САЩ искат да спрат „Южен поток” заради вечната си антируска битка, но това е за сметка на ЕС и най-вече на България. Какви компенсации ни предлага Вашингтон, в случай че Украйна прекрати транзита на газ за Европа? Никакви, тъй като приказките за доставки на втечнен шистов газ от Америка за Европа са толкова реални, колкото и откриването на Елдорадо.

През последния четвърт век България се превърна в синоним на провалени мегапроекти в Европа. Докато останалите страни пробиваха тунели под Алпите и Босфора, строяха огромни мостове и редяха тръба след тръба на газопроводи по дъното на морето и на нефтопроводи през сушата, ние прегръщахме проект след проект, водехме вътрешнопартийни борби „за” или „против” тях и тичахме да ги защитаваме от форум на форум в чужбина. АЕЦ „Белене”, руско-гръцкият байпас на Босфора – нефтопроводът „Бургас–Александруполис”, неговият американски конкурент – проектът АМБО за изграждане на трансбалкански петролопровод „Бургас–Вльора”, газопроводът „Набуко”... И нищо! Всичките ни политически усилия и финансови жертви, похарчените милиарди останаха ялови като националната ни мечта за обединение. Защо?

Нека изоставим емоциите, национални и исторически, за да поразсъждаваме логически. Да забравим „Бургас–Александруполис”, АМБО и натикания в дебрите на юридическата джунгла проект „Белене” и да анализираме само проекта за газопровода „Южен поток”. Нужен ли ни е той? Ако човек следи темата, ще се хване за главата от противоречиви тези. Такива, които се люшкат от „Южен поток” е необходим на България” до „това е политически проект на Москва, поддържан само от рубладжиите у нас”. Или от „проектът ще гарантира доставките на природен газ и ще осигури работа на 100 фирми и над 5000 българи” до „страната ни ще вземе милиардни заеми, които ще изплаща десетилетия наред чрез транзитните такси, така че от „Южен поток” ще печели само „Газпром”. На коя да повярваме? Преди да приемем някоя от тях, трябва да си отговорим на няколко въпроса. Първият от които е: чия идея е „Южен поток”? Проектът „Южен поток” е рожба на руско-украинските конфликти през последното десетилетие. Единствената му цел е да заобиколи несговорчивата Украйна, за да гарантира стабилност на доставките на синьо гориво за няколко държави в Южна и Централна Европа. Това беше признато и от самия Владимир Путин преди около три години (тогава в качеството му на руски премиер), който буквално заяви, че бъдещето на проекта зависи единствено от Украйна. Ако Киев се договори с „Газпром”, първо, безпрепятствено да пропуска договорените със западните партньори количества газ и, второ, за контрол върху транзитните си газопроводи, то проектът „Южен поток” напълно ще загуби смисъла си. Причината е, че рехабилитацията, модернизацията и дори разширяването на цялата транзитна газопреносна система на Украйна ще излязат много по-евтино от прекалено скъпия „Южен поток”. Затова бъдещето на „Южен поток” никога не бива да се разглежда отделно от развитието на политическата ситуация в Украйна. Абсолютно същата беше причината и за изграждането на два други газопровода – „Син поток”, който заобиколи Украйна от изток, за да гарантира доставките за голям пазар като Турция, и „Северен поток”, който осигурява газ през Балтийско море за Германия. „Не бих искал моята страна да бъде третирана като виновна за това, което става сега с „Южен поток”, защото всъщност идеята за проекта се появи много по-рано – това заяви неотдавна в интервю за БНР извънредният и пълномощен посланик на Украйна в София Н.Пр. Микола Балтажи. – За нас проектът „Южен поток” еднозначно противоречи на националните интереси на Украйна. Точно поради това се обърнахме към Европейската комисия той да бъде спрян. Ние много се съмняваме, че проектът ще „играе” по европейските правила и че ще съдейства за повишаване на енергийната сигурност в Европа. „Южен поток” само ще засили позициите на „Газпром” на Стария континент. Газът и енергийната сигурност са много тънки неща. А ние – новият президент и новото украинско правителство, искаме да бъдем част от енергийната сигурност на Европа и да играем по европейските правила” – обясни Микола Балтажи. И какво излиза? Че по признанията и на Москва, и на Киев „Южен поток” си е чисто геополитически проект без сериозна икономическа логика. Това е основната теза, която винаги се изтъква от многобройните му противници. Точно така е, само че с добавка на едно голямо „но”. Нека видим от какви позиции подхождат спрямо проекта Москва и Киев. Целта на Русия и нейния „Газпром” е пределно ясна – да гарантира непрекъсваемост на доставките на договорените количества синьо гориво за Южна Европа, с което, първо, ще си осигури постоянен поток от постъпления на свежа валута, и, второ, ще даде стабилност на икономиките на всички страни – потребителки на руски природен газ. Целта на Украйна е да задържи поне част от все по-намаляващите количества транзитиран през нейна територия руски природен газ, първо, за да печели от транзитните такси, които й плаща „Газпром”, и, второ, за да продължава да държи контрола върху транзита на газ, с което да извива ръцете както на твърдата по отношение на Киев Москва, така и на цяла Европа. И ако първото е напълно логично, то целта на Киев да поставя условия отдавна не се нрави нито на Москва, нито на Брюксел. Така че в изказването си посланикът на Украйна Н.Пр. Микола Балтажи допуска две категорични противоречия. Първо заявява, че Украйна няма вина за спирането на „Южен поток”, а веднага след това обяснява, че Киев се е обърнал към ЕК проектът да бъде спрян. Странна логика! Второто противоречие произтича от думите на Балтажи, че „проектът се появи много по-рано”. Ако посланик Балтажи е забравил, то нека му припомним фактите. Проектът „Южен поток” беше заченат след поредните опити на Киев да извива ръцете на Москва по отношение на транзита на природен газ и да се опитва да го обвързва с доставните цени за себе си. Така, след като вече беше реализирал проекта „Син поток”, през ноември 2006 г. „Газпром” сключи стратегическо споразумение с голямата италианска енергийна компания Eni за директни доставки на руски газ на италианския пазар. Същата Eni, заедно с която „Газпром” вече беше придобил опит да изгради газопровода „Син поток” по дъното на Черно море към Турция. Самият проект „Южен поток” се роди на 23 юни 2007 г. в Рим, където беше подписан Меморандум за разбирателство за изграждането на газопровода. На 22 ноември същата година „Газпром” и „Ени” подписаха в Москва споразумение за създаване на съвместна компания за реализацията на проекта. Оттогава започнаха и спекулациите за възможните трасета на бъдещия газопровод – дали той ще мине през България или през Румъния, Турция и Гърция, провеждаха се безброй визити на експертни и политически нива. Кабинетът „Станишев” се пребори с конкуренцията и на 18 януари 2008 г. България и Русия подписаха споразумение за сътрудничество при изграждането на газопровода „Южен поток” на наша територия. Документът беше ратифициран от Народното събрание на 25 юли 2008 г. Постепенно към проекта се присъединиха и други страни. Катализатор на „Южен поток” стана именно Украйна, която през януари 2009 г. спря доставките на природен газ за Европа и предизвика сериозна газова криза. От която най-много пострада България, единствената държава в Европа, която разчита на над 90% от необходимото й синьо гориво единствено на „Газпром” (собственият добив вече е под 10%), и то именно през територията на Украйна. Всички останали страни на Стария континент или получават алтернативни доставки по тръбопроводи, свързани с находищата в Северно море и Северна Африка, или са изградили терминали за доставка на втечнен газ с танкери, като Гърция и много други държави, или имат собствен добив, който задоволява поне 30-40% от потреблението им, като Румъния, Холандия и др. Така България се оказа най-заинтересованата страна в Европа да й бъдат гарантирани доставките на природен газ от Русия, тъй като са единствени за икономиката й. Каква е алтернативата? Никаква! Интерконекторните газови връзки със съседните страни, чието изграждане се забави с години, не са алтернатива. Но дори и когато станат готови, те реално биха могли да подават минимални количества газ от съседите само за няколко дни по време на криза, но на високи цени и при условието, че тези количества газ са излишни за техните икономики в конкретните дни. Единствената истинска диверсификация на доставките на природен газ от Капспийския регион – „Набуко”, си остана само име на опера. Какво по-голямо доказателство, че „Южен поток” е необходим на България? Затова би било редно, когато еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер обяснява наляво и надясно, че с проекта България не диверсифицира източника, а само маршрута на природния газ, да го запитаме: „Е, според вас, г-н еврокомисар, и това ли не бива да правим? Според вас трябва да се оставим да бъдем зависими не само от Русия, но и от капризите на Украйна, така ли?”. Защото с изграждането на „Южен поток” ще увеличим сигурността на доставките на газ за България поне с 50%. Тъй като има само две възможности доставките да бъдат прекратени: или да бъдат спрени от източника (т.е. Русия), или от страна, през която преминават (т.е. Украйна, тъй като Румъния е член на ЕС и никога не би направила това). С реализирането на „Южен поток” втората възможност ще бъде напълно изключена и именно поради това проектът увеличава с 50% сигурността на доставките на газ за България. Така на 15 май 2009 г. в Сочи в присъствието на тогавашните премиери на Русия и Италия Владимир Путин и Силвио Берлускони газовите компании на Русия, Италия, България, Сърбия и Гърция подписаха споразумение за изграждането на газопровода „Южен поток”. Малко по-късно, на 6 август 2009 г., Путин и премиерът на Турция Реджеп Тайип Ердоган в присъствието на Силвио Берлускони подписаха протокол за преминаването на газопровода през турски териториални води в Черно море. На 14 ноември 2009 г. в проекта се включи Словения, с което пътят на газопровода до Италия беше осигурен. На 13 ноември 2010 г. при посещението на премиера Владимир Путин в София бе учредено съвместното дружество за изграждане на „Южен поток” у нас с акционери „Български енергиен холдинг” и „Газпром” с по 50% от капитала му. Само че руско-украинският конфликт ескалира, а решенията на Брюксел и намесата на Вашингтон спряха проекта, с което превърнаха енергетиката на България напълно, а на останалите страни участнички – частично, в негов заложник. За всички стана очевидно, че „Южен поток” бе изкаран извън своите енергийни рамки – да гарантира сигурност на доставките за страните от Южна Европа, и вкаран в дебрите на политическите игри. Тук обаче възниква един казус: Ако в подписаните споразумения за проекта „Южен поток” има допуснати противоречия спрямо приетите с Третия енергиен пакет мерки за либерализация на газовия пазар в общността, те безспорно трябва да се отстранят. Две мнения по въпроса не може да има! Само че това е проблем, който трябва да се реши с преговори между София и Брюксел, нали?! Защо САЩ трябваше да изпращат трима конгресмени да се месят пряко във вътрешните енергийни проблеми на ЕС?! Ако целта на САЩ е само да притиснат Русия, защо това трябва да става за сметка на „партньорите” от НАТО и ЕС и особено на такива като нас, които нямат алтернатива за диверсификация на доставките на газ? А най-същественият въпрос е: какви компенсации ни предлага Вашингтон, в случай че конфликтът прекрати транзита на газ през украинска територия? Никакви, тъй като приказките за доставки на втечнен шистов газ от Америка за Европа са толкова реални, колкото и откриването на Елдорадо. „Никой в САЩ няма интерес да изнася шистов газ – това коментира неотдавна в интервю Слав Славов, енергиен експерт и мениджър в Световния енергиен съвет в Лондон. – Първо, американското правителство е решило до 2020 г. страната да бъде абсолютно независима от вноса на газ. Второ, представителите на самата американска икономика са категорично против износа на шистов газ. Именно благодарение на него тя стана високо конкурентоспособна, което беше в основата на излизането й от рецесията. Трето, ако САЩ започнат да изнасят втечнен шистов газ, това веднага ще повиши вътрешните цени на горивото, тъй като според пазарната логика нито един търговец не би продавал евтин ресурс вътре, при положение че би могъл да го изнася по-скъпо навън. Четвърто, сметките показват, че колкото и да е евтин шистовият газ в САЩ, разходите за транзита му по тръби от Пенсилвания до Атлантическото крайбрежие, за втечняването му и транспортирането му със специални танкери до Европа ще направят цената му такава, че тя едва ли ще бъде конкурентна на синьото гориво от Русия, Северно море и Северна Африка, колкото се очаква. Така че, ако говорим чисто от бизнес гледна точка, единственото, което американците наистина искат, е да осигурят възможност на техни компании като „Шеврон” и др. да проучват и евентуално да добиват шистов газ у нас, в Украйна и други страни, зависими от руския газ. Но нито данните от геоложките проучвания засега, нито реакциите на неправителствените екоорганизации дават някакви гаранции, че американската „шистова революция” може да се повтори и в Европа.” Това