„Простите числа могат да се делят само на едно и на себе си. Стоят си на своите места в безкрайната редица, притиснати като всички останали между две други, но с една крачка напред в сравнение с тях. Те са подозрителни и самотни. Между простите числа съществуват някои още по-специални. Математиците ги наричат прости близнаци. Това са двойки, които са едно до друго, всъщност почти едно до друго, защото между тях винаги има едно четно число, което не им позволява да се докоснат, например 11 и 13, 17 и 19, 41 и 43. Ако човек търпеливо продължи да брои, ще забележи, че колкото по-нататък отива, толкова по-рядко се срещат. Ще се сблъсква с все по-изолирани прости числа, изгубени в това, изпълнено само с тишина и отмереност пространство…”
ПАОЛО ДЖОРДАНО
Вечерта на 9 януари 1881 г. във Флоренция е необичайна. Градът на Медичите е обгърнат от особен мрак. Зад притихналия от шумотевицата Палацо Медичи Рикарди, двореца на династията, обляла се в кръвта и разкоша на ренесансова Италия, се извисява прекрасната кула камбанария, проектирана от Джото ди Бондоне, долепена до сърцето на Флоренция – катедралата „Санта Мария дел Фиоре”. По улиците се чуват единствено стъпките на някой подпийнал, опитващ се колебливо да се добере до дома си. Наближава почти полунощ, когато от камбанарията се разнася един-единствен притъпен звън. Пронизващата града река Арно бързо отмива шума от камбаната и малцина са ония, които се впечатляват от странната случка. Тъкмо в този час в дома на фамилия Папини Ерминия Кардини ражда първото си отроче и заедно с татко Луиджи решават да го нарекат Джовани. В скромната къщичка в района на Борго Албици, днес в историческия център на Флоренция, настава истински празник.
Джовани е дългоочакван и силно желан, изминали са повече от 10 години, докато семейството се сдобие с рожба. И ето, че най-сетне молитвите им са чути. Когато обаче настава утрото и спалнята на Папини е изпълнена от плача на бебето, градът е обзет от смут: тътенът от среднощния необичаен звън на камбаната всъщност е бил причинен от странно самоубийство. Младата Изабел, произхождаща от най-ниските слоеве на богатата Флоренция, слага край на живота си, защото Алберто, снажен, далечен потомък на Медичите, й отнел най-свидното – девствеността, въпреки договорката само за внимателни игри. Връхлита я срам, който я довежда до този драстичен ход – да се обеси на езика на камбаната. Разказват, че именно тази случка – съвпадение с раждането на Джовани Папини, ще се превърне в негово творческо вдъхновение и през 1906 г. той създава сборника си с новели Il tragico quotidiano.
Детството на Джовани Папини, който днес продължава да бъде една от най-причудливите и скандални фигури в италианската литература, е белязано от огромна самота. Баща му Луиджи е ангажиран с изкарването на насъщния хляб чрез изнурителен труд в малкото фамилно цехче за мебели. А майка му Ерминия обгрижва дома и когато се справи с домашните задължения, се отправя към другия край на града, където слугува на капризите на възрастния си баща, който от години е повален от парализа на долните крайници. „Когато бях малък, приемах това за нещо нормално. По-късно осъзнах, че детството ми е било най-тежкият период в моя живот” – споделя след време със свой приятел Джовани. Дните му минават в тичане по бреговете на Арно. Облечен в къси овехтели панталонки и изпоцапана блузка, с вечно разрошена коса и разранени от падания колене, той се взира в течащата вода, гледа с ококорените си очи богаташите и непрестанно чете книги. Единствено литературата му помага да се справи със самотуването си. И тъкмо станал на седем години, семейството му е сполетяно от истинска радост. Мама отново е бременна. „Скача от превъзбуда всяка вечер край мен. Джо е изключително щастлив. Ще има свое братче или сестриче” – пише Ерминия в писмо до сестра си във Венеция. Усмивките по лицата на семейство Папини обаче изчезват след няколко седмици. Един слънчев следобед на май 1887 г. Ерминия отива в дома на баща си, за да извърши почти ритуално всички необходими грижи за стария инвалид. Когато влиза в стаята му, го заварва бездиханен. Уплахата преобръща Ерминия, а пронизалата я остра болка завършва с тънка струя кръв между бедрата й. Помятането оставя траен отпечатък в съзнанието на малкия Джовани, а оттук насетне той се затваря още повече в себе си. По цели денонощия чете в библиотеката на покойния си дядо хилядите редове от Шекспир, Бокачо, Леопарди и много други. През 1899 г. Джо завършва средното си образование и няма никакъв друг избор, освен да стане учител. Напълно самотен сред двайсетина хлапака, които не искат и да чуят за големите поети, Джовани се опитва да се пребори с напиращия в него дълбок литературен порив. В периода на Първата световна война критиката го определя като „един от най-добрите умове в Италия”. Неговата поезия, прозата и есеистиката му разтърсват пуританския свят. В едно от съчиненията си, обладан от модернистичната страст да разбива митовете, той самоотвержено заявява, че Иисус Христос и младият негов апостол Йоан са имали хомосексуални взаимоотношения. Това го изпраща за няколко седмици в една от килиите на затвора. „Да произведеш скандал в едно общество, което е затънало в собственото си скотско битие, е най-лесното нещо на света. Трудно е да понесеш последствията от него, но това са моите собствени изпитания, които не Бог, а сам аз си създавам” – разсъждава Джовани. Измъкнал се от решетките, той пристъпва в едно бурно на политически събития десетилетие, в което не само започва да общува с Мусолини, но става силен поддръжник на фашистката доктрина в страната. През 1937 г. публикува първия том на „История на италианската литература”, който гордо посвещава на Дучето, „приятел на поезията и поетите”. Джовани Папини печели множество литературни награди и събира обичта на публиката, но малко преди тоталния крах на фашисткия режим, състарен от шумната самота, безлюбовието и умората на възрастта, той се изправя пред ново предизвикателство – решава да постъпи в манастир. Това отшелническо уединение оказва силно влияние върху творческите му способности. Именно в манастирската килия той създава едни от най-зрелите си произведения, които привличат вниманието на редакцията на ВВС, и влиятелната медия го кани за редовен кореспондент.
Така между молитвата и литературата преминава последното десетилетие от живота на Джовани Папини. През 20-те и 30-те години на миналия век неговите творби са особено популярни дори сред българските интелектуални кръгове, но след 1944 г. са обявени за фашистки, а четенето им е забранено.
