Едно дело дойде тъкмо навреме, за да осветли търговските арбитражи – разширяваща се сива зона между публичното право и правото на силния

Социологията отдавна е забелязала една прослойка от долните класи с девиантно, саморазрушително поведение. Нарича се лумпенпролетариат – хора, които са принудени да вървят срещу собствените си интереси. Лумпенпредприемачеството прави същото, но го прави с ентусиазъм, с чувство за компетентност и отговорност. Поведението на българските работодателски организации в дебатите около големите световни търговски споразумения дава достатъчно поводи за подобни размисли. В продължение на няколко години, докато в цяла Европа вреше и кипеше около подготовката на двете мегаспоразумения – TTIP (между ЕС и САЩ) и СЕТА (между ЕС и Канада), българските бизнес асоциации се снишаваха. Някои се съгласяваха да присъстват на форуми, на които ще бъдат поставяни неудобни въпроси (пренаписват се правилата на световната търговия все пак, а до България не достига дори информация!), но в последния момент си намираха „неотложни ангажименти”. Други се изхитряваха да усвояват средства за „Кръгли маси”, протичащи като лекция на съответния заинтересован посланик, на които подобни въпроси, естествено, не бяха задавани. Трети отклоняваха покани да бъдат информирани, като се измъкваха, че… не са достатъчно информирани, за да вземат отношение.Азбучна истина е, че подобни споразумения облагодетелстват най-едрия глобален бизнес и дават предимства на чуждестранния инвеститор пред местния. В световен мащаб българските предприемачи (вероятно с няколко изключения) са от дъното на бизнес класата. За кой друг, ако не за тях, се отнася прословутият пример с обитателите на аквариума и океана – ако помежду им има тънка преграда, кои ще оцелеят, когато я махнем? Но ето, че в последните месеци се случва малко чудо. Е, не чак такова, като българските мускали да превземат сергиите в САЩ и Канада.

Намира се една институция – Икономически и социален съвет (ИСС), която по собствена инициатива се нагърбва да излезе със становище, в което да предупреди за потенциалните ефекти (в това число и рискове) от споразумението СЕТА за българската икономика, социална среда, екология… ИСС е конструиран през 2003 г. като консултативен орган с намерението да бъде мост между гражданските организации и властта (друг е въпросът, доколко реално успява и дали съставът му отговаря на поставената задача). Съветът приема становища, резолюции, анализи, организира консултации по значими обществени проблеми – икономически, социални, образователни, демографски, здравни и др., представя ги пред изпълнителната и законодателната власт. Всъщност със становището си за СЕТА ИСС просто се опитва да си свърши работата, за която е създаден и за която Народното събрание му отпуска годишен бюджет от 1 млн. лева. Още повече че предстоят дебати по ратифицирането на споразумението с Канада от националните парламенти. Така стигаме и до второ чудо – появяват се изведнъж специалисти по трансатлантически търговски споразумения и отношения в лицето на представители на работодателските организации в съвета, които в продължение на години не са обелили и дума в публичното пространство. Започва голямото редактиране, писане и брисане с цел предварително подготвеният умерено критичен проект да бъде кастриран и приведен във вид, пригоден за преглъщане от властта. В продължение на пет месеца се провеждат шест (!) заседания – две пленарни и четири в работни групи, за „прецизиране” на документа. Е, това е вече трето чудо невиждано в работата на съвета. Дългогодишни членове на ИСС нямат спомен в 14-годишната му практика досега и най-спорните въпроси да са били решавани на повече от две заседания. Администрацията дори се чуди как ще заплаща толкова много заседания – на участниците се полага по една минимална работна заплата за участие в пленарна сесия и по половин за работа в комисия, ама чак такова заседаване досега не е било… Ако поредният опит да се дебатира и приеме позицията за СЕТА не беше пропаднал на 10 юли, членовете на съвета щяха да чуят позицията на едно средно българско предприятие – „Захарни заводи” АД, Горна Оряховица, в което се казва, че споразумението с Канада застрашава българския бизнес, който току-що е проходил и няма сили да се бори с агресията на големите международни корпорации.

