Днешната дълбока криза в руско-американските отношения вече стана сериозен проблем за глобалната сигурност. Руско-американските отношения са уникални и жизнено важни за съдбата на човечеството. Затова всяко макар и незначително тяхно влошаване, което може да увеличи опасността от военен конфликт, основателно предизвиква тревога. През последния мандат на Обама тези отношения стигнаха до точката на замръзване. Вероятно това не се дължи единствено на американския президент. Елитите на САЩ, увлечени от своите игри на демокрация в Близкия Изток, пропуснаха да забележат промяната, която настъпи в Руската федерация при управлението на Путин.
През последните няколко години Русия почти не се споменава в американските външнополитически документи, като изключим яростните критики, истеричната русофобия и заплахите отправяни по адрес на Москва. Русия е подложена на дипломатическа изолация и икономически санкции, но напълно успешно противодейства на американските експанзионистични интереси. Например срещу стратегическите планове на САЩ в Украйна и Сирия, във въоръжението или в киберпространството. През последното десетилетие американската външна политика е съпътствана от редица провали и погрешни решения.
Русия промени отношението си към САЩ поради няколко причини, но основната е, че след края на Студената война руснаците виждаха в Америка пример за успешно и проспериращо общество, който биха могли да следват. Разочарованието настъпи, когато Буш започна войните в Ирак, Афганистан и Близкия Изток, които доведоха до хиляди жертви, хаос и вълни от бежанци. А също така и когато целият свят трябваше да плати последиците от взрива на световната финансова криза през 2008-2009 година, както и от множеството други кризи, родени от американската външна политика. Тази „черна” серия от събития унищожи вярата на Кремъл в справедливостта на американската външна политика и неолибералния икономически модел.
САЩ обаче не се обезпокоиха от разочарованието на Кремъл, а от факта, че изведнъж появилата се сянка на Китай застрашава световната им хегемония. Америка спешно се принуди да търси изкупителна жертва, върху която да излее гнева си и която да послужи като пример за назидание на Китай. Така САЩ се опитват да възстановят повехналия си имидж. Най-удобният виновник за провалите на Вашингтон, както може да се очаква, се оказа Владимир Путин. И наказателната операция срещу него започна.
В последните месеци истерията и заплахите към Русия, включително и с военна разправа, достигнаха своя връх. Вашингтон играе взривоопасна игра за реконфигурация на равновесието в света. Затова приоритетна задача на новия американски президент ще бъде решаването на сложния ребус за промяна на курса в отношенията с Русия, респективно с Китай. За съжаление до момента никой от двамата кандидати не предлага концепция за тези отношения извън рамката на доказалите своята несъстоятелност стереотипи от миналото. През последните 30 години политическата реакция на републиканците и демократите към Русия е еднаква. Тя се определя или от ентусиазма им да я превърнат в приятелски настроена демократична държава, или да я изтрият от лицето на земята. Получава се нещо като в романа на Евгений Замятин „Ние”, където главният герой казва по повод на извънземните: „Ако те не разберат, че им носим математически безпогрешно щастие, наш дълг е да ги принудим да бъдат щастливи. Но преди оръжието, ще опитаме със словото”.
За съжаление Русия не може да бъде демокрация по кройката на Америка. Освен това, Москва никога не е имала желание да се демократизира, влизайки в матрицата на Вашингтон. Но и без американския лиценз за демокрация, Русия е обречена да бъде водеща държава на световната сцена. Всички американски правителства след 1991 г., следвайки собствените си представи за демокрация и пазарна икономика, правеха опити да интегрират Русия в обществото на западните демокрации. Четвърт век по-късно, Русия показа, че няма интерес от подобна интеграция, а възнамерява да бъде равностоен играч на терена на международната политика.
