Идеята за Европа на няколко скорости е стара колкото британското членство в съюза
В първия ден на месец март Европейската комисия излезе с нарочна „Бяла книга” за бъдещето на Европейския съюз. Председателят на комисията Жан-Клод Юнкер описа 5 различни сценария за развитието на общността и по този начин хвърли топката към страните-членки. В понеделник вечерта лидерите на „четирите големи” в ЕС – Германия, Франция, Италия и Испания се събраха в двореца Версай край Париж и очертаха визията си за „Европа на няколко скорости”. След подкрепата от страна на Бенелюкс (държавите Белгия, Нидерландия и Люксембург, бел, авт.) Западна Европа застана единно зад този сценарий от „Бялата книга” на Юнкер – „Тези, които искат да правят повече, правят повече”. „Трябва да имаме смелостта да позволим някои страни да продължат напред, ако никой друг не иска да участва. Европа на различните скорости е необходимост, иначе вероятно ще останем блокирани на едно място”, заяви немският канцлер Ангела Меркел, цитирана от Ройтерс.
Идеята предизвика полемики. Според голяма част от коментарите у нас България трябва да се противопостави на разделението и да настоява за запазване на единството в ЕС. В действителност „Европа на няколко скорости” не е нововъведение, а съществува и сега. Доказателство за това са Еврозоната и Шенгенското пространство.
Какво се крие зад третия сценарий от „Бялата книга”?
По същество предложението за „няколко скорости” представлява старата идея за „европейско ядро” (нем. Kerneuropa, бел. авт.) – континенталната територия на историческата Каролингска империя, в нейния съвременен пост-християнски либерален вариант. Според доктрината страните, наследници на империята на Карл Велики, трябва да задълбочат интеграцията помежду си по пътя на раждането на либерална европейска свръхдържава, около която да гравитират държавите в периферията, сред които е и България.
Идеята за подобен формат на Европейския съюз не е от вчера. Тя се ражда непосредствено след приемането на Великобритания в съюза, а днешните усилия за укрепването на „ядрото” на ЕС целят да изолират всяка консервативна антилиберална тенденция, идваща най-вече от Централна и Източна Европа. С „Европа на няколко скорости” радикална промяна не се очаква, а тенденцията за маргинализиране на страните извън ядрото просто ще се засили. На практика това означава задълбочаване на периферизацията на малките страни като България, които ще загубят дори и номиналния си глас в съюза. С преминаването на „няколко скорости” ще отпадне излишната формалност по-малките страни да се считат за равностойни партньори. „Квази-членовете” няма да имат друг избор, освен да следват политиката на либералното ядро.
Вавилонска Европа на „много езици, един глас” споделя идеята за различни нива на интеграция още от приемането на Великобритания в съюза. През 1974 г. германският канцлер Вили Бранд въвежда в обращение понятието „няколко скорости” в отговор на проблемите, съпътстващи влизането на Острова в процеса на европейската интеграция. Както винаги, Лондон заема двойствена позиция и подкрепя общото икономическо пространство, но се противопоставя категорично на единната финансова политика и проекта за еврото, на общата отбранителна стратегия и външна политика, както и на редица други интеграционни действия, които в резултат укрепват геополитическата субектност на континента. Обяснението е просто. Великобритания винаги се е опасявала от раждане на континентален хегемон, който може да застраши влиянието ѝ. Това съображение е в основата на столетната английска политика, въплътена в доктрините на Блестящата изолация и Баланса на силите – от Наполеон до ден-днешен. Лондон уважава своята традиция и историята си на велика империя и няма особено желание да се превърне в провинция на една либерална свръхдържава в лицето на Европейския съюз. Именно това имаше предвид външният министър на Великобритания Борис Джонсън, когато преди време заяви, че „Наполеон, Хитлер, различни хора опитаха да направят подобно нещо на онова, което се опитва да създаде ЕС, и нещата завършиха трагично”.
За да противодейства на този проект, Лондон участва дейно в европейската интеграция от 1973 г. като се опитва отвътре да наложи своето виждане за ограничено сътрудничество в областта на търговията. Вили Бранд формулира идеята за „Европа на няколко скорости” като реакция на тази английска политика. Според замисъла Великобритания може да продължи да налага вето върху предложенията за задълбочаваща се интеграция в ЕС, но това не спира останалите страни да си сътрудничат в по-тесен кръг вътре в рамките на общността.
