Едва ли има по-слаба държава от тази, която се раздира от безброй вътрешни конфликти и в която кажи-речи всеки воюва срещу всекиго. Това е най-голямата заплаха за страната, която убягва на специалистите по национална сигурност
Най-краткият отговор е: със себе си. Преди да се озъртаме наоколо, където обстановката е достатъчно тревожна, нека се погледнем отвътре. Войната отдавна е започнала, при това с нищожни шансове да я спечелим.
Ако някой успее да измери нивото на междучовешкото напрежение в атмосферата над България, вероятно ще алармира властите бързо да изключат АЕЦ „Козлодуй” поради опасност от прегряване чрез реакция с околната среда. Количествата нова и отлежала обида, ферментираща в омраза и в желание за реванш (примесени с това, което някои политици наричат дефицит на справедливост), са не по-малко опасни от радиация, която е надхвърлила поносимия фон. Едва ли има по-слаба държава от тази, която се раздира от безброй вътрешни конфликти и в която кажи-речи всеки воюва срещу всекиго. И това е най-голямата заплаха за страната в момента, която убягва на специалистите по национална сигурност.
Някога е било по-лесно. Защото държавата е била чужда и е съществувало удобно оправдание за всички несправедливости.
Въпреки благоволението на султана – а може би тъкмо заради него, първият български фабрикант Добри Желязков бил обект на огромна завист от турци, но и от българи. Когато Махмуд II починал и на власт се възкачил нов султан, в Сливен съответно бил пратен нов управител. Не било трудно да се съчини удобен политически повод, за да бъдат убедени властите да се разправят с Фабрикаджията. Задавала се Кримската война и не било целесъобразно неверник да ръководи предприятие, снабдяващо армията с платове. Намерили се и българи, които да пригласят на решението на новия аянин, чиято първа работа била да махне Желязков от фабриката, която той създал и ръководил успешно 19 години. Фабрикаджията не се подчинил и с нечувана за времето дързост зашлевил аянина. Бил изпъден, едва след като онзи се върнал със стража, но този път работниците спрели машините. Така в първата фабрика в България се състояла и първата стачка. Самият Желязков също не се примирил и три години се съдил с властите на Османската империя. В жега и студ непрекъснато пътувал на кон от Сливен до Цариград и обратно, за да се защитава по делото. Спечелил го, но така и не могъл да се изправи от нанесения му удар. Сковал се от ревматизъм и последните си десет години прекарал на легло.
„Клаха народа така, както и турчин не го е клал!”, ще възкликне в знаменития си позив 60 години по-късно друг модернизатор – Антон Страшимиров. През 1923-1925 г. свободната българска държава води поредната си война, този път гражданска. Ярки имена започват да изчезват по списък, а в стремежа си да се наложи на всяка цена тогавашният управляващ „елит” отваря кутия с духове, които и след век отказват да се върнат там, откъдето са излезли.
В днешно време не колят. САМО УВОЛНЯВАТ – ПАК ПО СПИСЪК И ЧЕСТО С БЕЗСМИСЛЕНО ОЖЕСТОЧЕНИЕ. Резултатът: вместо бърза смърт – мъчително съществуване. И още, и още омраза. Докато палачинката се обърне и пак отначало. Става въпрос за нещо като национална дисциплина. А не за самотно упражнение на мастит интелектуалец, който може да бъде и университетски ректор, решил да се отърве незаконно от най-беззащитния си подчинен – трудоустроения портиер, за да натъкми справките за бюджетни икономии. Или за простоват и нахален партиец, поставен начело на общинско предприятие, който влачи след себе си цяло племе, надушило плячка. Общото е, че в очите на подчинените си те са държавата България и мерилото, по което гражданите й съдят за нея. Нанасяната от такова управление вреда е още по-голяма, защото не само отчуждава хората от институциите, но и дискредитира една идея, която може да стане необходимост – засилването на държавното участие в икономиката.