Проблемите в отношенията между Америка и Русия не са от вчера и не се дължат единствено на Путин. Техният катализатор е геополитическото съперничество. И нито оттеглянето на Путин от властта, нито смяната на режима в Русия могат да решат тези проблеми. Дали Путин ще бъде президент на страната или някой друг няма да настъпи съществена промяна. И следващият президент ще продължи да се придържа към вековните традиции на руското стратегическо мислене. Ако съдим по рейтинга на руския президент, такъв външнополитически подход безспорно намира единодушна подкрепа от руския елит и се ползва с одобрението на обществото.
Но и самата Русия демонстрира подобно неразбиране към стратегическото мислене на САЩ. Ако погледнем кои държави заемат важно място във външната политика на САЩ или поне в дискусиите на тема външна политика, ще видим, че Вашингтон години наред следва определени критерии в подбора им. В първата група попадат страни, които имат дълбоки исторически и партньорски връзки с Америка. На второ място са съседите на САЩ, които живо интересуват както лидерите, така и гражданите на Америка. На трето място, политически интерес представляват държави, с които САЩ поддържа дългогодишни, многостранни икономически отношения. На четвърто място, Америка може да развива отношенията с определена държава и поради лобирането на голяма и влиятелна диаспора живуща в САЩ. Съдейки по тези критерии, броят на страните, които имат трайни отношения със САЩ се броят на пръстите на едната ръка. Една от тези страни е Великобритания. Връзката между двете страни е исторически обусловена и кралството години наред, традиционно е най-близкият съюзник на Вашингтон. Отношенията на САЩ със съседните Канада и Мексико са толкова важни, че даже може да се каже, че те са съставна част от американската вътрешна политика. В икономически аспект например, сътрудничеството между Америка и Китай е жизнено важно и за двете страни и затова то е постоянна точка в дневния ред на Държавния департамент. САЩ поддържа близки отношения също и с Израел, и с Индия, но това повече се дължи на усилията, които полагат диаспорите на американските евреи и индийци в САЩ.
В този списък има и някои други страни, но в него трудно бихме открили причина, с изключение на геополитическото съперничество, поради която Русия да е особено интересна за САЩ. В икономически план двете страни не са значими партньори нито в сферата на търговията, нито в инвестиционната област. От вътрешнополитическа гледна точка те нямат такива въпроси, в решаването на които едната или другата страна да играе важна роля. Тоест, извън сферата на геополитиката, отношенията между двете страни до голяма степен са лишени от съдържание, респективно от взаимен интерес. Геополитиката е водещият мотив за старанието на правителствата и на двете държави да сплотят своите елити и граждани около антируската и съответно около антиамериканската риторика. Този подход естествено няма как да запълни със съдържание двустранните отношения.
Но на фона на днешната крайно враждебна обстановка все пак има един момент, който може да положи началото на промени в настоящата негативна динамика. Става дума за Концепцията за външна политика на Руската федерация. Тази концепция по същество е доктрината, върху която се гради външната политика на Русия. Там пише, че Русия е готова да развива двустранни партньорски отношения със САЩ. Но тази готовност може да стане реалност, само ако отношенията имат предметно съдържание. А затова е необходимо президентите на двете страни да направят конкретни стъпки един към друг, а не в противоположни посоки. На следващия американски президент ще му се наложи да преглътне факта, че Америка не е толкова силна, за да унищожи Русия или толкова могъща, за да я контролира. Затова новата американска политика не би трябвало да търси решения, насочени към разгрома или промяната на Русия, а към откриването на пътища за взаимодействие с нея.
Светът доста се промени от 90-те години насам. И при днешната фрагментация на проблемите и геополитическите интереси е необходимо не някакво най-общо глобално взаимодействие между двете велики сили, а създаване на мрежа от конкретни взаимодействия по отделни проблеми, която да изгражда най-приемливия за националните им интереси баланс. Възможно е следващият президент на САЩ да продължи да боксува в същия коловоз на отношенията с Русия, какъвто беше този на неговите предшественици, ако не се откаже от две аксиоми, които за последните 25 години се превърнаха в истинско бедствие за отношенията между двете страни. Първата от тях е, че Москва се конфликтира със САЩ поради недемократичната политика на Кремъл. Втората е, че могат да бъдат отделени сферите на партньорство от сферите на противопоставяне между двете страни.
