Герой в младостта си, днес Бил Братън е скъпоплатен проповедник на „нулевата толератност”: неолибералната политика за борба с престъпността.
Годината е 1976-а. Бил Братън е млад полицай, когато в участъка в Бостън се обажда стъписан гражданин. Обезумял похитител държи пистолет, опрян до главата на млада жена. След броени минути Братън спира плавно, излиза от колата и изважда револвера си с цевта нагоре. „Ще прибера револвера, ако и вие сторите същото” , казва Братън. Баритонът му е достоен за радиодиктор. Хиптонизираният похитител пуска пистолета и скоро му надяват белезниците. На следващия ден местната преса превъзнася храбрия полицай. Той вече се вижда шеф на полицията в Бостън. От малък мечтае за поста. Но едва ли допуска, че бъдещето ще го превърне в шериф на богатите, полицай-звезда, зад когото се групират цели тинк-танкове, разработващи теорията и практиката на модерната репресия.
Полицай в стил „Техниколор”
Уилиям (Бил) Братън е роден в семейство на пощальон и домакиня. Дете на следвоенния бейби бум, което расте с детективски комикси и филмчета за Супермен. До появата на телевизията чете полицейски книжки в библиотеката на затънтения Дорчестър, Масачузетс. „Бях запленен от униформите, колите, револверите” , спомня си Братън. Но истинската среща със съдбата му е киното. В образа на инспектор Ръсел /Хенри Фонда/, шеф на нюйоркската полиция в „Мадиган”, Бил разпознава своето супер Аз. Усвоява всичко: широката крачка, цигарата в ъгъла на устата, отпуснатите ръце, които придават непринудена елегантност на походката. Не пропуска нито един епизод от „Разсъблеченият град”, прословутия полицейски сериал, който открива ерата на телевизионните дъвки за окото. От екрана попива холивудската манихейщина, черно-белия поглед върху света, в който доброто винаги побеждава злото. Като всеки американски идеалист избира да служи на доброто. Сиреч на реда. Едва ли си задава въпроси, относно коварната му природа. Комиксите са наивен учебник по етика.
Епохата Серпико
През 1967 г. заминава за Виетнам. Служи във военната полиция. Презряна работа. Дебне дезертьори, прибира напушени войници от бардаците, нещастници, които търсят да удавят стреса в секс и алкохол. Когато се прибира в Бостън, постъпва в полицията. И тутакси заявява, че някой ден ще стане неин шеф, което разсмива старите кучета . Америка е уморена. Паническото бягство от Сайгон е пресен спомен. От Индокитай се връщат десетки хиляди наркозависими с прекършена психика. Петролната криза удря икономиката. Цели квартали в Ню Йорк, Чикаго, Детройт и сума градчета в индустриалния Север обезлюдяват след затварянето на заводите. Превръщат се в свърталища на бездомници. Бедността закономерно ражда престъпност. Полицията е дискредитирана. Уличните битки с антивоенните демонстранти и студентите, с борците за граждански права на Мартин Лутър Кинг, са сринали репутацията на униформените. Корупцията е навред. През 1973 г. кримката „Серпико” на Сидни Люмет прави сензация. Тя разказва истинската история на почтеното ченге Франк Серпико, който залага живота си, за да изобличи корупцията в полицията на Ню Йорк. А тя е повсеместна. През 70-те индустриална Америка залязва, американското лидерство е разколебано, но в страната протичат дълбинни процеси, които подготвят ерата на американската хегемония. Тя ще стъпи върху неолибералните постулати, които коренно ще преобразят САЩ и света. Наивните ще ги приемат за ново Евангелие. Всъщност те ще издържат едва тридесетина години. До световната финансова криза от 2008 г.
