Трябва ли Вашингтон да се намесва зад граница, за да насърчава свободата и благосъстоянието, или трябва да се обърне към себе си.
Джейкъб Хелбрун, „Нешънъл Интерест”, 2017 г.
В своята встъпителна реч Доналд Тръмп обещава тържествено да обърне гръб на глобализма и да следва политика, в която Америка ще бъде на първо място. „Ние няма да се стремим да налагаме нашия начин на живот на никого, зарича се Тръмп, а по-скоро ще го оставим да блесне като един пример. Ще блестим със своя пример, за да го следват всички.” Неговото изявление улавя разделението по отношение на външната политика на Съединените щати, което съществува още от основаването на републиката, макар че може да се зададе въпросът, дали самият Тръмп е запознат отблизо с това разделение. В края на краищата той декларира, че не познава мрачните корени на израза „Америка на първо място”, който някога е бил обединяващият призив на разнородна шайка от изолационисти и антисемити, противопоставящи се на влизането на Съединените щати във Втората световна война. Обстоятелството, че Тръмп прегръща този лозунг, обаче възкресява фундаменталния въпрос, с който американците се сблъскват, откакто имат държава. А именно: Трябва ли САЩ да се намесват в чужбина, за да насърчават свободата и благосъстоянието? Или трябва да се обърнат навътре, като се съсредоточат върху възобновяването на собствената си страна? Въпреки своето нежелание да бъде въвлечена в европейските дела републиката през по-голямата част от своята ранна история в значителна степен се придържа към известната максима на Талейран pas trop de zèle – „не влагайте твърде много старание”.
Макар че много съвременни неоконсерватори биха искали да игнорират и да се разграничат от Прощалната реч на Джордж Вашингтон, тя има своето дълготрайно въздействие. (Вашингтон я произнася през 1796 г. като президент шест месеца преди края на втория си мандат и най-важното в тази реч е, че в нея той призовава американците да се възприемат като едно цяло и предупреждава да се внимава с връзките и замесванията с други държави.) В този дух през 1821 г., когато гръцките революционери правят опит да се освободят от османското владичество, държавният секретар Джон Куинси Адамс предупреждава САЩ да не се намесват. Той съветва Америка да не отива в чужбина „да търси чудовища, които да унищожава. Тя е доброжелателна за свободата и независимостта на всички. Но тя е поборник и защитник единствено на себе си. Тя ще препоръчва общата кауза чрез морална подкрепа и чрез благотворната съпричастност на своя пример”. Повече от един век по-късно Уолтър Липман, един от авторите на речта за Четиринайсетте точки на Удроу Уилсън (проектът на САЩ за принципите за договаряне на всеобщ мир след Първата световна война), оповестява в своята книга „Външната политика на САЩ: Щитът на републиката”, издадена през 1943 г., едно реалистично тълкуване, което е доста далеч от младежкия му уилсъновски идеализъм: „Ние трябва да се съобразяваме на първо и последно мяс- то с американския национален интерес. Ако не го направим, ако ние изградим нашата външна политика върху някакъв вид абстрактна теория за права и задължения, ще построим въздушни кули. Ще формулираме политики, които нацията всъщност няма да подкрепи със своята кръв, своята пот и своите сълзи”. Въпреки всичките приказки за кампании и „кръстоносни походи” по време на Студената война връх взема като цяло прагматичната Realpolitik (политика, съобразена с реалностите и националните интереси), повлиявана от периодични призиви за демокрация и зачитане на човешките права в чужбина. Няма никаква политика на изтласкване на комунизма. Вместо това както в Европа, така и в Азия на практика е постигната сфера на влияние. Германия и Корея са разделени съответно по на две държави. Надделява европейският принцип от ХVІ век Cuius regio, eius religio – „чиято е властта, негова е религията”. Конфронтациите със Съветския съюз са предимно индиректни и се ограничават до Третия свят, където САЩ най-често подкрепят идеологически разбойници (авантюристи/наемници) и организират преврати независимо дали в Близкия изток, Африка или Централна Америка. Най-важната мантра на Студената война за двете свърхдържави е стабилността дори когато се опитват да променят съотношението на силите в своя полза.
След падането на Берлинската стена през 1989 г. обаче във Вашингтон се появява триумфалисткият наратив, в който всякакви предупреждения и предпазливост относно разгръщането на американската сила са отхвърлени. Стабилността вече не е на мода. На нейно място идва революцията. Началото на полемиката за съдбата на САЩ поставя Франсис Фукуяма, чието есе „Краят на историята?” (често се пропуска въпросителният знак в края на заглавието) е публикувано в списание „Нешънъл Интерест” през лятото на 1989 г. Оуен Харис, основател и редактор на „Нешънъл Интерест” и сам по себе си мислител реалист, използва есето на Фукуяма като летящ старт за списанието, въпреки че той подобно на издателя му Ъруин Кристъл едва ли е бил съгласен с него. Харис продължава да поръчва поредица от ярки есета за целите и намеренията на САЩ по света на именити интелектуалци и журналисти, вариращи от Ъруин Кристъл до Чарлз Краутхамър и от Нейтън Глейзър до Патрик Джей Бюканън. След като са публикувани в списанието, есетата са събрани и издадени през 1991 г. в книга, озаглавена „Целта на Америка”. Сблъсъкът между реализма и неоконсерватизма е съвсем ясно осветлен. Една ретроспекция обаче пределно категорично показва, че неоконсерваторите са спечелили войната почти без никакъв изстрел.
Окуражени от неочакваното разпадане на Съветския съюз, неоконсерваторите и либералинтернационалистите – „ястреби”, се обединяват зад обща кауза най-напред по отношение на войната на Балканите, а после и в Ирак. Консолидацията на неоконсерваторите и либералните „ястреби” е прогнозирана от Чарлз Краутхамър в неговото есе „Световна власт: Към един еднополюсен свят”, публикувано в „Нешънъл Интерест” през 1990 г. В него Краутхамър обяснява, че целта на Америка е очевидна. Призовава за конфедеративен съюз на Запада, който неумолимо ще разпространява своите ценности по света. Краутхамър пише, че създаването на този съюз ще изисква „съзнателния отказ не само от американския суверенитет, но и от понятието суверенитет като цяло”. Дори още по-експанзивни са призивите на либералите интернационалисти, като например Томас Фридман, които виждат първите проблясъци на новата ера на глоба- лизацията и пренебрегват факта, че Европа никога не е била толкова обеди- нена, колкото в навечерието на Първата световна война. Техни- те катехизиси за глобализацията съдържат елементи от Комунис- тическия манифест: „Националната обособеност и противоположностите между народите изчезват все повече с развитието на буржоазията, със свободата на търговията, със световния пазар, с еднообразието на индустриалното производство и съответстващите му условия на живот”. В много отношения вярата в благотворните последствия от глобализацията, изразена от Фридман и други, е част от ДНК на модерния либерализъм. Джон Стюарт Мил например е убеден, че глобалната търговия не само ще потисне влечението към войните, но и ще повиши нивото на човечността. Той пише: „Едва ли е възможно в настоящото лошо състояние на човешкия напредък да се надцени ползата от поставянето на човешки същества в контакт със субекти, различни от самите тях, и с начини на мислене и действие, неприличащи на онези, които са им близки. Търговията бързо прави войната да изглежда като отживелица с помощта на засилването и мултиплицирането на личните интереси, които са в естествено противоречие с нея”. Мнението, че войната постепенно ще излезе от употреба, е разпространявано от Фридман и много други. Точно както най-новите поддръжници на глобализацията настойчиво натрапват ползите от нея, така има и гласове, които не споделят тяхното мнение. Един от първите несъгласни е Самюъл Хънтингтън, който през 2004 г. в списание „Нешънъл Интерест” заклеймява появата и възхода на космополитния „давоски човек”. Самата дума „Давос” би трябвало да бъде тревожен сигнал за международните елити, които отиват на Световния икономически форум, за да общуват и да се чувстват добре заради самите себе си. Давос, разбира се, е алпийският курорт, където се развива действието на известния роман на Томас Ман „Вълшебната планина”, издаден през 1924 г. и представящ онова, което може да бъде наречено „първият давоски човек”. В романа си Ман осмива