Практиката сочи друго. Администрацията на Джордж Буш безуспешно се опитваше след 11 септември да отдели партньорството с Москва в борбата с тероризма от противопоставянето в постсъветското пространство. Жертва на същия стереотип стана и Обама. От една страна, той се надяваше да продължи сътрудничеството с Москва в сферата на ядрената безопасност, а от друга, администрацията му подкрепи преврата в Украйна и започна да разполага ПРО и военни формирования на НАТО в европейските държави, които имат граници с Русия. В противовес на това, Русия отказа да участва в априлската среща по ядрената безопасност, организирана от САЩ и прекрати действието на споразумението за неутрализиране на полония.
Но без съмнение, към днешна дата най-сериозен удар върху руско-американските отношения нанесе превратът в Украйна и последвалото присъединяване на Крим към Русия. Този проблем повиши до взривоопасна степен недоверието и напрежението в отношенията между двете страни. Вашингтон веднага побърза да приложи неадекватни на ситуацията наказателни мерки, за да принуди руснаците да напуснат Украйна. Първоначално това бяха международните санкции, а след това и дипломатическата изолация на Москва. Естествено, че Русия не забави своя отговор спрямо САЩ и неговите съюзници. Така нещата бързо стигнаха до размяна на войнствена риторика, която сведе нивото на дипломатическите контакти почти до нула. И в този случай, причина за влошаване на отношенията пак беше неадекватната реакция на Вашингтон. Действията на Русия не заплашваха жизненоважни интереси на САЩ в Украйна и това не налагаше крайно високата степен на ответна заплаха, която приложи Вашингтон.
По подобен начин се разви и конфронтацията между САЩ и Русия по темата „Сирия”. Тук имаше повече шансове за успешен изход, ако от страна на Вашингтон беше проявена готовност за разширяване на отношенията с Москва, особено в Европа. Известно е, че Кремъл обвързваше ситуацията в Сирия с украинската криза и с един по-общ кръг въпроси на европейската сигурност. Администрацията на Обама обаче отказва да признае тази връзка и тръгна по стъпките на предшествениците си, настоявайки упорито да раздели проблемите един от друг.
Дипломатическият прогрес на отношенията с Москва в бъдеще ще зависи от това, как новият американски президент ще тълкува мотивите за действията на Кремъл в украинския конфликт. Вариантите тук също не са много. Мотивите за действията на Русия могат да се дължат на две причини. Първата е противодействие на разполагането на натовски войски на руската граница и превръщането на Украйна във вражеска държава. А втората може да се дължи на геополитическата стратегия на Кремъл, насочена към разширяване границите на Русия и затвърждаване властовите позиции на Путин.
Вторият мотив е малко вероятен, тъй като в момента ситуацията се развива върху плоскостта на първата от посочените причини. Но ако впоследствие конфликтът се реши в полза на Русия, то тогава дори и без Москва да предприема някакви други целенасочени действия, това автоматично ще укрепи авторитета и властовите позиции на Путин. В сегашната обстановка конфликтът в Украйна би могъл да бъде решен само чрез позитивната му интерпретация от ангажираните в него страни. Но за да стане това възможно, като начало трябва да се пристъпи към военната деескалация на воюващите страни и да бъде спряна експанзията на НАТО към руските граници. След това може да се премине към устойчив политически процес в рамките на споразумението от Минск, който да приключи с намирането на приемливо решение. В противен случай Източна Украйна ще се превърне в поредния замразен конфликт, който ще доведе до окончателния разпад на страната. Макар че Вашингтон не взе участие в подписването на споразумението в Минск, той би могъл да предложи определени стимули, които да накарат враждуващите страни да сближат позициите си.