Отдавна пролича, че днешното управление успешно удържа властта с подличка, но ефикасна тактика. Вместо да обединява хората, то противопоставя едни социални групи от потърпевши срещу други: учители срещу полицаи, работещи бедни срещу получатели на помощи, вътрешни емигранти срещу външни… В случай на нужда се прилага и подстрекаване към вътрешновидово изяждане. Така например правителството залпово освободи от 1 юли около 4000 работоспособни учители, оставяйки ги на милостта на пенсионната система. А тя, както знаем, меко казано, не е безгранична. За целта беше разработен и приложен цялостен план като във военна операция – първо управляващите влязоха в тайна сделка с опозицията и на нея се падна „честта” да внесе поправките в законодателството. До миналата година учители и практикуващи още няколко изтощителни професии имаха право да избират дали да се пенсионират по-рано, сега изборът е даден на работодателите им. След „тоягата” извадиха и „моркова” под формата на специален фонд, създаден тихомълком за привличане към делото на директори и цели колективи. Ако управляваш училище, си струва да се замислиш върху офертата: в случай че набързо уволниш учителите, министерството извънредно ще покрие разходите за 8 заплати обезщетение; ако ги оставиш на работа, след 1-2 години обезщетенията ще се плащат от делегирания бюджет на училището (тоест от парите за заплати на останалите учители). Хитро, нали? Ако ли пък отдавна си намислил да се отървеш от неудобен колега – дюшеш! Това е моментът.
Мотивите са, че щели да се освободят места за млади учители, но опашка от такива не се забелязва (за разлика от АЕЦ, където ситуацията е по-тревожна – на мястото на рано пенсионирани специалисти напират младежки отряди с партийни гаранции). Логичният резултат е обида завинаги за хиляди учители, за поне още толкова семейства и кой знае още за колко деца. Ако не вярвате, потърсете във Фейсбук имената на прясно пенсионирани учители и посланията на единайсетокласници, които остават без любимия си класен ръководител година преди да се дипломират. Незабравим спомен и важен урок за цял живот – да свикват още преди да са започнали работа, колко се цени специалист в България. И още един многозначителен детайл: от 1 август обезщетенията при пенсионирането на учители стават 10 заплати. Сещате ли се защо побързаха да им покажат вратата още преди да са успели да разчистят шкафовете си? При това в случая не става дума за отработен трик на таксиджия, който се преструва, че търси дребни монети за ресто. ЦЯЛА ДЪРЖАВА СЕ ДЪРЖИ КАТО ТАРИКАТ. Освободените преподаватели да се сърдят на себе си – кой им е виновен, че са родени през 1955-а, а не през 1956 г., и са започнали да работят веднага след завършване на университета, вместо да се пошляят няколко години? Да са мислили в перспектива навремето, сами са се прецакали! Вместо да се сърдят, нека погледнат нещата глобално – настъплението срещу учителството като общност е световен процес, в Детройт например вече ги ограничават да се обединяват в синдикати, а в Мексико започнаха дори да разстрелват стачкуващи. На фона на подобни събития нашите съкращения са бели кахъри. Е, можеше да бъдат извършени с малко повече финес, ама кой да се сети.
Вместо да изнася водевилни представления за оцелелите учители в „Арена Армеец” с неизпълними обещания за увеличения на заплатите, какво пречеше на министър Меглена Кунева да събере първо съкратените? Да им предложи по кафе, да извади кутия с бонбони, да им пусне „Учителко любима” за фон, ако се налага – да се поразвълнува, да им каже едно „Благодаря!“ и да ги изпрати по живо по здраво в пенсия! Казват, че нейни роднини навремето са действали по този начин. Смяна на поколенията е имало и ще има, доволни и недоволни – също, както и частни сметки за уреждане покрай общото… Друго си е обаче, като те изпратят с тържествен концерт, с благодарности от колектива, от „държавното и профсъюзното ръководство”, със заслужени или по-малко заслужени почести, така че да се почувстваш като ценен актив на държавата, а не като пасив, подлежащ на бракуване.