Ерата Рейгън: ПР и триумфиращ егоизъм
През 1981 г. Роналд Рейгън влиза в Белия дом. За два мандата харизматичният неолиберал ще се превърне в символ на новия капитализъм без комплекси и без скрупули, който прогласява егоизма като добродетел и обществен двигател. Започва ускорената поляризация на Америка, която кулминира в днешния опасен ред: нация, разделена на 1% свръхбогати и 99% други. Този нов ред се нуждае от кучета-пазачи. От нова теория и практика на репресията, без която рано или късно е обречен на трусове . През 1982 г. политологът Джеймс Уилсън и криминологът Джордж Келинг формулират ефектната „теория за счупения прозорец”. „Представете си сграда с няколко счупени прозореца. Ако те не бъдат подменени, вандалите ще бъдат изкушени да счупят още няколко. Може би дори да проникнат в сградата и, ако тя е необитавана, да се самонастанят и да запалят огньове във вътрешността й” , четем в прословутата статия на Уилсън&Келинг, публикувана в The Atlantic Monthly . Тезата на двамата учени се потвърждава от експериментите на социалните психолози, които установяват, че признаците на запущение събуждат импулси към вандализъм и криминални изстъпления. „Счупеният прозорец” от академична теория скоро се превръща във вдъхновение за неолибералните криминолози и архитекти на новата политика за борба с престъпността. Тя ще обоснове политиката на „нулева толерантност” към престъпността . Докато тинк-танковете формулират новата политика, Бил Братън постепенно катери служебната йерархия. По стечение на обстоятелствата често общува с криминолога Джордж Келинг, съавтор на „теорията за счупения прозорец” и лектор в Бостън. Двамата заедно разсъждават как следва да се променят полицейските практики. Братън служи безупречно и сбъдва своята американска мечта: през 1993 г. оглавява полицията в Бостън . По това време вече никой не се надсмива над амбициозния полицай. Година по-късно лично кметът на Ню Йорк Рудолф Джулиани му звъни с неочаквана покана. „Градът, който никога не спи” има нужда от решителен полицейски бос. Как ли се е почувствал Братън, когато са го помолили да влезе в ролята на детектив Ръсел, кумира от детството му, началника на нюйоркската полиция, шефа на митичното четирибуквие NYPD (New York City Police Department), когото от дете адмирира в тъмните киносалони? Но тази роля ще се окаже вододел в живота му.
Ню Йорк 94
Когато пристига в „Голямата ябълка”, Братън заварва мегаполис, в който цели квартали пустеят, метрото се владее от тагъри и обирджии, а нощем хиляди бездомни се греят около горящи контейнери за смет. Статистиката преброява около 2300 убийства годишно! Престрелките са всекидневие.
„Тогава битуваше мнението, че центърът на мегаполисите трябва да бъде жертван, а животът, икономиката, културата и образованието да се изнесат към периферията. Аз бях убеден в обратното, че центърът е необходимото ядро на града”
, споделя Братън. Новият шеф на NYPD смайва всички с ефикасността си. Подчинените му унищожават тонове хартия, която задръства участъците. Компютъризират информационните масиви на полицията. Патрулите вече не следват обичайните си маршрути, а всеки ден се концентрират в районите, където статистиката отчита ръст на престъпленията.
„Нулевата толерантност” таксува като криминално поведение и наглед дребни прегрешения: палене на контейнери за смет, пресичане през релсите, каране на велосипед без звънец, разхождане на куче без каишка, публично трошене на бутилки или проникване на групи младежи с качулки в търговските центрове
. Всяко от тези прегрешения е повод за полицейска интервенция. Патрулите започват поголовно да спират и претърсват граждани. Определят кои на око. Не дължат обяснения (така наречената процедура stop and frisk). Всеки понеделник Бил Братън събира своите заместници и шефовете по места. Управлява чрез цифри. Брой регистрирани, разкрити, претърсени, арестувани, освободени
. „Ръководя NYPD като кое да е предприятие от Топ 500 на борсата”
, доволства новият бос. Резултатите надхвърлят всякакви очаквания. Само за година убийствата спадат с 1000. Изнаглелите пласьори опразват улицата и се прибират в копторите. Метрото си връща уплашените пътници. Но тъкмо тогава киното изиграва лоша шега на Бил Братън.
Една сутрин кметът Джулиани намира на бюрото си новия брой на TIME с шефа на NYPD на корицата
. С характерния шлифер на фон светлините на патрулка. „На път сме да спечелим войната с престъпността”, заявява самоувереният Братън, който явно се е вживял в ролята на детектив Ръсел от любимия си „Мадиган”. Джулиани обаче го вижда на път да спечели и кметските избори и бърза да го отпрати.
