Изглежда, че последната половин година Ви беше особено ударна, нали, Сергей Викторович?

Периодът още не е завършил, пък и във външната политика отдавна няма спокойствие. Макар че през лятото успях да си почина малко и подчертавам, в Русия.

Не Ви ли обхваща отчаяние заради напрежението във външната политика?

Не, не, не! Това изобщо не е чувството, което изпитвам. Не бива да се отчайваме, трябва да работим.

Но понякога може да стигнете и до точка на кипене, да избухнете.

Също не става, защото едното е свързано с другото. Да загубиш самообладание е позволително за новака, който за първи път се оказва в ситуация без изход и се предава. За десетилетия дипломатическа служба аз съм видял какво ли не. Търпението в нашата професия се цени особено силно. Трудно е да ме изкарат от нерви. Но не си струва да се пробва.

Можете ли да изброите най-непримирите си опоненти от другата страна на масата за преговори?

Как си го представяте това? Ще назова един, ще пропусна друг, той ще се обиди… Всички са професионалисти!

Без изключение?

Да. Но всеки си има своя професия. Някои доста професионално водят нещата натам, че да блокират всичко, да избягат от търсенето на компромис и от отговора на директните въпроси. Тези хора решават други задачи. При тях отсъства самостоятелната външна политика. Има само строги указания от един или друг „областен комитет”, които трябва да бъдат изпълнявани. Разбира се, нормално е да очакваш от партньорите последователни действия и единни стандарти. Нали САЩ и Евросъюзът постоянно настояват във вътрешната политика да се съхраняват принципите на демокрацията и върховенството на закона. Само че на международно ниво никой от тях не говори за тези базови ценности. Разбираемо е. Демократичното устройство на света не се вписва в политика на днешния Запад, който се стреми с всички средства да съхрани позициите си, завоювани през последните столетия. Но това става все по-трудно. С една дума международният ред е в постоянно движение, основите му се клатят, всъщност люлеят ги все по-активно.

С наша помощ?

Напротив. Русия последователно работи за укрепването на международното право. Ние предлагаме да бъдат уважавани постигнатите договорености и да се създават нови инструменти, които позволяват да се реагира на съвременните предизвикателства. Например нашето предложение да се кодифицира принципът на неделимостта на безопасността в Европа и да се направи юридически задължителен беше насочено към предотвратяване на кризи като украинската. Не ни послушаха. Казаха, че на политическо ниво всички са се съгласили, че безопасността е неделима, а в международноправен аспект съществува НАТО, който защитава своите членки. Само че той не гарантира безопасността на тези, които не са негови членове! Явно номерът се състоеше в това да бъдат притеглени към НАТО страните от постсъветското пространство и да бъде приближена разделителната линия към нашата граница. Но тази идея се провали.

Нима?

Животът го потвърди: това е порочна логика и води до задънена улица. В тупик. Украйна прекрасно показа това. Трябва не само страните от НАТО или от Организацията на договора за колективна безопасност (Русия, Киргизия, Казахстан, Армения, Беларус, Таджикистан), но и неутралните държави, които не влизат във военни съюзи, като Украйна и Молдова, да се чувстват в безопасност. Така нямаше да се стигне до ситуацията, в която от Брюксел накараха Украйна да избира: или Западът, или Русия. Известен ви е генезисът на кризата: не ни послушаха, накараха Киев да се съгласи с договорките с Евросъюза, които се подготвяха на тъмно и, както после се изясни, пречеха на задълженията на Украйна във връзка с Договора за свободна търговия в рамките на ОНД. После, когато Виктор Янукович взе пауза за допълнителен размисъл, организираха Майдана. А след това – горящите гуми, първите жертви, ескалацията на конфликта…

Както отбеляза сатирикът Задорнов, Америка е готова да воюва с Русия до последния украинец.

Какво да добавя? Цинизмът винаги е присъствал в политиката. Вероятно е присъщ и на тези, които пишат за нея. Ние никак не бихме искали Украйна да се превръща в разменна монета. Сега виждаме точно това не по наша вина и въпреки желанието на Русия. Далеч не всички, но някои западни партньори се опитват да използват дълбоката криза на украинската държавност, за да „сдържат” Русия, да се опитат да ни изолират с цел да утвърдят собственото си вече изплъзващо се господство в международната система.

