Кризата в Украйна може да бъде разрешена до края на 2016 г. Такова изявление направи Сюзан Райс, съветник на американския президент по въпросите на националната сигурност. Тя каза: „Ние се надяваме, че руснаците имат желание да решат украинската криза и вече имаме сериозни основания да предполагаме, че това е така. Ние разполагаме с време, средства и инструменти, за да решим тази криза. И това може да бъде направено до края на мандата на президента”.

Какво общо тук има краят на мандата на Обама с уреждането на конфликта в Украйна?! Общото е избирателната кампания на демократите в САЩ. За демократите е много важно в края на мандата на Обама да теглят чертата и да кажат, че благодарение на усилията на администрацията на САЩ, основните проблеми на кризата в Украйна са намерили своето решение. Това може да означава, например, да се изтегли тежкото въоръжение от фронтовата линия, да се прекратят убийствата на цивилното население, да се установи контрол от страна на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) върху складовете с оръжие и да се задействат техническите средства за контрол на границата между Украйна и Русия . Множество детайли, които Вашингтон може да интерпретира като успех на американската политика.

В допълнение Белият дом би могъл да добави, че Киев, благодарение на поддръжката на САЩ, е възпрепятствал плановете на Путин за създаването на „Новорусия”. На 18 май 2016 г. Виктория Нюланд, помощник на държавния секретар на САЩ по въпросите за Европа и Евразия, заяви след срещата си с помощника на руския президент Владислав Сурков в Москва следното: „САЩ желаят да бъдат изпълнени колкото е възможно по-бързо Минските договорености. Сега е моментът да натиснем педала на газта и да видим споразумението изпълнено”. Освен това, Нюланд потвърди, че САЩ са готови да свалят санкциите през 2017 г., като даже цитира и президента Обама . До каква степен Кремъл е съгласен да съдейства на Вашингтон за намирането на някакво частично решение на кризата в Украйна до края на 2016 г. все още е трудно да се каже, но съвсем сигурно е, че се водят разговори в тази посока. Явно администрацията на Обама е изпратила указания  и до своите европейски партньори, защото в последните месеци там се забелязва сериозно раздвижване по темата „Русия-санкции”.

Първо, министърът на външните работи на Германия Франк-Валтер Щайнмайер заяви, че ЕС не настоява за едновременната реализация на 12-те пункта от Минското споразумение, за да започне отмяна на санкциите . А това може да стане в обмен на поетапното изпълнение на отделни пунктове от споразумението. Той обаче не обясни какво разбира под „частично изпълнение на договореностите”. Тази неопределена формулировка позволява провеждането на политика според поговорката: „И вълкът сит, и агнето цяло”. Френският Сенат направи малко по-конкретна стъпка в продължение на тази формула, като прие резолюция, в която призова за постепенно смекчаване на санкциите, въведени от ЕС, но без те да бъдат напълно отменени. Германският канцлер Ангела Меркел отиде още по-далеч като трасира бъдещето на отношенията с Русия. На конференцията „Денят на германските семейни фирми” в Берлин тя заяви, че Евросъюзът трябва да се стреми в дългосрочна перспектива към създаване на обща икономическа зона от Лисабон до Владивосток.

Другата важна новина от последните дни е свързана с икономическия форум в Санкт Петербург, където през тази седмица Владимир Путин отново ще приема гости. На форума ще се срещнат ръководителите на западни компании, които в последните години отсъстваха от тези срещи, и въпреки недоволството на някои европейски страни в Петербург ще присъства и председателят на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер. Форумът ще уважат и някои знакови за германския бизнес фигури, като Джо Кезер, шеф на концерна Siemens, Волфганг Бюхeле, председател на управителния съвет на концерна Linde AG и Клаус Шефер, ръководител на компанията Uniper. Господин Бюхeле заяви, че: „В Москва са силно заинтересовани от диалога между ЕС и Евразийския икономически съюз”.

Пригласяйки на американците, символични стъпки в посока на урегулиране на конфликта  направи и Порошенко. На 9 юни той подписа указ за възстановяване на тази част от Донбас, която е под контрола на Киев, като за тази цел от бюджета ще бъдат отделени 3 милиарда гривни. Зам.-министърът по окупираните територии Георгий Тука призова да бъде свалена икономическата блокада на Донбас. Всичко това изглежда прекрасно и дава надежда, че кризата в Украйна може да бъде решена. Но за съжаление, в момента, това не е нищо повече от имитация и някаква търговия с интереси. Американците разполагат с всички инструменти, за да принудят украинското правителство да изпълни  споразумението от Минск, но не го правят и то напълно съзнателно . За тях е важно да отчетат, че с приключването на мандата на Обама основните проблеми в украинската криза са решени.

Стратегията на киевските власти пък е да „замразят” конфликта, за да могат да получават от Донбас въглища и други суровинни ресурси. Както знаем, един от ключовите елементи в Минските договорености е приемането на нов изборен закон и провеждане на избори в самообявилите се Донецка и Луганска народни републики. Но едва ли някой днес може да гарантира, че Върховната Рада ще изпълни тази договореност и ще гласува Закон за изборите, като го съгласува с лидерите Захарченко и Плотницки. От друга страна, даже да допуснем, че Киев  приеме закона, той просто няма да бъде изпълнен без съгласието на лидерите на републиките. Кремъл също не е свръхзаинтересован от разрешаването на конфликта и свалянето на санкциите. В Русия има мощни лобита, в чиито интерес е действието на санкциите да бъде удължено. Ако Западът започне да отменя санкциите, Русия би трябва да отговори със същото. Това означава, че руският аграрен сектор, който след налагането на санкциите получи шанс за развитие, отново ще колабира.

От друга страна, Москва има интерес да фиксира и консервира конфликта при съществуващата сега ситуация в Донбас. Тук логиката е съвсем проста. Ако днес проблемът не може да се реши в полза на Кремъл, то по-добре е ситуацията да се запази в сегашното й състояние. Това е така, защото Москва счита, че в момента ситуацията в Украйна е лоша, а в бъдеще, което е много вероятно, положението ще стане още по-лошо. Логично е да се предположи, че тогава Киев ще бъде много по-отстъпчив и конструктивен в преговорите, отколкото днес.

За Москва не е без значение и фактът, че със задействането на американския имитационен план в Украйна, градусът на напрежение между Русия и НАТО незабавно ще спадне, което в момента е много важно за Кремъл. Барак Обама също не е във възторг от сегашната ситуация. Той има желанието до приключването на мандата си да неутрализира острата фаза на конфликта с Русия. В противен случай ще излезе, че той оставя „отношенията с Русия” на следващия президент на САЩ в един много неприличен вид. Всъщност, известно е, че лично Обама никога не се е занимавал с кризата в Украйна, а с тази задача беше натоварен вицепрезидентът Джо Байдън. Но видимо президентът на САЩ прекрасно разбира, че това което направиха американците в Украйна, е чудовищно и търси възможности по някакъв начин да реши този проблем поне частично и да завърши с чест мандата си . Именно затова Обама натовари най-близката си сътрудничка Сюзън Райс с разплитането на украинския възел.

