не е приемлива.

Разбира се, в този смисъл мисля, че моята книга – „Грохот”, e балансирана. Няма крайности и това е най-голямото предизвикателство пред един автор на исторически романи. Всъщност Втората световна война за нас, българите, възкресява за последен път нашата надежда, че всички българи можем да живеем в границите на едно отечество. Не мога да си представя кой човек, кой наш съвременик би имал смелостта да се изправи пред паметта на своите предци тогава и да оспори тази мечта... Или пък да ни съди. Ако някой застане срещу тази идея и той е българин, то той би бил безумец. Разбира се, тогава има българи, които са смятали, че немците ще загубят тази война. Така и стана, но ние към март 1941 г. нямаме друг избор. И тук да добавя, отворените граници на ЕС не са равностойни на това българите да живеят обединени.

В „Грохот” казвате още, че армията е отражение на държавата. Уважение заслужава само силният, а който не може да се брани, историята го зачерква. В този смисъл, каква ще е съдбата на страната ни? Представляват ли заплаха днес териториалните претенции на Ердоган например и какво би се случило с нас, ако той предприеме действия в тази посока?

Ние бихме били загубени… Няма силна държава без армия. Ето контравъпрос: В наши дни има ли силна държава без армия? Кои са държавите без армия? Тези, които са се предали, които смятат, че някой друг им е длъжен да ги брани. Не знам на кои наши съюзници можем да разчитаме, защото не мисля, че някой, освен българин, би се борил за българска кауза. Разбира се, глаголът „борил” в нашето време звучи смело. По-лошото е, че заживяваме в някакъв свят а ла „1984” на Оруел. В книгата, помните, имаше едни хора, които пренаписваха историята, изтриваха от вестниците какво се е случило в миналото. Е, нещо такова има опити да се случи и днес.  

Въпросът е, че върви едно световно, не българско изпиране на мозъци и хора с различна гледна точка почти не се допускат до медиите. Самият Ноам Чомски споделя: „Как да обясня на телевизионния зрител моята концепция за света, когато до следващите реклами остават 5 минути, нямам никакво време да си развия тезата”. Всеки глас ще бъде заглушен, всяко различно мнение няма да бъде чуто. Тези, които мислим различно, ще бъдем обявени за врагове на народа... Въпросът е колко ще издържи тази система, основаваща се на измислени ценности и обезличаване на човека в името на корпоративната печалба. А тя, системата, неминуемо ще се разпадне. Римската империя се е разпаднала след 1000 години на съществуване, разпадна се Източният блок, ще се разпадне и Европейският съюз, но малко по-бързо. Защото живеем в малко по-ускорено време, а и защото няма как здравите сили в европейските нации да позволят тяхната национална памет да бъде заличена в името на корпоративната отговорност към някакъв анонимен олигарх на върха на пирамидата. Трябва да спрем и да размислим. Няма вечни победители. Всяка система се разпада и трябва да бъдем по-отговорни към собствената си държава, памет, към хората, които идват след нас, а и към тези преди нас, разбира се. Трябва и да си възвърнем достойнството, което сме загубили.