Това е управленско изкуството, което се учи и е непостижимо за манталитета на новите генерални секретари и генерални секретарки, плъзнали да се разпореждат повсеместно из държавата като с бащиния. Истински наследници не на хан Аспарух, а на хуна Атила. Едно от популярните обяснения за ентусиазма в първите години на промените след 1989 г., което може да се чуе от по-възрастни хора, е, че тогава в България е имало доста „недооценени таланти”. ДНЕС Е ПЪЛНО С ПРЕОЦЕНЕНИ ХОРА. Стотици хиляди българи, живеещи с чувство, че са излишни. Жертви на безброй кадрови експерименти по модела „Всичко започва от днес” (и „от мен”) с краен резултат „След мен и потоп!”. Закономерно следствие от налагания манталитет – „Държавата – това съм аз”. Вместо: държавата – това са всички.
Новият генерален директор на Българското национално радио Александър Велев безцеремонно освободи един от водещите журналисти – Лили Маринкова. Очевидно става дума за стил, тъй като му припомниха, че в предишен мандат първата му работа е била да се отърве от друга емблема на медията – Виза Недялкова. Никой не оспорва неговото право да формира нов управленски екип и да освободи членовете на стария. За някои от колегите си Маринкова може и да е била спорен ръководител на програма „Хоризонт” или да считат, че тя вече е дала най-доброто от себе си, след което е редно и на други да се предостави шанс да разкрият възможностите си. Вярно е също така, че за част от обществото беше озадачаващо, ако не и разочароващо, мълчанието на Маринкова по случая с Петър Волгин и Божан Петров и свалянето на предаването им „Деконструкция” от ефир. Едва ли ще се намерят мнозина обаче, които ще отрекат, че човекът-въпрос Лили Маринкова владее висшия пилотаж в радиожурналистиката. Достатъчно е да си спомним как млъкна в ефир по време на интервю с преливащия от самодоволство експремиер Костов и го остави просто да си говори сам. Да освободиш журналиста Лили Маринкова вече не е управленско право, а управленско безсилие. А да го направиш с ясното съзнание, че са й нужни още две години стаж до пенсиониране, е решение, достойно като за работодател на шивашка манифактура в Родопите. Самият Велев роди най-добрата метафора на случая, но не като журналист. Написа отговор до група общественици, настояващи да преразгледа решението, подписвайки го „Генерален секретар” вместо като „Генерален директор”. Формата определено му отива, но дали е същото и съдържанието?
В последните години излязоха доста спомени, че колкото и да е бил властолюбив, Генералният секретар в близкото минало поне се отнасял КАТО СТОПАНИН, А НЕ КАТО ЗАВОЕВАТЕЛ С ДЪРЖАВАТА СИ. Когато се налагало да отстрани някого, за да брани системата, след време се обаждал да пита нисшестоящите секретари дали са го устроили на някаква работа. Подобни истории може и да са мит. Не са мит обаче случаите на Желязков и на неговия зет – също Добри, но Чинтулов. И той си отишъл с обида, но вече от друга държава – българската . Полуслепият поет преживял ред нещастия (даже изгорил цялото си революционно творчество под заплаха от свой длъжник – свещеник, да бъде издаден на властите), но едно от тях го довършило. Член на Градския съвет в Сливен две години след Освобождението, Чинтулов научил, че е изчезнал цял вагон от голяма доставка на сукно за шинели. Разказват, че се прибрал вкъщи, запалил кандилото, паднал на колене и казал: „Не съм желал такава свобода. Това ли се борихме да доживеем – българин българска държава да обира? По-добре да съм умрял, та да не виждах колко скоро охолността изврати кроткия ни народ”. Оттеглил се от всичко, докато издъхнал в самота.
След 140 години нравите вече няма да са толкова груби и управители на малкото останали държавни и общински предприятия ще работят на принципа да отчиташ печалба, но малка. Защото, ако е голяма, може и да те уволнят, че вадиш нещата на светло и даваш лош пример на другите…
* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto