Колкото и да е „изненадващо” твърдението, че положителният вот от Brexit може да се сравни с бомба, то просто не е вярно. Защото бомбата цъкаше от доста време под формата на популистки евроскептични идеи в много страни от Европейския съюз. Напоследък удържани доста трудно – като в Австрия и Франция например, и прокламирани съвсем открито от Орбан в Унгария. Трябваше просто фитил и малко огън, за да гръмне бомбата. Възпламени я бежанската вълна, когато стана ясно, че всички са „хуманисти” и искат да помогнат на бягащите, но всеки гледа да се спасява кой както може. На западните държави Дъблинската резолюция им върши работа – бежанците трябва да се пресяват в страните, където най-напред са стъпили – тоест в бедния Юг. Когато той възропта, всички вкупом започнаха да строят огради по границите си, а квотите за разпределение на бягащите така и не проработиха . Парадоксалното е, че европейците си харесват обединена Европа, която им даде възможност за свободно движение на хора, капитали и стоки, но ненавиждат смазващата (не, думата не е силна) бюрокрация на Брюксел.

Години наред обикновните хора в Европа се питаха кому е нужна такава огромна двайсетхилядна армия от чиновници в Брюксел и нормално ли е заплатата на един евродепутат да е почти 8000 евро с допълнителна месечна екстра от по 4299 евро за официални разходи, плюс 304 евро за ден участие в работата на парламента, когато средните заплати, даже в богатите държави от Съюза, са далеч по-ниски. В Англия средната заплата е 2178 евро, в Германия – 2225, в Австрия – 2124, във Франция – 2180, а в Белгия – малко над 2000. Да не говорим за България и Румъния .

Да, вярно е, че всеки получава според работата си и хората не са равни, но чиновниците в Брюксел, които ежегодно си вдигаха заплатите, забравиха най-важното – бюджетът на Съюза се пълни от данъците на работещите хора, а в повечето страни те са убийствено високи, стигат до 50%. И че докато те се наслаждават на високите си възнаграждения и се чудят каква регулация да измислят, за да отчетат дейност, Европа е потопена в безпрецедентна по мащабите си безработица и драстично съкращаване на социалните придобивки. Да не говорим, че иновациите са оставени на заден план.

Но преди да стане дума за „малките” неща, които дразнят европейците, нека да надникнем в големите политически грешки на Европа.

Преди няколко години един български моряк ми беше съсед по място в самолета от Виена за София. Заприказвахме се и той разказа, че шест месеца се труди на танкер, който превозва нефт от Иран за Япония. А беше времето на икономическите санкции срещу тази страна, за които членовете на Европейския съюз бяха единодушни – не отстъпваме! И докато, и заради санкциите, Азия вървеше напред, Европа куцукаше, а политиците й не искаха да чуят дори мнението на държавите от Движението на необвързаните. Трудно се съгласяваха даже с желанието на някои от членовете на ЕС (като Швеция например) позицията към Иран да бъде смекчена. Тогава попитах шведски дипломат, пожелал анонимност, за причините на шведското отцепничество от единната европейска позиция. Той ми каза полушеговито-полусериозно: „Отговорът на всички големи международни въпроси е скрит в това накъде текат парите”. И беше прав. Швеция винаги е имала добри икономически взаимоотношения с Иран. През 2007 година, преди санкциите, стокообменът между двете страни достига половин милиард долара. А една от водещите шведски компании, „Ериксон”, имаше сериозни бизнес проекти там още преди наказателната операция. Швеция не беше единствената страна, която разбра, че санкциите срещу Иран й пречат, а големият губещ от тях в крайна сметка се оказа Европа.