Светът се променя, става полицентричен. Ролята на САЩ и на Европа намалява, появяват се нови центрове на икономически растеж и финансова мощ, засилва се и политическото им влияние. Тази тенденция няма как да бъде спряна. Можеш да се съпротивляваш срещу нея, което и виждаме, но е трудно да гребеш срещу течението. Заради това избухват и много кризи.

Западът обвинява Русия за днешното напрежение. Казват, че ние сме започнали първи. В Крим.

В Крим нашата страна предотврати проливането на кръв, не допусна да има повторение на Майдана и на тази война, която после се разрази на югоизток. Напомням, че когато противопоставянето в Киев достигна до точката на кипене, на 21 февруари се сключи споразумение. В него приоритет беше съставянето на правителство на националното единство. После конституционна реформа и избори до края на 2014 г. Документът беше подписан от Янукович, а така също от Яценюк, Кличко и Тягнибок, които представляваха опозицията. На подписването на споразумението присъстваха външните министри на Германия, Франция и Полша.

Но не и на Русия.

Тогава решихме, че не е добре да подписваме такъв документ, защото действащият държавен глава Янукович се беше съгласил на колосални отстъпки, които по същество означаваха капитулация на властта. Но дори и това превъзходство се оказа малко за опозицията и след атаката срещу президентската резиденция и другите държавни учреждения в Киев на 22 февруари беше обявено, че няма да има правителство на националното единство, а ще има „правителство на победителите”. Тоест Янукович е избягал и сега властта е наша. Ние питахме нашите западни партньори: Как така? Нали вие подписахте документ, който трябваше да доведе до успокояване на ситуацията? Отговориха ни, че след като Янукович го няма в Киев, то и споразумението е невалидно. Любопитна логика! Първо, той си беше в Украйна, на изток. И, второ, излиза, че задачата на националното помирение се е свързвала единствено с отстраняването на Янукович. Какви са тези европейски ценности. И до днес нямаме отговор на тези въпроси. Сигурен съм, че огънят би избухнал и в Крим. Там, както и на Майдана, имаше опити за погроми. Там се опитваха да проникнат бойците от „Десен сектор”, намериха се и вътрешни провокатори.

И тогава се появиха „вежливите хора”…

Те винаги са били в Крим. Военните бази на руския военноморски флот не са само на територията на Севастопол и нашите военнослужещи имаха правото да се придвижват между тях. Всичко ставаше в съответствие с действащите съглашения с Украйна. Да, в един момент беше увеличена числеността на руските войски в Крим, но, повтарям, ние не превишихме квотата, разрешена от руско-украинския договор. Въпросът, разбира се, е много сложен. Казват ни, че сме осъществили агресия. Ние отговаряме, че в Крим е имало референдум, който няма как да бъде инсцениран. Това го признават и журналистите, включително и чуждите, които в този момент бяха на полуострова. Да, част от ръководителите на кримските татари изразяват неодобрение от факта за повторното присъединяване на Крим към Русия. Само че сега кримските татари получиха това, за което не смееха и да мечтаят, докато бяха в състава на Украйна: и езиковия статус, и амнистията за земята. В отговор на упреците ние напомняме на западните ни партньори, че в Косово се държаха по съвършено различен начин. Там нямаше никакъв референдум, пък и никой не заплашваше жителите на Косово. Напротив, даже имаше преговори между Белград и Прищина. В един момент западните партньори си измислиха дата, до която трябваше двете страни да постигнат съгласие. След като такова не бешепостигнато, те лицемерно вдигнаха ръце и казаха: ами, след като не можете да се разберете, ние едностранно признаваме независимостта на Косово. Край. На въпроса: „Как така?”, ни отговориха, че в Косово се е проляла много кръв. По тази логика и ние трябваше да чакаме, докато и Крим се препълни с трупове, и тогава евентуално САЩ и Брюксел милостиво да позволят на оцелелите кримчани да решат съдбата си.