хуманиста Лодовико Сетембрини, примамващ главния герой Ханс Касторп с възгледите на Международния съюз за организация на прогреса, от който се очаква да премахне всички човешки беди и страдания. „Вълшебната планина” завършва с предполагаемата смърт на Касторп в сражение по време на Първата световна война. Авторите от тази епоха не таят илюзии относно универсалността на човечеството, които периодично измъчват великите и силните: в края на романа на Итало Звево „Съвестта на Дзено”, който е публикуван през 1923 г. само една година преди „Вълшебната планина”, приветливият главен герой Дзено наблюдава объркан сраженията в Триест на границата между Австро-Унгарската империя и Италия, в които се оказва въвлечен. Хънтингтън не споменава Ман, но се нахвърля срещу „работниците със златни якички” (изключително търсените висококвалифицирани професионалисти), които презират националната държава и традиционните общности. Той ги описва като една позлатена кохорта, която „почти не се нуждае от национална лоялност, възприема националните граници като препятствие, постепенно изчезващо, слава Богу, и вижда националните правителства като остатъци от миналото, чиято единствена полезна функция е да улесняват глобалните операции на елита”. Друг несъгласен с глобалистите е Патрик Джей Бюканън. В много отношения той подготвя почвата за появата на Тръмп – и като атмосфера и линия на поведение. Когато се кандидатира за президентската номинация в първичните избори на Републиканската партия през 1992 г. срещу издънката на „върхушката” Джордж Хърбърт Уокър Буш, той го порицава за това, че е позволил да се увеличи търговският дефицит, и за „раболепниченето” пред Китай. Щом елитите във Вашингтон желаят да защитават нечия граница, пита реторично той, „защо не се опитат да защитят южната граница на САЩ!”. В свой текст, публикуван през 1990 г. в списание „Нешънъл Интерест”, Бюканън очертава тези теми. Той директно атакува тезите в есето на Чарлз Краутхамър за еднополюсния свят. И разобличава идеята, че американският суверенитет трябва да бъде „споделен” в една Западна конфедерация. В замяна призовава за политически курс, в който „Америка е на първо, второ и трето място”. Бюканън е ужасен от мисълта, че САЩ трябва да подчинят своя суверенитет на глобални организации. Той споделя: „Ние не можем вечно да отбраняваме богати държави, които отказват сами да се защитават; ние не можем да позволим безкрайни преливания на живителната сила на американския капитализъм в просещите държави и икономическите трупове на социализма, без да се обезкървим до смърт”. Предварително загатвайки своята съпротива срещу втората война в Ирак, Бюканън добавя: „Ние също така трябва да гледаме хладнокръвно на интернационалистите, които никога не страдат от липсата на нови идеи как да отклонят богатството и силата на САЩ в кампании и каузи, нямащи нищо или почти нищо общо с истинския национален интерес на Америка”. Ето с какво се занимават четири важни нови книги за глобализацията и външната политика на САЩ. Уолтър Макдугъл, професор по история от Пенсилванския университет, Стивън Кинзър, старши сътрудник в Института за международни отношения „Уотсън”, Тони Смит, политолог от университета „Тафтс”, и Панкай Мишра, член на Кралското литературно общество, са респективно автори на книгите „Трагедията на външната политика на Съединените щати”, „Истинското знаме”, „Защо Удроу Уилсън има значение” и „Епоха на гняв”. Те предлагат ценни прозрения за дебатите, които се разгръщат понастоящем за глобализацията и целите на САЩ. Писани са, разбира се, далеч преди победата на Тръмп на президентските избори, но представят един по-широк контекст на събитията, случващи се напоследък както в САЩ, така и в останалата част на света. Всяка от четирите книги по свой специфичен начин изразява скептична позиция по отношение на опитите да се преправи светът по образ и подобие на Съединените щати. Според Макдугъл, чието заглавие напомня на книгата на Уилям Епълман Уилямс „Трагедията на американската дипломация”, вярата, че „Бог е на наша страна”, вдъхновява външната политика на САЩ от тяхното основаване. Той убеждава, че религиозната реторика е внушила на светската държава