Когато през януари 2012 г. ЕС наложи нефтеното ембарго срещу Иран, санкциите станаха широкомащабни. Кранчето на нефта – основен източник на доходи за Иран, беше спряно, банковите авоари на страната в чужбина блокирани. Не без помощта и активното участие на европейските политици . На страните от Европейския съюз беше забранено да изнасят важно оборудване и техологии – нещо като прословутия КОКОМ в съвременен прочит и без поука от историята. Защото Иран, както навремето и социалистическите страни, намери прозорци за оцеляване. Куфарният алъш-вериш през границите процъфтяваше, търгуваше със страни, готови да им се заплаща с местна валута, а обединена Европа, която до 2010 година владееше една трета от иранския внос затъваше. И докато ЕС и светът брояха времето до създаването на „атомната бомба” на Иран, което, оказа се, не се състоя, тихите икономически бомби цъкаха из Европа . Икономиките на Гърция, Испания и Италия бяха поставени под натиск, защото купуваха нефт от Иран, а италианската компания „Ени” например, която беше инвестирала 3 милиарда долара в тази държава преди санкциите, трябваше да изпие една студена вода.

Саудитска Арабия и Русия пък, другите големи производители на нефт, предпочетоха да продават на гладната за горива и бурно развиваща се Азия. А и азиатските страни можеха да плащат със собствената си валута. Китай също спечели – получи повече нефт за икономиката си.

После дойде другото „умно” решение на брюкселските политици – поголовни санкции срещу Русия. И не попитаха бизнеса иска ли ги или не, не помислиха какво печелят, като губят огромния руски пазар. И тогава  се намериха „отцепници”, но това не стресна бюрократите от Брюксел. През юни 2014 година Путин дойде във Виена. Постлаха му червен килим пред двореца Хофбург, нищо че не пропуснаха да поговорят и за Украйна . Посещението продължи само 6 часа, нито една от политическите партии тук не се изказа негативно за него, а според изследване на авторитетното списание „Профил” 58% от австрийците одобряваха това гостуване. И едва ли можеше да бъде другояче, когато австрийски компании вече бяха инвестирали 8 милиарда евро в руската държава, а стокообменът между Русия и Австрия беше 6,5 милиарда евро. Тогава, при това посещение, ОМВ и „Газпром” подписаха договор за строителството на газопровод до австрийската газоразпределителна станция Баумгартнер. През него за Централна и Източна Европа годишно ще трябва да преминават 32 милиарда куб. метра гориво, а Австрия да се превърне в газоразпределителен център за района. Путин се срещна и с австрийските бизнес среди, които многократно се обявяваха против икономическите санкции срещу Русия. Бюрократите в Брюксел всъщност проспаха големите, икономическите сигнали за Brexit.

И ако за обикновените хора, погълнати от грижата за оцеляване, голямата политика може и да остава малко встрани, има и други неща, които разбуниха евроскептицизма. Години наред ЕС ни убеждава, че няма нищо по-добро от „екологично чистата” енергия. Даже спуснаха норми – до коя година колко слънчеви колектори, „мелници” за вятър и „евтини” водно-електрически централи трябва да заработят навсякъде. Но през цялото време ни „затъмняваха”. Не ни казваха, че за екологичната енергия гражданите ще трябва да плащат повече – със същите, почти същите заплати и даже когато са безработни. И докато европейските бюрократи си получаваха тлъстите заработки, сега европеецът, поначало в затруднение, плаща скъпо заради „умните” регулации на еврочиновниците. А в тях липсва най-важното – разумен баланс. И приемственост – между доброто старо и екологичното ново.

Преди време попитах английски експерт какво ще правят с намерението си да строят нова атомна централа, след като Австрия е против, а това означава, че щом един не е съгласен, в Европейския съюз ще има ожесточена битка. Не можа да ми отговори. Не можа тогава да ми отговори и на „българския” въпрос –  какъв атомен реактор да избере България – американски или руски. Това, каза той, се решавало от всяка страна. Да, ама не съвсем. Защото Европейският съюз наложи такива правила и регулации, че вече не знаеш какво можеш и какво не. Даже в собствената си страна и в собствения си дом. Дни след този импровизиран разговор стана ясно, че Европа има много против националното решение на Унгария да строи руски атомни реактори . Между другото, отговорността за безопасната експлоатация на всяка ядрена централа не е нито на международните организации (МААЕ), нито на ЕС, нито на ООН, а само и единствено на страната, на чиято територия е тя. Та излиза, че хем си отговорен за нещо, хем друг ще ти казва какво да правиш.

