За мутрата на тестотерона и цялата тази досада

На 26 януари в Манчестър се случва нещо доста необичайно и без съмнение изключително притеснително. Рано сутринта в този мразовит петък от Манчестърската картинна галерия тихомълком е свалена картината „Хилас и нимфите” на Джон Уилям Уотърхаус. На нейно място кураторката Клеър Ганауeй поставя бележка: „Това място е временно празно с цел да предизвика дискусия за това как виждаме и интерпретираме картините от публичната колекция”. Картината е изложена в залата „Преследване на красотата” и е рисувана през 1896 г. по старогръцкия мит за аргонавтите: слугата на Херкулес Хилас отива за вода и край извора се натъква на къпещи се русалки, които го отвличат. Това е едно от най-знаменитите произведения на прерафаелитите – единственото родено във Великобритания световно направление в живописта, което смята, че класическите пози и елегантните композиции на Рафаел са оказали покварено влияние върху академичното преподаване на изкуството. Случилото се в Манчестър е равносилно на това да скрием еротичните картини на Борис Ангелушев, Илия Бешков или Стоян Венев. Кураторката Клеър Ганауей се оправдава, че картината е свалена заради протести на феминистките. Но такива не е имало. Всъщност нещата са още по-лоши. Картината е свалена превантивно като предпазна мярка, за да си няма неприятности кураторката, ако феминистките наистина решат да протестират. Така да се каже, проявила е благоразумие и автоцензура. Художникът Джонатан Джонсън пише: „Новите пуритани връщат света назад в ерата на репресиите и лицемерието. Да се нарича Уотърхаус „стар викториански перверзник”, а картината му „глупава еротична интерпретация на гръцкия мит”, това е по-лошо от кастрация”. Друг художник, Артър Браун, коментира: „Виждаме как феминизмът пред очите ни се превръща във фашизма на XXI век, в абсолютно антикултурно явление, готово да унищожи целия мъжки свят, дори цивилизацията, защото тя е създадена от мъже”. Но имаше и контрамнения и те, естествено, бяха от потребител с хаштага TimesUp (движението на новите феминистки срещу мъжкото насилие): „От тази култура постоянно прозира „мутрата на тестостерона”, изобразяваща жените като пасивна декоративна форма – или прекалено красиви, или прекалено уродливи, или прекалено покорни, или прекалено похотливи. Но никога истински жени!”. Вярно е, някога в епохата на фалоцентричния средновековен свят мъжът е бил господар, доминиращ фактор и жената е била държана в подчинена позиция, обречена на секс с мъжа, за да има деца. И, естествено, предпочитан сюжет за насладите в живота на средновековните майстори е било младото невинно момиче и застаряващият богат и грозен сладострастник. Този стереотип доминира векове наред обществените представи за модела, по който е устроен светът. И хиляди произведения от фонда на класическата живопис представят жената като „пасивна декоративна форма” в разни пози – на кревати, кресла, кушетки, върху кожа или на тревата, на фона на природата или в обкръжението на приятелки, мъже, богове, герои… Но какво можем да направим днес? Да ги скрием от музеите и галериите? Или да ги запалим? И дали с това проблемът ще бъде отстранен? Защото освен с „пасивни декоративни жени” галериите са пълни и с изображения на мъртви жени като Офелия, но също така Саломе, Далила, Медея, Прозерпина, Венера, пияни жени, дебели жени… Те са отличен аргумент да бъдат изнесени от художествените галерии. Какво да правим с тях? Впрочем „Офелия” на друг прерафаелит, Джон Еверет Миле, вече е била в центъра на скандал за „сексуално насилие”: художникът Миле принуждавал модела Елизабет Сидал да лежи часове наред полугола във ваната, докато му позира, така се разболяла от белодробно възпаление и едва оживяла. Много години по-късно тази картина вдъхновява Ник Кейв за видеото към песента Where The Wild Roses Grow, която той изпълнява с Кайли Миноуг. И тях ли трябва да забраним, за да осъдим насилието над жени? Няма отговор, защото не може да има критерии кое ще бъде одобрено от новите феминистки и кое отхвърлено: оказва се, че красивите жени са нещо много грозно. Фаталните жени – също. А останалите са просто играчки в ръцете на мъжете. Некрасивите пък са само злонамерен „виктим блейминг” (обвиняване на жертвата на престъпление за нанесените й вреди), който се подиграва на нещастните жени и ги принуждава да плачат и да страдат! Какво е това? Рецидив на феминистката Памела Лейкс Ууд, която още през 1971 г. съветва жените да гледат на всеки мъж като на „насилник”. Според нея единствената възможност жената да не стане обект на насилие е, като живее в постоянен страх, че може да бъде изнасилена.