да се стреми към една глобална съдба, която най-често я съсипва. Използва влиятелната идентификация на „американската гражданска религия”, понятие, въведено от Робърт Бела, за да проследи нейните различни етапи във външната политика през вековете. Макдугъл е категоричен, че с течение на времето тя е мутирала от онова, което нарича класическа американска гражданска религия, до една хилиастична версия. Той отбелязва, че до управлението на Бенджамин Харисън, който казва, че „ние, американците, не сме получили от Бог задачата да контролираме света”, Съединените щати са се придържали към сдържана външна политика. Уилям Маккинли – последният ветеран от Гражданската война, който става президент, също иска да следва такава политика, но в крайна сметка не успява да устои на мисионерския импулс и на съблазънта да господства. Тогава идва Удроу Уилсън. „Той преобръща американската гражданска религия във войнстваща вяра и хвърля държавата във война между европейските граждански религии – пише Макдугъл – с цел да докаже подобно на един езически цар жрец, че неговите племенни божества са по-мощни от техните.” Изводът на Макдугъл едва ли би могъл да бъде по-мрачен. Историкът предрича появата на глобална гражданска религия, в която състоянието на националната сигурност ще бъде представено като кулминация на либералните прогресивни идеали: „Тази глобална гражданска религия ще представя фашизма, състрадателния консерватизъм и социализма с човешко лице като дружелюбни и благотворни”. Въпреки че Макдугъл само се позовава няколко пъти на Робърт Кейган, по същество той води текущата война с неоконсервативната версия на историята, която е разпространявана с помощта на книгата на Кейган „Опасна нация: Мястото на Америка в света от създаването на САЩ до края на ХХ век”. В нея авторът описва САЩ като единствено добродетелната държава за разлика от останалите държави, които действат на базата на користни мотиви. Дори испанско-американската война е видоизменена от Кейган във война, водена от свободолюбива Америка: „Прекалено малко хора са прозрели или са искали да прозрат, че войната е продукт на дълбоко вкоренената американска нагласа за мястото на нацията в света. Тя е продукт на универсалистката идеология – такава, каквато е изразена в Декларацията за независимост”. Кинзър подобно на Макдугъл не приема такова мнение. Той се съсредоточава върху края на ХІХ век като повратна точка в историята на САЩ. Изследва дебатите между империалистите и антиимпериалистите, като твърди, че много от недъзите, от които страда американската външна политика, могат да бъдат проследени назад до „позлатения век”, когато администрацията на Маккинли, тласната от комбинация от парични, стратегически и расови мотиви, влиза във война, за да измести отслабената Испанска империя, като анексира Куба, Пуерто Рико и Филипините. Неоконсерваторите на тази епоха са Теодор Рузвелт, който е заместник-секретар на флота, Алфред Тайър Махан, морският стратег, и сенатор Хенри Кабът Лодж, привърженик на така наречената от него „голяма политика”. (Става дума за неомеркантилистката стратегия за завладяване на чуждестранни пазари с военнополитически средства, така че да бъдат преодолени присъщите на американския капитализъм дефекти; тази стратегия ясно проличава именно в Испанско-американската война.) Един от президентите, спасен от неизвестността покрай книгата на Кинзър, е Гроувър Кливланд, който енергично осъжда завоя към империализма. Докато е президент, Кливланд отказва да анексира Хавай. През 1898 г. той атакува явлението, което определя като „хавайският ужас”, и „схемите на империализма”, представляващи „опасни извращения на нашата национална мисия”. Кинзър не споменава това, но съпротивата на Кливланд срещу завладяването на чужда територия предизвиква журналиста Хенри Луис Менкен да го приветства като „последният римлянин. Ако педагогиката не беше просто безсъдържателна врява, той би намерил достойно място в учебниците.” Тони Смит предлага изключително критична оценка на американския либерален интернационализъм. Според Смит: „След победата над международния фашизъм и комунизъм, с която нацията може основателно да се гордее, най-лошият враг