Един българин обаче се запознава с Джовани Папини в средата на 40-те години във францисканския манастир край Киузи дела Верна, провинция Арецо. Българинът започва да води интензивна кореспонденция с него и през 1950 г. се озовава в дома му. В тези дни Джовани страда от ревматизъм, а зрението му е започнало прогресивно да изчезва и целият околен свят за флорентинеца бавно започва да потъва в мрак. Навън е облачен ден, ветрове размитат листата по околните хълмове. Папини е приседнал до прозореца, до него е писалищната му маса, проядена от дървояди. Вятърът разгръща листовете на недописаната му нова книга. Той е извърнал глава към ъгъла на стаята. Преметнал през рамене кафяв плащ, разтворил яката на бялата си риза, Джовани се опитва да довърши изречението, което е започнал. Перото в ръката потръпва от старостта. Тъкмо така в този ден го е нарисувал българинът от Варна Борис Георгиев. Борис е застанал в другия ъгъл на стаята с молив в ръка и бял лист с размери 80 на 60 см. След позирането за този портрет на Джовани не му остава много живот. Но все пак достатъчно, за да произведе един впечатляващ журналистически скандал. Още в началото на 30-те Папини издава своеобразен сборник с разговори, „Срещите на Гог”. В него са публикувани пространни интервюта на автора с личности като Ленин, Махатма Ганди, Джордж Бърнард Шоу, Хенри Форд, Зигмунд Фройд и редица други. Двадесет години по-късно през 1951 г., когато е почти ослепял и с парализирани долни крайници, от печат излиза новото му литературно отроче „Черната книга”. То съдържа цикъл от другарски разговори със Салвадор Дали, Франк Лойд Райт, Хитлер и др. Особено ценно е интервюто с големия Пабло Пикасо, от което рухва прокомунистическият силует на художника. Интервюто се препечатва в различни вестници и поражда огромно недоволство. За съжаление на света, макар и звучащи напълно автентично, срещите на Джовани Папини с тези личности никога не са се състояли. Но в дните, когато Папини позира на Борис Георгиев, всичко това предстои.
На 1 ноември 1888 г. на кухненската маса в дома на Георги Хараламбиев, слаб мъж, вече с оредяла коса, набръчкано чело и хрипове в гласа, стои отдавна изстинала чаша с чай, а до нея, прегънат на две вестник, в единия край на който се чете „Свобода”. Домът на Хараламбиев е във Варна на ъгъла на днешните улици „Николай Варненчик” и „Георги Бенковски”, а името на вестника е изписано и на италиански. Навън денят е мрачен, а в далечината облаците са се слели с морския хоризонт. Вълните уморено облизват скалистия бряг, а по улицата хора, увити в дебели палта, крачат забързани към работните си места. Георги разгъва вестника и от първата страница чете: „Станало е като обичай на всяка опозиция, щом като се свика Народното събрание, да се пускат най-големите хули и интриги против правителството и болшинството депутати, да се измислят всевъзможни клевети – дано се повлияе поне по този начин и се обезсилят правителството и депутатите. Опозицията, която цяла година бере заежбици и събира ядове и кахъри, чака с настървение кога ще се събере Народното събрание, за да може, ако не друго, то поне да се изкаже, че тя би желала да свали правителството, за да може тя да дойде на власт. Но това може да го прави барем опозиция с ясно определена програма, опозиция с минало, членовете или водачите на която са оставили някакво добро минало между народа. Можем ли да турим обаче на ред с истинската опозиция ония наши удивляващи с бездарието си честолюбци?!”. И макар всичко това да напомня днешния ден, денят е 1 ноември 1888 г. В съседната стая Милка Иванова е приседнала на ръба на леглото и приглушено се провиква: „Георги, ела! Мисля, че започва”. Настаналият смут, хлопането на врати и родилните стонове са изместени от плача на бебето, което ще кръстят Борис. Няколко години по-късно в семейството се ражда още едно момче – Филип. Двамата имат и две нежни любящи сестри – Надежда и Катя. От четиримата Борис е най-самовглъбен, игрите бързо му омръзват. Началното си образование той завършва в най-старото училище във Варна „Св. Ангеларий”, а по-късно се премества в Държавната мъжка гимназия в града. Той е любопитно дете, интересува се от всичко – математика, физика, литература. Но едно нещо оставя траен и неизличим спомен. След години той разказва: „Моят първи съзнателен спомен за истинско щастие е свързан с един молив, който чичо ми подари. Спомням си как лежах на пода и рисувах от сутрин до вечер. Удоволствието, което изпитах тогава от рисуването, събуди у мен вътрешно усещане за призвание”. Призвание, на което Борис посвещава живота си. А онова, което ще го преобърне и превърне в един съвременен ренесансов художник, е един стар албум с репродукции, който попада в ръцете му, когато е едва на 10 години. В него той съзира за първи път произведения на Леонардо да Винчи, Фра Анджелико, Сандро Ботичели и редица изтъкнати майстори на четката. През декември 1902 г. заради тежкото финансово положение мъжката част от фамилия Георгиеви е принудена да емигрира. Бащата Георги, който е шивач-кожухар по наследство, намира все по-трудно работа, затова той и двете момчета заминават за Одеса. По онова време Одеса е такава, каквато я описва Пушкин: „Одеса е град, в който можеш да помиришеш Европа. Говори се френски и има европейски вестници и списания за четене”. Настаняват се в бедна квартира и започва дирене на препитание. Парите, които изкарват, са твърде малко, но ето, че идва денят, в който щастието се усмихва на тримата мъже. Георги е поканен да работи в Детския кадетски корпус в Санкт Петербург. След март 1903 г. те се местят в имперския град, а голямото момче на тате, Борис, вече е завършило своето средно образование. Погълнат всецяло от света на рисуването, той е усвоил до съвършенство начините на движение на молива върху белия лист и превръщането на човешкото лице в картина. За нещастие на фамилията бащата Георги боледува често. Малкото братче Филип трепери през дългите нощи над леглото на баща си. Дните са сиви и изнурителни, а недоимъкът принуждава младия Борис да работи за издръжката на семейството – започва да рисува портрети на улицата срещу дребни пари, изрязва умело силуети, обикаляйки нощните заведения, преподава уроци по рисуване. Това е период на изпитание за Борис – физическо и емоционално. Но блясъкът на пищния Санкт Петербург и изкуството, което е побрано в десетките галерии, музеи, театри, го поразяват. Тъкмо на една от улиците из града, приведен