Смразяващият документален разказ „Изоставените деца на България” на британската журналистка Кейт Блюет, излъчен за първи път през 2007 г., преобърна обществените нагласи. Филмът пресъздаде скотските условия, в които са били „отглеждани” 65 български деца и младежи с тежки ментални и физически увреждания от дома „Света Петка“ в село Могилино. Той даде мощен тласък за старта на деинституционализацията на децата не само от специализираните институции, но и от „домовете” за лишени от родителски грижи. От „бунища за забравени хора”, в каквито се бяха превърнали тези институции, децата започнаха да се пренасочват към центрове от семеен тип, в които – основно по проекти – започна да им се осигурява специализирана грижа и рехабилитация.

„През 2010 г. правителството прие документа „Визия за деинституционализация на децата на Република България”. Тогава за първи път управляващите дадоха заявка не за реформиране и преструктуриране на домовете за деца, а за тяхното закриване. До 2025 г. и последното дете от дом трябва да бъде изведено и Министерският съвет да излезе с решение, с което се закрива и последната институция”, коментира Иванка Шалапатова, изпълнителен директор на фондация „За нашите деца”. Въпреки смелите амбиции текстът сам по себе си не даде реално решение на проблема с изоставянето на деца, особено на тези с тежки увреждания. И резултатите са налице: само през 2014 г. в специализираните институции (домовете за медико-социални грижи) са постъпили нови 1042 хлапета, като 924 от тях са в първата година от живота си. От януари до септември 2015 г. отделите „Закрила на детето” са работили по 3144 нови случая, свързани с превенция на изоставянето. Успешно приключват 2286 от тях, в които децата са върнати при своите родители.

От фондацията също работят усилено, за да преобърнат негативната тенденция, отчитайки, че само през миналата година са предоставяли социални услуги – различни видове терапии и специализирана помощ, на общо 1290 деца. Освен това всяка година помагат на близо 300 деца да останат с биологичните си родители. В немалка част от случаите се оказва, че поради бедност семействата не могат да поемат отглеждането на децата и прехвърлят тази отговорност на държавата. Тя от своя страна започва да буксува, тъй като не може да поеме целия товар нито финансово, нито чрез предоставяне на високопрофесионални грижи за всички нуждаещи се. Тогава възниква въпросът, какво предоставят като алтернатива на социалните институции системата за закрила на детето и самото общество?

„Една широка практика, много разпространена в други държави, е да има междинно място, в което детето да преживява под грижата на семейство, както и с подкрепа от професионалисти. Но ако детето е до 7-годишна възраст, тази грижа трябва да бъде краткосрочна”, категорична е Шалапатова. Преди няколко години от фондация „За нашите деца” успяват да създадат защитено жилище, в което да отглеждат хлапета, останали без родителска грижа. Условията в него позволяват временно да бъдат настанени едва няколко деца в риск, което кара специалистите да мечтаят за Детска къща, в която да бъдат отглеждани повече хлапета в близка до семейната среда. Целта е да се предотврати изоставянето на малчугани и евентуалното им приемане в социални институции било, като се помогне на биологичните им родители да преосмислят решението си, било, като се намерят приемни семейства или осиновители. Желанието на специалистите е както новородени бебета, така и деца до 7 години да остават в къщата за не повече от половин година.

Мечтата се превърна в реалност на 25 март тази година, когато официално в столицата отвори врати центърът от семеен тип „Детство”. Столичният общински съвет дари безвъзмездно парцел, а съмишленици, социално отговорни компании и дарители  събраха 557 155 лв., заедно с това са предоставени безвъзмездни услуги и материали за 47 780 лв. „Това е една история, която сега дава знак на държавните институции, че този тип дейност и грижа за малките деца може да стане национална практика. Добре би било, след като се включиха частни дарители, а ние демонстрирахме успеха на този модел, държавата да поеме своята отговорност. Там, където има други изоставени деца или деца, чиито семейства изпитват временна невъзможност да се грижат за тях, този модел да се създаде”, натърти Шалапатова.

Според нея Детската къща е временен пристан, който обаче организира грижата за децата и техния живот по най-цивилизования начин. В момента за 6 деца се грижат Силвия и Ивайло Иванови, които живеят в жилището заедно с по-малката си дъщеря. Заради усилията на специалистите през последните няколко години – от създаването на защитеното жилище до откриването на Детската къща – 4 деца са били върнати в биологичните им семейства, а още 4 хлапета са намерили своите приемни родители. До този момент осиновените са 13 деца, като един от последните случаи е този на Мони. Детето постъпва в къщата, когато е едва на 20 дни. Майка му е непълнолетна и не е подготвена да се грижи за него. Благодарение на семейство Иванови плашливото бебе започва да общува с непознати по-лесно и се развива нормално за възрастта си. Не след дълго намира и своите бъдещи родители, като не спира да им се усмихва още при първата си среща с тях.

За да продължава да работи този модел, е необходимо да се регламентира как общините да делегират правомощия на неправителствените организации, които да предоставят услуги за деца в риск. Проблемът е, че политиците все още изчисляват какви ще са потенциалните разходи на държавата, вместо да се фокусират върху потенциалния приход от инвестирането в бъдещето на младите хора. Оказва се, че процентът на децата от приемни семейства, които след пълнолетието си завършват висше образование, е в пъти по-голям в сравнение с техните връстници, които излизат от център за настаняване от семеен тип или от социалните институции.

В момента броят на приемните семейства у нас е над 2000, което е огромен успех в сравнение с началото през 2001-2002 г. Има обаче сериозни притеснения, че цялата конструкция на приемна грижа няма да издържи финансово, тъй като държавата не разполага с достатъчно средства. На този етап моделът се поддържа с европейски средства, които се насочват от Агенцията за социално подпомагане. Все още не е намерен и отговор на въпроса, какъв трябва да е мандатът и каква да е ролята на организациите, които имат желание да се превърнат в легитимен партньор на държавата в процеса на деинституционализация. За много родители помощта на психолозите и социалните работници от фондацията е мощен стимул да задържат детето си, независимо през какви трудности се изправят. „Второто ни дете се роди и две години по-късно разбрахме, че страда от много рядко генетично заболяване”, разказа 37-годишната Цвета Иванова. Митохондриалната болест, от която е засегната 4-годишната й дъщеря, е нелечима. Прогнозите при подобни случаи са, че пациентът ще живее между 2 и 4 години. Въпреки всичко семейството намира алтернатива, която подобрява състоянието на детето. Всяка седмица момиченцето се подлага на индивидуална музикотерапия и се чувства много добре. За благосъстоянието на своята сестра се грижи и 9-годишният Иван. „Искам да съм стълб на семейството”, обяснява той с нетипична за възрастта си сериозност. „Каквото и да е детето, няма нищо по-добро от това да бъде отглеждано в биологичното си семейство. Това е шанс както за него, така и за самото семейство. Защото в такива кризисни ситуации – писали са го много философи – човек израства, минава през личностен катарзис”, споделя майката.