След разпадането на Съветския съюз и мощния тласък на европейската интеграция, даден с Договора от Маастрихт от 1992 г., с който е създаден Европейският съюз, Великобритания отново продължи да поставя обструкции на европейския федерализъм. В отговор през 1994 г. двама германски християндемократи, външнополитически експерти в ХСД, развиват подробно идеята за няколко скорости в нарочен документ. В него те призовават за създаване на Kerneuropa („Европейско ядро”), което ще има „центростремителна сила”, своеобразно магнетично привличане за останалата част от Европа. Ядрото трябва да включва страните-основателки, които съвпадат с териториите от наследството на Карл Велики и ще се стреми към единна валутна политика. Имената на двамата анализатори са Карл Ламерс и Волфганг Шойбле – днешният финансист номер едно на Германия и неформален финансов министър на Европейския съюз. Идеята за Kerneuropa намира място в Договора от Амстердам от 1997 г. и последователно е включена в Договора от Ница (2001 г.) и в Лисабонския договор (2007 г.). С текстовете в тези договори, посветени на засиленото сътрудничество между държавите-членки е оформена юридическата рамка на „Европа на няколко скорости”. Така започва прилагането на Шенгенското споразумение за премахване на граничния контрол за страните от европейското ядро, а през 1999 г. е създадена Еврозоната и единната европейска валута.
Днешното предложение за „Европа на няколко скорости” не е ново и не изненадва никого. Континенталното ядро е заплашено от редица предизвикателства. На първо място това е геополитическият натиск от страна на Великобритания и САЩ на Доналд Тръмп, свързан със сблъскващи се търговски и най-вече финансови интереси, но също така и с идеологическите различия между европейския либерализъм и англо-саксонската консервативна традиция. От изток Русия продължава да реагира много остро на европейската интервенция в Украйна и на антируските санкции, а вътрешният натиск от консервативни съюзници на Лондон, каквито са Качински в Полша и Орбан в Унгария, се усилва. В тази сложна ситуация отговорът на либерална Европа е „няколко скорости” – мощен федерализъм за „европейското ядро” и периферизация на останалите страни-членки. Казано с други думи, интеграцията между Германия, Франция, Италия, Испания и страните от Бенелюкс, и маргинализация на противопоставящия се на федерализма консервативен Изток.
Както заяви полският лидер на управляващата партия Ярослав Качински, плановете предполагат създаването на едно европейско ядро, около което да гравитират останалите страни. „Те на практика няма да бъдат пълноправни членове на Европейския съюз”, твърди Качински. В случай, че европейските либерали победят на изборите във Франция през май може да очакваме засилване на тенденцията за силна федерализация на европейското ядро. Това включва освен досегашната обща валута – еврото, Шенгенската зона и външната политика, още и задълбочаваща се финансова, фискална и отбранителна интеграция. Сред идеите по пътя към раждането на либерална федерация в Западна Европа са единна банкова политика и споделени ангажименти в областта на вътрешния ред и сигурността.
С обособяването на „европейско ядро” ще се върви към довършване на Банковия съюз и въвеждане на централизирана данъчна политика. Целта е укрепване на еврото и създаване на интегрирана финансова система, която да може да бъде ефективен конкурент на англо-саксонския финансов свят. На дневен ред е и създаването на западноевропейска армия. С „Европа на няколко скорости” Каролинското ядро се опитва да наложи в центъра на европейската политика институциите на Еврозоната.
За България всичко това означава, че страната ни ще затвърди статуса си на маргинален член на Европейския съюз, от който нищо не зависи. Единственото, което може да прави София, е да протестира срещу решенията на силните или както се изрази наскоро френският посланик у нас Ерик Льобедел, да проявява „синдрома на плачливата периферия”. Все пак европейският федерализъм не е безспорна тенденция в Западна Европа и предстоящите избори в Холандия и Франция имат потенциала да сложат кръст върху глобалистките планове на европейските либерали. Както заяви преди време гръцкият премиер Алексис Ципрас „Тази стратегия не просто рискува началото на края на европейския интеграционен процес…, но и предизвиква икономическа и политическа несигурност, която е вероятно да трансформира изцяло икономическите и политическите баланси вътре в Запада.”