А ако представителите на стопанските камари и асоциации не бяха заети от месеци да водят идеологически дискусии, може би щяха да чуят и други подобни гласове в предприятията. На моменти обструкциите им в съвета намирисват дори на откровен лобизъм на дребно. Така например в първоначалния вариант на становището концесията на софийското водоснабдяване е посочена като пример за т.нар. „регулаторно охлаждане” – въздържане от действия от страна на общинската власт, когато е недоволна от действията на компанията концесионер поради опасения, че ще бъде съдена в международен арбитраж. Съвсем логично опасенията са, че с влизането в сила на СЕТА подобни случаи ще зачестят. Представителка на работодателска организация (по стечение на обстоятелствата и съпруга на депутат от т.нар. „левица”) настоява текстът да отпадне. Защо? „Защото така ми е кеф”, гласи отговорът, чут от няколко човека в комисията. В отбора на бизнеса по навик приглася и видна синдикална лидерка: „СЕТА е много хубаво споразумение, защото ни дава големи шансове за развитие…”. Тезата й е в пълно противоречие с позициите на останалите синдикалисти и на Европейската конфедерация на профсъюзите. Организацията е обявила, че ще води безкомпромисна борба с всички подобни споразумения, които съдържат механизми за уреждане на спорове от типа ISDS – система от международни корпоративни трибунали извън юрисдикцията на официалната съдебна власт, в които инвеститори съдят държави. Българската синдикалистка обаче няма проблем с ролевите игри. Тя е профсъюзен деец в работното си време, а след това е представител на гражданското общество. В ИСС представлява само себе си и „Обществен женски парламент”, каквото и да означава това...

Корпоративните трибунали са централен въпрос в споровете за СЕТА в цяла Европа. На противното мнение е представителка на друга работодателска организация: това не бил най-същественият аспект от споразумението, не било необходимо да му се обръща чак такова внимание, пък и кои сме „ние”, та да критикуваме системата на международните търговски арбитражи!… Малката подробност в случая е, че самата членка на ИСС е арбитър в подобен трибунал под шапката на Българската търговско-промишлена палата и съвсем скоро лично е участвала в издаването на една от най-скандалните присъди в неговата практика (за нея след малко). А в случая тезата й противоречи дори на становище на Министерството на финансите от 19 април до членовете на ИСС, в което се казва: „Съгласни сме с начертаните от вас сфери, в които трябва да се обърне особено внимание, а именно на механизма за решаване на спорове инвеститор-държава, на ефекта от СЕТА върху публичните услуги, на пазара на труда, на безопасността на храните…”. В работата на съвета участват и четирите работодателски организации – Българска стопанска камара (БСК), Асоциация на индустриалния капитал в България (АИКБ), Българска търговско-промишлена палата (БТПП) и Конфедерация на работодателите и индустриалците в България (КРИБ). Най-силен отпор срещу становището за СЕТА дават последните две. Крушката обикновено си има опашка. Светлина върху мотивите на двете организации хвърля един друг сюжет, който се разиграва междувременно. В началото на април Арбитражният съд на едната работодателска организация – БТПП, приключва дело, заведено от председателя на другата работодателска организация – КРИБ, срещу Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол. Арбитражът е в състав Станимир Цоцов, Дончо Хрусанов и Валентина Зартова (една от защитничките на СЕТА в дебатите в Икономическия и социален съвет). Взетото решение спестява на ищеца 55 милиона лева неустойки към българската държава. Контролираното от Кирил Домусчиев и брат му Георги дружество „Кей Джи Маритайм Партнърс” претендира, че не може да изпълни приватизационните си ангажименти, поети с придобиването на Български морски флот (БМФ) през 