Но защо да „скачаме” в големите неща, когато европейските регулации са ни напънали отвсякъде. И никой не ни попита нас, обикновените граждани, искаме или не. Сменихме добрите стари електрически крушки с по-икономични. Накараха ни да „чистим” с икономични прахосмукачки, обещаха да ни зарадват с регулация и за „таймери” за самоизключване на кафе машините. В което може и да няма нищо лошо, ако не премълчаваха другото – обикновено всичко е направено със срок на годност до гаранцията. А после плаче за ново. И то не какво да е ново, а по-скъпо. И колкото по-често изключваш, толкова по-бързо се приближаваш до края на експлоатационния му период.

Производителите ни увещаваха например, че енерго-икономичните лампи са дълготрайни – от 5 до 10 години. Което освен че се оказа заблуда, вече носи и нови проблеми. След най-много 5 години някои от новите екстри вече не са в производство или имат „дребни конструктивни обновления” – щифтчето на новото е различно от това на старото. Или казано по друг начин – вместо скъпа лампичка, ще трябва да си купиш цяло осветително тяло. Още по-скъпо. Което е абсурд и милиарди в джоба на големите корпорации. В някои магазини под сурдинка все още съветват, че старите модели можели да се поръчат през „Амазон”. Че сме образовани европейци, образовани сме, ама… Сега европейските баби и дядовци ще трябва да учат какво е това „Амазон” и как да си купят нещо от него. А много по-простичко беше компаниите да бъдат задължени да произвеждат новите уреди с унифицирани стандарти за доста по-голям период. Да, ама от това не се печели. Или поне не баснословно.

Затова пък ни накараха да ядем „унифицирани” прави краставици, домати и ябълки , извадени като от калъп, но не видяха че селскостопанските пазари са пълни с хора, които нямат нищо против да похапват нестандартни плодове и зеленчуци. Стига да са вкусни. Поискаха ни пари и за пластмасовите торбички в магазина, но на бюрократите не им дойде наум, че и пластмасовите бутилки за рециклиране също могат да се връщат срещу центове. Казват ни европейските чиновници, че населението на континента застарявало, пенсионните фондове се задъхвали и всички трябвало да работим докато… дишаме. Супер! Движението е живот. Ама накъде през това време да се движат милионите безработни младежи в Европа, които вече смятат, че пенсията е химера, а децата – финансово бреме, което няма как да поемат. Та излиза, че докато едни със задъхване ще пълзят към заветната пенсия, за която са им удържали много пари, децата и внуците им не знаят накъде да вървят. И…животът няма да им стигне да покрият европейските регулации.

Но да се върнем към причините за английския Brexit. Мисля си, че това не беше вот срещу Европа, а аларма, която трябва да събуди мислещите хора на континента. И зов за помощ – за нови политици, които да ни измъкнат от блатото, в което сме затънали. Заради тях. Защото, признаваме или не, но Европа никога след Втората световна война насам не е имала толкова некадърни политици, събрани накуп в едно и също време . И защото гражданите на Европа нямат нужда от фалшиви затъмнения, разбирай лъжи за истинското състояние на нещата, когато говорят едно, а положението е съвсем друго. Нямат нужда вече и от изродилия се капиталистически „спрей” или „лосион” на богатството, когато малцина пируват, а мнозина мизеруват. Европеецът не иска да бъде нито манипулиран, нито жестоко регулиран. Иначе може да стане страшно. Да си мислим, че диктатурата е по-добро нещо от демокрацията. Нали не искаме това?

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto