За последните две десетилетия в Източна Европа, в лицето на Полша се появи сила, претендираща да играе водеща роля в региона. Мътят главите на поляците с блянове за някогашното величие на Жечпосполѝта – и мнозина смятат, че е дошло времето да се върнат миналите светли времена. Във Варшава активно обсъждат проекта „Междуморие”: хипотетично наддържавно обединение, състоящо се от самата Полша,  Украйна, Беларус, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Унгария, Румъния, Югославия, Чехия, Словакия и, по възможност, даже Финландия. Да ръководят този съюз, възнамеряват, естествено, поляците.

Вековната мечта

През XVI век, след окончателното обединяване с Великото литовско княжество, Полша се намира в зенита на своето могъщество, простирайки се, в буквалния смисъл, „от море до море” – от Балтийско море до Черно море. Днешните обществени и политически кръгове, свързани с официалната власт, се унасят в спомени за онези далечни времена и мечтаят за възраждането на отминалата мощ.

Основите на идеята за „Жечпосполѝта – 2.0” са положени още преди Втората световна война от един от „бащите” на сегашната полска държавност – Йозеф Пилсудски. Според него е необходимо да се създаде огромна конфедеративна държава, която да се разпростира от Черно море и Адриатическо море до Балтийско море.

„Пилсудски смята, че възстановяването на Жечпосполѝта ще позволи на държавите от Централна Европа да избегнат доминирането на Германия или Русия. На този етап „мини-Жечпосполѝта” се гради около периметъра на границите с Руската федерация”, пише анализаторът Артьом Баласанов.

Пред EADaily кандидатът на историческите науки и доцент в Санкт Петербургския университет Наталия Ерьомина коментира, че проектът „Междуморие” трябва да се разглежда като идея или дори като концептуален инструмент, който най-напред е необходимо да се тества пред обществеността в съседните държани. „Второ, редно е този проект да се преценява като начин Полша да формира свое специално място и своя роля в Европа. Трето, това е начин за търсене на ясно изразени съюзници и партньори. Различните програми, които Полша осъществява (като знаменитата „карта на поляка”), също могат да бъдат разглеждани в контекста на тази концепция – от гледна точка на поставените задачи за формирането на лоялност на полската власт и признаването на важната ѝ роля в Европа. И, в края на краищата, този проект очевидно предизвиква Русия. Но работата е там, че е най-добре той да бъде разглеждан именно като идея и само отчасти като инструмент, като концепция за политическо обезпечаване. „Междуморие” поражда маса въпроси – преди всичко свързани с възможностите за доказване на толкова широкомащабните геополитически претенции на Варшава”, отбелязва Ерьомина.

Както е известно, Полша и така вече е свързана в особени отношения с Унгария, Чехия и Словакия, които заедно с нея влизат в така наречената „Вишеградска четворка”. Гордите панове обаче считат това за недостатъчно. Символично е, че при встъпването си в длъжност през август 2015 година настоящият президент на Полша Анджей Дуда повдигна темата за „Междуморие”. В интервю за Полската агенция по печата (РАР) Дуда изрази подкрепата си за „по-тясно сътрудничество между страните от този регион – от Балтика до Адриатика и Черно море”. Президентът подчерта: „Посочените държави имат общ опит, свързан с втората половина на XX век, а и днес също често са изправени пред общи проблеми. Мисля, че това не са само въпросите на сигурността, но и тези, свързани с икономическото положение”.

Впрочем изказването на полския държавен глава бе подложено на двойна трактовка. Някои полски експерти интерпретираха думите на Дуда като претенция от страна на Варшава за лидерство в евентуален газопроводен консорциум от няколко държави (който би се простирал от полския терминал за втечнен природен газ в Швиноуйшче до хърватския терминал на остров Крък). Според друга трактовка става дума за началото на операция по включването на Украйна в строителството на газопроводна мрежа, която трябва да повиши „енерийната безопосност” на Вишеградската група.

„Източно партньорство” в действие

Сега поляците се надяват, че Вашингтон и Брюксел могат да подкрепят проекта „Междуморие” – стига да бъдат убедени, че този съюз ще изпълнява функциите на „санитарен кордон”, отделящ Западна Европа от „агресивна  Русия”. И до неотдавна полските панове успяваха да налагат своето виждане за ситуацията в региона – за целта Варшава използваше като мощно оръжие широко известната програма „Източно партньорство” (ИП).