2008 г., заради настъпилата впоследствие световна икономическа криза, която ударила и корабния бизнес. Съгласно приватизационния договор десет години след раздържавяването БМФ трябва да разполага средногодишно с товароподемност на корабите си в размер на 1,39 млн. дедуейт и с 2360 служители. В противен случай ще дължи неустойките. Компанията собственик твърди, че заради конюнктурата е изпаднала в „стопанска непоносимост” и настоява ангажиментът й да бъде намален до 880 хил. дедуейт и 830 души (според вицепремиера Валери Симеонов персоналът в даден момент дори е спаднал до 124 души). Арбитражът на БТПП отхвърля иска в частта за персонала, но го уважава в частта за товароподемността на корабите. От подсъдната агенция напразно пледират, че арбитражът няма компетенции да ревизира приватизационен договор, което изрично е забранено в Закона за приватизацията, и че се създава опасен прецедент, от който могат да се възползват всички собственици на раздържавени предприятия, които са поели конкретни ангажименти пред държавата. В края на краищата приватизацията като всяка друга сделка е риск – никой не ти гарантира, че ще спечелиш от нея. „Инвестициите по приватизационните договори не трябва да се правят самоцелно”, отсичат обаче „съдиите” на БТПП. Интересно тогава дали въобще договорите трябва да се спазват? А може би, ако продължим мотивите им, и самата приватизация не трябва да се прави самоцелно? Но няма да е справедливо, ако не оценим още един шедьовър от мотивите на арбитрите: изпълнението на ангажиментите по приватизационната сделка би имало „сериозни неблагоприятни резултати” за собствениците на БМФ, „а не е налице конституционен принцип за подчиняване на интересите на отделния индивид на тези на държавата”!? Тук не е задължително човек да е юрист, за да си зададе няколко въпроса, почиващи на здравата житейска логика: дали същият принцип ще важи и за обикновения гражданин, ако се окаже в „стопанска непоносимост” да си плати сметката за парно? Или просто в един момент идва съдия-изпълнител и започва да разпродава имуществото му? Впрочем, ако следваме логиката на купувача на БМФ, дали ако пазарните условия след приватизацията се бяха развили изключително благоприятно, надхвърляйки предварителните му очаквания, той щеше да изненада приятно продавача (държавата) с някой подарък заради реализираните свръхпечалби? Или може би държавата в такъв случай трябваше да се обърне към арбитража, за да пледира, че не е предвидила добре стопанската конюнктура и се е самоощетила, като е продала компанията за по-малко пари, отколкото е можела да вземе? С фентъзитата до тук. И без това част от мотивите на арбитрите звучат като литература. Нека приемем, че тези, които са писали мотивите, просто са попрекалили с романчетата на Айн Ранд… В това число слагаме и авторите на приватизационния договор. Да припомним: той е сключен през 2008 г. по време на тройната коалиция, а тогавашният премиер Сергей Станишев и транспортният министър Петър Мутафчиев се гордеят с него, като го сочат като еталон за приватизация. В член 7, точка 1 от договора е включена коварна арбитражна клауза, която допуска всички спорове по този договор, които не могат да се решат чрез доброволни преговори, да бъдат окончателно разрешавани от Арбитражния съд при БТПП. При това само на една инстанция. Забележително! При спор за 50 хиляди лева в гражданския съд можеш да стигнеш до трета инстанция, но при спор за 50 милиона в Арбитражния съд всичко се решава от раз. В приватизационния договор за БМФ държавата е сковала бесило, на което сама да увисне. И на всичкото отгоре щедро да си плати за удоволствието! Сумата, която Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол ще трябва да заплати за съдебни разноски по заведеното от братя Домусчиеви арбитражно дело, е 3,6 милиона лева. Годишният бюджет на агенцията е 3,5 милиона лева.