над поредния бял лист, върху който умело запечатва образа на някакъв изкушен минувач, го вижда Николай Рьорих – млад, почти 30-годишен, с къса заострена брада. До него е елегантната г-жа Елена Рьорих, с която са сключили брак преди по-малко от две години. Между тях е плодът на любовта им, едногодишният им син Юри, в тъмнозелена количка с гюрук. В тези години семейство Рьорих вече са извоювали любовта на обществото, а делото им на писатели, философи и художници намира все повече верни почитатели. Николай Рьорих произхожда от богат род, в чийто дом гости като Дмитрий Менделеев и Михаил Микешин са ежедневие. Той вече е завършил едновременно право в Юридическия факултет на Петербургския университет и живопис в Императорската художествена академия. Елена, потомка на архитекта и академик Иван Иванович Шапошников, е красива дама, която е посветила детството си на изучаване на Библията и на седем години спокойно чете на три езика. В своя автобиографичен очерк „Сънища и видения” след години тя пише, говорейки за себе си в трето лице: „Първата и най-голяма радост бяха двата тома на Библията с илюстрации на Густав Доре. Тези книги бяха толкова големи, че момиченцето не можеше да ги повдигне. Затова тя можеше да им се любува само тогава, когато някой от възрастните й ги даваше. И тъй като книгите бяха скъпи, с неохота й разрешаваха да ги ползва. Тези книги дълги години бяха за нея източник на истинска радост. И когато поотрасна, вече сама тайничко вземаше от кабинета на своя баща дебелия том, цялата прегъвайки се под неговата тежест, носеше го в стаята си, където с примряло сърце можеше отново да съзерцава любимия облик на Христос и да страда с неговите страдания”. Влюбени в заниманията си и един в друг, нахлупили шапки по френската мода върху главите си, с ревящо в количката бебе, те спират пред уличния художник от Варна. На Николай са му необходими само няколко минути, за да съзре таланта на Борис, а г-жа Рьорих кима смаяно. Само седмица по-късно Борис Георгиев е поканен в огромното ателие по живопис на Николай Рьорих към художественото училище на Дружеството за поощряване на изкуствата, където започва да изучава рисуване. Не минава много време и покровителят на Борис му осигурява стипендия, с която може да постъпи в Императорската художествена академия в Санкт Петербург, която завършва с отличие през 1909 г.
Студът, вятърът и вечният сняг са емблема на зимния Петербург. И макар ХІХ в. да е отминал, градът пази облика на т.нар. петербургска еклектика. В своя дневник Достоевски отбелязва, че единствените достойни за внимание здания са „само ето тези малки прогнили къщурки, оцелели дори и на най-бляскавите улици редом с грамадни сгради. Тези къщурки внезапно пронизват погледа, подобно на купчина дърва до някой мраморен палацо”. После Достоевски продължава: „В този смисъл няма друг град като Петербург. В архитектурно отношение той е отражение на всички архитектури по света, на всички периоди и моди, всичко е постепенно заимствано и посвоему е изопачено”. През първото десетилетие на ХХ в. градът се преобразява. Политическият живот в Санкт Петербург ескалира, за да се превърне не само в люлка на руската революция, но и на изкуството. Градът има своите ярки фигури, които будят интерес на световната сцена. Безспорно един от тях е Сергей Дягилев, който още в детството си избира за свой девиз репликата на Микеланджело „Онзи, който следва друг, е обречен никога да не го достигне!”. Дягилев, човекът, който не е нито балетист, нито хореограф, нито творец на музика, поезия или живопис, а просто „творец на събития”. И както отбелязват изследователите на делото му, той винаги е нещо повече от импресарио. Тъкмо в тези години се появява и друга ярка фигура в културния живот на Петербург, която ще свърже трайно професионалната си реализация с Дягилев – Игор Стравински, изпод чието творческо перо се появяват партитурите на композиции като „Жар-птица”, „Сватба”, „Петрушка”, „Пролетно тайнство” и др. Роден във фамилията на изтъкнат бас от Имперската опера, Стравински получава музикалното си образование не от баща си, а от Николай Римски-Корсаков. Тази богата палитра от характери и артистични проявления оцветява атмосферата на Петербург, която дълбоко възхищава Борис Георгиев. Той е свидетел на целия този дивен свят. Вмъква се в пространствата на Драматичния театър на Вера Комисаржевска и Мариинския театър. Посещава Ермитажа, където за първи път се среща с оригинални произведения на Леонардо, Рафаело и редица западноевропейски художници, а сетне, уморен от зрелищните светлини, откривателски пристъпва по изпълнения с хора Невски проспект. По тази заснежена улица на 20 януари 1907 г. двамата, Борис и Николай Рьорих, следват преминаващото многохилядно шествие след вледененото тяло на Дмитрий Иванович Менделеев. Сред тълпата е самият поет Александър Блок, женен за Любов Менделеева, дъщеря на покойния руски енциклопедист. Сред тълпата е и още един българин, роденият в Сливен и бъдещ създател на Българското национално радио Сирак Скитник. Без да се познават, те и двамата са тук, сред този свят на еуфория и тъга, радости и огорчения, на бляскави светлини и уличен хлад.
В края на ноември Борис Георгиев пристъпва през прага на огромната Третяковска галерия в Москва. Той знае, че този следобед там е една дама, която е забелязал преди повече от месец и чийто образ не го оставя да заспи по цели нощи. Това е София, сестра на неговия съученик и приятел от Одеса Сергей Полковников. Облечен елегантно, Борис трескаво обикаля по коридорите на музея, за да я открие. Приглушената светлина и скърцащият под се смесват с учестените удари на сърцето на Борис. Открива я в една от залите. Приседнала върху прекрасно кресло, тя се взира в един чудноват портрет на спящо момиче на Иля Репин. Върху главата й – широкопола шапка, а ръцете й са прикрити под ръкавици от фина дантела. Тя се извръща към него и кокетно пита: „Защо дойдохте?”. Борис не посмява да й разкрие истината за бушуващата в гърдите му страст, поздравява учтиво и бързо отминава. Предстоят дни на треска и опит за следваща среща. Той й изпраща множество писма, изпълнени с неясни обяснения и брилянтни стихове. От тези дни около Коледа на 1908 г. е и едно от най-ранните запазени произведения на Борис, в което със син туш, перо и четка студентът е запечатал спомена си за София Полковникова. Заради страха от неизвестното и срамежливостта на Борис тази любов никога не се разгаря.
