Кризата около Корейския полуостров последователно върви към потенциален взрив. Дуелът между Вашингтон и Пхенян все по-малко напомня на „сбиване на деца в пясъчника на детската градина“ и наистина може да прерастне във въоръжен конфликт. Какво трябва да направи в този случай Москва?

След юлския казус за избор на по-малкото зло „корейската криза“ успя да мине през поредния си цикъл. След размяната на войнствени изявления, които не бяха последвани от нищо, шумотевицата започна да утихва и заглавията от типа на „Корейският полуостров на границата на война!“ бяха заменени с такива като „Кризата отмина“. В края на август обаче, настъпи „традиционното есенно изостряне“, свързано с провеждането на територията на полуострова на ежегодните маневри Ulchi Freedom Guardian, където се отработваше прословутият „оперативен план 5015“, чиято цел е унищожаването на ключови обекти в инфраструктурата на КНДР, включително атакуване на атомни обекти, както и физическото отстраняване на висшето ръководство.

Този път в ученията взеха участие „всичко на всичко“ малко повече от 50 хиляди южнокорейски и американски военнослужещи. Следва да се припомни, че белоруско-руските съвместни стратегически учения „Запад-2017“, наброяващи къде-къде по-малък брой участници, предизвикаха смесени чувства и гръмки изявления, че „Русия трупа войски и се готви за агресия“. При това, за разлика от „план 5015“, там се тренираха военни действия срещу условната държава Вейшнория, а не открито назованата Северна Корея.

Не става дума за това, че подобни учения се провеждат няколко пъти в годината, давайки на Пхенян съвсем неилюзорното усещане за заплаха. И дори не става дума за това, че на 24 август в хода на тези учения се осъществиха три пуска на южнокорейски ракети с малък обсег на действие  „Хьонму-2“, които, за разлика от севернокорейските ракети, не предизвикаха някаква медийна истерия, нито пък искания стрелбите да бъдат обсъдени в Съвета за сигурност на ООН. Става дума за севернокорейския отговор: първо последва пуск на ракети с малъг обсег, после, на 29 август, още един – на „Хвасон-12“, която прелетя през територията на Япония (за първи път от 2009 година), показвайки, че при желание севернокорейските ракети наистина могат да достигнат най-малкото до остров Гуам.

По-късно, на 3 септември, Ким Чен Ун отново демонстрира пред света термоядрена бойна глава, теоретически напълно готова да се инсталира на междуконтинентална балистична ракета (МБР). Практически същия ден КНДР осъществи шестото си ядрено изпитание, чиято мощност – според различни източници – се оценява на 50 до 250 килотона. Не е сигурно дали Пхенян е изчислил правилно всички последствия от него. Проведените изпитания на фона на срещата на върха на лидерите от БРИКС и Източният икономически форум предизвикаха относително бърза реакция. На 11 септември 2017 г. Съветът за сигурност на ООН единодушно прие резолюция № 2375, предвиждаща затягане на санкциите срещу КНДР. Наистина, предложеният от САЩ пакет, включващ и ембарго върху горивата, не мина напълно, въпреки че за него активно лобира президентът на Република Корея (РК), който по този повод успя да се свърже по телефона с почти всички регионални лидери.

В отговор Пхенян също повиши скоростта, макар и не в максимална степен. На 15 септември КНДР изстреля поредната балистична ракета, която прелетя 3700 километра. Като се отчете височината на траекторията, това е още едно реално потвърждение на възможността на Северна Корея да нанесе удар по авиобазата на САЩ на о. Гуам, както и намек за нещо повече. Важно е да се отбележи и, че лидерът на КНДР посочи, че Северът ще продължи с разработването на ракетно-ядрената програма, докато бъде достигнат паритет със Съединените щати.

Тази крачка не остана без ответна реакция. Първо Доналд Тръмп нарече в профила си в „Туитър“ Ким Чен Ун – Rocket man, а след това, вече от трибуната на ООН, открито предупреди, че ако КНДР не прекрати своята ядрена програма, която представлява заплаха за САЩ и съюзниците им, САЩ няма да имат друг избор, освен напълно да я унищожат.