Друга стъпка, която Вашингтон би могъл да направи за ограничаване на съществуващите конфликти в света, е да укрепи международните форуми, в които съвместно участват Русия и Западът. Такива са Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и Съветът Русия-НАТО. Много важна роля тук има ОССЕ. Това е единствената организация за сигурност, която обединява Северна Америка, Европа и страните от постсъветското пространство. Вашингтон може да направи първата стъпка за рестартиране на преговорите с Русия и за нейното място в архитектурата на европейската сигурност, дори ако се налага това да започне от ниво на експерти. Това ще намали напрежението и ще даде възможност на Русия да постави на обсъждане легитимните си интереси в сферата на сигурността.
Днес обаче мнозинството от американските политически експерти са по-скоро на противоположни позиции. Те предлагат бъдещият американски президент да изолира европейските си съюзници от контакти с Русия, да увеличи числеността на НАТО и военните разходи на страните от алианса. Целта е Западът да укрепи колективната си отбрана и да може активно да противодейства на Русия в глобален мащаб. Такива действия едва ли ще доведат до намаляване на разногласията с Русия, но със сигурност сериозно ще увеличат приходите на военно-промишления комплекс на САЩ. Тогава усилията на Москва съвсем естествено ще се насочат към създаване на нови военни алианси за противодействие срещу заплахите на НАТО.
Въпреки съкращаването на ядрените оръжия, базирано на различни споразумения за контрол върху тях, Русия все още е единствената страна, която може за половин час да унищожи САЩ като функционираща държава. Както САЩ, така и Русия държат в пълна бойна готовност своите ядрени арсенали. Теоретично погледнато, шансът днешната криза да прерасне в размяна на ядрени удари не е толкова вероятен, но е напълно реален. Нещо повече, Русия и САЩ имат научен потенциал и индустриални възможности да използват високотехнологични разработки за производство на нови видове унищожителни оръжия.
Това в определен момент може глобално да измени съотношението на силите. Притежавайки голяма бързина, точност и разрушителна сила, руското оръжие може да въздейства негативно върху регионалната или глобална стабилност. Така например, доставката на руско оръжие в Иран, предизвиква сериозно безпокойство в Израел, Саудитска Арабия и Турция. А продажбата на нови образци в Китай, силно тревожи САЩ, Япония и Южна Корея. Тук може да включим и новите кибер-оръжия, които могат да извадят от строя крайно важни обекти от инфраструктурата на САЩ. От тази гледна точка, много важно и за двете страни е наред с действащите споразумения да има още и максимална прозрачност по въпросите за стратегическите цели на всяка една от тях, както и за доктрините им, в които се определя редът за употреба на ядрено оръжие.
И за новия американски президент, и за Владимир Путин ще бъде крайно важно да обезпечат националната сигурност на своите страни и да поддържат стабилност в международен план. Ако Вашингтон продължава да си дава вид, че Америка е единствената свръхдържава, способна да решава широк спектър от глобални проблеми, то съвсем скоро ще се наложи да се раздели с тази своя заблуда, защото взаимодействието с Русия е неизбежно. Сирия е показателен пример за тази динамика. Но този пример не е уникален. С увереност може да се прогнозира, че броят на подобни ситуации ще нараства, при това не само в Близкия Изток, а и в много други региони на света, където ще се налага съвместно да се решават множество проблеми. Най-близкият пример е неразпространението на ядрено оръжие и функционирането на световните енергийни пазари. Нуждата от взаимодействие между Вашингтон и Москва при решаването на важни въпроси ще определя в бъдеще и характера на руско-американските отношения. Даже и при сегашното състояние на конфронтация, нито една от страните няма да тръгне против своите интереси. Това означава, че има пространство за компромиси и път за нормализация на отношенията между САЩ и Русия.