„Долни истини и възвисяващи лъжи.” Заглавието на знаменитите мемоари на Андрей Кончаловски са универсална метафора на изкуството. На киното. В частност на руското.
Властта и киното в Русия прекарват ХХ век във взаимна мнителност, страстни раздори, неизбежно съжителство и двустранен флирт. За Сталин киното е „най-важното от изкуствата”, машината за възторг, а оркестърът на „Веселите момчета” заглушава писъците от подземията. В следвоенните години киното е оазис за инакомислещи в гамата от Параджанов, който екранизира цветните си видения, до Тарковски, който сътворява християнския монумент „Андрей Рубльов”. Кинаджийската бохема се радва на известен толеранс от властта. Седмото изкуство е и флагман на перестройката от 80-те. То запечатва културната и битовата ерозия на режима в блокбастъри като „АССА” и „Малката Вера”. И ражда потресаващото „Покаяние” на Абуладзе, филм, който бележи вододела между тоталитаризма и новото време.
Териберка, 2 февруари 2015 г.
Руският преход започва с развод по взаимно съгласие между властта и киното. Множат се независимите студиа, появяват се продуценти с пари, изригват дълго потискани теми, които заглушават основния „семеен конфликт” в Русия: този на личността и властта. Киното и Кремъл две десетилетия се правят на безпроблемно разведени, които предъвкват снизходително проблемните си спомени, запечатани на домашно видео. Възражда се така нареченото „патриотично кино”. Това е втората златна епоха на „възвисяващите лъжи” след тази от 30-те до 60-те. С редки изключения като суровия „Олигарх” на Павел Лунгин (2002 г.), белязал края на Елциновия декаданс и възшествието на Владимир Путин в Кремъл. 2014 година е нов жалон в отношенията между руското кино и властта. Три събития бележат обръщането на камерите към изконната руска драма: сблъсъкът на човека с властта. „Белите нощи на пощальона Алексей Тряпицин” на Андрей Кончаловски запечата контраста на новата руска амбиция и непреходния бит на „глубинката”. „Глупак” на 34-годишния режисьор Юрий Биков е метафора на обреченото добро. Отчаяните усилия на един водопроводчик да спаси рухващ жилищен блок го превръщат в смутител на алкохолния уют на комшиите. На фон „попса”, руската чалга, която озвучава безгрижната корпоративка на местната власт.
Истинският трус на 2014-а обаче е „Левиатан” на Андрей Звягинцев. Лентата предизвика дебати зад Полярния кръг, в рибарското селище Териберка, където е заснета. Работниците в рибния цех първи в света видяха филма, но местната кметица бойкотира прожекцията като „позоряща”. Междувременно Холивуд, който трудно вниква в руското кино, увенча „Левиатан” със „Златен глобус”. А руското общество се поляризира. Писателят Владимир Левентал пише в „Известия”:
„Трябва да им се признае, че филмът, както би казал Ленин, им се е получил някак своевременен. Тъкмо когато проглушават ушите на цял свят с баснята за ужасната руска мечка (…), се появява филм, в който всички възможни кошмари се случват, не щеш ли, в Русия. Субективно уж снимали библейска притча, а обективно се получил филм за „Рашка” (от Russia). Както се казва, в умели ръце всяка вещ е балалайка”.
Гробище за лодки в Териберка. 27 януари, 2015 г.
Левентал обаче бърка във филипиките си. Защото „Левиатан” се снима цели четири години, далеч преди началото на хибридната война между Русия и Запада и възкресяването на старите пропагандни демони. При това с финансовата подкрепа на руското Министерство на културата. Впрочем самата история за кмет-корупционер, който отчуждава имота и съсипва живота на местен работяга, е взета от САЩ. Това е руска версия на случката с колорадския заварчик Марвин Джон Химайер, който губи дома си и за отмъщение помита тринадесет сгради с булдозера си, преди да се самоубие. Дякон Андрей Кураев оценява „Левиатан” като „първият антиклерикален филм от много години насам”. Не атеистичен, не антиправославен, а тъкмо антиклерикален. Триумфът му на много фестивали не е антируска акция. Противоборството на Левиатана и честния човек е универсален проблем. „А това, че Русия е създала такъв филм и го е пратила да я представлява на фестивали, доказва, че още има възможности за самокритика в родината ни”, заключава дякон Кураев.
„Левиатан” и „Глупак” са част от програмата на Международния София филм Фест 2015.
Любовта е от Бога, властта е от хората
Мненията за „Левиатан” в интернет са коренно противоположни. Проследявате ли ги? Всъщност струва ли си режисьорът да обръща внимание на рецензии и коментари?
