Фьодор Лукянов за това кой побеждава в схватката за постсъветската периферия
Резюме: За година и половина между срещите на върха във Вилнюс и Рига програмата „Източно партньорство“ формално завоюва голям успех. Половината от страните участнички: Украйна, Грузия и Молдова, подписаха споразумения за асоцииране в Евросъюза. Другата половина: Азербайджан, Армения и Белорусия, макар и да нямаха намерение да подписват, всячески даваха да се разбере, че са заинтересовани от запазването и развитието на връзките си с обединена Европа. Но на фона на войната в Украйна и срива в отношенията с Русия не се забелязват триумфалистки настроения.
ЕС загуби представа каква е целта на политиката му в източна посока. Моделът на постоянно разширяване на ЕС чрез приемането на нови членове или привличане на страни, които не могат да разчитат на пълноценно членство вече се изчерпа. Всъщност, съдбата на всички интеграционни проекти в Евразия, за които се говореше след Студената война също е под въпрос. „Източното партньорство“ беше създадено преди шест години, за развиване на едно от направленията на европейската политика в отношенията й със съседните страни. Първоначалната идея за развитие на съседските отношения, неочаквано се оказа твърде разнопосочна. От една страна се предвиждаше обща рамка за Либия и Палестинската автономия, а от друга страна за Молдова и Украйна, което практически бе невъзможно. За излизане от ситуацията, накрая бе измислен т.нар. „Средиземноморски съюз“ под ръководството на Франция. Днес за това начинание вече никой не си спомня, след като то бе погребано от „арабската пролет“.
Сетне се взе решение в „Източното партньорство“ да се включат шест постсъветски републики. Също така много различни, но обединени от факта, че имаха или потенциално можеха да имат по-особени отношения с Русия. Имаше логика това направление да бъде оглавено от Германия, като една от двете страни с най-голяма политическа тежест в континентална Европа. Берлин обаче зае пасивна позиция, отчасти и защото не желаеше да се обвързва с ангажимента да убеждава Русия, че асоциирането на бившите републики от СССР в Европейския съюз не накърнява интересите на Москва.
Въобще Франция и Германия положиха немалко усилия да успокоят страстите след руско-грузинската война през 2008 г. След като успяха да направят това, грандовете въздъхнаха с облекчение, а „Източното партньорство” оставиха на по-енергичните Варшава и Стокхолм. Това донякъде беше стратегически оправдано, тъй като споделеното, заедно с другите постсъветски държави, съседство с Русия закономерно ги стимулираше към създаването на една по-обширна зона на безопасност, в случай, че Кремъл се върне към експанзионистичната си политика. Сама по себе си програмата трябваше да изгради институционална обвързаност на страните от източната периферия, за да се създаде впечатление за тяхното движение към европейски избор, без това да ангажира по какъвто и да било начин Европейската общност. ЕС нямаше сериозни политически очаквания от развитието на този проект и по тази причина значителни средства за неговата реализация не се предвиждаха. Освен това, след стартиране на проекта за „Източно партньорство“, Европейския съюз със „скърцане“ едвам успя да съгласува Лисабонския договор третиращ новата фаза на интеграция, след което затъна във финансови проблеми. Това обаче имаше двоен ефект. Остротата на проблема с високата задлъжнялост на страните в южната част на Европа отвлякоха вниманието от „съседските“ отношения. Същевременно възникна необходимостта от демонстрация на успехите и привлекателността на евроинтеграцията, въпреки измъчения образ на европейските страни, жертви на безконечната криза.
Споразуменията за асоцииране със страните, които с нетърпение очакваха под каквато и да е форма да „узаконят“ отношенията си с Европа, бяха използвани като повод да се утвръждава, че конкурсът между „аспирантите“ , както и преди е на високо ниво, а „ВУЗ-а“ е все така престижен.
В този момент Русия „съзря“ да използва аналогичен прийом, като предложи на същите тези страни-съседки собствен проект. И стана тъй, че европейската инициатива, която имаше символичен характер, изведнъж придоби практически смисъл. Европа започна да провежда активни действия, за да попречи на руския интеграционен проект. Страстите, „кой-кого“ се разгорещиха дотолкова, че доведоха до украинския сблъсък с всички, печално известни до момента последствия . Рижката среща на върха фактически отбеляза края на епохата, когато не подлежеше на съмнение, че европейската интеграция е обективен и неизбежен процес. Стана очевидно, че това не е така.
Стремежът на Русия да спре експанзията на европейските и евроатлантически институции бе напълно прозрачен и няма никакво съмнение, че Москва ще продължи да отстоява своята позиция. По всичко личи, че ЕС няма намерение да приеме риска от възможни крупни загуби, само за да разшири по-далеч, на изток, зоната на действие на европейските норми и правила. Европа вече направи оценка на ограничените си политически и икономически възможности, а Русия ще се наложи да промени съдържанието на проекта за „Евразийски икономически съюз“.
Колизията в Украйна внесе в разстановката на силите един нов фактор – Китай. Взаимодействието между Москва и Пекин в последно време стремително се развива. Единият от документите, приети по време на визитата в началото на май в Русия на председателя на КНР, Си Дзинпин, директно поставя задачата за обвързване на китайския план за „Пътя на коприната“ с „Евразийския икономически съюз“ в общ икономически „пояс“. Досега анализаторите бяха на мнение, че тези две инициативи са взаимоизключващи се и между Русия и Китай ще започне борба за доминиране в Централна Азия. Привържениците на идеята за обвързване на проектите се позовават на аргумента, че подходите са съвместими, защото Китай ще внесе пари и инфраструктурно развитие, а Русия със своя по-европейски подход е в състояние да обезпечи нормативно-правното единство на територията. Ако си припомним първоначално поставената задача за индустриален подем на постсъветските територии, единствено нерешен оставаше въпросът, кой да бъде двигателят на новата индустриализация? Самите страни или Китай, който винаги приемаше с готовност да направи всичко със собствени сили. Естествено, отчитайки на първо място своите интереси. Мощното навлизане на Китай в Евразия е предпоставка за потенциални конфликти, но може да служи и като фактор за решаване на съществуващите противоречия. В този смисъл за Пекин не е изгодно острото противопоставяне между Русия и Евросъюза, което може да възпрепятства неговото движение на запад. Главният интерес на Китай не са руските природни ресурси, както си мислят много анализатори. Неговият интерес е в транзитните пътища към европейския и средиземноморския пазар, каквато е била целта и на „Пътя на коприната“ в древността. А на този път е по-добре да няма политически препятствия, като например строежа на стени по границата между Украйна и Русия. Така че, интересът на Китай е по-скоро да насочва Москва и европейските столици към икономическо коопериране, отколкото да ги противопоставя. Китай няма намерение да се конкурира с каквито и да било интеграционни проекти. Той се стреми да заобиколи всички, предлагайки обща сигурност. На фона на икономически безсмислената война, която водят Русия и ЕС за постсъветската периферия, (както един европейски дипломат точно определи, като битка между двама плешиви за четката за коса) китайското присъствие над воюващите изглежда доста солидно. Парадоксално е, че версията на Пекин за „Източно партньорство“ идеално съответства на постулатите за икономическа целесъобразност, които след края на социализма победиха в целия свят плановата икономика и идеологическата конфронтация.
gazeta.ru
22.5.2015