Или как се роди, отрасна, живя, твори, обича и умря поетът на унгарската революция Шандор Петьофи

Текстовете на Артур Шопенхауер, германски философ и автор на „Светът като воля и представа”, пробуждат разума, карат духа да се противи, а сърцето да променя ритъма си. Вероятно защото размишленията на философа относно смисъла на човешкото битие са свързани с безмерните граници на страданието. Както самият той казва, само се опитайте да преместите човешкия род в страната на безгрижието, където всичко расте от само себе си, навред летят печени гълъби и всеки незабавно намира своята любима и я печели без никакви усилия. Със сигурност някои биха умрели от скука и дори биха предпочели да се обесят, а други биха повели войни едни срещу други, биха се избивали и изтребвали, причинявайки си много повече страдания, отколкото може да им подготви самата природа. Така е устроена нашата човешка природа. Ние не усещаме здравото си тяло, но затова пък едно мъничко място, където ни стяга обувката, може да ни подлуди. По същия начин забравяме да мислим за благополучните си дела, но дребните ни неуспехи непрекъснато дразнят ума и сърцето ни. Парадоксално или не, често ние се утешаваме за собственото си нещастие, като наблюдаваме другите, които са още по-нещастни от нас. Да, изтъква философът: „Ние сме като агънца, които лудуват по поляната, а месарят вече ги оглежда, за да си избере някое от тях. Докато живеем спокойно, не подозираме какво нещастие ни готви съдбата: болести, гонения, бедствия, осакатяване, слепота, полудяване, смърт и прочее”. Погледнете живота на народите, огледайте историята на човешката цивилизация и няма как да не откриете, че тя е просто разказ за войни и метежи, а „мирните години изглеждат като антракт между отделните действия”. Истина е, че животът на всеки човек е битка, непрестанна борба не само със скуката или нуждата, а борба с другите. А когато към всичко това се прибави и обстоятелството, че времето неотменно ни пришпорва, оставя ни да си поемем дъх и върви след нас като надзирател с камшик, съществуването ни действително изглежда мъчително. Животът ни е гигантски спектакъл, който има характера на една мистификация, или да го кажем още по-простичко, на тотална фантасмагория, мошеничество, защото в собственото си битие ние винаги сме в състояние на нужда, на скърби, на битки, в които невинаги можем да се показваме любезни и мили. Да, светът е резултат от нашата собствена вина, от собственото ни грехопадение. И именно страданието е най-близката цел на съществуването ни. И нищо не илюстрира това така добре, както историята, която искам да ви разкажа. Това е историята за Александър Петрович, за човека, поета, националния герой на Унгария, когото днес всички познават с името Шандор Петьофи. Мъжът, който със стиховете си извежда унгарския народ на улицата и го кара да мечтае за собствената си свобода. Шандор Петьофи, селянинът, чиято майка е словачка, а баща му е със сръбски корени, но самосъзнанието му е обладано от идеята, че той е унгарски потомък. Чужденецът, който полага основите на модерна Унгария и отдава цял себе си, дори и най-скъпото си – любовта и сина си, в името на националната борба. Тази борба го отвежда на 31 юли 1849 г., когато е едва 26-годишен, в сраженията при Шегешвар (днес Сигишоара, Румъния). При тези сражения са покосени 1030 човешки същества. Сред тях е и Шандор Петьофи. Разказват, че на следващия ден, когато пукотът на оръжията утихнал, местното население излязло да погребе убитите и да плячкоса малкото ценности, останали в тях. Преравяли труповете за пари и скъпоценни кръстове. А после ги захвърляли в близката пропаст. Сред труповете понякога имало и още живи хора. Такъв бил и случаят с Шандор Петьофи, който от дъното на ямата се провикнал с последните си сили: „Не ме погребвайте… Жив съм!”. „Пукни!”, се чуло отгоре и поетът бил затрупан с окървавени трупове. И досега Унгария не знае къде е погребано момчето й, което я извежда от сянката на робството.

Но помни думите, които като чук удрят в съзнанието на всеки унгарец и днес:

Спиш ли, справедливост, или си убита?…
За свобода, който бори се, ратува,
който е с неправди във борба открита,
той вериги влачи, той до гроб робува.
Но в гърди си, който мачка всичко свято,
който носи съвест гъвкава, превита,
той живее волно, мирно и благато…
Спиш ли, справедливост, или си убита?

(прев. Стоян Чилингиров)

Прав е Шопенхауер, когато казва, че светът е място за покаяние, колония за каторжен труд, един свят, в който страданието е смисълът на цялото ни съществуване. Но само позналите тази истина, стремили се към личното си страдание, заживяват по-късно в сърцата на милиони човешки същества, неосъзнали грехопадението си. Нещастието е общото правило и колкото по-бързо осъзнаем тази истина, толкова по-щастливи бихме могли да бъдем. Историята за всеки национален герой обикновено включва множество малки разкази, които често си противоречат. Историята на Шандор Петьофи също е от „осанна” до „разпни го”. В опит да се пренесе паметта за него от поколение на поколение са написани стотици книги, които постепенно са превърнали разказа за Петьофи в легенда. Мит, в който истината все по-трудно може да се отдели от съчинителствата. Въпреки че автентичните писмени свидетелства за поета революционер са в изобилие – дневници, стихосбирки, спомени от негови съвременници, частна кореспонденция. В този разказ ще се опитаме да се придържаме именно към тях, защото всеки опит за обективен поглед към купчина от факти остава подчинен на собственото ни познание и съдни способности.