Както е известно, „Източно партньорство” датира от май 2008 година – по инициатива на Полша и Швеция. Година по-късно в Прага се състоя първата среща на върха на „Източно партньорство”. В програмата на  организацията бе отбелязано, че тя ще развива „сътрудничество, паралелно на Русия”.

В началото по всякакъв начин се подчертаваше, че в основата на изграждането на „партньорството” е единствено желанието да се изгладят противоречията между „старите” и „новите” членове на Европейския съюз. Скоро след това обаче стана ясно, че „Източно партньорство” всъщност се създава с цел експанзия: ИП започна преговори за подготовката на договорености за асоцииране с Украйна и Молдова. Оперативно бяха изработени и утвърдени работни програми за четири тематични платформи за периода 2009−2011 година. Техните наименования („демокрация, добро управление и стабилност”; „Икономическа интеграция и конвергенция с политиките на ЕС”; „Енергийна сигурност; „Контакти между хората”) бяха доказателство, че Европейският съюз придава много голямо значение на „привличането” на републиките от бившия СССР в зоната на своето влияние.

От Полша неведнъж са давали да се разбере, че гледат на присъединяването на Москва към Митническия съюз като на опасен съперник. Пред очите ни се води ожесточена борба между два центъра на усвояване на евразийското пространство. Към настоящия момент страните членки на „Източно партньорство” са разделени: Украйна, Молдова и Грузия подписаха договори за асоцииране към ЕС; Азербайджан, Армения и Беларус – не (впрочем, ЕС и Армения съгласуваха текст на договореност за цялостно партньорство). През втората  половина на 2013 година, когато, както се предполагаше, Украйна ще сключи договор с Европейския съюз, Съветът на ЕС бе председателстван от Литва. Тогава имаше готовност документът да се подпише през ноември във Вилнюс именно по време на срещата на върха на „Източно партньорство”. Амбициозната президентка Даля Грибаускайте виждаше в това блестящи шансове да повиши авторитета си в очите на Брюксел. Само че слабият, колебаещ се държавен глава на Украйна Виктор Янукович в последния момент промени мнението си и се отказа да подпише споразумението – така бе сложена точка на  политическите любезности.

Европа и САЩ последователно започнаха да „пробутват” на Киев силовия вариант, а Русия бе засипана от всевъзможни обвинения, свързани със ситуацията в Украйна, а по-късно и със санкции. До самия момент на бягството на Янукович от Украйна емисари от Полша и Прибалтика час по  час прелитаха до Киев – като на работа – за да въодушевяват и подкрепят „въстаналия народ”. Новият президент Петро Порошенко заяви, че „евроинтеграцията няма алтернатива”, отказвайки се от суверенитета на оглавяваната от него държава.

Последната до този момент среща на върха на „Източно партньорство” се състоя през май 2015 година в Рига. Участниците в нея си поставиха две задачи. Първата се свежда до „ефективното усвояване” на онова, до което ЕС вече се е домогнал – максимално да обвърже Украйна, Грузия и Молдова, но успоредно с това да не им дава самостоятелен достъп до себе си.

„Истинският смисъл на Рижката среща на върха е в това да потвърди още веднъж волята на ЕС: Молдова, Украйна и Грузия са длъжни да си стоят в гетото, наречена „Източно партньорство” и да не скачат”, саркастично подчертава молдовският политолог Виктор Жосу.

По-важна обаче е задача номер две: да се опитат да извадят от сферата на влияние на Русия държавите, които са склонни да направят своя избор в полза на Евразийския икономически съюз. Така например в Армения, към този момент, се е активизирала фондацията „Окно на Восток”, която е свързана със специалните структури на САЩ и Полша. Нейните служители организират на бързи обороти в различни арменски градове обучения, семинари, кръгли маси и разни други акции, по време на които учат младите хора да „изразяват гражданската си позиция с нестандартни методи”. Програмата е ръководена от бившия министър на външните работи на Полша Влодзимеж Цимошевич. Тези действия доведоха до мащабни антиправителствени вълнения в Армения – прословутият „електромайдан”. Активно действаха и действат проводниците на полско влияния и в Беларус.

 Hе само срещу Русия, но и срещу Германия

Впрочем срещата на върха в Рига не показа кой знае какви резултати. Основните ѝ „постижения” бяха реторичните упражнения на участниците в нея, записани във финалната декларация на форума. В този документ се подчертава „важността и значимостта на проекта „Източно партньорство”, „суверенното право на всеки един от партньорите на свободен избор на амбициите и целите, към които те ще се стремят в отношенията си с Европейския съюз”, значимостта на създаването на „единно пространство за всеобща демокрация, благоденствието, стабилността” и т. н. клишета. Конкретните резултати са далеч по-лоши. Най-голямото разочарование за организаторите на форума бе отказът на президента Азербайджан Илхам Алиев да присъства на него. Независимо от уговорките на самия Доналд Туск. Отсъствието на президента на Грузия Георгий Маргвелашвили също се оказа неприятен сюрприз…

Впрочем дори Брюксел използва остри реплики, които рязко критикуват „Източно партньорство”. Редно е да се отбележи, че наред с представителя на Латвия в Европейския парламент Татяна Жданок (нека кажем и това, че във втората половина на деня, докато се случваше срещата на върха, под нейно ръководство, в Рига се проведе протестен митинг срещу същото това мероприятие), негативна оценка за ИП  изрази и друг представител на Латвия в ЕС – Андрей Мамикин.

Според Мамикин в „Източно партньорство”, образно казано, извиват ръцете на политиците от шестте влизащи в него страни и ги принуждават да се изправят срещу Русия. По думите му става дума за рязка антитеза: „Или сте с Европа, или сте с Русия”.

Струва ми се, че не бива и не може това да е ключовият момент за програмата „Източно партньорство”. Второ, гледайки глобално на нещата, голяма глупост е Русия да бъде противопоставяна на Евросъюза. Съществуването на Европа е невъзможно без Русия, а и част от Русия се намира на европейския континент”,  подчертава Мамикин.

Резултатите от срещата в Рига бяха обобщени от официалния представител на Държавния департамент Мари Харф, която обяви, че те са толкова оскъдни заради „руския натиск и дезинформацията”.

В края на ноември ще се състои поредната среща на върха на „Източно партньорство” – вече в Брюксел. Няма съмнение, че в рамките на форума Варшава ще продължи да се опитва да бъде проводник на своите външнополитически концепции. Но тук има един важен нюанс – поляците смятат, че имат мощен съперник не само зад пределите на ЕС, но и вътре в него. Политическият анализатор Андрей Стариков, зам.-главен редактор на портала RuBaltic.ru, коментира пред EADaily: „Поредната реанимация на геополитическия проект „Междуморие” просто е доказателство, че генералната стратегия на Запада по отношение на Русия е стара като света. Наименованията могат да се променят, но същността си остава неизменна – това е все същото старо добро „сдържане”. Както и по времето на маршал Пилсудски, в проекта „Междуморие” консервативната партия „Право и Справедливост” отново експлоатира идеята за недопускане на сближаване между Русия и Германия. Механизмът е банален: създаване на „непробиваем страж“ на руските западни граници  – пояс от неприятелски настроените към Русия държави от Балтийско море до Черно море и Адриатическо море, които по всякакъв начин биха се противопоставили на каквито и да било крачки на Русия и Европа една към друга. Възраждането на „Междуморие” е обусловено и от дългосрочните  интереси на Съединените щати. Желаейки да запазят за себе си статута  на единствен глобален силови център, САЩ се опитват да предотвратят евентуална възможност за появата на сериозни регионални играчи и да отслабят конкурентите си. Така в началото на 2015 година стратегията на сдържане на Русия бе актуализирана още веднъж от основателя и ръководител на аналитичната разузнавателна компания Stratfor Джордж Фридман”.

По думите на Андрей Стариков „търсенето води до предлагане”: не липсват желаещи да свършат желаното от американците. „Тук са и Полша, и прибалтийските страни. Само че за разлика от последните, Полша има своя доктрина за организиране на геополитическото пространство на изток от Европа – същата тази прословута идея, наречена „Междуморие”, както и подкрепените с ресурси амбиции да стане регионален лидер. Като продават себе си на Съединените щати, съгласявайки се да бъдат проводник на американските геополитически интереси в Източна Европа, полските управляващи се надяват да създадат собствена зона на влияние, състояща се от страни с различна степен на подчинение на Варшава, елементи на проекта „Междуморие”, анализира Стариков и продължава: „И в тази насока са налице определени успехи. Полските политици изиграха далеч не последна роля в европейския преврат” в Украйна и сега, макар не безпроблемно, активно въвличат „страната на победилия майдан” в собствените си регионални проекти, насочени към повишаване на статута на Полша вътре в ЕС и НАТО”.

