Уен Хо Ли, физик, работещ в една от най-секретните лаборатории на САЩ, изпада в недоумение. Извикват го в лабораторията, за да му съобщят, че е необходима неговата помощ „за решаването на някакъв сложен въпрос, касаещ бойната глава W88”. Вместо обаче до лабораторията го отвеждат в стаята, където се намират детекторът на лъжата и полиграфистът Хобхуд. Агентите на ФБР свалят всичко от стените и заставят Ли да седне така зад масата, че да гледа единствено към една празна стена. В стаята е много топло и у Ли се натрапва впечатлението, че ФБР нарочно поддържа тази завишена температура. Хобхуд включва прибора и пристяга датчика на пръстите до болка. След което казва: „Мистър Ли, вие сте заподозрян в разследване по дело за изтичане на секретна информация за бойната глава W88. Имате право да запазите мълчание, защото всичко, което ще кажете...”. Ли всъщност не се страхува от поредния тест с детектор на лъжата, той е преминал такова тестване преди малко по-малко от година, но този път прочитат правата му така, сякаш е арестуван. Освен това един от сътрудниците на ФБР казва: „Вие знаете ли кои са Розенберг? Розенберг са единствените хора, които отказаха да сътрудничат на федералното правителство по дело за шпионаж. И знаете ли какво се случи с тях? Загинаха на електрическия стол”. Всичко това буквално изважда Ли от строя. Докато е включен към детектора на лъжата, му задават няколко въпроса: 1. Някога занимавали ли сте се с шпионаж против САЩ? 2. Някога предоставяли ли сте секретни данни за оръжия на лица, които не са допуснати до тази информация? 3. Някога общували ли сте с човек, който се занимава с шпионаж против САЩ? 4. Имате ли лични контакти с лице, което знаете, че се занимава с шпионаж против САЩ? В крайна сметка делото срещу Уен се проваля. То просто е едно от хилядите дела за китайски шпионаж, които ФБР разследва. Ли минава успешно детектора на лъжата. Но въпреки това е уволнен за нарушаване на режима на секретност. Първоначалното мнение на полиграфистите е, че Ли е абсолютно честен и не лъже, по-късно обаче при по-внимателно и прецизно сверяване на данните от детектора специалистите от ФБР решават, че Ли е излъгал, че не шпионира за Китай.
В хода на разследването става ясно, че от изследователския център на лабораторията безследно са изчезнали два диска с извънредно секретна и важна информация за това как работят американските ядрени бойни глави, както и програми за анализ на резултатите от ядрените изпитания.
И ако по-рано САЩ охотно привличаха китайци на работа в научно-техническата сфера, то сега във всеки китаец виждат агент на китайското разузнаване. ЦРУ дори обвинява Китай в кражба на информация, свързана с американското ядрено оръжие. В Конгреса на САЩ, както и в Белия дом, е представен доклад, в който се твърди, че китайците са получили данни за няколко бойни глави включително на миниатюрната версия, използвана в ракетата Trident-2. А Клинтън дори изказа подозрение, че Китай вече е разгадал тайната на неутронната бомба. В действителност шпионската дейност на Китай в Америка е една от най-активните. До средата на 90-те години китайците отстъпваха на американците почти с цяло поколение в технологиите, напоследък обаче ситуацията рязко се е променила. По данни на ФБР почти всички частни китайски компании в САЩ практически работят за китайските служби за сигурност. Самите компании притежават собствени разузнавателни структури. От друга страна, Китай много успешно внедрява агенти в редиците на американските компании от военната промишленост, във военните бази и националните лаборатории, свързани с изследвания, иновации и високи технологии. Китай използва предимствата на отворената икономическа система на САЩ, за да ускорява своята техническа модернизация и да намалява дистанцията със САЩ по отношение на американското военно превъзходство. Преди време в Америка се разрази поредният шпионски скандал, в който е замесен Китай. Спецификата на този случай е свързана с това, че в центъра на скандала се оказа китайската правозащитничка Гао Жан. Тя многократно се изказва публично срещу комунистическия режим в Китай и няколко пъти е задържана от китайските специални служби. През 2001 г. Гао Жан е арестувана по обвинение, че работи в полза на Тайван. В отговор на това в САЩ се разгръща мощна кампания за защита на Гао Жан и дори президентът Джордж Буш лично се обръща с молба към китайците да освободят борещата се за свобода и демокрация Гао Жан. Китайците се съгласяват да пуснат затворничката и я екстрадират от страната. Но по-късно се оказва, че Гао Жан е дълбоко законспирирана китайска разузнавачка и много дълго време успешно е работила за китайското военно разузнаване. Нейният арест за шпионаж в полза на Тайван всъщност е бил една акция по прикритие. За да отговори на заплахата от мощния китайски шпионаж, ФБР увеличава своя щат със стотици сътрудници, работещи по китайско направление. Значително се е усилил и контролът върху учените от страните, включени в т.нар. чувствителен списък. Този списък включва седем държави, които САЩ считат за терористични, и още 18 други, които не се публикуват. Учените са длъжни да носят червен опознавателен жетон с наименованието на държавата си, за да могат специалните агенти на ФБР лесно да ги засичат в районите и помещенията със секретен достъп. Министерството на енергетика на САЩ предупреждава, че почти половината от чуждестранните учени, работещи в САЩ, са или професионални шпиони, или впоследствие са принудени да се занимават с шпионаж под натиска на техните държави. В момента в университетите на САЩ учат над 150 хиляди китайски студенти. А китайското общество е мрежово по своята същност. Това най-точно се изразява с фразата: „Китай не е ограден от държавни граници. Китай е там, където живеят китайци”.