КАК СЕ РОДИ И ОТРАСНА? На прага между 1822 и 1823 г. точно в новогодишната празнична вечер селцето Кишкьорьош, Южна Унгария, област Бач-Кискун, е затрупано от сняг. Тук живеят около 2000 човека, които очакват новата година с надежда за по-добър живот. Така е й в дома на Ищван Петрович и Мария Хрузова. Малка къщичка с двускатен покрив, покрит със сняг, и със светнали от пламъка в огнището прозорци приютява семейство Петрович. Тук, в Кишкьорьош, почти всички са словаци, в това число и Мария, която преди няколко години е свързала живота си с Ищван. Неговият роден език е унгарският, но всъщност той е със сръбски корени. В онези години Унгарското кралство, което привидно е самостоятелно, но де юре се управлява от Виена, е пълно с другоземци от различни краища, а официалният държавен език е латинският. Въпреки това в Кишкьорьош мнозинството говори словашки, „този сладък език, който звучи като ромолене на планински поток”. И Ищван също шепти „Обичам те!” на словашки на своята Мария, която е бременна в деветия месец и очаква в началото на новата година да роди. Празникът е спокоен, а в два през нощта бъдещите родители се предават на умората и се отпускат в малката спалня. В утрото на 1 януари слънцето, което от дни не се е появявало на хоризонта, изгрява, превръщайки натрупания сняг във феерия от блестящи кристали. Празник е и камбаните на църквата разбуждат спящото население на Кишкьорьош. В този момент чернокосата дребна Мария издава стон, предизвикан от първия родилен спазъм. Моли се на нейния език, въпреки че Ищван държи в дома им да се говори на унгарски, но молитвите и интимните думи звучат само на словашки. Час по-късно в къщата пристига и местната знахарка, с чиято помощ към два следобед пукотът от горящите дърва в огнището се смесва с плача на новороденото. Малко момченце с червено набръчкано лице, с нищо неотличаващо се от което и да е друго пеленаче. Кръщават го в Лютеранската църква още същия ден, защото, каквото е слабичко и недохранено, по всичко изглежда, че няма да оцелее. Поне така твърди акушерката. Дават му името Александър и започват всяка вечер тревожно да го приспиват с четене на псалми. Минава ден, минават два и ето, че думите на акушерката не се сбъдват. Детето оцелява, а малко преди да навърши две години, семейството напуска родното си място и се установява в земния рай на градчето Фейледхаза. Тук Петрович се докосват до благоденствието, както никога преди. Тате Ищван се превръща в един от най-богатите хора в района. Между 1826 и 1830 г. той купува градина, лозе, чифлик с кладенец, харман, обор, собствена къща за живеене. Наема общинската месарница, а също и десетки декари ливади за косене и ниви. Получава разрешение за отглеждане на 120 броя рогат добитък и още толкова овце. След шест месеца всички започват да го наричат Месаря, а кесията за пари започва да прелива. Фейледхаза е и мястото, където Александър произнася първите си думи, започва да ходи уверено и след години напук на мастилените писмени свидетелства нарича Фейледхаза свой роден град. Това е градът, в който живеят много негови роднини като чичо Гергей Фазекаш, който му дялка дървени свирки, чичо Йожи Тьори, който го вози върху капрата на каруцата си, лелите Вица и Мари, които вечно му пъхат плодове в ръцете, чичо Бенедек Варга, който за пръв отбелязва, че Александър има талант на мислител, защото, когато е едва на шест години, при една среща с някакви католически свещеници хлапакът отбелязва находчиво: „Ах, тези попове! Те всекиму дават жена, а за себе си не оставят нито една!”. Бъдещият поет расте мършаво, слабо дете. Лицето му е бледомургаво, косите – черни като въглен, а очите – тъмни като нощ. Всичко това той наследява от мама Мария. Ала блясъкът в погледа, словоохотливостта, упоритостта получава като дар от баща си. Тате Ищван е тъкмо такъв – избухлив и с мечтателен и устремен отвъд поглед, сякаш винаги гори от треска. Макар и слабичък, Александър е живо и припряно дете. По цял ден скача, вика, бъбри и се изпълва с щастие, когато може с щуротии да разсмее близките си. В игрите е сръчен и смел. С дългите си ръце хвърля топката по-далеч от всички, въпреки че е левак. Онова, в което не успява да напредне, е музиката. Той обича да пее, приглася щастливо, но от гърлото му винаги излизат немелодични звуци. Винаги бърка мелодията, но затова пък ръцете му се подчиняват и става брилянтен изпълнител на пиано. Когато е в първи клас, учителят му по музика след два месеца уроци възкликва: „Не знам дали е годен за друго, но със сигурност в изкуството на пианото го бива и ако продължи да се занимава с това, би се превърнал във виртуоз на клавишите”. За Александър обаче срещата с училището е сътресение, което го хвърля в дълбока депресия. Започва да говори все по-малко и да се разхожда с мрачен израз на лицето като някакъв изгнаник. Вечно е обиден и мълчалив. Това отбелязва и Дюла Ийеш, един от биографите на Шандор Петьофи: „Той не успя да изживее детските и юношеските си устреми и те останаха заключени в него”. А някой си г-н Дегре, негов начален учител, разказва: „Детето е кротко и смирено, но малко упорито и своенравно и без да има някое особено провинение, се затваря в себе си и не обича да общува със своите съученици. По време на играта, когато другите се забавляват, то се обляга на един каменен стълб в училището и равнодушно гледа веселието на своите  другари, а когато го подканвах „Хайде, върви, Шандор, поиграй и ти”, то ми отговаряше: „Не обичам”. Такъв беше и у дома си, отбягваше съседските деца и онези, които играеха на улицата”. Всичко това обаче води до решителни, макар и твърде прибързани действия от страна на татко Ищван, според когото учителите в града не са добри и се държат грубо с обичния му син. Още на следващата година той отпраща Александър, на когото вече всички са започнали да казват галено Шандор, отвъд Дунав, в Шарсентльоринц, окръг Толна, в местната евангелистка прогимназия. Това струва скъпо на семейството, но главата на фамилията е твърдо решен да даде най-доброто образование на детето си. Синът на Месаря се установява на квартира в дома на местния нотариус – най-хубавата къща в района, в която освен комфорт и самостоятелна стая хлапакът има достъп и до пианото на господаря на къщата, и до прекрасния пейзаж, пулсиращ отвъд прозореца – хълмове със засадени лозя. Шандор има всичко – благоденствие, уважение, слава и отличия в училището, приятелства на живот и смърт, дори и щастлив любовен романс с дъщерята на нотариуса Амалия Хитинг, момичето, чиято ръка той стиска в своята, докато се разхождат сред дърветата в градината. Но тате Ищван не е доволен и от това училище, защото в него детето му, за което той има грандиозни планове, не може да учи немски език. Просто той не се преподава. Ето защо на следващата година Александър е преместен в следващото учебно заведение. Така до седми клас бъдещият поет преминава през шест образователни центъра, което внася само смут в детското му сърце и го превръща в малък интровертен господин. Отегчен от интензивните промени, той скита по цели дни по улиците с ръце в джобовете и с поглед, втренчен в земята. Всички го смятат за странен, а и той действително изглежда така – един 12-годишен мислител, който търси себе си. А за наказание често трябва да понася бащините плесници, които според тате Ищван трябва да го вкарат в правия път. Но и това не помага, а само задълбочава кризата на младежа, който намира утеха единствено в четенето на книги, сред които са „Обяснение на логиката и метафизиката”, характеристиките на Теофраст, речите на Цицерон и какво ли още не. А когато не чете, предпочита да се затваря в стаята си и да крачи между четирите стени. Ходи прегърбен, гърдите му – хлътнали, очите – уморени. Човек би помислил, че е прекарал туберкулоза. Но в този период той е съвсем здрав. Поне физически. Поне до своя петнадесети рожден ден, когато след дълго учебно странство, незавършил още седми клас, Шандор се връща в дома на родителите си.