„Меката” сила и „твърдата” сила

Доказателство за претенциите на Полша за „имперски” статут е и нейната активна работа с диаспорите. Едва ли зад границите на тази държава ще се намерят много хора, в чиито вени тече полска кръв, които дори и само теоретично да не знаят как да получат „карта на поляка”. А притежавайки чудотворната карта, можеш да се заемеш предприемачество в Полша, или да получиш работа там без специално разрешение, каквото се изисква за чужденците. Можеш да ползваш безплатни медицински услуги. Можеш да получиш безплатно образование. Впрочем тези са само основните предимства. Освен тях има и разнообразни „приятни дреболии”, също достъпни за собственика на картата. По този начин при влизане в Полша с нея не е необходимо да декларираш на границата определени парични средства (което е изискване за чужденците), можеш да посещаваш безплатно държавните музеи, да ползваш 37-процентна отстъпка от цената на билетите за влак, да не плащаш за виза при дългосрочно пребиваване в  Полша.

Ако имаш много-много далечни деди поляци, за теб няма да представлява особен проблем да получиш тази забележителна карта. Трябва да си гражданин на която и да е от републиките на бившия СССР, достатъчно е да знаеш полски на базово равнище, някак си да подкрепяш националните обичаи – това е. А, да! Следва и да докажеш, че макар по линия на единия от родителите ти, баба му или дядо му, прабаба му или прадядо му, са били поляци, или са притежавали полско гражданство. В краен случай можеш да представиш справка от някоя полска официална организация, потвърждаваща активното ти участие в дейности в полза на полския език и полската култура. Ако отговаряш на тези „условия”, можеш да получиш „карта на поляка” в най-близкото до мястото, където живееш консулство на Полша – като предварително подадеш писмено заявление и изискващите се документи. Картата е действителна в продължение на десет години от деня на нейното издаване. Действието ѝ се прекратява, ако притежателят ѝ окончателно се засели на територията на Полша и получи полско гражданство.

Описаната стратегия не е случайна – Варшава се стреми здраво да обвърже диаспорите към себе си, превръщайки ги в свои надеждни инструменти. Впрочем, навремето, някогашният посланик на Полша в Латвия Ежи Марек Новаковски откровено споделя: „Политиката на държавата ни по отношение на нашите диаспори, които са се сформирали в други страни, се изразява в подкрепа на развитието и запазването на културата, езика и връзката с историческата им родина. В същото време обаче – и това е принципно – ние сме за сътрудничество на полските диаспори в чужбина със страните, на чиято територия се намират те. За да се чувстват поляците там съпричастни към процесите, случващи се в самата Полша, на свой ред държавата Полша трябва да има – в лицето на своята диаспора – активна и приятелски настроена обществена сила. Диаспората трябва да бъде своеобразен мост между Полша и страната, в която нейни потомци живеят там”.

Работата с диаспорите е проява на така наречената „мека сила”. Обаче поляците, за да обвържат към себе си съседните държави, вкарват в действие и „твърдата сила” – не в прекия, разбира се, смисъл. Напоследък Варшава активно работи над създаването на съвместно полско-литовско-украинско военно формирование за участие „в миротворческите операции и в името на укрепването на сътрудничеството в региона”.

Тази идея възникна за първи път още през 2007 година, а на 17 ноември 2009 година три държави стигнаха до конкретна договореност. Тогава се предполагаше, че подразделението ще обедини 4500 военни, по 1,5 хиляди от всяка една страна. Впрочем в онзи момент инициаторите не изключваха в състава на военната бригада да се влеят и войници от  Беларус и Грузия. Трябва да отбележим също така, че този проект започна реално да се осъществява едва напоследък.

Частта, получила „комбинираното” наименование LITPOLUKRBRIG, се предполага, че ще бъде използвана под егидата на ООН и ЕС, а съставните ѝ части ще останат на своите постоянни дислокации в Литва, Полша и Украйна – под командването на САЩ по време на учения и изпълняването на мисии.

Щабквартирата на бригадата се намира в Любляна. Там е и част от командването на полската част от командването, състояща се от петдесетина военни, които работят заедно с няколко десетки офицери от Украйна и Литва. Бригадата вече е достигнала пълната си готовност – от Полша около две хиляди военни, от Украйна – 454, от Литва – 350. Към нея се числят десантчици, групи за обезпечаване и ремонтни работи, артилерия, инженери и сапьори, радиационни, биозащитни и химични взводове – както и други части.

Щабът на бригадата е готов да оцени, да атестира ученията Common Challenge („Общий вызов”), активните тренировки продължават. Полша продължава да гради своята хегемония.

Автор: Вячеслав Самойлов

Източник: eadaily.com

Превод: Елена Дюлгерова