Явно, че тази игра, имитираща решаването на конфликта в Украйна, като всяка друга политическа сделка има своята цена. Сигурно е също така, че назованата цена устройва Русия . Но едва ли Кремъл ще търси изгода само в сваляне на санкциите. Още повече, че Западът обвързва това с изпълнението на Минските договорености, които в момента никой няма намерение да изпълнява. По-вероятно е президентът Путин в замяна на подкрепата си за Обама да потърси определена геополитическа изгода, например в контекста на добрата стара политика за разделяне на сферите на влияние . Да речем – в  укрепване позициите на Русия в Близкия Изток и по-конкретно в Либия. През последните години САЩ и Европа продължават да губят влияние над традиционните си партньори в този регион. Автократичните и чисто светски диктатури, които традиционно бяха поддържани от западните страни, разбраха по време на Арабската пролет колко двулични могат да бъдат техните съюзници. Лидерите и съответно обществеността в западните страни открито подкрепяха „демократичните” въстания и новоизпечените борци срещу стария ред. Русия, от своя страна, никога не е демонстрирала подобни чувства и остро възразяваше срещу промените. Руснаците решително подкрепяха своя съюзник Башар Асад в Сирия, а сега се стремят да осигурят и подобно развитие и на ситуацията в Либия. Египетският президент Абдел Фатах Сиси също следи внимателно либийската криза и поддържа интензивни контакти с Москва. Администрацията на Обама, която в момента е ангажирана с изпиране на наследството, което американският президент ще остави след себе си, не изпитва особено желание отново да бъде въвлечена в либийския конфликт. Франция и Англия, които през 2011 г. положиха най-големи усилия за свалянето на Кадафи, днес виждат, че радикалните ислямисти в Сирия все повече губят позиции. Което ги кара да активират усилията си на сирийска територия, за да бъдат равноправни участници в разпределянето на баницата след победата.

Привлекателността на Сирия става още по-очевидна след започналите опити на САЩ да изградят „кюрдски коридор”. Това не е стратегически ход в борбата с „Ислямска държава“, а възобновяване на старата идея за транзит на ирански газ. Тоест, онази идея за двата газопровода, която стана причина за войната в Сирия, когато Асад отказа да даде съгласието си за газопровод от Катар . Тогава планът беше първият от газопроводите да тръгне от Катар и да премине през териториите на Саудитска Арабия, Йордания, Сирия, Турция и от там да стигне до Европа. Вторият, известен още като „Ислямски газопровод”, трябваше да бъде изграден по маршрута Иран, Ирак, Сирия и от там да достигне Европа през Средиземно море.

Неуспехът на катарския проект не обезкуражи майсторите на многоходовите операции. Сега на фона на затопляне на отношенията с Иран и активната прокюрдска политика на САЩ в Сирия, изграждането на някой от газопроводите, или пък негов модифициран вариант, изглежда напълно възможна. В този смисъл започналата операция по превземането на град Манбидж от кюрдските бойци е ключов момент, защото на негова територия се срещат интересите на Европа и САЩ и това ще позволи да бъдат взети под контрол двата съседни кюрдски кантона, Африн и Джарабулус. От Африн до турското пристанище Искендерун разстоянието е само 50 км., което дава шанс на проекта за газопровод през Сирия . Турците естествено са против такъв сценарий, но съдейки по всичко, никой от съюзниците не се интересува от тяхното мнение.

Това не е добра новина и за Русия, защото ако газопроводът се реализира, това ще намали присъствието на „Газпром” в Европа. Но дали не е възможно Кремъл да получи своята сфера на влияние другаде, например в Либия? Вероятно тогава ще преглътне горчивата хапка .

Вървят слухове, че Русия подкрепя до известна степен либийския генерал Халифа Белкасим Хафтар. Той командва т.нар. либийска армия, която контролира почти цяла източна Либия. Като се вземе предвид богатството и военната мощ на източната част на страната, в средносрочен план генерал Хафтар би могъл да съсредоточи в ръцете си всички легитимни държавни органи на властта в Либия. Подкрепяното от Запада ново Правителство на националното единство, което се настани във военноморската база в Триполи, по-скоро представлява сбирщина от различни групировки, а не демократична власт. Те на практика нямат нищо общо помежду си и се придържат към различни гледни точки относно бъдещото устройство на Либия. В момента няма открита конфронтация между подкрепяното от Запада правителство на единството в Триполи и силите на генерал Хафтар. С напредването на времето и концентрирането на все повече власт в ръцете на генерала, обаче, ще стане ясно, дали САЩ и Русия са успели да се договорят за влиянието в Либия или пък предстои нова и тежка геополитическа игра, този път на либийска територия.