На 9 и 10 юни т.г. се проведе срещата на G7 в Квебек. По същото време се състоя и срещата на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) в Циндао. За първи път ШОС бе представлявана от осем държави. Участие взеха Индия и Пакистан, които станаха членове на организацията по време на предходната среща. Още десет държави със статут на наблюдатели и десет страни-партньори стоят на опашката за преговори за прием в ШОС. Други десет, сред които между другото е и Украйна, кандидатстват за получаване на статут на наблюдатели, но все още не са одобрени.
Фактът, че 20 държави кандидатстват за членство в ШОС е ясен знак за огромния потенциал на организацията. Както казват нашите „партньори“ от ЕС и НАТО, когато обясняват приема в своите структури на страни от бившия Варшавски договор, „страните бягат от невдъхващи надежда организации към обещаващи организации“. Ако съдим по опашката на входа на ШОС, то тя е много обещаваща организация.
Това не е никак изненадващо. Както бе посочено по време на последната среща на върха на ШОС, организацията е изпреварила страните от G7 по общия брутен вътрешен продукт. А разликата по отношение на БВП на глава от населението бързо се стопява. Като се има предвид, че в страните от ШОС живее половината от населението на целия свят, на 60% от територията на земята, без съмнение потенциалът за по-нататъшно икономическо развитие на тези държави е доста голям. На планетата няма по-голям и надежден пазар от този.
Ако предходната среща на върха бе белязана от факта, че по-старите страни-членки се ограничиха до обсъждане на финансово-икономически проблеми и слабо засегнаха регионалните политически въпроси, то този път те представиха политически програми по въпроси, които излизат извън рамките на интересите на ШОС. Държавите-членки призоваха всички страни по иранската ядрена сделка да спазват поетите ангажименти, приветстваха установяването на отношения между Северна Корея и Китай, отново потвърдиха липсата на политическа алтернатива на договореностите от Астана за решаване на кризата в Сирия, както и на Минското споразумение по отношение украинската криза.
Нека напомня, че ШОС вече е първата икономика в света. И като такава тя определи своите глобални политически приоритети. Сега всички са длъжни да се съобразяват с тях. Всеки, който е проследил възхода на Русия и Китай в последните десетилетия, както и постепенното пренареждане на световната сцена, е забелязал, че Евразийският съюз никога не е бързал да изразява някакви позиции или да заплашва някого. За разлика от Евроатлантическия алианс, който непрекъснато изпада в истерия, преди да излезе с конкретна политическа позиция или да предприеме определени стъпки на международната сцена, Москва и Пекин събраха сили, привлякоха съюзници, или най-малкото неутрализираха потенциалните си опоненти. След което просто предприеха действия. Именно това им позволи да надхитрят по-силния в икономическо и военно отношение Запад.
Военното предимство на Запада бе погребано по време на демонстрацията на най-новите руски оръжия, направена от Путин в традиционното му годишно му обръщение към Федералното събрание на Русия. Западното икономическо превъзходство отдавна е под въпрос, но на срещата на ШОС през юни и то бе внезапно погребано. Днес САЩ не просто отстъпиха титлата „първа икономика в света“ на Китай, но колективният Запад загуби своето първенство и бе изместен от ШОС. Да припомним, че в Шанхайската организация за сътрудничество членуват 8 държави, тоест размерът на икономиките на тези 8 членки надвишава размера на икономиките на седемте най-развити западни държави.
По мое мнение, именно затова ШОС първо елиминира превъзходството на Запада във военно-политическата и икономическата сфера и едва тогава започна да формира свои политически позиции. Днес страните от ШОС могат да капитализират своите желания чрез реални действия.
Западът сам разруши правилата на световната търговия, като започна, противно на нормите на Световната търговска организация, да налага санкции по политически причини на всеки, на когото пожелае. Евразийският съюз не е така алчен да налага санкции, като Евроатлантическия съюз. И не го прави прибързано. Но когато наложи санкции, наистина боли.
На 10 юни ШОС излезе със съвместна декларация, с която изразява волята си, визията си за решаване на текущите кризи, както и правилата за изграждане на бъдещия свят. По какъв начин Западът можеше да отговори на това? По никакъв. По-добре да не бяха правили срещата на G7. Поне нямаше да има такъв огромен контраст.
Всъщност, Западът има две опорни точки – как да се избегне търговската война, провокирана от въвеждането на американски мита върху основните експортни стоки от Европа, Канада и Япония. Както и какво да прави с Русия, без която се оказа, че той не може да реши нито един проблем в международните отношения. Що се отнася до първия въпрос, „шесторката“ се опита да организира колективна атака срещу Тръмп, в отговор на която американският президент в обичайния си свободен стил и без да се притеснява заяви, че се опитват да извлекат облаги на гърба на САЩ, но това повече няма да се повтори. Въпросът за икономическото единство на Запада се заключава в следното. Сега милите европейци трябва да помислят дали да приемат предизвикателството на САЩ и да започнат икономическа война или позорно да капитулират, без дори да се опитат да се съпротивляват. Предвид факта, че Тръмп успя да отправи персонални нападки към почти всички участници в срещата, шансовете Европа да избере пътя на търговската война драстично се увеличават.