КАК ЖИВЯ? На 15 години се прибира в дом, от който не е останало нищо. Това е едно опустошено семейно огнище. Богатото момче на Месаря се изправя пред лицето на истинската мизерия. Цял един свят се е сгромолясал. Семейството няма вече пари, а родителите му нямат дори покрив над главите си. Четирите стени на дома стърчат оголени, а в правоъгълника, образуван от тях, се вижда синьото небе и забързаните в неопределена посока дъждовни облаци. Къщата, чифликът, добитъкът са отнесени от пролетното наводнение на придошлата река, на беснеещия от склоновете на Шварцвалд пълноводен Дунав. Тате Ищван, който е раздавал всяка припечелена банкнота на приятели и роднини, и мама Мария, която е била готова да свали и последната си риза, за да наметне с нея случаен, изгубен в нещастието си скитник, сега стоят сами под небето и очакват своя обичан син да се върне. Той е на прага. Следват дни и седмици на опити за мъчително възстановяване, но то така и не се случва. Мама Мария е побеляла само за една нощ, а тате Ищван, който никога не е рухвал духом, сега е по-унил от всякога. Александър е този, на когото е писано да изведе семейството си на горната земя. Трябва да отложи мечтите си и да помогне на родителите си да се изправят на крака. Дълъг и изнурителен труд, просия и продажба на малкото оцелели вещи ще помогнат за събирането на пари, с които да бъде възстановен покривът, но не и следите от преживения ужас. През късната есен Шандор се отправя на път в опит да продължи образованието си. Приютява го Шелмец. Срещу писането на няколко писма месечно получава квартира при един стражар пияница. Живеят в една стая, в която той понася изпълнените с разврат нощи на своя хазяин. Но пък училището е негова утеха поне през първите месеци. Шандор е отличник, учи унгарски, пише, а в желанието си да припечели пари приема да работи и за пристигналата в града пътуваща театрална трупа. В спектаклите рецитира стихове, а след време ще започнат да му поверяват и цели роли. Но дотогава има време. Засега е само един рецитатор, който забавлява тълпата. Училището остава на заден план. „Трябва да оцелявам!”, изтъква в свое оправдание Александър, докато вечер се опитва да заспи под пиянските стонове на своя стражар. Припечеленото от театъра изпраща на родителите си, а безплатната храна, която получава от училище, вече е в миналото, защото е изключен от учебното заведение. Започва да гладува. Ходи с изтъркано и скъсано облекло. Казват, че несгодите каляват душата. А сърцето в своето високомерие е ненаситно дори за обиди, унижения и страдания, щом като веднъж му е отредено да страда. Впримчил сам себе си в този постулат, Александър предприема първото си голямо бягство в живота. Той е на 16 години, обръща гръб на всичко и решава да се отправи към големия град. Към Пеща. Там навярно го очаква един по-добър живот. Повече възможности, щастие, любов. Последната вечер, която прекарва в Шелмец, подготвя прощално угощение с малкото свои приятели, като с последните си пари, които е получил, като е продал трите книги, подарени му от училище преди години, купува бутилка ликьор и пасти. След това ляга да спи, но в полунощ се събужда, облича се бързо и с преметната на рамо бяла платнена торба се оставя да бъде погълнат от бушуващата снежна виелица. Датата е 15 февруари 1838 г. Пристига в Пеща на 3 март. Къде спи, къде се топли, какво яде през тези дни? Не знаем. Но той не измръзва, от глад не умира, а, напротив, изправя се сред суматохата на града, изпълнен с надежди, и само след седмица започва работа в театъра. Според официалните биографи е нает като фигурант, но документите разкриват, че това е само украса на разказа за бъдещия национален герой. Той е нает с друга цел – по време на представленията държи юздите на конете на господата, които посещават театъра, а дойде ли антрактът, трябва да отиде да купи бира и колбаси за артистите. Но това е само временна работа, докато не намери начин да изкарва по-добри пари или да открие призванието си. На 6 септември същата година той вече е облечен в униформата на 48-и пехотен полк. Александър вярва, че може да стане офицер, и пристъпва към военния живот. По това време в унгарската армия войниците спят по двама в едно легло и Шандор трябва да дели постелята си с един нечистоплътен циганин. Ангажиментите му, поне в началото, са прозаични – мете двора на казармата, готви в кухнята и чисти спалните помещения. Веднъж, облегнал се на рамката на казармения прозорец, взрял се в хоризонта пред себе си просто така, за да си отдъхне за миг и да запали любимата си лула, той вижда как едно от най-кротките и смирени момчета от полка се хвърля от прозореца на общата стая, която е на горния етаж. „Чу се само едно простичко туп върху каменните плочи на двора. Последното туп на сърцето му! И това беше животът, и това беше част от урока”, пише в дневника си Шандор. Младият мъж понася всичко с надеждата, че успехът е някъде там, в бъдещето. Но това бъдеще изглежда все по несигурно и през май-юни 1840 г. Шандор е изпратен в болница. Болен е от тиф, но се влачи в строя. През декември военният лекар Рьомер загрижено се изправя до леглото на войника. Изследванията са еднозначни: „Шандор, вървите усилено към пълна инвалидност”. На 23 февруари 1841 г. Александър е освободен от военна служба. В мартенската киша се отправя на дълъг път от населено място в населено място. С изпокъсани дрехи, приличащ на ходещ труп, с хлътнали очи, останал кожа и кости, той продължава да върви. Ако този самотен скитник по пътя е герой на книга, след толкова удари на съдбата щеше вероятно да бъде тласнат към самоубийство. Но Шандор понася много повече, отколкото е в състояние да понесе човешкото въображение. Той се изправя на крака и се завръща към живота. „Съдбата страшно ме преследва. Застанал съм пред една дълбока пропаст, която трябва да прескоча, и с този скок може би ще разбия две сърца (сърцата на моите родители). И все пак не мога да постъпя по друг начин. Виждаш ли, приятелю, аз трябва да стана артист и нямам никакъв друг изход; моите родители не могат да ми помогнат, а тук нямам никаква възможност, за да спечеля жалките грошове и да преживея по някакъв начин”, пише Александър до приятеля си Себерейни. И се връща към театъра. Този път в далечен Пожон (днес Братислава). Парите стигат само за храна и да изпрати дребна сума за родителите си. В Пожон Шандор няма дом. Няма квартира. Живее на улицата. Нощно време спи в градската градина, ако не успее да си осигури място за покой в някой обор или в приюта за бездомни. А в писмо до другар от казармата отбелязва горчиво: „Тук заплащането е толкова мизерно, че едва стига за