През януари 1910 г. варненският художник загърбва огорченията на любовта и бедността и се отправя към Западна Европа. На 21 януари той пише писмо до баща си: „Най-сетне моята мечта се изпълни. Ето аз съм вече в Мюнхен. Почти ще се родя отново, като си намеря стая и като се поуредя. Засега сбогом, не мислете за мен вече, всичко ще тръгне най-хубаво”. На Борис му предстои интензивен период на обучение и професионално израстване. В Мюнхен той постъпва в Баварската кралска академия за изящни изкуства, където изучава една година живопис при проф. Анджело Янк, възпитан господин, вечно облечен с бяла риза и вратовръзка на точки. Успоредно с това посещава и ателието по графика на проф. Петер Халм, кашлящ, пиещ, женкар по сърце, с вечно димяща цигара между пръстите на дясната ръка. Уроците при тях са безценни и бързо преобразяват младия художник, от плах и несигурен в себе си творец го превръщат в автор от световна величина. Затова му помагат и лекциите по философия, които слуша в университета, както и часовете, прекарани в библиотеката, където поетичното слово на Хайне, примесено с убежденията на Ницше и Шопенхауер, ще накарат Георгиев в края на живота си да обобщи: „Нам всъщност се е паднало да живеем в една епоха, която като модерно носи в себе си само обезобразяването на същинските ценности на живота и чиито болести на цивилизацията не са друго освен очебиюща морална неуравновесеност. И художник, който не търси в сфери, находящи се по-близо до психиатричната диагноза, да излезе с някоя екстравагантност под знака на някой нов „-изъм”, рискува да мине за старомоден”. Ваканциите за Борис в Мюнхен са непоносими. Извън ателиетата в академията той се чувства задушен и отбелязва: „Въобще всички големи градове са лудници в своята безумна суета, чудовищен контраст между бедност, мизерия и разврат на паразити, на това безсмислено бързане и шум”. Един ден той напуска учебното заведение и се отправя за първи път към истинската си природа на скитник. Със спестяванията си купува колело и една голяма пътна карта на Европа. Започва да рисува маршрутите на своето своеобразно пътешествие. В ранното утро на 8 август 1910 г., още когато слънцето не си е пробило път през мрака на нощта, нарамил една раница, нахлупил каскет върху главата, навил ръкавите на раираната си риза, преизпълнен от вълнениe, Борис се качва на своето колело и поема към Алпите, а от там към Италия – Рим, Неапол, Флоренция. През следващите две години с велосипед или пеша той обхожда цяла Европа. От Норвегия до Испания Борис се взира в чудната архитектура и в света на Финландия, Холандия, Франция, Италия, Швейцария. Но това не му е достатъчно. С параход достига до северните брегове на Африка и се потапя в атмосферата на Танжер в Мароко. „В Европа всички типове си приличат едни с други, живеят като машини по общи правила. Тук всеки човек е удивително оригинален тип. Това е настоящият Ориент!” – обяснява в писмо до баща си варненецът. На връщане от там се отдава за кратко на парижката бохема, а сетне с колелото заминава отново за Италия. Тъкмо Италия се превръща в негова нова родина през идващите десетилетия. Високо в Алпите с помощта на пастири той издига свой скромен дом, приличащ повече на хижа, където се усамотява. „Тогава сам си построих колиба във Венецианските Алпи, за да остана завинаги при овчарите, селяните и животните и да си създам препитание от земята с ръцете си чрез труд. Аз се надявах, че по този начин ще се освободя от ужасното робство на обществото, защото то гледа на художника като на просяк, за да може тогава, когато той е умрял от глад, да се облагодетелства с творбите на страданието”. Тук той се взира отвисоко в красотата на природата, слуша ромона на планинските потоци и вдъхновен рисува своите пейзажи. Пътуванията из вътрешността на страната са постоянни и все по-често са обвързани с поръчки за портрети. Художествените умения и етиката на Борис бързо впечатляват все повече елита на Италия. Има приятели, но вечер се отдава на мрака и самотата си. Любовта от Санкт Петербург е сломила сърцето му, затова той неистово се опитва да заличи следите с работа, взрян в чертите на поредния модел, които запечатва върху листа.
1914 година потапя в смут цяла Европа. Сараевският атентат от 28 юни 1914 г. поражда стихията на Първата световна война. Италия прави отчаяни опити да запази неутралитет, а местната преса се изпълва с кървави заглавия. До Борис достига новината, че е призован да се включи в редиците на мобилизираната армия в родината си. Той обаче не иска и да чуе, по-добре съдба на вечен скиталец, отколкото изправен пред дълга да разстреля врага си. Но с призовката при него пристига и най-добрата вест от месеци насам. Малката му обична сестра Катя, която вече е приключила своето средно образование, идва на гости. Катя Георгиева е родена през 1897 г. с остра хемолитична анемия. Тази аномалия на организма й, която води до повишено разрушаване на червени кръвни телца, превръща Катя в пленник на постоянна физическа немощ. Но ето, че сега, в края на 1914 г., тя е на гарата в Сиена. С малко куфарче в ръка, наметната с леко палтенце, пригладила дългите си коси, тя просто прошепва: „Бате!”, и се хвърля в прегръдката му. Не са се виждали повече от шест години. За двамата следват дни на безмерно щастие и дълги среднощни разговори. Зимата е покрила Алпите със сняг, а те – край огъня в хижата, високо в планината, опитват да наваксат всяка минута, в която са били далеч един от друг. С пукването на пролетта Борис поема по вече отъпканите пътеки за работа, а Катя се настанява в квартира в извънредно живописното градче Торри. Разположено на 1000 метра надморска височина, прегърнато от клонаците на кестеновите гори и склоновете на планината, Торри е същински рай за сестричката му, която скоро е навършила 18 години. Тук тя прекарва в свирене на лютня, която нейния брат й е подарил. Стихоплетства, защото тя е поет по душа, и прави своите първи художествени опити. А когато Борис се завръща от пътуванията си, се грижи за него. Той седи, взрян в нея, и дълго я рисува, като създава едни от най-прочувствените си и емблематични произведения. „Въпреки че беше по-млада от мен, тя беше тази, която ми показа възможността за един по-чист живот”. Лудостта на войната започва да взема все повече жертви, придвижването по пътищата е трудно. Италия е скована. Срещите на Борис и Катя стават все по-редки. Между тях обаче тече интензивна кореспонденция, той й изпраща ноти от Флоренция с произведения на Пърсел, а тя провожда обратно своите прочувствени стихове. Художникът от Варна започва да печели все повече пари и тежкото финансово състояние остава в миналото. Зимата на 1916 г. Борис и Катя трябва да посрещнат разделени. Той е блокиран във Флоренция. Но скоро пак са заедно и смехът им се разнася из Алпите, за да секне неочаквано и да прерасне в дълбок самотен сподавен стон на Борис. Катя е повалена от анемията, а усложнения с жлъчката я отвеждат към бездната на смъртта. Тя издъхва в неистови болки, притисната силно до брат си, в болничното легло във Флоренция на 30 март 1917 г., ненавършила още 20 години. „Сега, когато целият свят е преизпълнен с кръв и сълзи, когато милиони невинни хорица са убити и оставят в отчаяние своите любими деца, майки, бащи и сестри, сега разбирам и вярвам във всичкото божествено величие на учението на Христос” – опитва се да потуши загубата Борис. На фона на потъналата в скръб Европа художникът преживява една от най-мъчителните години в живота си. Той съобщава на семейството си за кончината на обичната Катя едва през март 1918 г.: „Сърцето ми се разкъсва на части, мила майко, заради твоите дълги страдания, причинени от дългото мълчание на Катя, но, ах, мила майко, твоето сърце предчувства, че с децата ти се е случило нещо. Най-добрата от всички нас, нашата нежна Катя, не ти пише повече, защото такава беше волята Господня, тя заспа тихо и с усмивка, защото този ангел, това нежно цвете не беше за този груб свят. Жестоки са моите страдания от една година насам да не знам как да ви съобщя тази толкова скръбна вест”. Цялата тази болка днес виждаме в едно от най-проникновените произведения на Борис Георгиев, един от шедьоврите в българското изкуство – „Странникът и неговата сестра”.