коментира Слав Славов от Световния енергиен съвет в Лондон. Звучи твърде убедително, като логиката се подкрепя и от статистиката. От началото на икономическата криза през 2008 г. досега потреблението на природен газ в Европа е спаднало с близо 25% и продължава да намалява. Поради това прогнозираното нарастване на консумацията на природен газ в Европа до 2030 г. с около 100 милиарда куб. метра явно няма да се състои. Именно това е най-сериозната причина, която дава шанс на Брюксел да позабави за известно време „Южен поток”. Ако потреблението на природен газ в ЕС растеше с прогнозните темпове, газопроводът вече можеше и да е построен. Още повече, че освен гарантиране на доставките той щеше да осигури над 60% от прогнозния ръст на потреблението. Все пак в Брюксел са твърде наясно, че дори и с известно забавяне „Южен поток” е необходим на ЕС и че със сигурност той ще бъде изграден. Още повече, че 50% от морската част на проекта държат три компании от най-големите газови пазари в ЕС: 20% Eni от Италия, 15% Wintershall от Германия и останалите 15% EDF от Франция. А те са и сред най-силните икономически и политически страни в ЕС, негови основателки. Доказателство за това е и фактът, че в кулминацията на скандала около замразените преговори между Брюксел и Москва за „Южен поток” към проекта твърде гръмко се присъедини и Австрия. Преди малко повече от месец, на 24 юни, „Газпром” и енергийната мегакомпания OMV подписаха във Виена договор за изпълнението на газопровода на австрийска територия. След като директорите на двата концерна Алексей Милер и Герхард Ройс сложиха подписите си върху финалното споразумение за изграждането на австрийската отсечка от проекта, във Виена на посещение пристигна президентът на Русия Владимир Путин. Какво е това? Дълбок пробив на руската дипломация в политиката на Брюксел или поредното нагледно доказателство за жизнеспособността и икономическата необходимост от проекта „Южен поток” за Европа? Страстите около „Южен поток” продължиха и в България напук на разпореденото от премиера Пламен Орешарски спиране на всички действия по проекта на наша територия. Духът от бутилката беше изпуснат на 7 юли, когато на посещение у нас кацна министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров. Формалният повод за визитата му беше отбелязването на 135-годишнината от установяването на дипломатически отношения между България и Русия, но за всички беше ясно, че в София ще се говори преди всичко, основно и най-вече за проекта „Южен поток”. Изход от сложната ситуация около проекта може да се търси в изключването на „Южен поток” от Третия енергиен пакет на ЕС, както е било направено с Трансадриатическия газопровод (TAP). Това заяви главата на руската дипломация след срещата с българския си колега Кристиан Вигенин. „Има много примери, при които ЕК напълно резонно прави изключения от условията на Третия енергиен пакет, в това число в отношението към Трансадриатическия газопровод” – посочи Лавров. Руският дипломат №1 призова в София да бъде възобновена дейността на смесената работна група за „Южен поток”, която беше прекратена едностранно от Брюксел, след като Русия сезира Световната търговска организация за спирането на проекта. Лавров припомни, че споразуменията със страните – членки на ЕС и участнички в „Южен поток”, са били подписани преди влизането в сила на Третия енергиен пакет на ЕС. „Ние уважаваме Третия енергиен пакет, но в съответствие със спазването на международното право тези правила не могат да се въвеждат ретроспективно” – заяви в София министърът на външните работи на Русия. „България ще продължи да подкрепя проектите, които увеличават енергийната й сигурност и диверсификацията, но е важно „Южен поток” да бъде съобразен с европейското законодателство” – изказа се и президентът Росен Плевнелиев след срещата си с Лавров. Какви са изводите от срещите на Сергей Лавров в София? Видимият за всички извод е, че и София, и Москва неотстъпчиво отстояват досегашните си позиции по отношение на проекта.

Родната позиция е ясна: като страна – член на ЕС, България безпрекословно ще спазва изискванията на Третия енергиен пакет на ЕС. Това беше заявявано многократно както сега в София, така и от представители на последните три български правителства.

Какво в действителност означава това? На първо място, че изграждането на „Южен поток” ще продължи по план. Защо, след като противоречи на Третия енергиен пакет?

Защото именно постановките на Третия енергиен пакет на ЕС разделят изграждането на всеки газопровод от неговата експлоатация. Те само задължават страните – участнички във всеки газопровод (или друга енергийна инфраструктура), да запазват 50% от капацитета му и да осигуряват безпрепятствен достъп до него на трети лица. Какво означава „трети лица”? Това са компании, които нямат нищо общо нито със собствениците и оператора на газопровода, нито с фирмите, които добиват природния газ. Целта на Третия енергиен пакет е, като осигури свободен достъп за търговците на синьо гориво до газопреносната мрежа, да постави началото на пълната либерализация на газовия пазар в ЕС. Това е единственият начин да се увеличи конкуренцията между доставчиците и в крайна сметка да се намалят крайните цени за потребителите на газ. В този смисъл Третият енергиен пакет наистина няма никакви лостове да спре изграждането на „Южен поток”, тъй като строителството му като процес няма никакво отношение към изискванията за либерализация на газовия пазар. А самото строителство на газопровода трябва да отговаря на други разрешения – екологични, строителни и пр., които отдавна са издадени. „Южен поток” трябва да бъде съобразен с условията за либерализация на пазара, записани в Третия енергиен пакет, от момента, в който започне експлоатацията му. Това е! За всички е ясно, че въпреки забавянето на проекта този момент ще дойде. Може би не след две години, както е по план, но ще дойде. Тогава? Според енергийни анализатори на самата Русия вече няма да й е изгодно да се бори срещу прилагането на Третия енергиен пакет. Основната причина за това се крие в капацитета на газопроводите, по които Русия изнася природен газ за ЕС, който е общо 250 милиарда куб. метра на годишна база. Това е половината от количеството газ, което потребява Европа (около 500 милиарда куб. метра в момента). Дори при най-оптимистичните прогнози за нарастване на потреблението в ЕС (а засега то намалява) тези 250 милиарда куб. метра пак ще са доста над 33% от общото потребление на ЕС, поради което Русия ще попадне под ударите на антимонополните нормативи на Брюксел. Именно това ще накара Москва да се съгласи да предостави част от капацитета на газопроводите на „Газпром” на други доставчици. Дотогава обаче ще изтече още много вода. Температурата около проекта „Южен поток” ще продължава да се покачва право пропорционално с ескалацията на напрежението в Украйна. Шансът Украйна да се стабилизира, особено след свалянето на малайзийския самолет, да бъде приета в ЕС и да гарантира безпроблемно доставките на природен газ през нейна територия изглежда твърде невероятен за следващите 10 години. По-вероятно е Москва да загърби нескончаемите брюкселско-вашингтонски интриги и да пренасочи интересите си към много по-големия и с гарантиран растеж пазар на Далечния изток. За целта ще пренасочи природния газ от Сибир към Китай и Южна Корея, което освен всичко ще съкрати и разходите на „Газпром” за транзитиране на горивото. Първата заварка на тръбите на бъдещия газопровод „Силата на Сибир”, по който „Газпром” ще доставя по 38 милиарда куб. метра газ годишно на Китай, е планирана за август тази година. Синьото гориво ще се добива от находищата в Якутския и Иркутския край на Сибир, най-голямото от които е откритото през 1989 г. и още неразработено Чаяндинско находище. За цялата енергийна общност у нас от години е ясно, че единственият шанс за диверсификация на доставките на природен газ за България и Балканите, газопроводът „Набуко”, бе пропилян не толкова заради несговорчивостта на Турция, колкото поради липсата на достатъчно доказани количества газ в Азербайджан и останалите страни от Кавказкия регион. Да се мисли за доставки на синьо гориво от втората по големина на доказаните залежи държава в света, Иран, е още по-безперспективно от надеждите за някакво бъдещо присъединяване на Украйна към ЕС. В такъв случай на фона на изчерпващите се находища в Северно море, на фона на липсата на капацитет и на политическа стабилност в Северна Африка единствен шанс за задоволяване на газовия глад в Европа си остава Русия. Това се знае добре и в Брюксел, и в Москва, а навярно и във Вашингтон. Така че проектът „Южен поток” ще бъде реализиран, но с известно забавяне, с някои отстъпки. И няма да бъде на сегашната висока цена, а на още по-висока цена. Която ще плащаме всички ние като потребители от ЕС.