В този смисъл, развитието на дискурса по втория въпрос (за Русия) е доста интересно. Първо, Тръмп беше този, който хвана бика за рогата и поска Русия да бъде върната в G7, тоест G7 да разшири формата си на G8. Той получи ентусиазираната подкрепа на италианския премиер, но всички останали отхвърлиха подобна радикална промяна. Вследствие на това се излезе с абсолютно изпразнено от съдържание изявление, с което Русия се призовава отново да покаже добра воля и да се помири със Запада, като загърби своите позиции по всички най-важни въпроси от световния дневен ред. Но Тръмп успя да се оттегли от подписването на подобна позиция, тъй като трябваше да замине за Сингапур.
Между другото, фактът, че графикът на американския президент бе изготвен по такъв начин, че да се наложи той да пропусне финалната фаза на срещата на G7, за да се срещне с Ким Чен Ун, бе много показателен. Лидерът на Запада изостави основни свои съюзници, за да не закъснее за срещата с лидера на Северна Корея, когото допреди няколко години западните държави дори не забелязваха. Трябва да се има предвид, че срещата с Ким Чен Ун бе планирана по времето, когато датата за срещата на G7 бе известна от месеци. Ако САЩ бяха настояли срещата в Сингапур да се проведе с ден или два закъснение, нито Китай, нито Северна Корея щяха особено да се впечатлят. Но американците не го направиха. Тръмп нямаше нищо против да зареже по-рано своите бунтари-съюзници, използвайки правдоподобно извинение.
Необходимо е да разберем, че Доналд Тръмп не е някакъв луд, хванат от улицата, а американски президент, който разчита на подкрепата на огромна част от политическия елит и има добри шансове да бъде преизбран. В противен случай той ще бъде изправен пред импийчмънт и захвърлен на бунището на историята. Тоест неговото изненадващо, презрително отношение към европейските партньори не е някаква лична позиция, а тази на бизнесмен, който е загубил колекцията си от скъпоценни камъни (както той самият понякога отбелязва). Това е позицията на хората, които днес контролират властта в САЩ и имат намерение да продължат да го правят в следващите шест години. А тя бе подкрепена и от повечето американски избиратели.
И преди съм писал, че през последното десетилетие станахме свидетели на отвратителните опити на американските елити да намерят липсващите им средства за налагане на хегемониална политика. След неуспешния опит за дисквалифициране на Русия и Китай и за превръщането им във второстепенни политически играчи, които изпълняват изгодната за Вашингтон икономическа политика, Евроатлантическият съюз и атлантическите партньори на САЩ, на които беше предложено бързо и без да задават много въпроси да подпишат TTP и TTIP, се превърнаха в донор на такива средства. Но партньорите проявиха упорство и администрацията на Обама не успя да прокара тези две „партньорства“ в правилната форма. С встъпването си в длъжност Тръмп незабавно отказа да продължи преговорите за TTIP и оттегли САЩ от подписания вече TTP. Това очерта новата политика на Америка спрямо нейните съюзници. Ако с тяхна помощ не е постигнато сдържането на Русия и не са спомогнали за американската борба за хегемония, то тогава ще бъдат изхвърлени иззад борда на кораба като свръхбагаж.
Разбира се, всичко това не може да се случи за ден-два. Но Америка прави ясни опити да се отърве от всякаква подкрепа за съюзниците си и от търговските отношения, изгодни за тях, като същевременно запази своите търговски и икономически интереси в Европа. Всъщност, ако в миналото на Европа й казваха „да си наляга парцалите“, то сега САЩ прибягнаха към директно упражняване на сила. В същото време, в думите и действията на Тръмп има желязна логика по отношение на Запада.
В Запада, като единен фронт срещу Русия и Китай, САЩ бяха водещата сила и поемаха основната част от разходите, докато останалите най-вече прибираха облагите. Съединените щати похарчиха твърде много средства и вече не са в състояние да предоставят ресурсите, необходими за общата политика на Запада. Би било справедливо ЕС, Япония и Канада да затегнат коланите си и да подпомогнат финансово хегемона. Е, ако не искат да го направят, то американците имат неоспоримото хегемониално право да вземат от своите васали каквото поискат, без да се допитват до тяхното мнение.