Сегашната истерия връща уж отдавна решения спор за жертвата и насилника. Въпрос на гледна точка. И подход към жените. Кейт Бланшет го казва много откровено: „Обичаме да изглеждаме секси, но това не означава, че искаме да ви ч…ме. Никой не казва на Стив Банън (бившият съветник на Тръмп): „Изглеждаш като торба с боклук! Искаш ли да те изхвърлим навън? Ние сме жени, които обличат каквото искат, когато искат и както искат”. Социоложката Сандра Конрад обяснява какво се крие зад това: „Днес момичетата изглеждат предизвикателно, показват се в секси светлина, демонстрират силиконови устни и гърди. Но с това те не търсят удоволствие, този външен вид не е покана за секс, а по-скоро желание да изпитат усещането, че някои (не всички!) ги харесват. Поне тези от средата, в която те се подвизават. За много жени това е единствената възможност да стигнат до властта или да бъдат част от властта. Множество изследвания показват, че женската привлекателност остава основната валута за социалния и икономическия успех на жената”. Някога в епохата на сексуалната революция мъжете и жените са унисекс и сякаш не се различават, с дълги коси и дълги роби и джинси, те искат мир и да променят света. Днес феминизмът е различен. Той казва: аз съм толкова красива, значи би трябвало да съм и умна! Това е причината броят на операциите за разкрасяване да расте драстично. Красив в новата феминистка трактовка не е синоним на „съблазнителен, изкусителен, пленителен, възбудителен, прелъстителен”. Красивото тяло и лице е възможност за жените да упражняват власт. И жените много интелигентно се възползват от тази нова трактовка. Но те бъркат. „Властта, която зависи от погледите на другите, няма реална стойност, тя ни прави зависими от оценката на другите. Така субектът се превръща в обект. А след това и в жертва. И кръгът се затваря”, казва Сандра Конрад. Веднъж запитали известния руски театрален режисьор Анатолий Василиев каква трябва да бъде актрисата, за да играе в неговите спектакли. Той се замислил за секунда и казал: „Красива”. На същия въпрос холивудският продуцент Харви Уайнстийн отговоря: „Да играе като жена”. Мъжете са различни и имат различен подход към жените. Безспорният секс символ Джордж Клуни обяснява в интервю за Playboy защо той никога не преследва жените, а когато му предлагат романтична или сексуална компания, никога не се възползва от това. „Просто ужасно ме е страх да не бъда отблъснат!”. И продължава: „Всъщност поне половината от моите приятели в гимназията ми казваха, че дължат своите сексуални подвизи на момичетата. Тъкмо момичетата са били агресивните… а не те”. След като Чарли Шийн е разкрит, че плащал огромна сума за секс с една от проститутките на холивудската мадам Хайди Флайс, всички недоумяваха: „Как може мъж, с когото толкова много жени са готови да си легнат без пари, да плаща по 2500 долара, за да си поръчва проститутка? Отговорът на Чарли: „Аз не й плащам да дойде при мен. Плащам й да си тръгне от мен!”. Наистина е вярно, че мъжете са от Марс, а жените от Венера. Сладострастникът Хенри Милър казва, че за мъжа „сексът е чудо”, докато феминистката Глория Стейнем смята, че свободната жена е тази, която има секс, преди да се омъжи, и работа след това. Различният подход е доказан и научно. Изследване на Ан Кембъл, озаглавено „Утрото след нощта”, е проведено с участието на 998 мъже и 745 жени, които трябва да дадат оценка на случайния секс: „Как се чувствате след секса за една нощ?”. Повечето от мъжете отговорят, че са изпитали сексуално удовлетворение и удоволствие, чувстват се великолепно и са уверени в себе си. Мнозинството от жените споделят, че се чувстват „използвани” и „излъгани”. В процентно отношение само 23% от мъжете признават, че съжаляват за това, което се е случило, докато при жените съжалението се споделя от 68%. По същата тема е и изследването „Джендър различия в усещането за сексуално предложение” на социалните психолози Ръсел Кларк и Илейн Хатфийлд. В него симпатични доброволци получават задачата да спират студенти в университета и да им задават въпроса: „Гледам те от известно време в кампуса и смятам, че си атрактивен/а. Искаш ли да си легнем тази вечер?”. От мъжете 75% отговорят „да”, докато при жените 100% казват „не”. Някои мъже дори минават в настъпление и казват: „Защо да чакаме чак до довечера!”. Докато някои жени казват неща, които не са за публикуване тук. В сексологията тази вечна схизма между мъжа и жената е известна като Ефектът Кулидж по името на американския президент Калвин Кулидж. Анекдотичната история се случва в края на мандата му през 1929 г. по време на посещението му с първата дама в едно ранчо. Грейс Кулидж забелязва петел, който доста агресивно обслужва кокошка, и пита: „Често ли прави това?”. На което получава отговор: „Поне дузина пъти”. „Кажете го на мистър Кулидж”, казва Грейс. Президентът на свой ред пита: „С една и съща кокошка ли го прави?”. „Не, разбира се!” „Кажете го на госпожа Кулидж!”, допълва президентът.

Но днес светът навлезе в ерата на Ефектът Уайнстийн и болезнено проумяваме мъдростта на Оскар Уайлд, който заради сексуалните си предпочитания много добре е познавал психологията и на двата пола: „Всичко на света е свързано със секса освен самия секс. Той е свързан с властта”. Новата „октомврийска контрареволюция” (защото започна на 5 октомври 2017 г. с разобличението на журналистките от New York Times Джоди Кантор и Мегън Туи за сексуалните подвизи на продуцента Харви Уайнстийн) вече не е за свобода и равенство, а за радикална смяна на парадигмата и за утвърждаване на новата роля на жената в обществото. Едва ли в Меката на филмовата индустрия нравите са паднали чак толкова ниско, но очевидно е настъпил моментът за смяна на поколенията и на властовите центрове в Бевърли Хилс. За да вземеш властта, най-лесният начин е да очерниш конкуренцията. А конкуренцията в Холивуд е наистина зверска. И хората очевидно озверяват. Началото беше истински блокбастър. Има ли по-добър сюжет за скандал от разкритията за изнасилването на звезди като Мерил Стрийп, Ашли Джъд, Гуинет Полтроу, Алиса Милано, Кейт Бланшет, Шарлийз Терон, Ева Лонгория или Рийз Уидърспун. Жертвите не изпитват никакво неудобство от ролята на жертви, въпреки че са щастливо омъжени и с блестяща кариера. Те са измъчвани от терзания и мъчителни спомени и са готови да се облекат изцяло в черно, за да постигнат по-въздействащ ефект от монолога за това как с разголена гръд са си проправяли път нагоре в кариерата. Откакто Ашли Джъд първа разказа как е била насилена сексуално преди 20 години от продуцента Уайнстийн, след това много бързо още 28 разказаха своите потресаващи преживявания със сексуалния маниак от Бевърли Хилс, а днес бройката вече е 78. След това се отприщи истинска лавина от разкрития, които не пощадиха звезди като Кевин Спейси, Уди Алън, Чарли Шийн, Джеймс Франко, Стивън Сегал и прочее. Така в Холивуд епохата на сексуалната разюзданост бе заменена с ерата на виктимизацията и всеки, който не вярва в трагичните истории на жертвите, веднага е подложен на остракизъм: „Моля? Не вярвате, че големите риби изнасилват младите красиви актриси? А може би не вярвате и в Холокоста? Или в престъпленията на Хитлер, Сталин и Пол Пот? Сигурно смятате и чернокожите за маймуни като в рекламата на H&M?”. Оказва се, че един медиен скандал за нещо, което не е ясно дали се е случило, как се е случило и защо се е случило, може да разруши кариера, градена с десетилетия, само за един миг. И дори се стигна до парадокса заснети епизоди да бъдат изрязвани и снимани отново. Както се случи с Кевин Спейси, не му помогнаха дори двата оскара, златният глобус и другите 54 награди и 85 номинации. Нищо не спаси и Харви Уайнстийн, продуцирал най-успешните филми през последните 20 години. Да, кампаниите с хаштага MeToo и TimesUp тръгнаха от разкритията за сексуалните подвизи на силните на деня в Холивуд, но сега вече те изпращат противоречиви послания за опитите си да дефинират по нов начин отношенията между мъжете и жените – клеймят сексизма, разобличават сексуалното насилие и правят жените по-силни. В същото време отреждат на нежния пол ролята на вечната жертва и докато този феномен набира скорост, постепенно започва да излиза извън контрол и се превръща в истерия. В социалните мрежи освен реални женски истории за сексуално посегателство и изнасилване започнаха да се появяват и странни нелепи разкази от сорта „Имах чувството, че мъжете наоколо ме събличат с поглед”. Без никакво съмнение обвиненията срещу сексуалните рецидивисти в Холивуд са чудовищни. Но притеснителното е, че до сега няма нито едно доказателство за сексуалните посегателства и остават само голословни твърдения. А подозрителното е как след десетилетия „жертвите” решават, че след като са постигнали звездна кариера, могат изведнъж да започнат да се оплакват от своята участ. Вярно е, че унижението и стресът принуждават жертвите да премълчават и преглъщат болката. Но абсурдното е, че този модел на творчески отношения в Холивуд влияе върху жертвите изключително в позитивна посока. Продуцентската фирма на Харви Уайнстийн TWC фалира, но продуцентската къща Freckle Films на активистката на кампанията #MeToo Джесика Частейн процъфтява. Нищо, че е основана едва през 2016 г. Тя назначи за изпълнителен директор Кели Кармайкъл, бивша директорка продуцент в компанията на Уайнстийн, успя да му открадне вече и два филма – „Война за светлина” (Current War) на Алфонсо Гомес-Рехон с Бенедикт Къмбърбач и Майкъл Шанън и „Недосегаемите” с Брайън Кранстън. Знаменателно е, че продуцентската история на Харви Уайнстийн започва с филма „Секс, лъжи и видео”, докато „сефтето” за Freckle Film е филмът „Черните мамби”, базиран върху реални събития, свързани с борбата на една въоръжена и съставена само от жени група в Южна Африка срещу бракониерството. 40-годишната Джесика Частейн живее с баба си и с кучето си в Ню Йорк и предпочита да свири на укулеле, вместо да си губи времето по светски събития. Едва миналата година се омъжва за италианския моден дизайнер и аристократ Джан Лука Паси де Препосуло. Тя е единствената жена, от която Харви Уайнстийн „трепери”, изпитва респект и дори си признава публично: „Ако трябва да се кача на ринга и се налага да избирам между Мохамед Али или Джесика Частейн, бих избрал Мохамед Али”.