хляб. При това очите и гърдите ми все повече отслабват, а музата ме избягва… състоянието, в което се намирам, е невъзможно. Просяк съм”. Но въпреки или тъкмо заради безкрайното страдание се проявява любовта към живота. Шандор остава жив. КАК ТВОРИ? Още на 15 години Шандор прави своя първи поетичен опит, който, макар и несъвършен, грапав и несръчен, е опит, в който личи жаждата му да борави с инструментите на възрастните. Пет години по-късно, след като е изстрадал какво ли не и е изпълнил стотици страници с хрумки за поезия, на 5 май 1842 г. той взема най-важното решение в своя живот. Отива до пощенската станция, сгъва четири листа хартия, пъха ги в един тъмнозелен, запазен и до днес пощенски плик, и ги изпраща до редакцията на списание „Атенеум”, едно от престижните унгарски списания за литература в онези години, което, макар да има само 300 абонати, всъщност е своеобразен литературен диктатор. Списанието се редактира от литературните колоси на унгарската поезия Михай Вьорьошмарти и Йожеф Байза, на които Шандор изпраща четири свои стихотворения, уточнявайки: „Ако моите незначителни творбички заслужават да бъдат отпечатани, нека бъдат, и занапред ще ви предлагам своите слаби способности”. На 22 май е отпечатано едно негово четиристишие, което като съдържание представлява просто една веселбарска песен. Но тя впечатлява Байза, който взема решението песента да срещне своята публика. Вдъхновен от събитието, Александър започва дълга подготовка. Приготовление за разговор със своя първи издател. Така в края на годината, точно на 25 декември, той се изправя пред редакцията на списание „Атенеум”. Всъщност списанието няма редакция. Отначало за такава служи домът на семейство Байза, където Йожеф работи между ръкоделията и чашките за кафе на домакинята, а после се помещава в разхвърляната къща на стария ерген Вьорьошмарти. Там сред купищата книжа, изпълнени с кървави драми и по-рядко със стихове на Вьорьошмарти, Байза редактира пристигналите по пощата листове, изпълнени с разкривени почерци на хора, наричащи себе си поети. Срещата на Вьорьошмарти и Шандор е описана подробно в дневниците и на двамата. Това е среща, в която напатилият скитник се изправя очи в очи с един от издателите си, като му връчва цял куп свои стихотворения. Едва след като Вьорьошмарти ги изчита и споделя мнението си за тях, Шандор се представя на своя домакин. Вьорьошмарти е наистина изумен от младостта на своя гост, от крехкостта и от таланта му. В него той не съзира нищо, което е виждал преди. Нищо, написано от някого досега. Байза също харесва момчето: „В неговото държане нямаше никаква самомнителност, гордост и големеене, което, както е известно, е най­сигурният белег, присъщ на посредствеността и бездарността. Това момче беше разбрало нещо много важно – писането на поезия не е играчка за деца!”. До пролетта на 1843 г. са отпечатани общо 12 стихотворения на младия Александър. Ражда се и псевдонимът му Петьофи. Ражда се поетът Шандор Петьофи. 12 стихотворения са твърде малко, за да стане един млад мъж известен, но са достатъчни, за да бъде талантът му забелязан от поетите, които изпълват бохемските среди на Пеща. Сред тях Шандор открива и своите първи другари по перо, които внасят миг спокойствие в досегашното му скитническо безпокойство. Сред тях е и само една година по-младият от него поет Калман Лисняи. Именно Калман е мъжът, който полага усилия да изведе Петьофи от хватката на мизерията. Организира тайно събиране на пари, с които да осигури на своя събрат по дело квартира в Пеща. Нещо повече, Лисняи намира работа на Шандор като преводач в издателството на Игнац Над, където се печатат предимно романи. През всички тези години на несгоди бившият войник и неудачник не спира да пише, но и да учи езици. Той научава френски и немски език до съвършенство, а с помощта на речник спокойно може да работи с английски и италиански език. Ето че найсетне в живота на Шандор настъпва утро. Изпод мрака на нощта проблясва така мечтаната светлина на деня. Съмва се. В средите на поетична Пеща той е на път да бъде признат и има, както никога досега, истинска работа. За първия си превод поетът получава цели 500 форинта, сума, каквато не е виждал никога и която му позволява да се сдобие най-после с прилична квартира. Първият ден, прекаран в новата квартира, е вълнуващ за поета преводач. Той се измива с топла вода, облича чисто бельо и ляга в своя собствена стая в току-що чаршафосан свой собствен креват. В стаята има кресло и маса, върху нея е поставена книгата, чийто превод осигурява това спокойствие. Поне за три месеца, ако не и завинаги, защото Игнац Над му е обещал да го задържи при себе си на работа и да му даде следващия роман за превод. А отвън светлината на деня е вдъхновяваща. Улиците и изобщо целият град му се струва изпълнен с доброжелателни хора. Там сред тези хора е Вьорьошмарти, когото Шандор боготвори и определя „като най­големия поет на унгарската литература”, оценка, запазила своята валидност и до днес. Сутрин този колос на интелектуалните среди в Пеща често идва в квартирата на своето поетично дете. Пие чай с него и го насърчава: „Шандор, трябва само да работите! Сигурен съм, че пред Вас има огромно литературно бъдеще. То е в сърцето Ви, то тече по вените Ви. Само го уловете и всичко е във Ваши ръце! А ако Ви трябват пари, готов съм да Ви намеря и работа в театъра. Само кажете!”. Но засега Александър наистина няма нужда от това. Има своята работа, а парите от нея стигат за всичко, дори остават средства, които да изпрати на своите родители. В миговете, когато не превежда, той пише. Рано преди обяд сяда в кафене „Пилвакс”. Вярно е, че квартирата му е точно срещу него, но той предпочита да е тук, сред шума и тракането на билярдните топки, в хладната зала, изпълнена с дим и мирис на кафе. Тук се чувства като у дома си, а и усеща онова, което му лисва най-много – близост с нормални човешки същества. Именно сред тях той пише своите стихове. Тук среща своята муза, тук го връхлита вдъхновението, тук кръвта му кипи и кара ума му да ражда думите една след друга върху белия лист. Младият поет и преводач обаче не се отдава на бохемския живот. Не се оставя блясъкът и сластта на балните салони и пивниците да го прелъстят. Не затъва и в блатото на алкохола. Сега той има истинска възможност да работи и не губи нито миг от времето си. Всички вестници се надпреварват да публикуват поредния му нов стих. Поезия, която бързо се разпространява заради мелодичността си и се превръща в песни, припявани от профаните. Бавно и постепенно Шандор Петьофи започва да си извоюва най-важното място за един поет – това в сърцето на хората.

Той пленява хиляди унгарци, както не е успявал нито един друг автор до този момент. Ала скоро всичко рухва. Светът е населен със същества, които трудно могат да понесат собственото си щастие, но още по-трудно могат да понесат чуждия успех. Тъкмо така се случва и с литературното творчество на Шандор Петьофи. Изведнъж борещите се да го публикуват издатели се превръщат в негови врагове. Преводаческата му работа секва, а приятелите, поетите, с които обича да се разхожда по брега на реката в горещите летни вечери, повеждат бясна атака срещу момчето, дошло преди три години като пълен голтак в Пеща. От началото на 1845 г. не минава и ден, в който някой от вестниците да не публикува критика върху поезията на Шандор. Лазар Хорват го определя като „малко чорлаво момченце, за което се говори, че е голям човек”, а Ференц Часар високомерно изтъква, че изметта на нацията не може да се идентифицира с народа, и описва творбата му „Витязът Янош” като „хубавичка, но скучна народна приказка, която с радост ще слушат физически и духовно неразвитите”. Трети го наричат открито „некултурен простак”, „извратен лъжеморалист, обезобразена изкуственост, издънка на селяндурството, овчарските побоища и конярските подлости”. Походът на пещенските критици обаче не може да въвлече поета в тази низостна игра. А цялата обида от случилото се той въплъщава в стих, определян от днешните литературни изследователи като един от върховете в унгарската поезия:

У мен презрение възбуждаш само
с името си ти, човек!
Ти си сметта на гордата природа,
не неин цар през тоя век.
На Сътворението в ден последен
създал те бог от земна кал;
от работа бил капнал от умора,
затуй те тъй несъвършен създал.
Но аз не плача, чужд ми е плачът,
зарекох се – нито сълза една.
Не бликвайте, сълзи! В сърцето вий
стечете се, там има празнина!

(прев. Младен Исаев)

За половин година геният на литературна Пеща е доведен до ръба на пропастта, на нищетата, от която не са в състояние да го спасят дори и неговите първи издатели. Случилото се с Петьофи е и първият ярък пример в историята на унгарската литература за чудовищното лице на вестника, на медията. Но Шандор не се предава. Той обръща гръб на всичко и се връща в света отвъд удобствата на делника. Да, огорчен е. Обиден е. Но неговата най-вярна спътница, поезията, е в кръвта му. И никой не може да му отнеме поезията. Не могат да му отнемат и любовта на хилядите унгарци, които рецитират и пеят стиховете му, като някои дори не знаят техния автор. През зимата на 1845 г. Шандор, цял премръзнал от студ, отива при свой стар познайник. Влиза в студеният дом и прошепва: „Дойдох при теб, приятелю, та, като умра, да има кой да ме погребе. Но все още е рано за това!”. Когато на следващия ден се пробужда в стаята, в която се е предал на умората си от дългия път, е студено. Но не колкото отвън. Огънят в огнището е угаснал отдавна. Тук той прекарва следващите три месеца, в които пише с премръзнали ръце. За да погледне през прозореца, трябва с нокти да остърже заскреженото стъкло отвън. А отвън е площадът, на който се издига градската бесилка, сякаш за да му напомня, че докато не увисне на нея, всичко има смисъл.

КАК ОБИЧА? Шандор е влюбчив. Първата любов го връхлита едва когато е на осем години, а до 23 години обича и се врича във вечна вярност на десетки жени, актриси и интелектуалки. Никога не залита по лесни жени, в лесната цел няма нищо възбуждащо. Увлеченията на поета обаче са мимолетни. Като че ли ги ползва единствено като импулс да създаде поредното ново стихотворение. Такава ли е истината? Не знаем, но писмата и спомените не ни дават никакви сведения за интимния свят на Шандор освен за нарастващата любов на поета към свободата. Впримчен в страданието си, което не му изневерява нито за миг, той все по-жадно и пламенно започва да говори и да пише за революцията. Но до революцията остава още малко време. Преди това той е изправен пред своята лична битка, в която умът му ще бъде превзет от една жена – Юлия Сендреи. Той е на 24 години, а тя е 17-годишна разглезена девойка. Пленява Шандор на 8 септември между 5 и 6 часа следобед в градината на семейство Тейрей, както и на вечерния бал същата вечер. Короната на тъмнокестенявата й коса обгръща чистото й чело и малкото й ъгловато лице с монголски черти и слабо изпъкнали скули. Бадемовите кафяви очи са малко кривогледи, по-точно те са едва забележимо разногледи, поради което погледът й я прави замечтана и одухотворена даже и тогава, когато нейният душевен мир е погълнат от мрачното ежедневие. Нейният баща Игнац Сендреи е сприхав мъж, който не обича съпругата си, но затова пък посвещава живота и вниманието си на обичната си дъщеря. Тя получава брилянтно образование, може да бродира, да свири на пиано, да чете, и то романи. Изобщо Юлия е една от мечтателките в епохата на революционна Европа. Когато г-ца Сендреи за първи път среща погледа на Шандор, чието име за нея в този момент не означава нищо, тя вижда един мъж, който е малко по-висок от средния ръст. Строен, със симетрични крайници и със свободни движения. Гъста, напластена, но щръкнала къса черна коса, която той често заглажда с ръка назад, когато води разговор. Няколко фини бръчки между очите издават вглъбеността му. Красиви, добре оформени кафяви вежди; блестящи черни очи, които горят, когато говори или декламира, като прозорци към душата му – това казват, че е най-красивата част от лицето на Петьофи. Лицето му е с жълтомургав цвят и по него се прокрадват няколко кафяви, подобни на лунички петна. С тънки и редки мустаци и още по-рядка брада. Облеклото му – тясно черно сако, върху което е разкопчана яката на ризата, и тъмни, почти черно-сиви панталони. Тук трябва да отбележим само, че разкривените му устни, които всички коментират като негов неприятен белег, всъщност са такива, защото прикриват изкривения му навън преден горен зъб. Под тази външност Юлия Сендреи търси смел мъж. И го вижда, нищо, че на бала вечерта той се разкрива като неук в танците, а още повече като лош събеседник. Юлия открива във всичко това страстта, за която мечтае и която през следващата една година я кара да изгуби равновесие и контрол върху себе си. Татко Сендреи е против връзката между двамата. Юлия произхожда от богато унгарско семейство, а Шандор е просто някакъв никаквец с неясно минало и още по-неопределено бъдеще. Юлия обаче е наистина влюбена. Не заради поезията му, която тя не познава. Влюбена е в човек, който, съдейки по крехкостта на тялото му, е преминал през какво ли не. Юлия е пленена от духа на този мъж. Титаничен дух, какъвто тя не е срещала до този момент. Шандор обаче не е в състояние да води безсмислени битки. Той е отдаден на поезията си и е твърдо решен именно тя да е неговият начин за препитание. Пише много, търси и средства, за да издаде книгите си. Не е готов да се моли на контетата в Пеща. Ето защо се моли на стари приятели от казармата, на хората, които е срещал през дългите си скиталчества по унгарската земя. Тъкмо в тези месеци, в които Юлия е загубила контрол върху себе си от желанието да притежава поета, Шандор издава поредица от стихосбирки, с които започва да си отвоюва предишното място в света на литературния елит. Това още повече възбужда ума на Юлия, която крои пъклени планове, за да плени сърцето на своя избраник. Да го въвлече в битка със собствения си баща. Попаднала в тресавището на меланхолията и страстите, тя се мята с отчаяние на удавник, за да улови Шандор на всяка цена. С поредица от писма, изпълнени с немалко лъжи, Юлия разпалва у Шандор изпепеляващия огън на ревността. Петьофи действително не е безразличен към Юлия. Той е пленен от пакостливостта й, от прямия й нрав. Ето защо след почти едногодишна игра на изневери и ревност Шандор, който е страстен привърженик на брака, облечен официално в зелена риза, черни панталони, копринена жилетка и в ръка със сгъваем висок цилиндър, влиза в канцеларията на бащата на Юлия. След само триминутен разговор поетът е изхвърлен със сила от кабинета, а с това Юлия си осигурява трайно място в сърцето му. Денят е 16 май 1847 г., а на 8 септември въпреки всичко и всички Шандор и Юлия организират сватба. Всъщност сватба няма. Това е едно малко лично тържество на любовта, в което двамата просто се вричат пред свещеника един на друг. Прекарват медения си месец в замъка Телеки на брега на река Самош. От прозореца на стаята, в която младоженците се настаняват, се открива гледка към ливади, дъбови гори, далечни села, към величествените Карпати. Стените на сградата са обрасли с диво грозде, което наднича от прозорците. В тази обстановка младата двойка живее шест седмици. Тук двамата за първи път се запознават истински. Опознават всяко кътче на душите и телата си, за да разберат, че породилото се преди повече от година желание между тях си е струвало всяка една сълза, всяко едно унижение. Юлия предпочита живот с бедния поет, живот отвъд охолството. Те се установяват в Пеща в една обикновена квартира на улица „Дохан”. Ползват само една стая с оскъдна мебелировка, без фотьойлите и любимото пиано на Юлия. Без разкошни дрехи, без парфюми и помади. Но това е живот с мъжа, когото Юлия обича. Тя не умее да се занимава с домакинска работа, но пък е вярна спътница и вдъхновителка на своя поет. Именно в този кратък период Шандор създава своите най-вдъхновени творби, публикува най-ярките си статии във вестниците и изморен, потъва в уюта да дома, където е неговата Юлия. А съпругата му, която съвсем по модата е подстригала косата си късо ала Жорж Санд, пуши пури и е навлякла панталон вместо пола. Но не за дълго, защото в края на март 1848 г. утробата й се изпълва с дългоочаквания плод на любовта. Юлия е избрала съществуване отвъд предразсъдъците, битие като никое друго. Но всичко това има цена. И тя ще трябва да я плати, при това съвсем скоро.

КАК ВСИЧКО СВЪРШИ? През 1848 г. Европа гори. В сърцата на милиони хора от почти столетие е избухнал пожар, предизвикан от жаждата за друг живот. Епохата на Просвещението не бива да бъде мислена само като интелектуален порив на шепа избрани герои, поставили си за цел да създават шедьоври с абстрактна цел, а като задълбочено движение за възприемането на човека като неразделна част от неговата естествена физическа и социална среда. Просвещението не е безапелационно обявяване на война срещу традицията на авторитетите, а преди всичко е усилие за осмисляне на тази традиция в светлината на разума. Ето защо не е можело да не се стигне до времето на революциите от 1848 г., което е следствие от множество фактори – като се започне от общото настроение срещу международната консервативна политическа система, създадена през 1815 г., и се мине през икономическата и финансовата криза от годините непосредствено преди 1848 г. Унгарската революция се вписва в една невиждана до тогава верижна реакция, като е предшествана от събитията в Палермо, Париж, Централна Италия, Пиемонт и Виена и последвалите бунтове в Берлин, Милано, Венеция, Прага и Букурещ. Макар първият взрив да избухва още на 12 януари и да води до превръщането на Кралство Неапол в конституционна монархия, истинският катализатор на серията от революции са събитията от 22-25 февруари в Париж. Новината за свалянето от власт на „краля буржоа” Луи-Филип достига до унгарските земи, и по-конкретно до Пожон, на 1 март. Тя предизвиква изключителен ентусиазъм сред местното население, от който Лайош Кошут се възползва и с пламенната си реч от 2 март призовава към бунт. На 3 март революция избухва и в Пеща. Прокламацията, с която са заявени исканията на унгарското общество, включва:

1. Свобода на печата, премахване на цензурата.
2. Създаване на отговорно правителство.
3. Свикване на парламента всяка година.
4. Равноправие пред законите в гражданско и религиозно отношение.
5. Създаване на национална гвардия.
6. Въвеждане на всеобщо данъчно облагане.
7. Ликвидиране не крепостните отношения.
8. Създаване на съд със съдебни заседатели, представителство въз основа на равноправието.
9. Създаване на национална банка.
10. Армията да положи клетва върху конституцията, унгарските войници да не напускат границите, а чуждите войскови части да се изтеглят от страната. 11. Освобождаване на политическите затворници.
12. Уния с Трансилвания.
 