Ясно е, че Вашингтон вече не е в състояние да упражнява хегемонията си, без своите съюзници, но той не е готов на партньорство на равни начала и се опитва да открие нов партньор, на мястото на твърде тромавия и неефективен ЕС. Такъв съюзник САЩ могат да намерят в лицето както на Русия, така и на Китай. Оттук идва и политиката на Тръмп по отношение на Москва и Пекин. Санкциите не бяха отменени, дори бяха наложени нови, но се демонстрира желание за своевременно разрешаване на сложните и обезпокоителни политически въпроси. Особено в случай, че бъде постигнат компромис за сметка на интересите на вече нежеланите съюзници (независимо дали това е ЕС, Южна Корея или Япония).
Съединените щати биха искали да танцуват по двойки, но засега не знаят с кого. По тази причина те искат да върнат Русия в G8. Сметките са прости – ако успееш да се възползваш от мудността на европейските политици и институции, тогава можеш да се противопоставиш заедно с Путин на „шесторката“ в G7. Тогава наглата Европа ще бъде наказана, а руско-европейското сближаване ще бъде подложено на атака.
В същото време, тъй като обединена Евразия е основният проект, който събира Москва и Пекин, ако Русия застане на страната на САЩ и срещу ЕС, дори и само в рамките на G8, това би могло да подразни Китай. По отношение на Пекин, Тръмп също създава основа за общи интереси с Русия. Например, той стартира процес на дълги преговори с Ким Чен Ун, от който САЩ ясно цели да извлече изгода, особено ако успее да убеди Северна Корея да се откаже от ядреното си оръжие. Това ще се случи за сметка на интересите на Япония, Южна Корея и дори на Китай. Ядреното обезоръжаване на Северна Корея, за сметка на изтеглянето на американските войски от Южна Корея драстично засяга сигурността на Сеул и Токио, а обединението на двете Кореи не обслужва интересите на Китай и Япония. Така Тръмп се опитва да създаде нова платформа за търговските отношения на САЩ, да закрие всички политически формати, които не дават възможност на Вашингтон за маневри, и да открие нови, които му дават свобода за активни и надеждни партньорства. Вашингтон се опитва да замени неизгодния за него формат на осморката от ШОС със седмицата на G7 плюс Русия.
Разбира се, ходовете на Тръмп са изключително рисковани. Но те разчитат на мудността и тромавостта на ЕС, който просто няма да има време (заради продължителността на своите процедури и сложността на споразуменията) да замени проамерикански настроената си политика с антиамериканска. Освен това Тръмп се надява, че Южна Корея и Япония няма как да избягат от американския чадър. А вероятността заедно те да сплетат интриги срещу САЩ е реална само с помощта на Русия, което на свой ред би събудило подозренията на Китай и би затворило вратите на Пекин за Москва.
В края на краищата Тръмп няма друг избор. Той е длъжен да прави малки жертви, за да спечели състезанието и докато поема въздух точно в последния момент да покори противника и да спечели загубената от предшествениците му игра. „Който не рискува, той не пие шампанско!“ е девизът на истинския тъмен бизнес. А Тръмп е истински бизнесмен. Всички американски политики в ерата на успеха са били истински тъмен бизнес. После дойдоха идеологизираните неоконсерватори и развалиха всичко. Тръмп беше вкаран в Белия дом, в опит да се възстановят добрите стари схеми на геополитическия цугцванг – ситуация, в която всеки възможен ход на играча води до влошаване на ситуацията. Трябва да признаем, че Тръмп откри интересно, макар и не особено печелившо продължение на тази линия. Все пак той има шанс, ако опонентът допуска грандиозни грешки. В противен случай шансовете му са нулеви. И тъй като опонентите са много, твърде вероятно е някой от тях да сгреши.
Като цяло, на срещата на върха G7 бе принесена в жертва. САЩ показаха, че са готови да пожертват и ЕС, и специалните отношения с Канада, и довереното партньорство с Великобритания, и какво ли още не в името на това да останат с развързани ръце на световната сцена. Единственото, което до момента те не са готови да пожертват, е своето военно присъствие на територията на съюзниците. А причината за това е, че искат да запазят този коз за една по-нататъшна геополитическа размяна.
Сега топката е в полето на ЕС. Германия отдавна се опитва да пренасочи критично важните си икономически връзки със САЩ към други партньори, включително и Русия. Но процесът е далеч от своя край. По същия начин процесът на създаване на единна европейска армия, която да замести НАТО, не само, че не е завършил, а току-що започна. Тръмп постави европейските си приятели в изключително трудна ситуация, в която не могат да не откликнат на проявената грубост, но нямат начин да го направят. Нека видим дали хитрите европейци ще открият ефективен ход да надхитрят опитите на Тръмп да обладае Даная (според дверногръцката митология Зевс се явява на заточената Даная като дъжд, след което възвръща образа си и се съединява с нея. От този съюз се ражда Персей).
Източник: The Saker
Превод: Антоанета Киселинчева