В горещото утро на 5 август 1903 г. площад „Свети Петър” във Ватикана е изпълнен с хора. Хиляди са се събрали около стърчащия обелиск от театъра на Калигула, заринат под свещения площад. Те очакват резултата от конклава. Кардинал Джузепе Мелчиоре Сарто е избран след потулени брожения за нов наместник на Бога – папа Пий Х. Той се изявява усилено и като главнокомандващ на Свещения съюз, шпионския апарат на Ватикана. Функциониращ повече от три века, Свещеният съюз изпада в дълбока криза при управлението на предходния папа Лъв ХІІІ. Именно той въвежда практиката в държавите, с които Светият престол не поддържа дипломатически отношения, да се изпращат не шпиони под прикритие, а само апостолически пратеници, които обаче нямат необходимите качества за ефективно събиране на секретна информация. Освен това структурите на Ватикана са обхванати и от остра идеологическа криза, която е породена от суровите упреци на главата на Църквата срещу напредничавите идеи на все по-модернизиращата се и десекуларизираща се Европа. Така из коридорите на Свещения дом започват да се оформят два основни блока – противниците на „новото”, сред които и самият глава на Църквата, и онези, които в името на благото на човечеството са готови да направят известни компромиси със случващото се из улиците на модерния свят. Папа Пий Х обаче не е способен да се справи със ситуацията. Тъкмо затова той превръща в свой най-доверен човек кардинал Рафаел Мери дел Вал. Кардинал Рафаел по стечение на обстоятелства се ражда в посолството на Испания в Лондон. Родителите му гостуват на испанския посланик в Англия, когато на 10 октомври 1865 г., докато тече официален прием, се ражда Рафаел. Семейство Дел Вал остават във Великобритания, защото бащата е поканен да стане секретар в посолството. Това предопределя и житейския път на Рафаел. Той получава средно образование в Англия и през 1878 г. се дипломира с отличие, като още през следващата година е ръкоположен за свещеник. Малко преди това е защитил и докторската си теза по философия в Папския Грегориански университет в Рим. Този бърз темп на развитие се оказва решаващ за стремглавото изкачване по йерархичната стълбица, достигайки до безрезервната любов на новия папа, който според някои е избран не чрез посочване от Всевишния, а чрез прецизните колаборации на самия Рафаел. А като отплата бащата на Църквата го настанява най-близо до себе си на поста държавен секретар. Кардинал Мери дел Вал е респектиращ мъж, не много висок, със строг, но и в същото време смирен поглед. Изключително образован и с невероятни контакти, които е създал още в семейната си среда. Това го превръща в идеален управленец на една нова тайна структура във Ватикана. Кардиналът назначава за свой сътрудник прелата Умберто Бенини, журналист и преподавател по църковна история. Бенини е по-възрастен от Рафаел с три години, но затова пък е десетки пъти по-амбициозен от него и по-проницателен. Само за няколко години държавният секретар Мери дел Вал превръща Умберто Бенини в един от най-добрите шпиони на Светия престол. Според архивите именно той създава Sodalitium Pianum (Съюзът на Пий, по-късно станал известен просто като SP), тайните служби за шпионаж на Ватикана. За да му се осигури адекватно прикритие, през 1906 г. се прехвърля в сърцето на града държава, в секретариата в Апостолическия дворец, където е назначен за заместник-секретар и отговорник по извънредните въпроси. Бенини трябва да създаде специална шпионска мрежа, която да следи зорко защитниците на модерните идеи във Ватикана. Той се справя повече от блестящо и само след месец вербуваните агенти в раса започват да изготвят подробни доклади за всички съмнителни духовници, работещи като преподаватели, журналисти или участващи невидимо в определени политически структури, които са склонни да влязат в крак с „новото време”. Мрежата се разраства и информация потича от различни краища на света – Франция, Великобритания, Германия и, разбира се, най-вече от Италия. Набраната информация дава основание за стартиране на акция за „лов на свещеници модернисти”. Папските власти издават заповед за арестуването на повече от 300 духовници заради покварата, с която изпълват Църквата, въпреки отчетливо заявената позиция на главния кардинал, а и на самия папа за отвращение към политическите и теологическите нововъведения. Но това не е всичко, Бенини впряга целия си талант, за да демонстрира както вярност към светия отец и своя пряк началник кардинал Мери дел Вал, така и да убеди повече хора в правотата на защитаваната позиция. Sodalitium Pianum създава своя печатен орган Corrispondenza Romana, ръководен от поставено от Бенини лице. От страниците на вестника се изсипва безпощадна критика към всички идеи на либералната политика и модернизма. Тази едностранчива позиция на вестника предизвиква остра обществена реакция, избухва скандал дори във Франция. Това принуждава папа Пий Х да излезе с публично изявление, в което подробно разяснява, че този вестник не е нито официален орган на Ватикана, нито полуофициален. В коридорите на двореца обаче всички добре знаят, че Corrispondenza Romana не просто се финансира директно от кардинал Мери дел Вал, а че това се извършва с личната благословия на папата. Службата функционира брилянтно. До последно SP е организация, която не разполага със свое официално име, нито е подчинена на някаква институция. Тя няма герб, печат, символи. Не съществува и нейно седалище, още повече пък канцеларии и организационна администрация. Всъщност дори и самото й създаване не е отбелязано в годишния доклад за управлението на Ватикана Annuario Pontificio. Финансирането на отделните задачи се извършва от тайни фондове на Държавния секретариат, с които право да се разпореждат имат единствено папата и кардинал Мери дел Вал. Всичко би било чудесно, ако на 20 август 1914 г. Ватиканът не потъва в траур. Пий Х се отнася във вечния си сън, а овакантеното му място е заето от папа Бенедикт ХV, мъж суров, жестоко репресиран от действията на SP и готов на всичко, за да бъде отмъстен. Кардинал Мери дел Вал бързо е лишен от постове и почести, а самият Алберто Бенини е принуден да се оттегли от игрите си на шпионин и да се отдаде на усамотение, за да бъде забравен. Следващите години преминават спокойно за кардинала. Достигнал до предпоследното стъпало във властта на Светия престол, той не желае повече. Отдава се на малките радости на живота, на безкрайни часове в библиотеката, на тихи разходки в мрака на нощта и съзерцаване на изкуството из залите на Ватикана.