През 2004 г. в Китай се появява писание, наречено „Бяла книга за отбраната на Китай”. В нея за първи път се излагат тезиси, свързани със сигурността на китайската държава и с възможните заплахи. Споделени са няколко фактора, които застрашават Китай: тайванският проблем, технологичното изоставане във военната сфера, глобализацията и противоречията между концепциите за еднополярен и многополярен свят. От „Бялата книга” става напълно ясно, че Китай изобщо не се заблуждава, че милиардното му население и нарастващата му икономическа мощ ще го „спасят” от агресия на външния хегемониален фактор. Тъкмо напротив. Китайците са убедени, че спешно се нуждаят от създаване на съвременна система за отбрана, от модернизиране и увеличаване на военната мощ. Китай не приема комплексния диктат на САЩ под формата на глобален монопол в политиката, получил шокиращото за всеки образован ум наименование „еднополярен свят”. За да се унищожи този американски пълномащабен диктат, трябва да възникнат „нови центрове на сила”. Америка много добре осъзнава тази заплаха и потиска подобни възможности още при появата на първите симптоми. Именно този факт стои в основата на т.нар. Нова Студена война с Русия. Интересен пример относно доктрината на САЩ представлява и прословутото „презареждане” на руско-американските отношения, за което много шумно се говореше в САЩ около 2009 г. По онова време Пекин изключително внимателно следи опита за сближаване между Вашингтон и Москва, тъй като основателно подозира, че тъкмо възходът на Китай е причината за това Америка да „презарежда” отношенията си с руснаците. Си Дзинпин, тогава все още вицепрезидент на Китай, в изявление пред медиите апелира за създаване на китайско-руски стратегически алианс. Въпросното „презареждане” всъщност се свежда до ултимативно искане, отправено от САЩ еднопосочно към Русия да прекрати сближаващите се отношения с Китай и да прекъсне всякакви планове или реални действия за стратегическо партньорство. И както сочат фактите, когато руските ръководители изразяват недоумение от подобно изискване и изобщо от такава безпардонна постановка на въпроса, когато настояват американците да обосноват причините за налагането на подобни условия, САЩ смъртно се обиждат и възприемат несъгласието на Русия като силно враждебна крачка за двустранните отношения. Този интересен нюанс предшества последвалия Майдан в Украйна, внезапната черна кампания срещу Путин и обтягането на отношенията с Русия до крайност. Публичната мощна дискредитация на Русия цели да скъса възможността за сътрудничество на руснаците с останалия свят, насред който, разбира се, е и Китай. Европа непрозорливо и глуповато се поддаде на активното мероприятие, но Китай – не. Напротив, украинската операция, както и започналата война в Сирия, затвърждават спешната необходимост от стегнат съюз между Русия и Китай. Поначало подобен съюз би бил съкрушителен за САЩ, ако прерасне във времето във военноотбранителен и икономически блок. Русия има значителни запаси от суровини, а Китай – колосално количество работна сила. Затова и ключовото направление на американската стратегия в Азия е изолацията на Китай от Русия. През 90-те години американската „работа” по тази тема донякъде успяваше да парализира мислещите структури в Русия. Още повече, че на руска територия се бяха настанили неизброимо количество американски неправителствени организации, които решаваха сериозно задачите на отвъдатлантическия фактор. Така през 1997 г. на една конференция на Тристранната комисия в Португалия Егор Гайдар, легитимният поддръжник на проамериканската линия в Русия и идеологът на икономическата реформа, прави заявление пред американските генерали и дипломати за „спешна необходимост да се въведе патрулиране на американски подводници и кораби в Далечния изток за защита на Руската федерация от готвещата се китайска агресия”. Гайдар има предвид силното увеличаване на китайското население по руско-китайската граница и присъствието на китайци в Далечния изток. Поначало Китай използва разселването на населението си като част от комплексната си военна стратегия. А също така и поради чисто прагматични причини. По оценки на експертите пределното нарастване на населението на територията на съвременен Китай, тоест максималното количество хора, които могат да живеят там, без да настъпи екологична катастрофа, е 1,8 милиарда души. Официалната статистика за населението на Китай е 1,36 милиарда души, но никой не знае неофициалната. Дори при ограничителната политика на раждаемост населението на Китай нараства минимум със 7 милиона души на година. Тоест китайската държава се намира опасно близо до критичния допустим праг за брой на гражданите, обитаващи държавата, което кара ръководството да предприема всякакви експанзионистични действия за неофициално разселване по целия свят. Включително и в Русия. Освен за демографско разтоварване Китай използва своите общности зад граница като потенциални клетки, които могат да бъдат активирани във всеки един момент при сигнал от държавата майка.
Има и нещо друго, въпреки че е недопустимо подобни неща да бъдат изписвани, Китай е абсолютно наясно и с някои странни заплахи, които могат да се появят внезапно на изток, по азиатските територии. Някоя невъобразима нова и бързопротичаща пневмония, особен грип (кокоши, свински, динозавърски и пр.) или друго чудо на биотехнологиите, което за разлика от познатите досега болести може внезапно да порази огромен брой китайци. Не е хубаво да се затъва в конспирации, но населението на Африка все не може да се измъкне от нищетата, социалния хаос и нашествието на болести – от СПИН до Ебола. Всички помощи потъват в нищото. Няколкото страни в Африка, които се държаха стабилно преди години и можеха да въведат и разширят стабилността в региона, бяха умишлено тотално ликвидирани. В някой умен сценарий за фантастичен холивудски филм процесът в Африка би могъл да се нарече биологична утилизация. Не бива да се подценяват възможностите на доминантния фактор (както в света, така и конкретно в биотехнологичната сфера) да вземе някакво крайно решение, ако ножът опре до кокала и болката от смаляването стане голяма. Безспорно Китай е напълно наясно с неизговоримите и „немислимите” заплахи.
След края на Студената война и победата на „свободния свят” над „империята на злото” се установи пълна доминация на моралната „правилност” на САЩ. Почти четвърт век никой не смееше да изрази каквито и да са съмнения в ходовете на Америка, камо ли пък да ги определи като „военна агресия” или „грешна стратегия”. На никого дори не му минаваше през ума да протестира срещу новите хазяи на света. Нормално, не беше логично да се протестира срещу носителите на „доброто” и „свободата”. Пък и САЩ увеличаваха своята имперска захватка постепенно, девалвираха бавно своя авторитет на „носители на истината”, докато се стигна до пълния абсурд – хората да виждат действията им, но да не вярват на действителността. Поредните две войни в Сирия и Либия обаче преляха чашата на безсъзнателната поносимост и съзнанието на излъгания свят започна малко по малко да се завръща. В слепотата се появиха единични проблясъци. Някои държави въведоха корекции в геополитическите си стратегии. Китай е една от тях. В момента Китай донякъде играе ролята на сдържаща сила спрямо политическата всепозволеност на САЩ. В културата на Китай обаче няма директност. Вместо това има мащабни заобиколни планове. Американските експерти знаят това, но хегемониалната самоувереност на САЩ ги кара да пренебрегват и недооценяват тази разлика, когато изчисляват прогнозите за политическите ходове и стратегии на Китай. При сблъсъка с Китай формалната логика не работи. За да се „победи” Китай или поне да се постигне политическа равнопоставеност в бъдеще, е необходимо да се използват извънлогични форми на мишление, нетривиален политически подход. Това могат да направят британците, но не и американците. Англичаните винаги са били изключителни играчи и блестящи комбинатори в международната политика. И дори настоящият Брекзит подчертава тяхната способност за интелигентна ориентация пред заплахите и новите възможности. Поначало единствено стратегическият съюз на няколко държави с Китай би могъл да прекрати доминацията на САЩ на планетата. Китайците въпреки древното си самочувствие, че са центърът на света, към този момент добре осъзнават, че сами не биха могли да спечелят надмощие над САЩ, ако не си подсигурят подкрепата на някои високотехнологични нации. Така че стратегическият съюз е неизбежен. Единственият проблем е, че всяка една държава, дори Русия, участвайки в такъв алианс, трябва непрекъснато да проверява дали като близък съюзник не се е преместила, незабелязано и за нея самата, от масата в чинията на своите партньори. Напоследък отношенията между Русия и Китай са изключително добри, но Русия не би трябвало да е напълно спокойна, граничейки със страна, с която е имала множество териториални спорове, чието население е 9 пъти по-голямо от руското, а икономиката – 4 пъти. Безграничният глад за ресурси на Китай увеличава тежестта му в световен план, заплашва позициите на Русия в Централна Азия и е възможно източните руски региони постепенно да се превърнат в заложник на китайския пазар. В този смисъл политиката на Русия в районите на изток от Байкал трябва да е много внимателно обмислена. Осем милиона руснаци, живеещи на изток от Байкал, противостоят на 130 милиона китайци от четирите североизточни провинции на Китай, на 125 милиона японци и 75 милиона корейци на юг и север. Това е Североизточна Азия. Докато Русия тепърва се опитва да се завърне като фактор в региона, то САЩ са сериозен играч там още от края на Втората световна война. Както казва Хилъри Клинтън: „Изгодите от икономическия ръст в икономиките на Азия са ключов елемент от стратегическите задачи на САЩ. Отворените пазари на азиатските страни предоставят безпрецедентни възможности за Америка...”. В същото време САЩ вече открито обсъждат политиката за сдържане на Китай и укрепват военностратегическите си контакти със съседите на китайската държава. Най-вече се опитват да повишат милитаризацията на Япония (досега умишлено потискана след Втората световна война) като базисен традиционен враг на китайците. До този момент всички заявления на Китай са за стремеж към многополярност и взаимноизгодно съжителство. Но когато Китай се окаже най-могъщата държава? Вероятно ще промени нагласите си. Все още изпитваме на гърба си в действителност една такава промяна, САЩ се превърнаха от пазители на справедливостта и свободата в точно обратното – арогантни агресори, разпалващи войни. В този смисъл не можем да предвидим политическите болести на един бъдещ доминиращ света Китай. Но китайската политика е такава, че може да се изобрази с фразата на Сталин, отправена към Аверил Хариман, дипломат и политик, близък помощник на Рузвелт, често изпълняващ важни негови поръчения: „Какие китайские комунисты? Там какие-то националисты сидят!”.
Всеизвестно е, че Китай се явява много стар и основен съперник на Русия в Азия. Но поради необходимостта да се изправят пред американската хегемония двете държави са готови за сътрудничество. Русия се обръща към Китай за инвестиции, а в отговор Пекин опитва да договори по-ниски цени за енергопродукти и опции за съвременно оръжие. Някои анализатори обаче предупреждават, че Русия ще започне да трупа зависимости от Китай, което ще укрепи китайската доминация в Тихия океан и ще ускори икономическия упадък на самата Русия. Китай е несантиментална държава и изключително прагматична. До този момент Русия винаги е продавала оръжие на Китай, но никога не най-добрите си военни системи. Освен това Русия винаги много внимателно е контролирала китайските инвестиции на руска територия. В момента обаче ограниченията за китайците са доста разхлабени, макар че отново Китай няма право да инвестира в добива на злато, метали от платинената група, диаманти и високите технологии. Но Русия направи през последните години безпрецедентни отстъпки в областта на енергийното сътрудничество. „Роснефт” предложи на Пекин 10% дял в разработването на огромното нефтено находище „Ванкор” в Източен Сибир. Русия подписа и 30-годишен договор за експорт на газ в Китай по източния маршрут, като общата стойност на договора превишава 400 милиарда долара. Този проект според Владимир Путин е един от най-значимите в света. Започна строителството на тръбопровода „Силата на Сибир”, който Русия разчита да завърши и въведе в експлоатация през 2018 г. Общите енергийни проекти между Русия и Китай сами по себе си представляват тежък удар по интересите на САЩ, които неминуемо са свързани и с необятния китайски пазар във всички възможни сфери. Но у американците остава неприятен вкус преди всичко от това, че партньорът на Китай е омразната Русия, на която са й наложени санкции, за да изпитва затруднения и отново да изостане икономически (което пък ще бъде предпоставка не само за сваляне на настоящата власт, но и за смяна на настоящия модел, в който чуждите компании имат малко участие). Номерът със санкциите като инструмент за натиск САЩ отдавна го играят с доста страни – Куба, Иран, Венецуела, Сърбия, сега Русия и др. Оказва се обаче, че почти навсякъде санкциите не работят. Вярно е, че създават икономически затруднения, но освен това още повече задълбочават негативното отношение към Вашингтон. Китай избра да подпомогне Русия по време на санкциите, като, естествено, използва нуждата на Москва за пазари и изтъргува най-добрите възможни цени за суровини. В никакъв случай Китай няма да спре дотук. Пекин вече има стратегически планове за модернизиране на армията си и единствената страна, която може да помогне в някои конкретни сектори на военната промишленост, това е Русия. В момента руската държава демонстрира смекчаване на традиционната й сдържаност по отношение на Китай в областта на военната високотехнологична продукция. Всъщност Китай има много по-далечна и значима цел, отколкото е просто алтруистичната нагласа за помощ по съседски на руската държава. Покрай тревогата около Майдана в Украйна министърът на отбраната на Русия Сергей Шойгу и китайското ръководство споделиха на обща среща своята загриженост за спонсорираните от САЩ „цветни революции” и определиха тази технология като заплаха за националната сигурност на двете държави. Китай разбира опасенията на Русия. Но основно се притеснява от увеличаващото се присъствие на САЩ в Азиатско-тихоокеанския регион. Вероятно двете държави, които категорично избягват съюз помежду си, все пак ще стигнат до някаква ос на взаимодействие в областта на сигурността в Азия. Движението