Малко по-късно, на 21 септември, Тръмп обяви, че ще има нови икономически санкции по отношение на Северна Корея и страните, които имат бизнес с нея, окончателно оформяйки концепцията на вторичен  бойкот. Севернокорейският отговор не закъсня. В началото, на 20 септември, министърът на външните работи на КНДР Ри Йон Хо сравни изявлението на Тръмп за изразената готовност за унищожаване на страната в случай на пряка заплаха с „кучешки лай“. После, на 22 септември, Rocket man отговори лично. И въпреки че интензивната реторика достигна нови висоти, ако се пренебрегне обидата, същността на нещата се свежда до следното: „Действията на САЩ  по никакъв начин не ме плашат и не ме спират, а обратното – те потвърдиха, че избраният от мен път е правилен и той трябва да се следва докрай“.

„По всяка вероятност ще се наложи да укротявам с огън изкуфелия американски старец“, заяви Ким в последната част на обръщението си. След това министърът на външните работи на КНДР Ри Йон Хо предположи, че обещанието за „свръхтежки ответни мерки“ може да включва „най-мощния взрив на водородна бомба в Тихия океан“. Той също така отбеляза: „Ние нямаме представа какви именно действия могат да бъдат предприети, защото заповедта се издава лично от Ким Чен Ун.“ Ри Йон Хо нарече Тръмп „психически неуравновесен човек, страдащ от мания за величие“, и предупреди, че ако в резултат на въоръжено противопоставяне между двете страни „загинат невинни американци“, то „Тръмп ще носи цялата отговорност“ за това.

Изявлението на дипломат №1 на КНДР предизвика нови предупреждаващи заглавия в медиите, при което репликата на Ри бе трансформирана в „КНДР обеща да взриви бомба над Тихия океан“. В следващия рунд на президентската баталия Тръмп заплаши „безумеца“ Ким с „невиждани изпитания“, а северняците отвърнаха с видео с кадри от унищожаването на американски самолетоносач. После Сергей Лавров сравни ситуацията със сбиване на деца в пясъчник в детската градина и предложи да се работи за „разумен, а не емоционален подход“. До края на септември 2017 г. дуелът продължава.

Да, в очите на непрофесионалистите динамиката на корейската ракетно-ядрена криза изглежда като някаква вълнообразна графика, в която пиковете (свързани с поредното ядрено изпитание, военни маневри на едната или другата страна, или резки изявления на лидерите) се сменят със спадове, за които експертите, „поставяли“ преди това полуострова на ръба на войната, започват да обясняват, че опасността е отминала.

Всъщност сме свидетели на бавно и неизбежно нарастване на вероятността от силово решение, която към настоящия момент е около 35% и уверено се приближава към четиресетте. Разбира се, цифрите са условни, но става дума за факта, че тенденциите, водещи към изостряне на положението, не са изчезвали и всякакви подобни излияния увеличават вероятността от нагнетяване на обстановката.

Какво иска Rocket man и в какво е възможно да греши

Ако на ситуацията се погледне от севернокорейска гледна точка,   ръководството на страната има повече от обосновани подозрения, че  Съединените щати и техните съюзници при първа възможност ще унищожат КНДР като държава. Това се вижда от редица факти.

  • Съединените щати са изключително последователни в отказа си да признаят съществуването на КНДР като държава. В началото на 90-те години на миналия век САЩ  не признаха КНДР, не направиха това и по-късно – въпреки че в дипломатическите отношения, общо взето, това бе едно от условията на рамковото споразумение от 1994 година. И сега Съединените щати продължават да блокират всякакви опити за сключване на каквито и да било официални договорености с КНДР – дори, когато става дума за документ, който да зафиксира края на Корейската война от 1950-1953 година.
  • Северна Корея последователно бива демонизирана и фактически има официален статут на страна изгой (от английския термин rogue states), взаимодействието с каято по подразбиране противоречи на всякакви морално-етични норми, приети в „цивилизованите държави“.
  • Севернокорейският режим е достатъчно одиозен и авторитарен, а историята му – наситена с тъмни петна. Обаче на сегашнта КНДР да ѝ се приписват събитията от времената на Ким Ир Сен или ранния Ким Чен Ир, е все едно, примерно, да се мисли за съвременна Русия като за сталинския СССР или за бандитските 90-те години на ХХ век. КНДР се променя и тези промени са достатъчно забележими.

