Някои интелигентни феминистки отдавна отбелязват, че ако се опитаме да си представим напълно политическо коректно ухажване, ние обезпокоително се приближаваме към един формален пазарен договор.

Протестите на жените са голямо пробуждане, но с много опасности. В крайна сметка това може да бъде случай на правила, направени, за да се нарушават.

Миналата седмица американската философка и джендър теоретичка Джудит Бътлър спомогна за организирането на една на пръв поглед недвусмислена конференция в Сао Пауло, Бразилия. Бътлър може да е добре позната с работата си, свързана с трансджендър теориите, но името на конференцията беше „Целите на демокрацията”, а това няма нищо общо с темите, с които обикновено се занимава. И въпреки това, тълпа от десни протестиращи се бяха събрали отвън, за да горят изображения на Бътлър и да скандират Queimem a bruxa! – „Изгорете вещицата!”.

Този странен инцидент е последният от една дълга серия, която показва, че сексуалните различия днес са политизирани по два взаимодопълващи се начина: транссексуалната флуидизация на джендър идентичности и последвалата консервативна реакция.

Всъщност прочутото описание на капиталистическата динамика в „Комунистическия манифест” на Карл Маркс и Фридрих Енгелс трябва да бъде допълнено от факта, че глобалният капитализъм е видял как „сексуалната едностранчивост и ограниченото мислене за нея стават все по-невъзможни”. Това се случва и в областта на сексуалните практики, „всичко плътно се разтапя във въздуха, всичко свято е профанно”. Защото капитализмът вероятно клони към заместване на стандартната нормативна хетеросексуалност с разпространение на изменчиви идентичности и/ или ориентации?

Днешното тържествуване на „малцинства” и „маргинали” всъщност е предоминиращата позиция на мнозинството – дори крайнодесните, които се оплакват от терора на либералната политическа коректност, представят себе си като защитници на едно застрашено малцинство. Или вземете тези критици на патриархалния модел, които го атакуват сякаш той все още има хегемонна позиция, пренебрегвайки това, което Маркс и Енгелс са написали преди повече от 150 години в първата глава на гореспоменатото издание: „Буржоазията навсякъде, където е надделяла, е сложила край на всички феодални, патриархални и идилични отношения”. Но това все още е игнорирано от тези леви културни теоретици, които фокусират критиката си върху патриархалната идеология и практика.

Така че какво трябва да правим с това напрежение? Дали да се ограничим в подкрепата си за транссексуалната флуидизация на идентичности, или да останем критични към нейните ограничения?

Съществува и трети начин за оспорване на традиционната форма на джендър идентичностите, която пламва точно сега – чрез жените, които масово признават публично за сексуално насилие от мъже. Всички медийни публикации, покриващи това събитие, не трябва да ни отклоняват от това, което реално се случва: и то не е нищо друго освен епохална промяна, голямо пробуждане, нова глава в историята на равенството.

Голяма промяна

Точно сега, хиляди години откакто отношенията между половете са регулирани и подредени, те са подкопани и поставени под въпрос. Протестното движение сега не е на ЛГБТИ малцинството, но на мнозинство – това на жените. Това, което се появява, не е нищо ново, а нещо, което ние (поне смътно) сме знаели през цялото време. Но не сме били способни (или не сме имали желание, не сме били готови) открито да назовем: съществуват стотици начини жените да се експлоатират сексуално.

Жените днес изваждат на показ тъмната страна на официалните ни претенции за равенство и взаимно уважение, а това, което ние откриваме, е освен всичко и колко лицемерна и едностранчива е станалата така модната критика на потисничеството на  жените в мюсюлманските държави: сега трябва да се изправим пред собствената си реалност на потисничество и експлоатация.

Както във всички революционни промени, всъщност ще има многобройни „несправедливости” и „иронии”. Например съмнявам се, че действията на Луис Си Кей, отвратителни и оскърбителни, каквито са те, могат да бъдат слагани редом до директното сексуално насилие. Но отново: всичко това не трябва да отвлича вниманието ни, а да ни накара да се съсредоточим върху проблема, който се появява. 