на Китай в посока Русия все още е само загатнато, то е много деликатно, почти само търговско, засега необвързващо. Много анализатори твърдят, че Китай не може да си позволи да изрази подкрепа за Русия срещу САЩ поради „ефекта Уолмарт”, тоест поради обема на американско-китайските икономически отношения. Но въпреки това по време на най-острия момент от кризата със санкциите Китай предостави на Русия достъп до кредити, демонстрира близост, която извади Русия от изолацията, и дори проведе мащабни военни учения с морски и наземни операции и обединени военни щабове. В този смисъл Пекин наистина направи много. Но жестовете на Китай са внимателна инвестиция в бъдещето. Путин често се опитва да подскаже на западните лидери, че движат империята директно към стената. Но невиждането и нечуването продължават. И именно за този момент се подготвя Китай. Предстои фундаментално изменение на международната сцена. И Китай има нужда от оръжия. Както казваше Джордж Буш: „Китай е съперник, а не стратегически партньор. И ние трябва да се отнасяме към него без зла воля, но и без илюзии”.
Едно от противоречията между САЩ и Китай е курсът на юана, който китайците държат доста занижен. Това е изключително благоприятно за китайските стоки на американския пазар, но силно намалява конкурентоспособността на американските стоки на китайския пазар. Още преди десетина години в отговор на нарастващите обвинения в изкуствена девалвация на националната си валута китайските власти за първи път бяха принудени да покачат малко курса на юана спрямо американския долар. Взаимната обвързаност на САЩ и Китай е неприлично голяма. Китай е най-големият кредитор на американската държава, собственик на облигации и други ценни книжа, пуснати от САЩ, на обща стойност повече от 1,2 трилиона долара. А САЩ са третият по значимост инвеститор в Китай. Според стария любител на Китай Кисинджър от характера на отношенията между САЩ и Китай ще зависи глобалният световен ред в бъдеще. Кисинджър предлага на американските политически лидери да строят отношенията си с Пекин на основата на „чувството за обща съдба”. Тоест нещо подобно, каквото е било усещането за страните след Втората световна война, когато са се обединили в атлантическия съюз. Само че Китай много добре схваща, че отношението на САЩ е изключително двойствено – уж се стремят към партньорство, а непрекъснато се опитват да предизвикат дестабилизацията на Китай и да сдържат китайската военна мощ. В момента американско-китайските отношения са доста обтегнати, най-малкото защото Китай непрекъснато се въоръжава, има претенции в Източнокитайско море и Арктика и поддържа неприятни за САЩ контакти с Русия. Опитвайки да съблазнят Китай, американците предложиха на Пекин формат за разделяне на света G-2, тоест САЩ и Китай да се срещат и да решават как да се управлява светът. Китай отхвърли офертата. По отношение на китайския юан Народната банка на Китай осъществява само оперативно управление на курса, а стратегическите решения се вземат от институт, който е непазарен – т.нар. Валутна комисия към Централния комитет на партията. Това само напомня за непазарния характер на китайската икономика, който има и недостатъци, и предимства. Въпросната Валутна комисия се опира в своите решения на „валутен комитет”, в който влизат представители на всички органи на държавното управление, имащи отношение към валутния пазар, включително и на най-големите държавни банки и корпорации (например CITIC Group, държавна корпорация, занимаваща се с покупка и продажба на чуждестранни активи). В този комитет влизат и представители на най-големите частни китайски банки, действащи в специалните територии на Китай или извън неговите предели, като Хонконг, Макао, Сингапур, Тайван и дори в Австралия. Специалистите твърдят, че официалните заявления на китайските власти за пълна конвертируемост на юана имат единствено политически характер. Тези заявления се правят с цел да се успокои Западът и да му се създаде илюзията за интеграцията на Китай на световния пазар при условията, създадени от западния модел. Всъщност още през 90-те години представителите на МВФ се опитват да наложат на Китай самоубийствени либерални рецепти, които да гарантират пълно унищожаване на възможностите за развитие. Експертите от МВФ обаче помнят, че китайците ги посрещат изключително разкошно, с много хвалебствия и трепети, щателно изучават предоставените съвети, кимат одобрително с глави и с добронамерени усмивки, след което правят точно обратното. Китайските ръководители ползват маскираща позитивна риторика, а после рязко игнорират всички съвети, разрушителни за Китай. Този стил на взаимодействие се проявява и във валутната сфера. Независимо от цялата мощ на своята икономика Китай не желае все още да направи юана напълно конвертируем. Макар че през 2010 г. обеща да направи това през изминалата 2015 г. Причината е, че Китай добре разбира, че подобна крачка ще отслаби контрола на държавата върху курсообразуването и ще го направи заложник основно на външни спекуланти, но с времето и на вътрешни. В момента юанът е конвертируем само по текущи операции. Всъщност Китай си е поставил за задача да създаде собствен сегмент от глобалния пазар, който да се развива по китайските, а не по западните правила. И чак след това Китай има намерение да преобразува глобалния пазар. Тоест китайците действат с познатата формула на малки, бавни крачки, която използваха при създаването на икономическите зони със специален статут, както и при падането на комунизма, когато опитаха плавно да преминат към някаква смесена форма на икономика – с държавно регулиране и частен сектор. И в двата случая Китай успя, подсигурявайки си в периодите на промяна една абсолютна защитеност. Затова може да се предполага, че поредният план на Китай за успешен възход също ще доведе до успех. Бавното движение дава възможност на субекта (Китай) да се наглася внимателно към глобалната среда, която той едновременно с това изменя. Така няма опасност от грешки, защото бавността многократно потвърждава резултатите, преди да се предприеме следващата малка крачка. Силата на Китай е в майсторския бавен ход, който му позволява да се изменя изключително разумно и без рискове. Това е стратегия. Поради тази причина Китай все още не желае пълна конвертируемост на юана, тъй като тогава китайската валута няма да е защитена от спекулативни атаки и икономиката на Китай ще бъде сериозно уязвима за удари. Китайската държава натрупа колосални валутни резерви, около 3,6 трилиона долара. Китайското ръководство се опитваше да придобие от САЩ гаранции срещу обезценяването на доларовите активи и след като не успя, прекрати трупането на такива и намали даже вложенията в държавни ценни книжа. Китай успешно се съпротивлява все още срещу евентуални финансови удари. Японският бурен ръст през 70-те години беше убит под натиска на САЩ за ревалвация на йената. Това, както и сериозните банкови регулации, доведе до изпадането на японската икономика в дълбока и продължителна депресия.
Преди няколко години изследователската корпорация RAND, която е известна с близостта си с военните и разузнавателните кръгове в САЩ, направи оценка на мощта на държавите в света. Анализът е по три признака: наличие на ресурси и възможности, колко успешно държавата използва тези ресурси при вътрешното управление и до каква степен държавата умее да използва своите възможности на международната сцена. И ако съвкупната мощ на всички държави е 100%, то RAND счита, че САЩ имат най-голям 20% дял, а на Европейския съюз се падат 14%. Забележително е, че Китай също се оценява с 14%. RAND нарежда Русия, Бразилия и Южна Корея на една линия с 2% дял. Япония има 3%, а Индия – 9%. Ако приемем, че относно занижените стойности на Русия може да има известна пропаганда, то възможностите на Китай въпреки тихата война на Америка с китайската заплаха са оценени наравно с ЕС, което е доста вълнуващо. Не става дума за военна мощ, а за мениджмънт на ресурсите в полза на политиката на държавата. Според RAND през последните две години САЩ трябва да са достигнали пика на своята мощ, след което ще започне процес на намаляване, ЕС също ще изгуби част от своята номинална мощ, а единствените страни, които ще се усилват, са Китай и Индия. Един от стратегическите удари, които Китай има намерение да нанесе на САЩ, е концепцията за „Икономически пояс на новия Път на коприната”. Мегапроектът представлява предложение за нов модел на икономическо сътрудничество. За целта китайците са се заели да конструират множество вътрешни транспортни пътища в Евразия на основата и на сътрудничеството с Русия, които биха могли да бъдат алтернатива на морските пътища, контролирани от САЩ. Китай де факто противопоставя на американската хегемония нещо като сухопътна глобализация. Разбира се, това е все още един проект, който се изгражда. Но не бива да се подценява неговото разгръщане като форма за обезпечаване на бъдещото китайско могъщество. В момента САЩ са в позата на всеобхващаща морска империя от типа на Британската империя. Обаче ако Китай успее да превърне Евразия в икономически самодостатъчен материк, това ще допринесе за по-лесното привеждане на Америка в изолация. Някои анализатори твърдят, че финансово-иновационната цивилизация, култивирана от САЩ, вече не е способна на самодостатъчност, както това е било в началото на индустриализацията. За разлика от произвеждащия Китай евентуалното изтласкване на Америка в нейните държавни граници би довело до абсолютния крах на тази държава. В пълно съответствие с класическата схема за залязваща империя.
Тъй като официално Америка не може да се противопоставя на икономическите проекти на Китай, който бавно и последователно гради условията за своята бъдеща доминация, ходовете на САЩ отново са „скрити”. И отново са в познатите схеми за финансиране на сепаратизъм на етно- и религиозна основа. Китай е труден за проникване, там е почти невъзможно „свободни” американски неправителствени организации да организират своята дейност, за да подготвят революция в стил Арабска пролет, украински Майдан, турския парк „Гези” и пр. Опитът да се разпадне системата чрез създаване на „демократични” организации и формиране на агентура за влияние във висшите държавни и партийни органи се проваля напълно. Единственото слабо звено в китайската държава са Синдзян-Уйгурският автономен район и Тибет. Американците дълго работиха по Тибет преди години и кой знае какво не постигнаха. Синдзян обаче, наричан от местните сепаратисти Източен Туркестан, е друга работа. Първо, на територията на района има огромни запаси от нефт, сравними само с нефтените полета в Саудитска Арабия. Районът е богат и на милиони кубически метри газ. Обемът на газа представлява четвърт от общокитайските запаси на газ. Намират се още въглища, както и редица редки метали. Но основната точка, която събира погледа на американските анализатори, е, че Източен Туркестан е основен възел, може дори да се каже ключ към случването на проекта „Икономически пояс на новия Път на коприната”. Именно през тази територия, която е разположена в северозападната част на Китай, минава супермагистралата Шанхай– Франкфурт на Майн, както и железопътна линия до германския град Дуйсбург. В Синдзян китайското правителство инвестира колосални суми от вида на 2 трилиона юана, построени са шест летища, много магистрали и железопътни линии, а Брутният вътрешен продукт на региона превишава средния процент за Китай. Държавата се опитва всячески да спечели лоялността на местното население, т.нар. уйгури. За съжаление всички ходове нямат особен ефект спрямо сепаратистките настроения, основно защото те са финансирани от външен фактор. Но имат значение и историческите нагласи. Истината е, че откакто Източен Туркестан е присъединен към Китай, уйгурите са въставали повече от 400 пъти. Шанс за собствена държавност се появява през 1944 г., когато уйгурите се „освобождават” от опеката на Китай и наистина успяват да създадат Източнотуркестанска република. За съжаление „свободата” се отлага, тъй като лидерите на републиката загиват в самолетна катастрофа по време на полет за СССР. Счита се, че катастрофата е оперативно мероприятие на съветските комунистически служби, тъй като към онзи момент СССР има интерес от единен комунистически Китай и не желае да допуска разцепление. По-късно след разпадането на съветската система Китай също е подбутнат за кадифена революция. През 1990 г. избухва въстание, уйгурите обезоръжават полицията и обявяват джихад. Въстанието обаче е жестоко удавено в кръв от китайските сили за сигурност, а повече от шест хиляди човека се оказват зад решетките. Постепенно се преминава към партизанска и терористична война с китайските власти. През 2007 година Конгресът на САЩ приема с пълно единодушие резолюция в подкрепа на конструираното „Движение за национално самоопределение на уйгурския народ” и препоръчва на китайското правителство да промени политиката си в този регион. За целта е измислен и Всемирен уйгурски конгрес с лидер, който живее в САЩ, а на място са изобретени „борци за свобода”. Естествено, американските фондове за „разпространяване на демокрацията” веднага се задействат и машината заработва. Парите стигат за конгреси, сбиране на делегати, печатна продукция и филиали на работния щаб на движението във Великобритания, Турция, Австралия, Швеция, Канада и др. Тъй като уйгурите са тюркски народ и изповядват сунитски ислям, основен играч става Турция, чиито спецслужби подсигуряват канали за връзки на сепаратистите с останалия свят, снабдяват ги с фалшиви паспорти и подкрепят дейността им. Саудитска Арабия от своя страна изпраща емисари и се грижи за религиозната ескалация на местния конфликт. Религията е най-доброто възможно гориво за сепаратизма. Уйгурите в Синдзян са около 10 милиона, което на фона на милиард и 300 милиона китайци е нищо, но пък са компактно събрани в Източен Туркестан и правят проблемен района. Задействат се и типичните мюсюлмански