Ако оставим настрани реториката на „самозащитните мерки, предприемани в отговор на провокации“, нивото на южнокорейско-американската военна активност по нищо не отстъпва на севернокорейската, дори може би я превъзхожда. Само за периода от март по септември 2017 година САЩ и Южна Корея проведоха 15 военни учения от различен тип, които включваха и изстрелване на ракети, и полети на стратегически бомбардировачи, отработващи атаки над ключови обекти от  инфраструктурата. Тези действия обаче, по никакъв начин не предизвикват международна суматоха – въпреки че полетите на американските бомбардировачи В1-В са не по-малка заплаха и провокация за КНДР, отколкото изстрелването на вражески ракети към цели, намиращи се в опасна близост до севернокорейската граница.

За разлика от Република Корея (РК), Северна Корея няма съюзници, които в рамките на някакво политическо споразумение да са готови да я прикрият с ядрен чадър или да ѝ се притекат на помощ в случай на външна агресия. Освен това Северная Корея получи редица преки и косвени уроци, даващи ѝ да разбере, че всякакви опити за договаряне с противоположната страна не от позиция на силата са обречени на провал. Договореностите или не биха били изпълнени, или – в определен момент – биха били преразгледани, или анексирани с допълнителни условия. Така бе с Рамковото  споразумение от 1994 г. (През 1994 година САЩ и Северна Корея подписват т.нар. „Рамково споразумение“, според което Пхенян прекратява извличането на плутоний, а САЩ осигурява финансова помощ, горива и субсидии за построяването на две модерни АЕЦ с леководни реактори. Желаещите могат да се поинтересуват от съдбата на въпросните реактори, които трябваше да бъдат изградени до 2003 година), така приключи и възможността ядреният проблем да се уреди на базата на плана, отразен в Съвместното изявление на участниците в преговорите през 2005 година. Концепцията за договорния капацитет на Запада бе прекратена окончателно след падането на режима на Кадафи, а  съдбата на иранската ядерна сделка може да се окаже незавидна – Тръмп открито обвинява Техеран в „нарушаване на духа на споразумението“.

От друга страна КНДР има примера на маоистки Китай, който в момента на началото на своята ядрена програма притежава не по-малко одиозна репутация. Само че след превръщането на Китай в ядрена държава значителна част от вариантите за решение на въпроса са „свалени от масата“.

В така описаната ситуация ръководството на Северна Корея върви по прост и разбираем път: на всяка цена да прескочи „прозореца на уязвимостта“; да излезе на минималното равнище на гарантирано ядрено сдържане – което за Пхенян ще се превърне в „пропуск за висшата лига“.

След евентуално военно решаване на въпроса, обстоятелствата вече ще бъдат неприемливи – заради определени рискове и врагове, ще се наложи недолюбващите КНДР да прибегнат към договаряне с нея. А това, най-малкото, ще позволи да бъдат отстранени част от заплахите, свързани с насилствената смяна на режима, и да се смекчи натискът на санкциите, свързани с неприемането на ядрения статут на страната.

На този етап в Пхенян са убедени, че нещата ще се развият по изгодния за тях сценарий. По-точно, че войната на американското ръководство няма да се състои. Това се потвърждава и от факта, че нито през лятото, нито сега, в Пхенян е имало подобие на военно положение, което би могло да се смята за подготовка за конфликт от страна на КНДР.

Действително, по въпроса „да се договаряме или да воюваме“, изборът изглежда очевиден. Обаче пхенянското ръководство не би трябвало да има чак толкова много основания за оптимизъм. Съществуват групи от фактори, които правят избора на Вашингтон по-нетривиален.

Първата група аргументи против признаването на ядерния статут на КНДР могат условно да бъдат наречени „системни“, тъй като засягат целия съществуващ световен ред. Съвременната „архитектура на глобалната сигурност“ като минимум е изградена на базата на авторитета на ООН като наддържавна организация. Ако погледнем на „мирния изход“ от този ъгъл, ще се окаже, че в продължение на десет години международната общественост се е опитвала, но така и не е успяла, да „сложи юзди“ на Северна Корея – нещо повече, сега е принудена да приеме нейните условия. Колко изобщо струва тогава ООН и не я ли заплашва участта на Обществото на народите при всяка повече или по-малко сериозна криза?

Втората важна съставна част на съвременния световен ред засяга режима на неразпространение на ядрено оръжие. Тук също наблюдаваме много неприятен прецедент: всяка страна, дори не е задължително да е страна изгой, развивайки ракетно-ядерна програма до нивото на междуконтинентална балистична ракета (МБР) с термоядрена бойна глава, получава съвсем друг статут. Това е път към отпадането на Договора за НЯО, което удря по интересите на Съвета за сигурност на ООН, тъй като ще се окаже значително по-трудно за него да прокарва своите виждания по проблемите на новия световен ред.

Освен това, съгласно закона за големите числа, увеличава се както вероятността от катастрофи в резултат на технически неизправности, така и от попадането на ядрено оръжие в ръцете на недържавни играчи, включително терористични организации. Затова от гледна точка на много привърженици на действащия днес световен ред, новият, мултиядреният, изглежда значително по-зле. И за да бъде спрян той, за допустими се смятат всички възможни средства.

Причините от следващата група могат да бъдат наречени „морално-етични“. Равнището на демонизация на КНДР е такова, че преговорите с тази държава изгой биха се възприели като отстъпление пред Злото, от което същото това Зло само би се засилило. Това се вижда много ясно от аргументите на привържениците на използването силови решения в САЩ и Република Корея. Темите за отпадането на Договора за НЯО или намаляването на авторитета на ООН там почти не се разискват. Вместо това аудиторията бива запознавана със сценарии от сферата на фантастиката, които се основават на това, че и най-малкото споразумение със Северна Корея в областта на отбраната би довело до ядрена заплаха за континенталната територия на САЩ, след което би започнала „декомунизация“ на Юга (във версиите на някои анализатори от радикал-протестантските среди става дума дори за нахлуване в Япония). И макар че авторите на подобни сценарии изглежда черпят вдъхновение от сюжета на добре известната в тесни кръгове игра „Homefront“, аудиторията, свикнала да възприема Северна Корея като патентована „държава на злото“, ги „поглъща“ с удоволствие.

Политик, който „изпадне“ до преговори с Пхенян, ще получи цял букет от вътрешнополитически проблеми и проблеми, свързани с репутацията му. Биха могли да ги преодолеят президент от класата на Никсън и държавен секретар от ранга на Кисинджър, но колкото повече държавата е пропита от популизъм и притежава ефективни системи за обратна връзка, толкова по-сложно за ръководителя ѝ е да прокарва в живота мерки, непопулярни сред общественото мнение. 

Трудностите, с които сега се сблъсква правителството на Тръмп, само изострят тази тенденция, стеснявайки пространството му за маневриране. Президентът вече направи твърде много изявления в стил „ще им покажем ние на тях“. Да се отрече от тях, би означавало да предизвика презрението на голяма част от американците.

Третата група е свързана с недостатъчно високото експертно ниво на политиката на Тръмп. Ниското качество на експертите и съветниците, наред с равнището на волунтаризъм при вземането на решения, могат да доведат до това картината, която му рисуват близките до президента на САЩ относно вътрешнополитическата обстановка в КНДР, значително да се различава от реалната.

В плен на дискурса

Коментирайки допълнителните когнитивни изкривявания при анализа на ситуацията, трябва да се подчертае, че дългосрочните последствия от демонизацията са оформили определен дискурс в осветяването на проблемите, в рамките на който те не могат да бъдат решени.

Даже за руските експерти с общ профил, които притежават по-високо теоретично ниво на знания за КНДР от западните, е трудно да излязат от рамките на господстващия дискурс – затова в изявленията им се срещат нямащи никакво отношение към реалното положение изрази от типа на „ядрен шантаж“, „непредсказуем режим“ или „порочният кръг на севернокорейските провокации“. При това хора, които разсъждават по въпроса как КНДР вероломно е нарушила Рамковото споразумение, нямат представа за неговото съдържание или могат да споменат като общоизвестен факт, че „в КНДР всяка година милиони хора умират от глад“. Така липсата на информация се трупа, а информационните празнини се пълнят с пропагандни щампи.

Да вземем за пример института за изучаване на Америка в рамките на Академията за обществени науки на КНДР. Да, той бе създаден неотдавна и е възможно към днешна дата ситуацията да се е променила към по-добро, но през есента на 2016 година в него имаше всичко на всичко три структурни секции, едната от които се занимаваше с ядерния проблем на  Корейския полуостров (ЯПКП), втората – със севернокорейско-американските отношения и третата – с външните връзки. Както може да се забележи, липсват каквито и да е изследвания на американското общество, свързани с културата, политиката, системите за вземане на решения…

Изучаването на Северна Корея от страна на Америка обаче, се намира на приблизитерно същото ниво. До неотдавна там използваха информация от втора ръка, на първо място – японска или или южнокорейска, използвайки възможността да се позовават или на спътникови снимки, или на разказите на избягали от КНДР. Собствен отдел за агентурно разузнаване по въпросите на Севера САЩ създадоха чак през 2017 година. При това, за разлика от руските експерти, значителна част от които са били в СССР, и по тази причина имат минимални познания за особеностите на общества от подобен тип, американците изобщо не разбират контекста на своя обект на изучаване. Например, именно затова в КНДР те безуспешно се опитват да открият дисидентстващи интелектуалци по постсъветски образец – севернокорейската специфика, включително отношението към интелигенцията, изключва възможността за подобна „ниша“.

За невисокото равнище на изследвания по въпросите на КНДР ясно говорят документи, обнародвани от „Wikileaks“. По-голямата част от тях представлява текстове, написани от непрофесионалисти, позоваващи се на жълтата преса и други варианти на невалидни източници. Въз основа на тези „аналитични записки“ обаче, се взимат политически решения.

В резултат на това, и САЩ, и КНДР разработват своите стратегии за взаимодействие с опонента, изхождайки не от реалната Америка или реалната Северна Корея, а от изкривения карикатурен образ, който се е нарисувал в главите на техните пропагандатори, и се е разпространил сред анализаторите. Естествено, това не помага за конструктивното решаване на въпроса.

Какво да се очаква и какво да се прави

Теоритически ситуацията може да се развие изключително стремително. Неприятелите на Пхенян или хората, свикнали да мислят през парадигмата „КНДР провокира световната общественост“, напълно допускат вариант, при който повишаващото се ниво на регионално напрежение да доведе до аналог на събитията от 2010 година: става дума за обстрела на остров Йонпхьондо от севернокорейската артилерия и предшестващото го потопяване на южнокорейския корвет „Чхонан“, за което според официалната версия (трябва да отбележим, че тя не е лишена от съмнителни допуски и оценъчни съждения) се обвинява Северна Корея.

По-реалистично изглежда изстрелването на ракети „от разстояние“, с което окончателно трябва да се свали въпросът за наличието на междуконтинентални балистични ракети (МБР). Въпросът е къде би следвало да стане това. Ако отстрелът бъде насочен към района на остров Гуам, Съединените щати веднага могат да интерпретират това като агресия: „Откъде да знаем дали пускът е учебен или боен“. След което ще се посочат и различни политически причини, а в крайна сметка официалната версия ще звучи така: „Северная Корея се готви да атакува Гуам с ракети и на нас не ни остава друго, освен да отвърнем с ответен удар.“

Въобще, в рамките на „стратегическата игра“, най-голяма вероятност тя да се развие в пълномащабен военен конфликт има при евентуална провокация на КНДР към нещо неадекватно, което би могло да бъде интерпретирано като „казус бели“ (casus belli – причина за война, причина за спор). Вариант, при който севернокорейското ръководство или ще бъде изгонено в ъгъла, или военното противопоставяне ще се сметне за неизбежно. Горивното ембарго или другите санкции, които е по-просто да бъдат наричани „блокада“, могат да се окажат задвижващият механизъм за търсене на отговорност за всички последствия от конфликта и „кой е започнал пръв“. А в този случай Руската федерация и Китай най-вероятно няма да помогнат.