А за да вдъхне кураж на уплашеното население, да го мобилизира и да го въвлече в действия, Шандор Петьофи създава химна на Унгарската революция, който още на следващия ден всички са научили наизуст и припяват:

Унгарски Боже, клетва да се закълнем,
закълнем,
че няма роби
да умрем!

(прев. Невена Стефанова)

Участват и много млади мъже от бохемска Пеща, бъдещият романист Мор Йокаи, поетът Янош Вайда. В редиците е и Шандор Петьофи, който само преди четири месеца е станал баща. На върха на литературната си слава той излиза редом с милионната тълпа от анонимни лица, дръзнала да пожелае свободата си. Това пробуждане се случва и благодарение на неговата поезия и на призивите му в печата през последните шест години. Но всяко време на ентусиазъм е пропито и от множество разочарования. В средите на хората, повели революцията, кипи не само желание за промяна, но и ожесточена борба за власт, кървава игра за постове, в която младият поет отказва да участва. Нещо повече, той прави опити да изобличи користните цели, което го изправя на крачка от смъртна присъда. Единствено любовта на тълпата го спасява от опасността да бъде обесен на площада. Шандор е прекомандирован по негово настояване в трансилванската армия, единствените военни части, които според него са управлявани от „мъж с достойнство и чест”, от генерал Йозеф Бем. В този момент, на 14 април, е обявено детронирането на Хабсбургската династия. Унгария е обявена за република. Но ужасът предстои. Накъдето и да погледне, Шандор вижда разложение, унижение, безнадеждност, обезумяла от жажда за власт интелигенция. За това ли се е борил толкова години, на това ли е посветил целия си път до тук? У дома нещата също не вървят на добре. Юлия се е приютила със сина им при приятелско семейство. Няма пари, защото министерството още не му е платило. Самият той е болен от няколко седмици и изтощението го обхваща все повече. Тъкмо когато трябва да потегли към Трансилвания, за да се опитат да предотвратят нахлуването на руските имперски войски, привлечени от австрийския двор като съюзник, Шандор е застигнат от новината за кончината на двамата си родители. Обаче не е готов да се предаде. Не и сега, когато всичко е в ръцете на шепа смели мъже. Той трябва да е с тях и да се бие до сетен дъх. Така му диктува сърцето, макар разумът да го възпира. На 30 юни генерал Бем и 2700 бойци тръгват към Шегешвар в опит да предотвратят сливането на северната и южната царска армия. Изненаданите царски войски (16 000 пехотинци и конници с 24 оръдия) се отдръпват назад. Но не за дълго. Към 5 часа великанът разбира, че пред тях се е изправило просто едно малко унгарско джудже от едва 2700 човека. Джудже, което може да бъде смачкано само с една ръка. Огромната руска армия протяга отдясно и отляво ръцете си. Под прикритието на царевицата и храсталаците казаците започват обкръжението на жертвите. Битката се превръща в бясно клане, а сред редиците на унгарските части поетът на Унгарската революция размахва пиката си с треперещ глас и се пита: „Спиш ли, справедливост, или си убита?”. Тук ли е умрял Петьофи, днес никой не знае. Народът разказва различни легенди. Казват, че някои го видели на различни места на бойното поле. Стоял в края на опожареното село и пишел нещо в тефтерчето си. Половин час седял, облакътен върху преградата на един мост над близкото дере. По-късно отишъл при артилеристите, където го покрил прахолякът от падането на един снаряд. И той дълго време търкал очите си с ръкава на палтото си. Когато гръмкото „Ура!” на атакуващата царска армия прогърмява едновременно от три страни, той стоял замислен до синора, близо до превързочния пункт. Лекарят, който го превързвал, ужасен му посочил двата полка вдясно, които само на хиляда крачки от тях ликвидирали отбраняващата се шепа унгарци. „Дребна работа!”, отговорил поетът, а сетне се обърнал наляво и видял своя генерал Бем и оцелелите му воини да тичат презглава, крещейки: „Обкръжени сме!”. Тогава, без да продума нещо, Шандор побягнал. Близката гора била единствената, макар и твърде малка надежда за спасение. Но не за дълго, защото криещите се в нея били обсадени от всички страни. Казват, че гората цялата била напоена с кръв. Лекарят, който последен  видял лицето на поета, продължава разказа си: „Стори ми се, че го видях да бяга по шосето гологлав, с разкопчани ръкави на ризата и с развяващи се поли на палтото. След това го изгубих от погледа си”. Всъщност всичко прилича на разкривени образи от някаква накъсана филмова лента, преди да настъпи поразяващата бяла празнота. Тук вече фантазия и действителност се примесват. Блуждаещият от ужас поглед е последният свидетел на случилото се. Разказват още, че Петьофи се е спасил. Побягнал бил по билото на хълма, но скоро бил застигнат от вражеските конници. Тогава той се обърнал с лице към преследвачите си. Облечен бил в цивилно облекло и не носел никакво оръжие. Но го разстреляли на място. Но може би все пак не е бил той? Може би е бил само ранен? Може би… И до днес Унгария не знае какво се е случило с нейния национален герой. Но помни историята му, помни словото му и така му засвидетелства, че всичко, дори и страданието му, е имало смисъл.