Въпреки че някои страни вече се приближават до нова постпатриархална сексуална култура (например вижте Исландия, където повече от две трети от децата са родени без брак, където жените заемат повече постове в обществени институции на властта от мъжете), една от ключовите задачи е първо да се изследва какво печелим и какво губим от този катаклизъм на наследените процедури на ухажване. Защото трябва да се установят нови правила, за да избегнем стерилната култура и несигурността.

Между другото, някои интелигентни феминистки отдавна отбелязват, че ако се опитаме да си представим напълно политически коректно ухажване, ние обезпокоително се приближаваме към един формален пазарен договор. Проблемът е, че сексуалността, властта и насилието са много по-тясно свързани помежду си, отколкото си представяме, така че и елементите на бруталност могат да бъдат сексуализирани, тоест либидно заложени – в края на краищата садизмът и мазохизмът са форми на сексуална активност. В резултат на това сексуалността, пречистена от насилие и властови игри, може да се окаже десексуализирана.

Нови предизвикателства

Следващата задача е да се уверим, че случващата се експлозия няма да бъде ограничена до публичния живот на богатите и известните, а ще проникне във всекидневието на милиони обикновени, „невидими” индивиди. И последно, но не и по важност, е да проучим как да свържем това пробуждане с текущите политически и икономически борби, тоест как да предотвратим то да бъде присвоено от западната либерална идеология (и практика) като още един начин да затвърди предимството си. Трябва да се положат усилия това пробуждане да не се превърне просто в още един случай, в който политическата легитимация се основава на жертвения статут на субекта.

Не е ли основната характеристика на днешната субективност странно съчетание между свободния субект, който в крайна сметка носи отговорност за своята участ, и субекта, който основава авторитета на думите си върху статута си на жертва на обстоятелства извън собствения си контрол? Когато всеки контакт с друго човешко същество се преживява като потенциална заплаха – ако другият пуши, ако ми хвърля жадни погледи, значи вече ме наранява: тази логика на виктимизация днес е универсализирана и достига далеч над стандартните случаи на сексуален или расистки тормоз.

Нека просто да си припомним нарастващата финансова индустрия с плащането на искове за предявяване на обвинения във вреди – от сделката за тютюневата промишленост в САЩ и финансовите претенции на жертвите на Холокоста, както и принудителните работници в нацистка Германия, до идеята, че САЩ трябва да плащат на афроамериканците стотици милиарди долари за всичко, от което са били лишени поради робството в миналото. Тази представа за субекта като безотговорна жертва включва крайната нарцистична перспектива, от която всяка среща с другия се явява потенциална заплаха за несигурната му въображаема хармония; като такъв, той не е обратното, а по-скоро присъщото допълнение на свободния либерален субект. В днешната преобладаваща форма на индивидуалност, егоистичното твърдение на субекта парадоксално се застъпва с възприемането на себе си като жертва на обстоятелствата.

Две страни

В хотел в Скопие, където наскоро бях отседнал, моят спътник попита дали пушенето в стаята ни е разрешено. Отговорът, който получи от човека на рецепцията, беше уникален: „Разбира се, че не, забранено е по закон. Но имате пепелници в стаята, така че това не е проблем”.

Това не сложи край на изненадите: когато влязохме в стаята, на масата наистина имаше стъклен пепелник, в чийто център стоеше нарисувано изображение – цигара, зачеркната с голяма диагонална линия, обозначаваща забрана. Така че това не беше обикновената игра, която срещаме в не толкова взискателните хотели, където дискретно ти прошепват, че макар и да е официално забранено, можеш да го правиш внимателно на отворен прозорец или нещо подобно.

Така противоречието между забрана и разрешение беше открито прието и по този начин отменено и третирано като несъществуващо, тоест посланието беше: „Забранено е, но ето как го правиш”.

Обратно към случващото се пробуждане. Опасността е в това, че по сходен начин, идеологията на личната свобода ще бъде лесно комбинирана с логиката на жертвеността (със свобода, мълчаливо сведена до свободата да изведеш нечий статут на жертва). По този начин това излишно се превръща в радикална еманципаторна политизация на пробуждането, правейки борбата на жените една от поредиците борби – като тази срещу глобалния капитализъм и екологичните заплахи, за различна демокрация, срещу расизма и т.н.

Автор: Славой Жижек

Източник: RT

Превод: Юлия Владимирова