Тъкмо любовта към картините и скулптурата изправя кардинал Мери дел Вал пред художествения талант на странника Борис Георгиев. След смъртта на обичната си сестра той е реализирал няколко самостоятелни изложби в Европа и в родината си, а през 1922 г. идва в Рим, за да подреди изложба в новата Художествена академия в италианската столица. На следващата година е поканен да покаже творбите си в салона на Палацо Дория. Тези две изложби за него са изключително важни, те го разкриват пред света като художник поет. А както сам той пише: „Изложените творби са страници от моята автобиография на самотен пътник в този свят, написани с линии и багри вместо с думи, без търговски цели, професионални амбиции или някаква претенция да наложа моето схващане за изкуство и за начини на рисуване”. През този няколкогодишен престой в Рим Борис се среща с десетки важни личности, които ще окажат силно влияние върху самочувствието му на творец. Още в началото на Първата световна война в града е големият български скулптор и бохем Андрей Николов. Той има собствено ателие, което му служи за дом и приемна за гости. Всичко е покрито в прах от изсъхналия гипс. Именно тук Борис и Андрей имат възможност да общуват – двама български гении в едно скромно ателие в центъра на Рим. Те споделят тревоги, творчески търсения, щастливи мигове. И двамата, едновременно обичани и мразени в собствената си родина, сега са във Вечния град, където попиват от богатствата му. Така, другарувайки, една прохладна пролетна вечер компанията им е смутена от еднократно енергично почукване по входната врата. Когато Андрей Николов отваря, на прага няма никой. Единственото, което съзира, е един запечатан плик, на който старателно е отбелязано: Sig. Georgiev. Скулпторът се оглежда, улицата е пуста. Тръшва вратата зад гърба си и се провиква: „Борисе, за теб е!”. Когато художникът от Варна разтваря плика, отвътре изпада малко листче, върху което се чете следният текст: „Чакам Ви утре в дома си в 11:00 ч! Моля Ви, доверете се и елате!”, а отдолу е изписан адресът, на който трябва да се озове. Борис не се колебае и на следващия ден е на указаното място в уречения час. Когато плахо похлопва на вратата, тя се отваря почти мигновено, а в рамката застава снажната фигура на мъж в кардиналско облечение, тиара на главата и жезъл в ръка. След дълго разпитване кардинал Мери дел Вал, който е видял двете изложби на Борис Георгиев, е разбрал къде е отседнал художникът. Ето че сега са един срещу друг, а желанието му е простичко – той иска да му бъде направен портрет. След кратък разговор и договорки следват няколко дни на усилена работа. Върху празния бял картон бавно започват да се появяват десетки щрихи, които ще прераснат в съзвучие от цветове, формиращи така желания от кардинала портрет. В едно писмо от ноември 1962 г., адресирано до писателя Михаил Кремен, четем: „Портретът на кардинал Мери дел Вал, магичният портрет, рисуван от нашия велик художник Борис Георгиев, е поставен във Ватикана. Това е най-високото и реално отличие, което българското изкуство е получавало досега в чужбина – да бъде поставен в едно такова вековно, с мирово значение хранилище на изкуството като Ватикана”. Това е самата истина, още през 30-те години картината става част от художественото богатство на Светия престол, а за него художникът тържествено е удостоен с Ордена на Короната на Италия. В дните на създаване на кардиналския портрет в Рим е и индийският писател и общественик Рабиндранат Тагор, чието пътешествие из Европа, след като е преминал през България, достига Италия. Рабиндранат вече е получил своята Нобелова награда за литература през 1913 г., а срещата му с Борис Георгиев се превръща в истински празник и за двамата. Съмишленици по убеждения и чувствителност, на раздяла те ще си обещаят да се видят отново. В незнаен ден, в незнаен час, но със сигурност мястото е известно – Индия. За художника от Варна настъпва година на истински триумф, среща се с големия Алберт Айнщайн, който ще му помогне да организира своя самостоятелна изложба в Германия. На откриването й през май 1926 г. говорят кметът на Берлин и самият Айнщайн, а Борис простичко ще напише: „Изкуството за мен изобщо не е професия, търговия, снобизъм, мода. Изкуството за мен е религия. За мен изкуството означава борба срещу тъмните сили на разложение на всички духовни ценности. Разложение под фалшивата илюзия за свобода на изкуството”, която успява да представи най-долните и най-противни порнографии като етични и социално значими ценности”. Този бурен подем уморява Борис, но въпреки това той е готов да се отправи към ново приключение, макар и сам. Навлякъл куп парцаливи дрехи върху себе си, той започва да майстори свое собствено превозно средство. Върху шаси от автомобил „Форд” след дълго умуване успява да си съгради пътуващ дом. Конструира си къща на колела, с която отпътува към Триест. Там с фантасмагоричния си автомобил стъпва върху борда на огромен параход. Рейсът е до дълго мечтаната Индия, където ще се срещне не само със своя приятел Рабиндранат Тагор, но и с учителя си от далечния Санкт Петербург Николай Рьорих. Денят на отплаване е 11 декември 1931 г.
За Борис завладяването на Индия е не просто приключение, а сбъдването на една съкровена мечта. Караваната, с която пътува, често се чупи, но след поправянето й сред пустошта той продължава напред. „Какъв удивителен сън, че днес е възможно да се изпадне в такъв мир. Тук всичко е като преди хиляди години. Поразителната красота на жената, стройната фигура с медните съдове за вода на главата доминира атмосферата. Тя още е робиня на социални и религиозни обичаи и с голямо смущение прикрива лицето си със сари, за да не я видят нечестивите чужденци. В тези жени има толкова скромност, такова смирение и достойнство. Някои от тях са тъй красиви. По-разнообразна тълпа и движение в града не може човек да си представи: камили с дърва, слонове с брачни процесии... Красота, мръсотия и мухи, воня и прах. Крави и кози сноват между тълпата, защото са свещени животни и пълноправни граждани на улицата. Но и тяхната участ е тая на гладуващите милиони. Зазяпалата се продавачка на плодове с ужас вижда, че някоя крава е задигнала част от незавидното й състояние… Надявам се да мога да изразя чрез изкуството моите преживявания тук като едно отражение на многострадалната душа на Индия” – споделя Борис. Докато се лута из прекрасния и плашещ свят на тази чудна страна, художникът е застигнат от едно неочаквано писмо. Дамата с голямата широкопола шапка в Третяковската галерия в Москва, с която са се видели за последно преди 25 години, му съобщава за житейските си патила и несгоди. Сърцето на Борис потръпва. Болката от ненавременната раздяла и хилядите недоизказани думи отдавна са покрити от забравата. Няма връщане назад, пътешественикът е категоричен. Сега той е сред цял един нов свят, а в сърцето му има място за вълнения, но нови...
Летните мусонни дъждове през 1932 г. отвеждат Борис в щата Махаращра и по-точно в един от най-важните негови центрове – Сангли. Когато пристига в града, той е посрещнат тържествено, защото негово писмо до негова скорошна познайница вече е уведомило за идването му. Още когато се качва на парахода от Европейския бряг край Триест на 11 декември 1931 г., палубата е изпълнена с хора. Там, току приседнал на един дървен стол, люлян от вълните, той се отдава на своята страст. Бързо нахвърля линии върху листа, опитвайки се да материализира невидимото – полета на чайките, полъха на вятъра, емоцията в сърцето. Става, разхожда се трепетно, обляга се на парапета, зареял взор към порещия водата нос на кораба. До него застава млада, смугла и неописуемо красива дама. Тя е облечена в дълга синя роба и наметната с червен шал, по краищата обсипан с мъниста. Гъстата й черна коса е покрита, а в областта между съвършено оформените й вежди е изрисувана червена точка. Ръцете й, сякаш лебедови крила, се раздвижват почти режисирано, а устните й се разтварят леко. Последвалото дихание е съпроводено от простичкото: „Добър ден! Художник ли сте?”. Следва дълъг разговор. Тя усмихнато се отпуска върху съседния шезлонг, а той разтваря папката си и започва да показва своите пътни скици, рисунки, създадени високо в алпийската хижа, интимни и съкровени спомени. Двамата още не са си подали ръце за запознанство, но Борис вижда в събеседника си приятел. В този миг той все още не знае, че срещу него е самата Дурру Шевар, дъщерята на последния турски султан Мехмед VІ, а понастоящем и жена на махараджата на Хайдарабад. Принцеса Дурру Шевар е родена в Истанбул на 26 януари 1914 г. Едва на 10 години тя преживява стреса на изгнаничеството. Реформите на Кемал Ататюрк отвеждат семейството и малката принцеса в сърцето на Европа, в Париж, където тя получава своето образование. Изключителната й красота привлича погледа на множество знатни особи, но тя пристава на хайдарабадския махараджа Осман Али Хан Бахадур. Сватбата между двамата е насрочена за 12 ноември 1931 г., а мястото е Ница. Градът е разтърсен от невиждано празненство. Али Хан е принуден да остане в Европа до края на януари следващата година, но Дурру Шевар не може да чака повече, тя иска да се завърне в дома си. Така се озовава на палубата на кораба заедно с Борис Георгиев. Но тя не е сама, с нея пътува и нейната първа братовчедка Нилуфар, с нищо неотстъпваща по красота, отново принцеса и също като нея вече отдала любовта си, омъжена за Моаззам Джах, отново наследник на хайдарабадската династия. Принцеса Нилуфар е по-малка от Дурру Шевар с две години. Тя се ражда на 4 януари 1916 г. в дома на Дамад Аморилизада, виден член в двора на султана, и Адиле Султан, дъщеря на най-големия син на султан Мурад V и сестра на последния халиф на империята. Това знатно потекло предопределя и раждането й в двореца Гьозтепе в Истанбул. Тя проплаква, наобиколена от 17 акушерки, и потъва в разкоша, който ще я обгражда до сетния й дъх. Нилуфар учи в редица престижни европейски учебни заведения, но е в плен на собствената си религия. Пристъпва към брак на 16 години, а животът й с Моаззам Джах е същинска приказка. Той е любящ съпруг и в миговете, когато не изпълнява обществените си дългове, той е положил глава в скута й, а тя е прокарала пръсти в гъстата му черна коса. След четири години обаче този романс е нарушен, Нилуфар все още не е изпълнила най-важния дълг в живота си – да дари фамилията с наследник. Въпреки опитите да зачене волята на Аллах е друга. Тя често пътува до Европа и търси решение на проблема, такъв обаче в онези години не съществува, всички лекари са категорични: Нилуфар не може да има деца. След 1936 г. семейството започва да води отчаяна борба с фактите, обикаля най-престижните клиники за гинекологични проблеми в света, създава болница в Хайдарабад на името на Нилуфар, която се фокусира върху репродуктивни смущения на жените в Индия. Никой не иска да приеме действителността. Моаззам не е готов да се откаже от любимата си, която в началото на 40-те години започва да води ожесточена битка за еманципация на нежната половина от консервативното източно общество. Този опит да потисне собствените си проблеми я изправя пред ново изпитание. Красотата й, очароването и преди всичко изключителната й харизма изместват обществената любов от съпруга й към нея самата. Това изостря взаимоотношенията между тях, но Нилуфар приема като свой обществен дълг да извоюва равноправие за жените в Индия. Готова е да премине през всичко – семейни скандали, порицания от родители, дори и побои, които трябва да понесе след някое среднощно завръщане от официален прием. Нилуфар заспива едва в ранно утро, уморена от сълзите по нероденото си дете и побоите на съпруга й, но на следващия ден е като преродена – усмихната, все така красива и прикрила с грима синините от нощта. Всичко това приключва през 1948 г., когато Моаззам Джах се жени още веднъж за аристократката Рациа Бегум, която за четири години го