Освен аргументацията на арбитрите силно смущаващи в случая са още най-малко два факта: 1) Решението на Арбитражния съд на БТПП е в крещящо противоречие с практиката на гражданския съд по аналогични дела; 2) Ръководството на самия арбитраж се намира в положение, което във всяка една друга сфера ще навява сериозни съмнения за конфликт на интереси. Защитник на „Кей Джи Маритайм Партнърс” по делото е адвокатска кантора „Тодоров и партньори”. Един от съдружниците в нея – Александър Кацарски, е заместник-председател на Арбитражния съд на БТПП. След кратко колебание държавата в лицето на АПСПК все пак реши да обжалва във Върховния касационен съд. Основният аргумент е, че арбитражът на БТПП не е имал компетентност да разгледа по същество такъв спор, тъй като чл. 32, ал. 5 от ЗПСК изрично забранява предоговаряне на поетите с приватизационните договори задължения. Впрочем, ако в сделката за флота не беше включена арбитражната клауза, спорът можеше да се реши бързо и еднозначно в полза на държавата. В архива на търговските отделения е пълно с дела, аналогични на заведеното от „Кей Джи Маритайм Партнърс”, в което недоволни от пазарната конюнктура инвеститори се опитват да изкрънкат за себе си подобрения в приватизационните договори. Съдебната практика обаче е еднозначна – исковете се отхвърлят именно на основание чл. 32 от Закона за приватизацията и следприватизационния контрол и с аргумент, че институтът на т.нар. „стопанска непоносимост” изобщо е неприложим към приватизационните договори. Така например във времето, в което „Кей Джи Маритайм Партнърс” е сезирало арбитража на БТПП, плевенският „Медицински център „Полимед - 21” се жали пред Окръжния съд. Не може да изпълни ангажиментите си, поети с приватизацията на местната поликлиника, защото: „глобалната икономическа криза е променила стопанската обстановка”; и заедно с това – забележете! – „регистрирани са множество нови заведения за оказване на медицинска помощ”, в резултат на което се е засилила конкуренцията; настъпила е промяна в демографската среда, „която естествено води до намаляване на броя на пациентите, а оттам и намаляване на обема на дейност”… С решение на съда от 28.10.2016 г. искът, естествено, е отхвърлен. Тоест, ако си закъсало провинциално ДКЦ, понасяш тежестта на закона. Но ако си достатъчно голям и си издействал арбитражна клауза в приватизационния договор, така че да те съдят там, където адвокатите ти имат влияние, изплъзваш се от правосъдието. Добре дошла, СЕТА! Само че, когато тя влезе в сила, в положението на корабособственика ще е чуждият инвеститор, а местният бизнес ще подсмърча край него като акционер в плевенска поликлиника. Случаят „БМФ” и бурната реакция на Валери Симеонов станаха причина в публичното пространство отново да се заговори за ефектите от действията на арбитражните клаузи. Примерът идва тъкмо навреме, защото в навечерието на ратификацията на инвестиционното споразумение с Канада обществото започна да забелязва търговските арбитражи – една разширяваща се сива зона между публичното право и правото на силния. Ако погледнем състава на тези „съдилища” дори в българския им вариант, ще забележим, че в тази зона уютно са се настанили почти всички юридически кръгове и корпоративни лобита. От авторите на написания „на частно” Закон за концесиите, върху който президентът Радев наложи вето, през борци за съдебна реформа до представители на канторите, обслужващи компаниите от Топ 50. Чудно ли е, че големият бизнес обича да се жали именно в съдилища, в които съдии са неговите адвокати? Машината е добре смазана и набира скорост по цял свят поне от двайсетина години, СЕТА ще я включи на турбо. Така че, ако вицепремиерът Симеонов е патриот, загрижен за националния интерес, той трябва незабавно да забрани на депутатите си да гласуват за ратификацията на споразумението в българския парламент. А дотогава ще наблюдаваме титаничната му борба срещу „продажни съдилища” с очи, в които плува корабче…