благотворителни фондове, които идват основно от Саудитска Арабия и са насочени към обучение на уйгурите в религиозен екстремизъм. Отново има комбинация от цели и няколко външни фактора – САЩ, Саудитска Арабия и Турция. Всеки от играчите решава собствени интереси, но целта е една – откъсване на района и дестабилизация. Антиправителствените групи се роят още от началото на 90-те: Ислямско движение за Източен Туркестан, Организация за освобождение на Източен Туркестан, Организация за уйгурско освобождение и пр. Асоциацията за източнотуркестанско образование и солидарност например е локализирана в Турция, одобрява убийствата в Източен Туркестан, а също така изпраща уйгури на мисии в Сирия по време на войната между терористите и правителствените сили на Асад. На фона на общите радостни брътвежи за „демокрация” и „свобода” отново се разгръща обаче един тежък подземен свят на убийства и насилие. Без съмнение, ако няма насилие, не би имало никакъв смисъл от цялото уйгурско движение. Поради това уйгурските сепаратисти са измислили ударни групи, които рекетират уйгурските бизнесмени с „налог за джихад”, с което си осигуряват допълнително финансиране за бунтовната си дейност, и отделно тормозят до смърт, отвличат и убиват всеки влиятелен уйгур, който си сътрудничи с китайските власти. По тази причина на 30 юли 2014 г. трима уйгури екстремисти убиват жестоко Джума Тахир, имам на най-голямата джамия в Китай „Ид Ках” (която съществува от 600 години), пред погледите на молещите се. Към момента на смъртта си Джума е на 74 години и е зам.-председател на Ислямската асоциация на Китай. Имамът често е осъждал публично уйгурските сепаратисти. И явно убийството му е извършено за назидание и за да държи в страх уйгурската общност. Това се потвърждава и от факта, че Дилхат Рахит, говорител на Световния уйгурски конгрес, не осъжда убийството на имама и дори се опитва да вмени вина на китайските власти, които „поощряват” екстремизма в региона с репресиите си. Джума Тахир е насърчавал умерените и традиционни уйгурски ислямски практики, отхвърляйки строгите ислямски практики, които все по-настоятелно се въвеждат в региона, с изцяло забулено лице и пр. Тези строги практики са важни за екстремистите, тъй като сами по себе си представляват своеобразен естетически, културен и чисто човешки сепаратизъм – отделяне на битово ниво. Самите убеждения и мисли по-лесно се радикализират срещу другите, ако има обособена различност в областта на знаците – храна, дрехи, поведение и др. Всъщност в различните райони на Китай мюсюлманите се третират много различно по отношение на религиозната свобода. Най-големи са ограниченията за уйгурите поради това, че в Синдзян религията се използва за подклаждане на сепаратизъм и дейности против властта, регионът е обрамчен с подземни терористични клетки. Но има и други райони в Китай, където мюсюлманите имат изключителни свободи. Включително дори да нарушават закона, който забранява децата да бъдат подлагани на религиозно обучение. Много бедни младежи от южната част на Синдзян, необразовани, безработни и живеещи при по-трудни условия, се поддават на вербуване от екстремистите. Така те намират смисъл, кауза и препитание. Схемата е абсолютно същата, както при терористите от Близкия изток. Като цяло обаче китайските власти се опитват да контролират ситуацията в Синдзян и все повече успяват в разбиването на терористичните мрежи. Използват класическия подход. Китайските служби привличат на работа лоялни уйгури, след което ги инфилтрират в редиците на борците за освобождение на Източен Туркестан. Властта в Китай прави всичко възможно да предотврати джихадистки пожар, но за съжаление усилията на външните фактори за дестабилизация на региона са огромни. Не е известно колко уйгури воюват в момента в редиците на „Ислямска държава”, но преди време нароченият за „халиф” Абу Бакр ал-Багдади призова за освобождение на Източен Туркестан от китайците. За това призовава и Ал-Кайда. Всички тези детайли само потвърждават инструментализацията на радикалния ислям и използването на конкретния управляем обект „Ислямска държава” или пък Ал-Кайда за оправдание на много операции по света, които иначе имат тъмен произход. Proxy war. И ако днес все още много страни не смеят да изговорят истината, то ще дойде ден, когато истината ще се стовари като гръм върху битието ни. Защото Бог не е в силата, а в истината.