НОВАТА СЕКСУАЛНА РЕФОРМАЦИЯ

„Чувствам се отвратена”, така Джесика Частейн отговаря на въпрос на Wall Street Journal как коментира вълната от разкрития за сексуалното насилие в Холивуд и по повод инициативата й да създаде групата с хаштаг TimesUp. Любопитното е, че тя използва същите думи в интервю за Guardian във връзка с участието й в журито на фестивала в Кан от 30 май 2017 г., в което се обявява против „пасивното изобразяване на жените в киното”. Тя разсъждава за сексизма в киното и дава като пример съдбата на Мария Шнайдер в най-скандалния филм на миналия век „Последно танго в Париж”. Джесика Частейн споменава днес, че съдбата и кариерата на френската актриса са тъжно олицетворение на онова, което се случва в Холивуд. На 27 март тази година Мария Шнайдер щеше да навърши 66 години. Но тя умира през 2011 г. от рак на гърдата. Дебютира в киното едва на 19 години с шедьовъра на Бертолучи „Последно танго в Париж” с Марлон Брандо. В последното си интервю малко преди смъртта си Мария Шнайдер се изповядва в стилистиката на Ашли Джъд или Роуз Макгауън и всички, които разказаха личните си драми в (оказва се) мръсния бизнес на „фабриката за мечти”. Мария Шнайдер казва, че след този филм никога повече не е искала да работи с Бертолучи, когото нарича „неособено симпатичен комунист”, и директно обвинява режисьора и Марлон Брандо в изнасилване по повод на знаменитата сцена с маслото като лубрикант за анален секс във филма. Шнайдер разкрива: „Бертолучи и Брандо не ми казаха преди снимките какво ще се случи. Вбесих се! Трябваше да се обадя на агента или на адвоката си. Не може да караш някого да прави нещо, което не е в сценария! Но по онова време не бях съвсем наясно със занаята. Марлон ми каза: „Мария, не се притеснявай, това е само филм”. И макар да не правехме секс наистина, всичко беше толкова брутално, грубо и животинско, че плаках с истински сълзи по време на сцената. Почувствах се толкова унижена! Дори имах усещането, че ме изнасилиха. И Брандо, и Бертолучи”. Италианският режисьор на свой ред отвръща, че Мария Шнайдер говори глупости: „Мария знаеше всичко, защото беше чела сценария и там всичко е описано. Единствената промяна бе идеята с маслото. И това, както научавам след толкова години по-късно, я обидило. Не насилието, а маслото”.

През 1973 г. филмът е забранен в 37 държави, в САЩ показват пълната версия едва през 1981 г. и макар да е номиниран за „Оскар” за мъжка роля, Марлон Брандо губи от Джак Лемън, който взема статуетката за филма „Спаси тигъра” (помни ли го някой) на режисьора на „Роки” Джон Авилдсън. За ролята си във филма Мария Шнайдер получава само 2500 долара, но той й отваря пътя в киното, след което се снима в още 50 филма с режисьори като Микеланджело Антониони, Марко Белокио, Франко Дзефирели, Рене Клеман, Даниел Дювал, Жозиан Баласко, Жак Ривет. Но никога повече гола на екрана, в нито една еротична сцена. Отказва дори на Ален Делон, дълги години се лекува от наркозависимост, не се омъжва и всъщност признава, че е бисексуална и живее в партньорство с Мария Пиа Армадио. „Последно танго в Париж” с прословутата си сцена с анален секс скандализира и маркира края на ваниловия (конвенционалният, романтичният, чувственият, нормалният) секс на екрана (и извън него) и налага фетиша към секса като насилие, перверзия, патологичност, разврат… Дори плахият опит за реабилитация на чара, вълшебството и магията в еротичното привличане между мъжа (Мики Рурк) и жената (Ким Бейсингър) във филма на Ейдриън Лейн „Девет седмици и половина” („Еротика са онези шест секунди, преди да правиш секс с някого”) не успява да спре негативната вълна. За да стигнем днес до сексуалната контрареволюция в Холивуд, която смело зачерква сексуалното привличане от ежедневието и на негово място налага единствено сексуалния либертинизъм по модела на еротичните сцени от „Петдесет нюанса сиво” с 1,2 млрд. зрители или с достъпността на сайтове като Pornhub с 28,5 млрд. посещения за миналата година, или по 80 млн. на ден!

Harper’s Bazaar коментира, че кампаниите #MeToo и #TimesUp, започнали като защита срещу женското насилие и унижение, вече поставят началото на една глобална нова сексуална реформация, която трудно и мъчително, но доста агресивно и настъпателно напредва под мимикрията на международни официални документи като Истанбулската конвенция. Преди пет века Мартин Лутер окачва своите 95 тезиса на вратата на Дворцовата църква в град Витенберг. Днес звездите на Холивуд издават декрети за образцово мъжко поведение. Подобно на Лутер жените виждат в своята мисия шанс да бъде променен светът. Първа по този път тръгва пуерториканката, феминистка и анархистка Луиса Капетийо. На 24 март 1918 г. тя се появява в центъра на Хавана в мъжки костюм с панталони, сако и мека шапка. Целта й е да предизвика скандал и изпълнява мисията си перфектно. Арестувана е и е изправена пред съда. В съдебната зала тя продължава с провокативното си поведение и когато съдията я пита защо е решила да носи панталон, тя отговаря, че това е „по-хигиенично и удобно”, и препоръчва и на другите жени да го правят. След това изведнъж вдига роклята си и съдебните заседатели виждат, че отдолу отново е с панталон. „Винаги съм носила панталон под роклята и това никога не е било проблем. Онази вечер реших да се възползвам от гражданското си право и да си покажа панталона. Съдията е безмълвен, не знае какво да каже и решава да я освободи. Но година по-късно в Пуерто Рико тя предизвиква същия скандал и тогава съдията я праща за три месеца зад решетките. Но Луиса е доволна, защото като феминистка и анархистка тя трябва не само да защитава, но и да олицетворява своите идеали. „Защото всяко действие в крайна сметка е политическо”, казва тя. Носенето на панталони за жените днес е ежедневие и едва ли някой е виждал Ангела Меркел с пола. Но когато социалдемократката Ленелоте фон Ботмер се появява в панталони в Бундестага на 15 април 1970 г., тя предизвиква истински фурор. Председателят на Бундестага Рихард Йегер (ХДС) я укорява, че на 54 години като майка на шест деца „се подиграва с честта и достойнството на жената”, и я отзовава от залата. Ленелоте е вдъхновена от първата дама на САЩ Патриша Никсън, която първа въвежда модата на жената с панталони във властта. Днес индивидуалната свобода е над всичко! Няма морал, няма табута, няма Бог! Моралът е заменен от моралния релативизъм, от радикалния феминизъм и от поколенческия нихилизъм. Безсрамие то е обявено за лично право, а всеки сам може да бъде свой морален съдник, новият Бог е толерантността, всеки има право да прави каквото си иска. Стигнахме до там, че да позволяваме на престъпниците да ни превръщат в идиоти заради същата тази безусловна толерантност към всички пороци, подлости и извращения. Върхът на наглостта е случилото се в Окръжния съд в Чикаго на 26 януари, където 38-годишният педофил Джоузеф Роман е оневинен за сексуално блудство с момичета на шест и осем години, след като той се оправдал, че е „трансейдж”, най-новият социален джендър, което означава „човек, който се чувства не на възрастта, на която е в момента”. И поради това не подлежи на съдебно преследване! Роман казва в съда, че той се чувства на девет години, а напълно нормално е момче на девет години да проявява сексуален интерес към шестгодишно и осемгодишно момиче. Добре дошли в епохата на новата сексуална идентичност, защото кой може да забрани на педофила да не се чувства на девет години! Не е необходимо да си дяснорадикално или ляворадикално настроен, за да се объркаш. Това ли е смисълът в графата „джендър” на Facebook да има 71 определения за онова, което до сега беше известно като пол. Кой има нужда от такава толерантност? В Библията, Битие 1, 27–28, пише недвусмислено: И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде… И рече им Бог: Плодете се и се размножавайте… В Светото писание няма нищо за хермафродити, нито за двама мъже с дете, нито еднополово съжителство, какво остава за останалите N-вариации. Медицинският термин е disorders of sex development (DSD) и той покрива понятията за „интерсексуалност”, „хермафродитизъм” или „псевдохермафродитизъм”. Но не всички вече са съгласни с тези медицински определения. Днес политиците се опитват да променят представите ни за традиционното семейство и говорят за „пачуърк семейство”, което има да решава съвсем други проблеми от класическото християнско семейство. Политиците измислят закони и търсят геройски адекватни решения за първи, втори, седми брак, за семейства без венчавка, за еднополови семейства. Сега остава да създадем законова база и за секса между хора и роботи, хора и извънземни… Филмът „Формата на водата” казва всичко в тази насока и едва ли е необходимо да обяснявам повече. Ясно е, дори политиците не могат да отменят двата пола, но могат да измислят законова база, която да гарантира свобода за всички джендъри. Идеята е да се създаде у хората търпимост, лоялност и либерално отношение към този процес. Това е покана за поставяне под въпрос на традиционните стереотипи.

ТОВА ЛИ Е НОВАТА НОРМАЛНОСТ?

Любовта и сексуалността през вековете се променят значително. Отменихме конвенционалния, романтичния, мисионерския, ваниловия секс и ще го заменим със секса между 71 джендъри, роботи, холограми, виртуални образи, секс кукли. Това ли наистина ни очаква? Вече започнахме да свикваме с постоянната промяна и неопределеност в интимните и семейните връзки, където уж нямаше нищо необичайно: двама мъже с деца като Елтън Джон и неговия съпруг Дейвид Фърниш, две жени с деца (Джоди Фостър и Сидни Бърнард), двама мъже с две жени в едно семейство или съвместни родители: отглеждане на деца, без да има семейна двойка. Миналата година списание TIME разказа за мъж в костюм, който влиза в офиса на шефката си и й разкрива: първо, че е транссексуален и, второ, че е бременен. И през юли 2017 г. транссексуалният Тристан Рийз роди момче от своя партньор от седем години Бил Чаплоу от Портланд, щата Орегон. Тристан е роден с женски гениталии, но винаги е искал да бъде момче и избира тази роля в живота си. Половете може и да изчезнат, но няма да изчезнат майката и бащата и този, който ражда, ще се определя като „мапа” (от мама и папа), тоест няма да има само майка или само баща. Първият европеец, регистриран като „мапа”, е Дел Лагрейс Волкано, „фотограф и активист”, роден в Калифорния, живял 25 години в Лондон, а сега шведски поданик. Волкано твърди, че смесването на мъжко и женско не е от вчера: Виола от „Дванайсета нощ” ходи в панталон като евнух, Барбара Стрейзънд в „Йетл” играе мъж, Кончита Вурст спечели Евровизия с брада и рокля. Но за разлика от тях Дел Лагрейс Волкано не само играе двуполово същество, а живее като такова. Той и неговият партньор, или партньорка, възпитават двете си деца „извън стереотипите на пола”. По-голямото дете на Волкано, Мика, е регистрирано при раждането като момче, но сега носи дълга коса, ходи с рокли, макар да си играе с коли и да обича да строи. Родителите на Мика го наричат веднъж „той”, веднъж „тя” или „хен”, шведското местоимение „то”. Местоимението означава „неутрално” и обозначава „трети пол” или нещо междинно. Мика пък нарича баща си „мапа”. Мика е първото човешко същество в Европа от „третия пол”. Как ще порасне и като какво ще се определи, предстои да се види. Според родителите му Мика трябва да изпита абсолютната свобода, която все още липсва в западното общество. Идеята е да се види дали шведското общество е дорасло до този проект: „Аз не искам да съм като всички, искам да съм различен независимо от хромозомите, които имам”. Но все още мнозинството от хората не са готови да приемат тази свобода, не разбират философията на тази метаморфоза. Още през 1971 г. френският философ Мишел Фуко запита: „Имаме ли изобщо нужда от полове?”. И критикува „упорството ни, което граничи с инат”, с което западните общества дадоха утвърдителен отговор. Но днес това упорство отстъпва все по-назад и увереността ни се разтваря в други проблеми. Десните мислители не считат това за напредък. Според идеологията на десните въпросите за пола не са личен проблем, а са част от обществения ред, от една обществена структура, която отрежда превъзходство на мъжкото начало. Няма нищо случайно в това, че прекрачването на границите между половете се възприема различно в обществото. Една жена, която се облича в мъжки дрехи, носи излъчването за власт и сила. Мъж, облечен в женски дрехи, излъчва обратното послание. Една жена в мъжки дрехи може да прави мода, мъж в женски дрехи губи работата си. Дигиталният свят обаче промени начина, по който живеем, общуваме и се обичаме. Достъпният секс в мрежата увеличава консумацията на порно и за двата пола. В същото време сексът става по-дефицитен, по-слаб мотиватор, по-безинтересен, по-импровизиран. Все по-често и двата пола изпитват сексуален дискомфорт. Повечето млади хора се чувстват несигурни. Според Евростат в Германия всеки трети, а в България всеки четвърти несемеен на възраст между 18 и 30 години е обърнал гръб на секса. Как дигиталната епоха променя отношенията между мъжа и жената, между младите хора, може да се види най-нагледно в Япония. 70% от неженените японци между 18 и 34 години нямат приятелка. Почти половината от тях дори казват, че са девствени. Вместо да търсят реални контакти, те бягат във виртуалния свят – харесват еротичните манга героини или мечтаят за виртуалната холограма Адзума Хикари. Вместо истинска жена те предпочитат IT кукли. В Азия и Европа вече има бордеи със секс кукли, където мъжете могат да вихрят своята фантазия. За британския футуролог д-р Иън Пиърсън фантазията за перфектната секс машина съвсем скоро ще стане реалност. „Перфектният секс ще бъде възможен само с твоя личен секс робот, който ще има директна връзка с твоята нервна система. Той ще получава в реално време обратна връзка за това какво изпитваш във всеки един момент. И може да адаптира своите движения, докато получиш максимално удоволствие. Какво е това? Война между половете, война за половете или война срещу половете? В разгара на Гражданската война в Америка полковник Робърт Макалистър дава обет „да подобри моралната същност на своите бойци”. Бившият презвитериански строител на жп линии в цивилния живот се обявява за изкореняване на ругатните, пиянството, проституцията и хазарта, от които произлизат всички злини в обществото. Но част от войниците му се опълчват и създават Независим орден на козовете (Independent Order of Trumps), за който пиенето, псуването, развратът и играта на карти са най-важните козове в живота. В книгата си „Джентълмени и хулигани” Лориен Фуги пише, че „това не било просто една битка за удоволствията в живота”. Това било съперничество между два различни идеала за мъжественост. Макалистър залагал на кавалерството, галантността и въздържаността. Мъжествеността на козовете залагала на физическата доминация и на сексуалните завоевания. Днес сме свидетели на новата спирала в трансформацията на морала и подмяната на ценностите в Холивуд. И стигаме до парадокса, иницииран от създателката на сериала „Новото момиче” Елизабет Мериуедър, „за пълна самоцензура на снимачната площадка” и до призивa всички да внимават какво говорят и какво правят в Холивуд. Първите жертви на антихарасмънт движението в Холивуд вече са налице. Дори самата Анджелина Джоли иронично коментира: „Не е ли странно, че що се отнася до сексуалността, сме били много по-свободни през IV в. пр.Хр.! Малко ми е объркващо!”. Маската на пуританската непорочност, която сегашната феминистка вълна налага в Холивуд, контрастира с новите реалности в западната културна среда. От една страна, е президентът Тръмп, който е обвинен от една дузина жени в сексуално посегателство и който не крие стереотипите си по отношение на традиционните роли на мъжа и жената. От друга страна, е Даника Роум, журналист и член на Демократическата партия, вокал на трашметъл група и депутат от щатския парламент във Вирджиния, по-известна с това, че е първият официален трансджендър народен представител. Успехът на тази транссексуална жена е сигнал за отношението на обществото към тези американци и за новия вариант за нормалността в страната. Но и нещо много важно: Даника спечели своята подкрепа не с инициативи на ЛГБТ движението, а с конкретна тема: усъвършенстване на правилата за движението по улиците. Когато репортер я интервюира след победата, тя не пожела да говори „по джендър” теми и каза, че по-важна е темата за задръстванията с автомобили в големите градове в нейния щат. Очевидно хората избират тази трансджендър жена не заради нейната сексуална ориентация, а въпреки нея. И защото тя внушава доверие със своето политическо поведение и инициатива, а не защото принадлежи към единия, другия или „третия пол”, или, защото изобщо няма пол. На 1 юли в Швеция влиза в сила т.нар. Закон за съгласието, който увеличава наказанията и разширява хипотезите за сексуалното насилие. Като съгласие за доброволен секс там вече ще се смята само писменото разрешение. За да се стигне до сексуален акт, трябва да има писмено съгласие и това важи за сексуални отношения между съпрузи, несемейни, гей двойки, групов секс. Новият закон въвежда две нови правни фигури: „изнасилване по невнимание” или „изнасилване поради небрежност”. Премиерът Стефан Льовен официално обявява, че: „Без изрично съгласие сексът не може да се смята за доброволен”. Според новото законодателство сексуалните насилници ще отговарят пред закона дори за опит за сексуален контакт, при който не е имало насилие или заплаха с насилие. Швеция вече е най-малко романтичната страна в света след Саудитска Арабия и Иран, коментира Die Welt. Премиерът добавя: „Нашата цел не е да има повече осъдени заради секс, а да променим ценностите и отношението на обществото към секса”. Непосредствената причина за новия закон е реакцията на кампанията #MeToo, след като и в Швеция също се надигна вълна от недоволство и жени се оплакаха, че са били насилвани в пияно състояние, докато са спели, под психологически натиск или не са били в състояние да откажат. Дори имаше разказ на жена политик от „зелените”, която споделя, че седмици след сексуалния акт е осъзнала, че е изнасилена. Така в Швеция, а отскоро и в Германия се смята за изнасилване, ако единият партньор каже „не”, а другият партньор въпреки това продължи акта. Няма де е далеч денят, когато отново ще бъдат наложени средновековните канони и половият акт и сексът ще бъдат обявени извън закона и ще бъдат оставени под разрешителен режим. Някога „блудната и развратна” Швеция вече е достатъчно шокиращ пример за това. Вървим към индустриализиране и институционализиране на продължението на рода с писмено заверени договори и осеменяване в епруветка. Без емоции, без естествен подбор, без симпатии. А това означава и край на съвременната култура.

ТОВА ЛИ Е КРАЯТ НА СЕКСА ЗА ПОРНО ПОКОЛЕНИЕТО?

Наистина ли настъпва времето, в което милениалите ще бъдат принудени да стигат до сексуален контакт с цената на истински подвиг. След скандала с „ръка върху коляното”, в който британската журналистка Джулия Хартли-Брюър обвини министъра на отбраната Майкъл Фалън, позволил си тази палава волност по време на интервю от 2002 г., моята племенница възкликна: „Сега как ще си намеря мъж? Защото кой мъж ще се реши да направи първата стъпка към интимност при такива условия?”. Поколението на бейби-бумърите извърши сексуалната революция и трупаше имидж и репутация със сексуалните си подвизи. Днес за родените след 2000 г. откраднатата целувка и докосването до коляното са сексуално насилие и недопустима мъжка агресия. В същото време в милионни тиражи „Петдесет нюанса сиво” възхвалява и разпродава сексуалните апетити на жената към BDSM (Bondage&Discipline, Domination&Submission, Sadism&Masochism), тоест към нетрадиционни форми на сексуални отношения, базирани на ролеви игри на господство и подчинение. Продуктът се превръща в бестселър, филмова адаптация, мюзикъл и мърчандайзинг. Някои жени намират сексуално удовлетворение в BDSM, но повечето не биха се впуснали в екстремни преживявания с първия срещнат онлайн мъж, който ги кани на едно питие. Да не говорим, че мнозинството от жените изобщо не харесват този тип екстремна, но консенсуална интимност – договорена, подпечатана, прошнурована и снимана на видео. Сексът не е анкетен лист с категорични отговори „да” или „не”, а е едно авантюристично и романтично пътуване в необятен свят на изпитание на чувствата, в който пейзажите се сменят постоянно в зависимост от настроението, усещането, близостта и степента на взаимно интимно обвързване. Днес сексът е навсякъде, на един клик разстояние, но това не е самонадеяният и авантюристичен, рицарски и романтичен ванилов секс, а извратеният, насилствен, нетрадиционен, доминантен и хомосексуален интимен контакт, който е новата нормалност. Поради това всеки опит за секс е дамгосан като насилие, перверзия, унижение за жената и трябва да бъде порицан и наказан. Сексуалната революция, обявена от австрийския психоаналитик Вилхелм Райх, е призив към младото следвоенно поколение за отказ от принудителните морални табута в отношенията между половете, базирани върху потискането на естествените биологични потребности в интерес на икономическата принуда. Райх проповядва задоволяване на базовите човешки потребности (всеки има нужда от допир, ласки, нежност, секс, от захранване с приятни изживявания), за да премине към следващото стъпало в ценностната пирамида, където започва истинският алтруизъм – като стане част от групата на сексуално освободените хора. Най-малката такава група е диадата мъж-жена. Според теорията за оргазма либидото е реална физическа енергия, която всеки може да открие в себе си и да освободи, като премахне всички табута по пътя към това. Но не сексуалната потребност, а потребността от принадлежност към групата лежи на върха на пирамидата от човешки потребности и нейното пренебрегване води след себе си душевни разстройства или невъзможност за пълноценен живот.

Сексуалната революция на запад започва на 25 януари 1967 г., когато безпарични поети и музиканти се събират в парка Golden Gate в Сан Франциско, за да възпяват любовта, цветята и свободата, а изненадващо към тях се присъединяват най-напред 50 000 души, след което през лятото настъпва кулминацията и стотици хиляди свободни младежи отиват в Града на цветята, за да усетят тръпката. В резултат на хипарското движение западните държави премахват от законодателството наказанията за поведение на сексуална основа, смятани дотогава за престъпни, като например хомосексуализма. Следва бум на порно индустрията, шоубизнесът се превръща в царството на звездите, индустрията на развлеченията процъфтява, а сексът и жената като обект на желанията се превръщат в център на всички рекламни кампании. Холивуд, естествено, застава начело на сексуалната мода. Законите на Сънсет булевард са различни и те са в сила още от 1930 г., когато Асоциацията на производителите и разпространителите на филми (MPPDA) налага „Кодексът на Хейс” – 36 принципа, които се спазват безпрекословно. Те не се налагат самоцелно, а като защитна реакция срещу надигащото се възмущение от стандарта на живот в Холивуд: комедийна звезда убива актриса от ревност, бисексуален режисьор е убит заради изневяра, звезди умират от свръхдози. Религиозните лидери реагират и налагат цензура върху филмите, които разпространяват насилие, похот, безбожие. За да спаси бизнеса, Холивуд обещава да се поправи и с изразните си средства седмото изкуство да направи човечеството по-добро и морално. Филмите, които противоречат на принципите, формулирани от президента на Асоциацията Уил Хейс (от 1922 до 1945 г.), нямат шанс да попаднат на екраните. Създателите на холивудските ленти са длъжни да следват много строги етични правила за сцените с престъпност, насилие и секс. Така например забранено е показването на наркотици, разкриването на механизма на престъпленията, както и голи тела или предизвикателни еротични танци, има списък с ругатни и нецензурни думи от ежедневието, които са абсолютно забранени. Естествено, това се отнася за онези „седем мръсни думи, които никога няма да чуете от екрана” (според определението на Джон Карлин: shit, piss, fuck, cunt, cocksucker, motherfucker и tits). Целувката е възможна само в ключови сюжетни епизоди, но нейната продължителност и откровеност са строго регламентирани. Висша ценност на филмите са семейството и любовта, изневярата и извънбрачните връзки се осъждат като недостойно поведение. Хомосексуалността е немислима, показването на гениталии е под абсолютна забрана. Страстните епизоди могат да се показват само ако са оправдани от сюжетната линия, но не могат да бъдат предизвикателни пози и жестове, страстни прегръдки, целувката не бива да е похотлива и сладострастна и не може да продължава повече от 3 секунди. Естествено, творците намират оправдание за повече еротика на екрана и през 1946 г. Хичкок си позволява във филма „Небезизвестните” да снима Кари Грант и Ингрид Бергман в триминутна интимна нежност. Хичкок просто казва на актьорите да импровизират на балкона и за да ги надъха, им разказва как му хрумнал този епизод. Веднъж пътувал с влака във Франция и забелязал до една стена двама млади, хванати за ръка, докато момчето уринирало. Тя го гледала влюбено и вдигала поглед ту към очите, ту надолу към това, което прави, и се заливала от смях. „Този спомен ми даде идеята за епизода: нищо не е в състояние да прекъсне любовта, дори уринирането.” Кари и Ингрид избегнали цензурата, като докосвали устни многократно на 3-секунден екшън и си разменяли адекватни реплики („Тази вечер трябва да останем тук…”). Хичкок нарушава още едно табу: той разкрива как бил избрал Ингрид Бергман. Тя му гостувала на един от безкрайните купони, които устройвал, и не искала да си тръгне, докато той не прави любов с нея. Това е епизод, който изобщо не се е случвал, но той е показател за атмосферата и нравите в Холивуд от онази епоха. Това е повод за напрежение между Хичкок и съпругата му Алма Ревил. През 1964 г. Анди Уорхол пръв руши табуто, като снима 7-минутна целувка в едноименния си филм, а с настъпването на сексуалната революция филмовите студия изцяло отхвърлят табутата на Хейс. Сексът, наркотиците и музиката превземат екрана. През 2017 г. Джесика Частейн и нейните последователки от #MeToo и #TimesUp твърдят, че „проблемът с жените винаги е бил проблем за мъжете”. Тя признава, че е създала хаштага в защита на жените, вдъхновена от нейния идол Ребека Солнит, която много преди нея създава хаштага YesAllWomen и подема борба не просто за равенство между мъжете и жените, а за нещо много повече. „Какво би станало, ако един далечен ден жените управляват света?”, пита Солнит в книгата си „Мъжете ми обясняват нещата” и пояснява защо един матриархален свят би бил по-добър от този, в който живеем сега: „Светът е пълен с насилие и изнасилвания на жени, но това изобщо не се третира като проблем с нарушаване на човешките права или като криза, дори не се обяснява като тенденция. Насилието няма раса, класа, религия или националност, но има джендър”. В подкрепа на заключенията си цитира официалната статистика, според която между 1984 и 2018 г. от 90 масови убийства 88 са извършени от мъже. И припомня, че дори има масово убийство, част от мъжката война срещу жените. На 23 май 2014 г. 22-годишният Елиът Роджърс от Исла Виста, Калифорния, убива четирима мъже и две жени в университета в Санта Барбара и открито признава, че това е отмъщението за отказа на жените да правят секс с него. След убийствата той се застрелва в автомобила си. Във видео в YouTube, озаглавено „Възмездието на Елиът Роджърс”, той заплашва: „Момичетата никога не са ме намирали за привлекателен. Не мога да си обясня защо вие, момичета, не ме намирате за привлекателен. Но аз ще ви накажа за това. Това е несправедливо. Това не е честно. Това е престъпно, не знам какво не намирате в мен. Аз съм перфектно момче. Ще ви пречукам с кеф. Ще се убедите най-накрая, че аз наистина съм над вас, аз съм алфа-мъжкарят”.

ЦЕЛИЯТ СВЯТ НА ЖЕНИТЕ?

Една от най-авторитетните книги за бъдещето на жените е „Естественото върховенство на жената” на биологичния антрополог Ашли Монтагю, който развенчава мита, че хората са обречени на насилие и война. Книгата му за жените е един от шедьоврите в социалната антропология. Той обяснява добре мястото на жената в съвременното общество. „Жената е не само равна на мъжа, тя превъзхожда мъжа и най-доброто доказателство за това са мъжката завист, хулиганското поведение, лицемерието, потисничеството и закононарушението”, пише Монтагю още през 1953 г. Той не пренебрегва предимствата на биологическия вид на мъжете: „По-висок ръст, повече мускулна маса, по-висок базов метаболизъм, способност да произвеждат сперма практически през целия живот, постиженията в спорта”. Но и предимствата на жените са впечатляващи: „Жените живеят по-дълго от мъжете, имат по-ниска смъртност във всички възрастови групи, по-устойчиви са на тежки заболявания – както хронични, така и инфекциозни. Към това може да се прибавят и по-добрата способност за адаптация и издръжливост”. И не на последно място: „Жените крият в тялото си способността да репродуцират – именно да репродуцират, а не просто да трансферират микропакет от гени”. Те могат да зачеват, да износват плода, да се справят с огромни психологически натоварвания, да раждат в геройски болки и след това да хранят с мляко от тялото си детето месеци наред. Те изпълняват всички тези функции, без да загърбват и останалите си задължения в семейството. Монтагю съставя списък, който постоянно обогатява до смъртта си с най-великите постижения на жени, на които много мъже могат да завидят. „Все още не сме видели всичко, на което са способни жените”, казва Монтагю. И цитира любимата си максима от Оскар Уайлд: „Поради своето несъвършено образование единствените творения, които получаваме от жените, са гениалните творения”. Уайлд е доказан професионален ласкател, но в тази негова мисъл се съдържа много истина. Светът вече се движи в тази посока. Машините бавно изместват мъжката мускулна сила, много момичета влизат в университетите. Дори в олимпийските спортове жените се доближават в своите постижения до рекордите на мъжете. Така че не е далеч денят, когато жените ще дублират мъжете във всичко. Все повече деца привикват с мисълта за „заменимите” бащи. И в САЩ, и в Западна Европа близо 40% от децата се раждат и отглеждат от самотни неомъжени жени. Има 12 млн. семейства само с един родител, като 86% от тях са самотни майки. В същото време броят на омъжените жени, които получават повече пари от мъжете си, е скочил четири пъти, от 6 на 24%. Подобни са цифрите и при образованието, където майките с по-висок ценз от мъжа са се увеличили от 7 на 23%. Това е само част от общата картина, но и тя е доста показателна за тенденцията накъде върви еволюцията. И вероятно няма да е далеч денят, когато сексът може да бъде отменен. Хората са в състояние да контролират репродуктивните си функции и през януари китайски генни инженери осъществиха първото терапевтично клониране посредством соматичен трансфер на клетъчно ядро (SCNT), при който се осъществява прехвърляне на ядрото на клетка с ДНК (ооцит) в яйцеклетка, чието ядро е отстранено. След митотично деление на културата клетката образува бластоцист (ранен стадий на ембрион) от приблизително 100 клетки с ДНК, почти идентична с първичния организъм. Митохондриите са нашите „клетъчни енергийни фабрики”, имат свои собствени гени. Докато спермата няма, затова те могат да изпълнят функциите си само чрез женската матка. Ако жената получи мутация в митохондрийните гени, тя може да ги предаде на децата си. Но ако нейните и гените на съпруга й се прехвърлят към яйцеклетка на друга жена, нормалната митохондрия може да й бъде предадена. По този начин детето реално ще има трима генетични родители – баща, майка, които споделят голяма част от гените на детето, но също така и втора, митохондриална майка. Сега да си представим модифицирана версия на ядрен трансфер, при който ядрото е отстранено от яйцеклетката на една жена (от лесбийска двойка) и е използвано да оплоди яйцеклетката на другата жена. Така детето ще има две биологични майки. Няма нужда от баща. В един момент ще бъде възможно да се поддържа изкуствено и бременност извън тялото, но това засега е много рискова процедура с висок процент на смъртност. Докато процесът на обединение на ядра от две жени е напълно реална перспектива още през следващото десетилетие и това може да се осъществи и с друг метод, чрез т.нар. „обратно инженерство” на женски кожни клетки с цел да формират ембрионална клетка (гоноцит), като такава на яйцеклетка и сперматозоид. Така че, ако стигнем до етапа за елиминиране на единия пол, то след няколко века мъжете могат и да изчезнат. И без това още отсега броят на мъжете намалява прогресивно. В животинския свят вече има подобни прецеденти при гущерите. Американският камшичест варан от Ню Мексико еволюира само до женски екземпляри, докато преди са съществували и двата пола. Женските се редуват да раждат поколение и да стимулират развитието на плода, така както някога са го правели мъжките с тялото и спермата си. Жените едва ли ще чакат милиони години, докато постигнат тази метаморфоза, след като биологията вече е в състояние да имитира този процес при човешките същества. Освен това не е далеч денят, когато изкуственото осеменяване с донорска сперма ще бъде заменено със синтетична сперма, и ще дойдат поколенията, заченати със сперма, носеща гени от друга яйцеклетка. Още Дарвин преди 150 години разсъждава по темата, отбелязвайки „забележителните сексуални отношения” при игликата. „Ние изобщо не знаем каква е крайната причина за сексуалността и защо съществата трябва да се размножават чрез съюз от сексуални елементи вместо чрез процеса на партеногенеза. Цялата тази тема е покрита с мистерия.” Партеногенеза означава „девствено раждане” и в нейна чест е построен Партенонът, храмът на Атина, богинята на мъдростта, занаятите и военните стратегии. Атина била девствена и не е оставила поколение, затова не ни е предала малко мъдрост, за да разберем безсмислието на секса. Тя не се е появила в резултат на секс, защото се ражда от главата на Зевс. Но при партеногенезата тъкмо мъжете са излишният пол и американските варани изобщо нямат нужда от Зевс и неговите синове. Науката може да помогне и по отношение на сексуалното влечение, макар че жените биха могли да се научат да намират щастието в един нов полиандрен (многомъжество) свят, където ще трябва да правят ротационен секс с много мъже. Полиаморията (любовна връзка с повече от един мъж) ще бъде най-разпространената форма на съжителство, като мъжете ще се конкурират за вниманието на жената, а тя ще взема окончателното решение с кого да прави секс. Важно е да се отбележи, че ако човечеството тръгне по този път, то може да следва модели, различни от тези на изцяло женските американски варани или хермафродитните градински охлюви в новия свят на контролираната еволюция.

ТОВА ЛИ Е КРАЯТ НА МЪЖЕТЕ?

Като че ли се движим към един свят, в който мъжете ще отстъпят доминиращата си роля на жените. Невробиологът Дейвид Крюз в сътрудничество с биолога Браян Диас смятат, че този въпрос е не само некоректен, но и погрешен. През 2008 г. те разработват хипотезата, че първият пол на планетата е женският. В свое изследване обясняват биологичните прилики в мозъчните центрове, които определят женското и мъжкото поведение с факта, че естрогенният рецептор е най-онаследяваният полов стероиден хормонен рецептор. Което означава, че женското начало и естрогенът са наследствени, а мъжкото и андрогенът са производни. Тази концепция поддържа тезата, че „мъжкият фенотип” е наложен върху „женския фенотип” и поради това мъжете в действителност са производен пол. Тоест жената не е родена от реброто на мъжа. Потвърждение на това е фактът, че мъжете се доближават повече до жените, отколкото жените до мъжете. Биолози са извършвали експерименти и потвърждават огромната трудност за дефеминизация на животните. Това се дължи на факта, че гените на мъжките особености се откриват във всички изцяло женски животински видове. С други думи, въпреки че най-ранните предшественици на американските варани са били двуполови същества, връщането още назад в еволюцията показва, че първият пол е бил женският и първичните, фундаменталните същества са оставили следи от това в химията на мозъка: естрогенът е първичен, а андрогенът е вторичен и елиминирането на мъжките при някои видове гущери представлява корекция на еволюционното развитие. Тоест женските екземпляри използват своя мозъчен потенциал – древните хормонални адаптации – за преосмисляне на еволюцията и за връщане към първичното състояние. Както при всички мъжки видове, включително и при хората, кастрацията на двуполовите американски варани намалява драстично или изцяло елиминира мъжкото сексуално поведение. И е странно, че много мъжки от двуполовите видове отговарят както на прогестерона, така и на тестостерона. Всъщност прогестеронът отприщва „пълноценно сексуално поведение” при близо една трета от кастрираните мъжки при двуполовите видове. Един от мозъчните химикали, който участва в този процес, е азотен окис, същата молекула, която придава въздействащата сила на медикамента Viagra. При гущерите ефектът се проявява в мозъка, не в пениса, както е при хората, където Viagra води до ерекция. При изцяло женските видове гущери те просто допират гениталиите и така започва процесът на оплождане. Въпросът е дали прогестеронът би могъл да въздейства върху мъжката потентност, а в далечна перспектива въпросът е дали еволюцията би могла да следва пътя на унисексуалните американски варани. Всъщност дали е реална перспективата мъжкото начало да изчезне и да останат единствено женските екземпляри. Това изобщо не е научнофантастичен сценарий по две причини. На първо място човешката цивилизация не е нужно да изчаква цикъл от милиони години, за да стигне до тази еволюция. Възможността жените да дават поколение по асексуален начин е близка перспектива. По-горе стана ясно, че е възможно женските яйцеклетки да бъдат оплодени с гени от друга жена или да бъдат разработени нови модели за трансфер на гени, за да се увеличи вариацията и да се избегнат рисковете от идентично клониране. Освен това биоинженерите могат да ускорят процеса, който вече е започнал. Мъжката Y хромозома е загубила много гени през последните 300 млн. години, въпреки че, откакто сме се отклонили от маймуните макаци преди 25 млн. години, сме загубили само един ген! Докато количествата на спермата само през последните десет години са намалели повече от наполовина (59,3%) в Европа, Америка, Азия и Африка. За първи път тревога за „изчезващите мъже” надава Лайънъл Тайгър през 1999 г. в книгата си „Залезът на мъжете”, а френски учени доказват намаляване с една трета на концентрацията на спермата на изследваните от тях 26 609 мъже между 1989 и 2005 г. Финландско изследване също потвърждава тази тенденция, докато датски експерименти стигат до оптимистични изводи по отношение на концентрацията на спермата, но с негативни прогнози по отношение на качеството и оплодителната способност. И накрая бихме могли да се поучим от най-близките до хората маймуни бонобо, които са способни да научават човешкия език, да проявяват търпение, доброта, емоционалност, съчувствие, алтруизъм. Много любопитна особеност на бонобо е сексуалното им поведение, което наподобява това на хората, могат да действат в различни пози, правят дори орален секс. Характерна особеност е, че при бонобо самката контролира стадото. Женските поддържат харем от мъжки, които биха могли да използват за сексуални удоволствия, когато пожелаят. На мъжките им се налага да ухажват, да убеждават, да омилостивяват женската, за да ги допусне в себе си. Всъщност женските имат абсолютно всички белези на мъжките, те дори могат да осъществяват полов акт с други женски, единствено обаче нямат сперма. Ето защо мъжките са абсолютно зависими от женските и се налага да ги убеждават, ако искат да им дадат своите гени. Изнасилването анатомично не е възможно. Всички тези модели на еволюционно развитие би трябвало да ни подскажат, че природата е много по-умна, съвършена и рационална от човешкия разум и етапът на развитие на Хомо сапиенс не е застинал, той е в процес на непрекъснато обновление. Доминиращата мъжка роля при хората не е даденост завинаги, тя подлежи на корекции, мутации, трансформации.