Според мен не си струва да се полемизира. Благодарение на интернет и гъвкавостта на тази платформа съществува това многообразие от мнения. Но я си представете фантастичен свят, в който крачиш по улиците и четеш мислите на всички останали. Това би бил адът! В него животът ще е невъзможен. Затова избягвам да се впускам в подобни дискусии и не се интересувам какво вълнува форумите. Понякога до мен достига ехото им, донесено от приятели и познати.
Кое е най-неочакваното нещо, което чухте за „Левиатан”? Изуми ме най-вече мащабът на брожението, предизвикано от филма. Някои ви наричат хулител, други считат, че представяте обективна картина на Русия?
Да, съзират във филма или пълна истина, или пък хулителство, политическа поръчка и т.н. Когато пристъпихме към работата, вече усещах, че обществото ще се поляризира. Че не за всички са очевидни някои моменти в сценария. Но резултатът беше като експлозия на снаряд. Което ще рече, че сме попаднали в десетката. Разбира се, солидаризирам се с тези, които съзират във филма истина, искреност, болка за родината и стремеж нещо да се промени.
Вие режете живо месо.
Не щем да видим себе си в огледалото. Не ни се иска да признаем, че това е филм за нас. Оттам и възмущението на онези, които го приемат като оплювателство, хула и лъжа.
Главният герой на „Левиатан” се сблъсква с обстоятелства и непреодолима сила, срещу която е безпомощен. Едни наричат тази сила „съдба”, а други биха я нарекли „руската система на властта”. Правилно ли разбирам, че вие не вярвате, че тази система, този Левиатан, може да бъде преборен?
В конкретния случай с Николай това е точно така. В друг случай може и да стане иначе. Това е просто епизод от сблъсъка ни със системата за потискане на личността. Проблемът не е само днешен. Така било е и така ще бъде. Държавата винаги е била инструмент за подавяне на индивидуалната свобода. Човек винаги се е сблъсквал с адските кръгове на администрацията. С безпощадната бюрократична машина. Това не е новост, а самата същност на взаимоотношенията на човека и системата. И това не е само руска действителност.
Режисьорът Андрей Звягинцев и продуцентите Александър Роднянски, Мариана Сардарова и Сергей Мелкумов на церемонията по връчването на наградите „Оскар”. Холивуд, 22 февруари 2015 г.
Звягинцев получава наградата за най-добър сценарий в Кан, 2014 г.
В Украйна е точно така. У нас се случва буквално същото.
Да, и на мен ми се струва, че в Украйна е същото, впрочем и навсякъде другаде по света. Държавата за съжаление е така устроена, че не брани интересите на личността. Друг е въпросът, че удушаващото й въздействие е различно по сила на различни места. Всичко зависи от волята на властта и противостоящата й воля на народа, който регулира пълномощията й. Проблемът не е само руски, макар ние да работехме в руската реалност. Някои възразяват, че не е реалистично кмет да се ожесточи чак толкова към един човек, но на тях припомням случката със селището Речник, където през 2010 г. сринаха със земята къщите на хората. Не на някой си Николай, а на цяло село. Знаете ли, вече прожектирахме филма къде ли не. И навсякъде – в Европа, в САЩ и в Израел, ни казваха, че същото спокойно може да се случи и там.
Стана така, че тъкмо след премиерата на филма изпълнителят на главната роля Алексей Серебряков емигрира в Канада.
Не, тук ще ви поправя. Така излиза, че едва ли не поради ролята в „Левиатан” Алексей е решил да замине да живее другаде. Всъщност той живее в Торонто от три години и на пробите за филма идваше от Канада.
А вие как се чувствате в Русия. Вие сте ценен в Европа и Америка творец. Защо не заминавате?
Защото съм руски човек и целият си живот съм прекарал в Русия. Защо трябва да заминавам, щом целият, от корените до главата, съм проникнат с моята страна. Може би звучи патетично, но е истина. Зад граница съм турист, като в аквариум, гледам света през стъкло. Начинът на живот, манталитетът, навиците, отношението към приятели, колеги там са съвършено различни. Затова не виждам смисъл да заминавам където и да е. Правя филмите, които искам, осъществявам замислите, които нося в себе си, които намирам за важни, и не срещам препятствия. Ако такива възникнат, разбира се, ще се замисля за смяна на мястото, защото над всичко ценя свободната творческа воля. Но не бих емигрирал заради салама или заради палмите.
Явно не сте човек, дето ще емигрира заради салама. Но как все пак приехте да цензурирате псувните, за да излезе филмът ви по руските екрани? В живота всички псуват, а на екрана не бива?
Това е узаконено лицемерие, въплътено в закон и подписано от първите лица в държавата. Какво да му коментираш?! Така са решили депутатите. Някой е внесъл предложение, после са обсъждали, формулирали и за капак гласували закон. А президентът го подписал. Живея в тази страна и няма как да не спазвам закона. Имах избор хората да гледат филма в кината или да го изтеглят от интернет. За мен бе важно хората да го гледат на голям екран. Два дни със звукорежисьора чистихме ругатните. Може би е самоутеха, но сега ми се струва, че отсъствието им не е фатално. Макар отначало да изпитвах гняв и досада. Билетът за кино е вид договор между зрителя и автора на филма. Пълнолетният зрител сам решава дали да гледа или не филм с такава лексика. И изведнъж държавата решава да се намеси в този договор между пълнолетни люде. Но такъв е законът, а той не може да бъде нарушаван.
В „Левиатан” звучат много популярни в Русия и Украйна песни: „Владимирский централ”, „Городской шалман, жизнь пропащая”. Като ги слушах, си дадох сметка, че всички те са песни за безизходицата. Дори „О, Боже, какой мужчина” е посветена на невъзможното щастие. По това ли ги избирахте?
Не. Каквито сме ние, такива са и песните ни. Просто избрах онези, които слуша народът. Които звучат във всяка кръчма или ресторантче. Напразно бихте се опитвали да молите келнера или управителя да спрат или намалят звука. Това си е нашата звукова среда. За съжаление. Разбира се, изборът не беше случаен.
Винаги е интересно да се четат западни рецензии за руски филми. Според Christian Science Monitor „Левиатан” е почти филм на ужасите.
Нямам представа какво има предвид авторът „в най-общ смисъл”, но аз не снимам филми на ужасите.
Алексей Серебряков, изпълнител на главната роля в „Левиатан”, на фестивала в Кан, 23 май 2014 г.
Андрей Кончаловски със сина си Пьотр и с брат си Никита Михалков на откриването на паметник на Сергей Михалков. Москва, 2014 г.
Според критика героят на филма се сблъсква с абсолютното зло.
Признавам, че историята е пропита с трагизъм и печал. Но само дотам. Филмите на ужасите са жанр, с който „Левиатан” няма нищо общо.
Заговорихме за жанровете. В „Левиатан” има много оръжие, а никога никой не стреля с него. Явно избягвате клишетата.
Имате предвид в смисъла на Чехов?
Андрей Звягинцев на премиерата на „Левиатан” в Москва. 28 януари 2015 г.
Да, през цялото време очакваме героят да грабне пушката.
Нарочно избягваме щампите и търсим нови решения. Затова и пушката никога не произвежда изстрел. Слагат я на масата, чистят я… Стрелят с нея по бутилки. Както се казва, във въздуха.
В новото руско кино се утвърди традицията на revenge movie (кино на отмъщението). Да речем, във „Ворошиловски стрелец” пенсионерът грабва пушката. Спомняме си и „Брат 2”. Затова през цялото време чакаме Серебряков да отстреля кмета.
В основата на „Левиатан” стои историята на един фермер от Колорадо, който яхнал трактора си и сринал няколко административни сгради. В първоначалния вариант на сценария Николай също отиваше с трактор в града и потрошаваше кметството. В четвъртия вариант се отказахме от възмездието. Филмът можеше да е съвсем различен. Искахме да създадем искрена творба, такъв беше зовът на сърцето ни, а не шаблонна история за злочест герой, който се бори със силите на злото, олицетворени от властта. Вероятно и реакцията на публиката би била съвсем различна, ако й бяхме подарили илюзията, че доброто побеждава злото.
Изглежда, не искате да флиртувате с публиката?
Да поднесеш хепиенд, значи да заложиш на зрителската леност. Свикнали сме в киното да гледаме отдавна познати стереотипи. Знаем какво ще стори героят, какво ще му отвърне героинята. Обикновено филмите са инфантилни приказки за възрастни. Все едно си си купил билет за влакче на ужасите и след няколко уплаха и възклицания спираш пак там, откъдето си тръгнал, за да се прибереш доволен и щастлив у дома. Ние работим с друга тъкан. Когато зрителят излезе от салона, филмът продължава да го гложди отвътре, а той да осмисля мястото си в света.
В „Левиатан” няколко пъти се повтаря популярната славянска идея за това, че властта е от Бога. На руснаците тя се струва комфортна и удобна, на нея се крепи и властта на Владимир Путин. Доколко тази идея препятства развитието на обществото?
Според мен това е измамна идея, защото оправдава всички действия на властта. Любовта е от Бога. Разделението на хората не е от Бога. Любов, милосърдие, доброта, търпение, молитва, всичко това е от Господ. Останалото е от човека. Включително и властта.
www.buro247.ua, Андрей Звягинцев (род. 1961 г.) е руски сценарист, актьор и режисьор, носител на „Златен глобус” за драмата „Левиатан” (2014 г.).