на Америка през изминалия четвърт век… по ирония на съдбата (или, по-точно казано, за нещастие) се оказва не някой друг, а самата тя”. Мишра възприема един по-обобщаващ подход, изследвайки появата и възхода на национализма не само в САЩ, но и в Западна Европа. Той проследява значителна част от настоящата възбуда назад във времето до Жан-Жак Русо. По мнението на Мишра неговият (на Русо) „… натрапчив интерес към свободата и моралния интегритет на индивидите в съчетание с крайната ненавист към неравенството и промяната създава едно постоянно обновяващо се предизвикателство за съвременните политически и икономически споразумения – и със сигурност то кореспондира перфектно с настоящите шумни протести срещу глобализацията и облагодетелстваните от нея лица”. Той предсказва, че ще има много по-опасни мъже с копнеж за радикално равенство в Африка и Азия, които ще се поддадат на илюзията, че те могат да се върнат към митичното минало, когато е съществувало духовно единство. За Мишра има симбиотична връзка между илюзиите на Третия свят и илюзиите на съвременните западни националисти, които вярват, че техните държави могат да се върнат към митичното минало чрез отхвърляне на настоящето. Авторът остро критикува фантазната идея, че капитализмът може лесно (и бързо) да се изнася в чужбина, без да поражда насилие. Насочва вниманието към американския философ и писател от испански произход Джордж Сантаяна, който е убеден, че след Гражданската война САЩ са изоставили своята сдържаност по отношение на мечтите за универсална американизация. Дискредитираните универсалистки философии на историята и на прогреса – които по-късно лягат в основата на тълкуванието на историята от страна на вигите – успешно възвръщат популярността си в следвоенна Америка. Тесен кръг войнстващи интелектуалци са хората, които настойчиво лансират новата телеология. Те се стремят да съкратят дългия и кръвопролитен път, който самите западни нации са изминали до модерността. „В един странен преломен исторически момент – отбелязва Мишра – фантазията за разпространяването на англо-американските идеали и институции навсякъде по света е възродена след 1945 г. и САЩ като приемник на Великобритания я превръщат в централен елемент на политическото и икономическото мислене.” Наистина, както посочва Смит, проблемът се състои във високомерието, станало определящо за американския външнополитически елит, у който мекият уилсъновски идеализъм се втърдява в безмилостна идеология. Възгледи като „теорията за демократичния мир”, „теорията за прехода към демокрация” и „отговорността за защита” показват, че импулсът за разпространяване на американските ценности се е трансформирал в квазинаучна доктрина, която санкционира използването на американската ударна сила, когато и където вашингтонските елити решат, че е уместно.
Сега обаче, след като Тръмп вече е избран за президент, споразуменията, конструирани след Втората световна война с цел да помогнат да се гарантира американското глобално господство, са поставени под въпрос. Давоският човек е замаян от подема на националистическите настроения – от Великобритания до Германия и от Съединените щати до Китай. В Давос сред всички останали присъстващи именно китайският президент и номинален марксист Си Дзинпин е този, който се представя като поборник на свободните пазари, обещавайки че Китай „няма да затвори вратите към външния свят, а, напротив, ще ги отвори още по-широко”. Междувременно неоконсерватизмът и либералният интернационализъм са се оттеглили в някаква форма на вътрешна емиграция във Вашингтон, поне засега. На този етап остава неясно какъв ще е точният път, който Тръмп ще следва по отношение на всичко – от американските съюзи до търговските споразумения. Дали ще хвърли света в една търговска война, която ще доведе до глобална рецесия или дори депресия? Или ще подпомогне американската икономика? Дали ще укрепи съюзите на САЩ, или ще се отърве от тях като абсолютно ненужен баласт, за да създаде крепостта „Америка”? Засега е ясно, че Тръмп се стреми да преобърне следвоенния международен ред. Пламенният дебат, който Тръмп активизира, няма намерение в скоро време да отшуми. Напротив, точно обратното.