Така или иначе всяка военна тревога, с присъщата ѝ емоционална натовареност, увеличава степента на възможност за неадекватна интерпретация на сигнала или възникването на конфликт не заради зла умисъл, а в резултат на грешки поради изпускане на нервите или техническа неизправност.

В заключение ще поразсъждаваме как и с какво може да се промени ситуацията към по-добро, защото при липсата на промяна в тенденциите въпросът за критичното изостряне категорично преминава в категорията „кога“, а не „ако“. Руско-китайското предложение за „двойно замразяване“ изглежда по-добре от нищо, но в сегашния му вид то по-скоро се явява пречка за развитието на тенденциите, водещи до конфликт, но не променя тяхната траектория.

Сред факторите, способни да повлияят на процеса, биха могли да се разграничат следните:

  • По-нататъшното равнище в развитието на руско-американското или американо-китайското противопоставяне. До неотдавна, независимо от всички разногласия по други поводи, в Съвета за сигурност на ООН все пак се постигаше консенсус, че действията на КНДР са неприемливи и се нуждаят от порицание, въпреки острите дискусии относно естеството на тези порицания. Отказът от този консенсус означава много важна промяна в световния ред и архитектурата на безопасността. Засега е ясно едно: до момента нито Москва, нито Пекин, нито Вашингтон, са заявили официално, че „правилата на играта са се променили“.
  • Следствие от по-горното е въпросът дали ще се стигне до търговска война между САЩ и КНР – не е изключено разговорите за това, че Китай помага на Севера или не съблюдава санкциите, да са ни повече, ни по-малко повод да се намери оправдание за натиска над Пекин. 
  • Обемът на севернокорейските резерви. До отмяната на санкциите ще трябва още да се потърпи. Има информацията, че Ким Чен Ун е дал указание „да се пести петрола“, но се счита, че спестеният обем е еквивалентен на обема на доставките за половин година. Дали се пестят други стратегически ресурси, не е известно. Затова, в зависимост от осведомеността и ангажираността си, различни експерти смятат, че в случай на по-нататъшно засилване на санкциите и окончателен преход към блокада, Ким Чен Ун ще се задържи от няколко месеца до две години – като най-вероятен срок се посочва година плюс-минус три месеца. За това време Ким трябва да се постарае или да доведе Съединените щати до „правилното решение“, или да затегне колана, или да приеме условията на Китай (което, възможно е, да очаква, и до което да се домогва Пекин).
  • Доколко Южна Корея и Япония ще съумеят да водят самостоятелна политика, стремейки се да обезпечат своята безопасност.

Сега за това, какво може и е длъжна да направи Москва в настоящата ситуация. Възможно е изходна точка за политиката ѝ в дадената посока да бъде фактът, че реално старият световен ред не се срива, а вече се е сринал. Съществува само фасада, а в действителност ние вече живеем в „разделен свят“ и „карикатурна“ реалност, която диктува новите правила на играта. Това е печално, цинично, болно… Но в такава ситуация побеждава този, който разбере по-бързо от всички, че правилата на играта са променени и успее да коригира своята позиция, за да може „да се прегрупира навреме“. Русия губи от ядрената КНДР най-малко – затова ние, от една страна, разбира се, сме длъжни да вземем мерки, за да не се състои конфликтът; от друга страна, циничната стратегия трябва да се гради въз основа на това, че в случай на конфликт, той би ни засегнал най-малко в сравнение с останалите геополитически противници.