Търговски пътник на „нулевата толерантност”
Когато напуска NYPD, Бил Братън вече е олицетворение на „нулевата толерантност”, нещо като модерен Джон Уейн, чийто образ се харчи чудесно в епохата на възходящия PR. На вратата му чакат емисари от частната детективска агенция Kroll Associates. Консервативният тинк-танк Manhattan Institute му урежда лекции в прослава на „нулевата толерантност”. Не само в САЩ, но и из Латинска Америка, където дисциплинирането на бедните е залог за политическа стабилност. През 2002 г. кметът на Лос Анджелис Джеймс Хан го назначава за шеф на местната полиция. Мисия: да потуши гангстерската война. Братън и тук се справя със задачата с присъщата си безцеремонност. Бандите са изтласкани в своите свърталища. Често го критикуват за полицейски произвол. „Не ме притеснява, че полицаите ми са агресивни” , отговаря коравият Бил, който отказва да разследва случаите на полицейско насилие. Когато родители на убити младежи издигат транспаранти „Озаптете полицаите си!”, Братън им отвръща от екрана: „Озаптете синовете си!”. По това време той вече не е доблестното ченге от своята младост, а ефикасен мениджър по сигурността, който продава скъпо уменията и образа си. В Мексико Сити Братън пристига заедно с някогашния си душманин Джулиани, за да съветват кмета Андрес Мануел Лопес Обрадор как да обуздае вихрещата се престъпност. Не едрата, само дребната. Докато наркокартелите овладяват улицата и корумпират властта, местната полиция очиства булевардите на Мексико сити от проститутки и просяци, които по съветите на Kroll Associates са методично прибирани в арестите. Братън гастролира с лекции в Чили и Перу. В Каракас съветва местния кмет от десницата Алфредо Пеня срещу хонорар от 108 000 долара, събрани от местния едър бизнес. Кметът създава отряди от „градски стражи”, уж призвани да бдят над реда, а всъщност събрани като групи за уличен натиск срещу властта на Чавес. Бил Братън вече не продава само „нулевата толерантност”, а цял пакет идеи на консервативни тинк-танкове, с потенциал да влияят на политическия живот в Латинска Америка . Дори кметът на Лос Анджелис вдига ръце от постоянните пътувания на „шерифа на богатите”, който прекарва една трета от годината зад граница. Славата му обаче расте. Кралица Елизабет го удостоява с британски кралски почести, а премиерът Дейвид Камерън го кани да оглави лондонската полиция, което възмущава мнозина британци. Идеята пропада. „Лондонската полиция е сред трите най-емблематични в света, редом с тази на Ню Йорк и Лос Анджелис. Харесваше ми идеята да направя Голям шлем, но не се сбъдна” , изповядва се Братън. Затова пък на 1 януари 2014 г. кметът на Ню Йорк Уилиям де Блазио го връща на поста шеф на NYPD, на който дължи славата си.
20 години „нулева толерантност” – равносметката
През 1999 г. френският социолог Лоик Вакан публикува „Затворите на нищетата”, блестяща критика на „нулевата толерантност”, изпъстрена с ярки формулировки, които обръщат с хастара навън мундира на неолибералния порядък. Тази политика на „полицейско управление на мизерията”, разработена от „интелектуални наемници” цели да „дресира най-непокорните елементи от работническата класа” и да ги накара да пристанат на „новата дисциплина на нископлатен и несигурен прекариат”. А статистиката потвърждава критиката. За 20 години броят на затворниците в САЩ се умножава по четири и днес се колебае около 3 милиона, което родее демократична Америка с най-репресивните режими в света. Но демократична ли е всъщност? Под претекст прилагане на закона, „нулевата толерантност” тихо разгражда демократичната държава . Множат се бързите производства в правосъдието, бюджетът на нюйоркската полиция вече надхвърля 3,9 милиарда долара, а щатният й състав набъбва до 60 000 униформени в годините на уж спадаща престъпност /1994-2010/. „Нулевата толерантност” засилва междурасовата мнителност. Според изследване на „Ню Йорк Дейли Нюз” 80% от младите афроамериканци и латиноси някога са били подлагани на процедурата stop&frisk. Мнозина го отдават на расата си. Размириците във Фъргюсън са типичен пример за перверзните резултати от „нулевата толерантност”. Една забележка към чернокож младеж да се качи на тротоара, доведе до неподчинение, стрелба и расов бунт. Междувременно „нулевата толерантност” шества триумфално по света. Възприемат я в Южна Африка, Нова Зеландия , замислят се дори в Европа. Краткосрочната й ефикасност съблазнява. Днес обаче динамиката й се изчерпва. Влюбеният в статистиките Бил Братън признава, че от 5 години престъпността в Ню Йорк отново устойчиво нараства. В полицията трудно се наемат чернокожи, защото всеки някога е бил спиран и претърсван, а за този занаят трябва чисто досие . Според Лоик Вакан „нулевата толерантност” позволява на държавата „да заяви решителността си да наложи ред, като по същия начин се отметне от отговорностите си за социалните и икономическите причини за несигурността и ги прехвърли на гърба на личната отговорност на индивидите”. Като всяка неолиберална рецепта „нулевата толерантност” наподобява ефекта на дрогата: бърз път до илюзорното щастие, преди неизбежния махмурлук .