дарява с три прекрасни дъщери. Като отмъщение Моаззам дава развод на Нилуфар едва през 1952 г. Загубила всичко – младост, семейство и обич, но не и прелестта си, тя емигрира завинаги в Европа, откъдето подновява битката си за равноправие на жените в Индия, до мига в който умира на 12 юни 1989 г. в дома си в Париж. Така, потънала в обятията на втория си съпруг, британския дипломат Едуард Поул, Нилуфар склопява очи, за да остане завинаги в паметта на Индия като най-красивата и смела принцеса. Но дотогава има повече половин век. Сега Нилуфар се присъединява към компанията на Борис Георгиев и братовчедка си Дурру, която е омагьосана от художествените умения на българина. Пътуването до Азиатския бряг преминава бързо, улисани в разговори и смях, тримата стъпват на сушата с обещанието да се видят отново. Та, подгонен от мусонните дъждове, Борис попада в летния дворец на принцеса Дурру Шевар, където в това време гостува и Нилуфар. Това е своеобразно пиршество за тримата, след година раздяла те отново са заедно. Художникът увековечава ликовете им в серия от портрети. Когато пресъздава образа на принцеса Нилуфар, Борис споделя в свое писмо до София Полковникова, с която поддържа епистоларни взаимоотношения: „Започнах портрета на хайдарабадската принцеса, която е необикновена красавица. Портретът върви добре и тя е във възторг от него. Вчера, докато я рисувах, й разказах романтичната история на нашата младост и й разкрих Вашата съдба. Тя бе дълбоко трогната и със сълзи на очите. Макар и приказна красавица, тя е изключително чувствителен и благороден човек”. За съжаление отношенията между Борис и принцеса Дурру Шевар се оказват не така гладки. Варненският странник е силно огорчен: „Бедата е там, че всички тези красавици в края на краищата се оказват глупави същества и бездушни кукли. Отначало ми се струваше, че тя наистина се интересува от изкуство и би искала да има хубав портрет. Но на втория ден вече й омръзна да позира и ми се наложи да изгубя маса драгоценно време, страшно закъснях с отпътуването си и трябваше да завърша портрета по памет, защото дори аз самият вече не исках да виждам тези хора, чийто живот дълбоко ме отвращава… Тя ме разочарова, защото се оказа неблагодарен човек. До този момент не съм си получил парите, които ми се полагат”. Борис обаче преодолява всички тези моменти на разочарования.
В Сангли художникът се запознава с още една принцеса – Рачкумари Амрит Каур Сингх, една необикновена аристократка, мисионер и поставила си нелеката задача също като Нилуфар да убеди силната част на обществото в равенството на жените. Амрит е родена на 2 февруари 1889 г. в Лакнау (Утар Прадеш), има общо седем братя, които са нейни верни бранители през целия й живот. Получава средното си образование в Англия, а след това специализира и в Оксфорд. В Индия се превръща в една от най-ярките политически фигури. Верен последовател на идеите на Махатма Ганди, след 1947 г. принцеса Рачкумари оглавява индийското Министерство на здравеопазването за цели 10 години и въвежда едни от най-важните реформи.
Тя позира на Борис в Сангли през 1933 г., а цикълът от портрети, които той създава с нейния образ, са обявени от критиката за едни от най-проникновените. В тях е побран целият талант на художника. Амрит Каур не само е модел за българина, тя е и много по-близък човек, отколкото изглежда на пръв поглед. Двамата силно се привързват един към друг, но любовта им не прераства в нищо повече от просто една огромна любов. А може би изобщо няма нищо повече на света от това да си препълнен с усещането за нечие друго обично същество. След този знаменателен престой в Сангли Борис продължава скитничеството си из Индия. Запознава се с Махатма Ганди, съпругата му Кастурба, Пандит Малавия и десетки други личности. Пропътува хиляди километри в разучаване на местната култура. Прекрачва праговете на стотици домове и храмове, но ето, че краят на неговото пътешествие, край, отлаган дълго, приближава. Борис Георгиев се завръща във втората си родина Италия през 1937 г., преизпълнен с надежди и готов да сподели своите впечатления от Индия чрез картините си. Изнася редица лекции, като е поканен да покаже и разкаже за сътвореното на изток дори в малка България. Вече цяла Европа познава странника от Варна и следващите две десетилетия той преживява собствения си заслужен триумф, но също и Втората световна война. Преживява подмяната на политическия режим в България, а 1943 година е последната, в която той се завръща у нас. Още през 1936 г. Борис Георгиев пише за България и сякаш поставя диагноза на народопсихологията ни: „Няма нужда да споменавам колко безнадеждно би било положението ми, ако трябваше да работя в България. Въобще атмосферата там е толкова тягостна, че никога не бих издържал. Щастлив съм зад граница, защото навсякъде срещам уважение, симпатия и искрено приятелство. Особено когато българските художници така силно, някак по балкански ме ненавиждат за това, че се говорят хубави неща за мен и за моето изкуство”. Това огорчение към родината Борис таи до края на живота си.
Мразовитата вечер на 15 февруари 1961 г. в Рим е проглушена от бурните аплодисменти на събралата се многолюдна тълпа в палацо Барберини. Борис Георгиев е подредил своя изложба, представяща целия му повече от тридесетгодишен творчески път. Тук са портретите на неговите близки, на Айнщайн, Рабиндранат Тагор, кардинал Мери дел Вал, на индийските принцеси, на Махатма Ганди, на Рита Бехлер, на Джовани Папини и още, и още. Тук са емблематичните му картини „Бяла симфония”, „Вечният път”, „Странникът и неговата сестра”. В залата са стотици приятели, познати, любители на света на изящното, който художникът от Варна е създал. За Борис това е неговата лебедова песен. Той добре знае, че краят предстои. Само няколко седмици преди това при поредните изследвания в болницата докторите са потвърдили диагнозата – рак на стомаха. Но той е готов да се бори. Прави неистови опити да организира ретроспективна изложа в Националната художествена галерия в София, своеобразен подарък към сънародниците му, въпреки че до него вече е достигнала вестта, че произведенията, които е дарил в галерията, са потънали в прах в депата. Отказът да се направи негова изложба в България е категоричен. Така в усамотение Борис потъва в сладка дрямка, а дъхът му секва в дъждовния следобед на 9 април 1962 г. Притежаващ любовта на хората към картините му и едновременно погълнат от безлюбовието на този свят, Борис Георгиев си отива като една от най-значимите фигури от български произход в културна Европа. Един космополит, вкусил от сладостта на живота, но и осъзнал, че борбата с мировата скръб на човечеството е изначална и вечна. Това е борба, която за дръзналия да я поведе винаги е белязана от самотата.