За Русия ядрена Северная Корея е по-малкото зло, отколкото превръщането на северната част от полуострова в гореща точка. Но погледнато от друг ъгъл, иска ли Русия, влизайки по един или друг начин в севернокорейския конфликт, американското ръководство да претърпи политически или просто репутационен ущърб? Не съм убеден…

С цел намаляване на вероятността от конфликт руските експерти трябва да информират достоверно Пхенян за вероятните последствия от неговите действия, явявайки се не толкова посредници, колкото страна, чрез която да се разберат по-дълбоко действията на опонента: в този контекст би могло да се помисли за контакти между по-горе споменатия институт по въпросите на Америки и руския ИСКРАН (Институт за САЩ и Канада към Руската академия на науките).

Едновременно с това Русия е длъжна по всякакъв начин да се противопоставя на онези „санкционни действия“, които пряко или косвено са насочени към подтикване на Пхенян към необмислени действия, като минимизира поводите за възможен конфликт. Естествено това трябва да се съчетае с излагане на руската позиция пред ръководството в Пхенян.

Руската стратегия може също така да предвижда последователно разясняване на безперспективността на военното решение пред регионалните съюзници на САЩ – защото в действителност нито Южна Корея, нито Япония биха имали осезаеми изгоди дори конфликтът да се разреши с изчезването на КНДР от картата на света.

Първо, и на двете страни ще им бъде достатъчно това, че не е изключено за атаките във важните във военно отношение инфраструктурни възли да се използва ядрено оръжие. Второ, след победата над Севера светът няма да стане по-добро място за живеете, отколкото в довоенните условия. На Южна Корея, например, ще ѝ се наложи да се занимае с препитаването на населението от северните територии (работни места, нова инфраструктура и т.н.), което предвид културната дивергенция и остатъчната сила на съпротивата, няма да е нито по-кратък, нито по-безболезнен процес от „установяването на демокрация“ в Либия и Ирак. Стандартът на живот на обикновените южнокорейци ще падне, ще се затегне политическата криза, ще нарастне социалното напрежение, ще намалее индексът на безопасност.

При това обективната зависимост на новата държава от САЩ със сигурност ще се засили. Твърде вероятен е ръст на национализма във версията му за малките държави, която предполага търсене на врагове. А  това означава, че Япония, която и сега заема много специфично място в корейския националистически наратив, окончателно ще се настани в нишата на „проклетите японци, които убиха нашата кралица, изнасилваха нашите жени, забиваха пирони в нашата земя и убиха всички тигри, за да ни лишат от национален дух за съпротива“.

Влиянието на Вашингтон е най-сложния елемент от стратегията, тъй като Тръмп катализира определени процеси, но не ги инициира. Въпросът е в следното: как да се предложи на Тръмп правилно да „продаде“ идеята за преговорите, така че те от една страна да не изглеждат като сделка с дявола, а от друга – обратното – да укрепят позициите му аналогично на това, което направи Никсън, разменяйки Тайван за Китай. Теоретически цялата отговорност за ситуацията може да се припише на Обама и Клинтън, посочвайки, че „сме принудени да изберем по-малкото зло и затова са виновни те“.

Съдейки по известния с бизнес стратегиите си Тръмп обаче, той не е от психотипа на политиците, способни на продължителни и тежки преговори в търсене на компромиса. Още повече, че Тръмп беше „продаден“ на публиката от политиката, според която „ще дойде и моментално ще оправи всичко“.

Отново възниква въпросът: ще допуснем ли преговори в стила на Никсън да се увенчаят с успех и какво следва после? Ако изведнъж Северна Корея бъде призната за „ядрена държава“, ще остане ли тя в условния китайско-руски блок или ще се придържа към по-неутрална линия; доколко такова развитие съответства на националните интереси на Русия? Не е изключено севернокорейското ръководство да възнамерява да играе с американо-китайските противоречия тъй както дядото на сегашния лидер на КНДР запази независимостта на своя курс, играейки с отношенията между Пекин и Москва.

Както се вижда, курсът към запазване на статуквото е най-изгодната политика и възможност за Москва. Да, в определен смисъл това е избор между двете злини, но цялата голяма политика се изгражда именно върху подобни дилеми.

 

Автор: Константин Асмолов

Източник: globalaffairs.ru

Превод: Елена Дюлгерова