В Донецк и Луганск също се проведоха референдуми. Струва ми се, че участвалите в тях вярваха, че и в Донбас ще се появят същите онези „вежливи” хора, както и в Крим, а вместо това на главите им започнаха да се сипят бомби…

Крим е особен, уникален случай от всяка гледна точка. Исторически, геополитически, патриотично, ако искате. В Донбас ситуацията е друга. Там няма единство. Някой иска Новорусия, други искат да си останат част от Украйна, но с повече права. Ние признахме резултатите от референдумите там и казахме, че резултатите трябва да бъдат реализирани чрез сътрудничество между Донецк, Луганск и властта в Киев. Това за жалост не се случва. Постоянно се лъже и се усуква. Вижте как замотаха делото за снайперистите на  Майдана, разследването на погромите в Одеса и Мариупол, изясняването на обстоятелствата около гибелта на малайзийския Боинг. Това премълчаване води до един извод: има какво да се крие. Усещам, че някои наши западни партньори се чувстват неудобно, но те са си избрали да се поддават на амбициите на „партията на войната” в Киев. Европейците все повече разбират, че участват в реализирането на един геополитически проект на САЩ. Въпреки интересите на Стария континент. Все пак се надявам, че след подписването на договора за примирие ситуацията ще се измени и няма да има опити за неговото саботиране.

Вярвате ли в това?

Разбира се. Този шанс трябва да се използва. Важно е отделните инциденти сега да не станат мащабни и да не доведат до възобновяване на бойните действия.

Само че в Украйна отдавна говорят не за борба със сепаратистите, а за война с Русия. Какво правим?

В Киев интерпретират събитията по този начин, защото това е желанието на САЩ. В главите на гражданите се набиват простички лозунги, никой не се опитва сериозно да анализира ситуацията. Казва се, че в Донбас би било тихо и спокойно, ако не беше Русия, която сега е длъжна да изведе регулярната си войска и оръжието си… Каква войска, откъде?

Но там има хора с руски паспорти и с огнестрелно оръжие.

Както има и хора с шведски, полски и литовски паспорти… Даже чернокожи другари има. С прекрасен американски акцент. Няма да казвам дали са инструктори или наемници. Горещите точки винаги привличат доброволци и всякакъв вид авантюристи. Но сега не говорим за тях. В Донбас върви истинска гражданска война. С интерес прочетох в украинската преса интервюто на генерал Рубан, който директно заяви, че в Донецк и Луганск киевските власти воюват със собствения си народ.

Владимир Рубан е преговарящ, той се занимава с размяната на пленниците.

Точно за това става дума. Човекът познава ситуацията отвътре, занимава се с конкретни неща, спасява хора и иска прекратяването на войната. Киев упорито не искаше да разбере, че трябва да се разбира не с нас, а със своите съграждани, в това число и с живеещите на югоизток.

След като сте чели интервюто на Рубан, вероятно сте чули и за скандала с концерта на Андрей Макаревич в Святигорск.

Оставям това изцяло на неговата съвест. От една страна, спортът и изкуството трябва да стоят извън политиката, културните дейци трябва да възстановяват връзките между народите, когато те са подложени на изпитание. От друга страна, и артистите, и художниците, и певците, и музикантите са граждани. Всеки има своя позиция и има правото да я изкаже. Когато няколкостотин руски културни дейци изразиха позицията си за Крим и за югоизточна Украйна, на някои от тях им забраниха да влизат в някои държави на Евросъюза.

Да, Латвия постъпи така с Кобзон и Газманов.

Печално. Помня как преди десетина години, когато разширяваха Евросъюза и НАТО, бързичко приеха не само бившите членове на СИВ и Варшавския договор, но и трите прибалтийски републики. Оставям ЕС настрани. Това е икономика. Обаче разширяването на НАТО на изток, без да се държи сметка за основните интереси на Русия, не способства за развитието на мира и демокрацията, а води до увеличаване на напрежението в Европа. Сега, когато е ясно, че Афганистан не е в състояние да сплотява съюза, се разиграва руската карта. Решиха да ни изобразят като основна заплаха. Ние неведнъж сме питали западните си колеги: трябва ли алиансът да бъде разширяван, може би е по-добре да мислим в категориите на ОССЕ, да мислим за равна и неделима безопасност за всички? Отговаряха ни така: разбирате ли, прибалтийските държави имат фобии, защото са били част от СССР, толкова се стремяха да имат независимост, сега я имат, но отново се боят, ето сега ще ги приемем в НАТО, те ще се успокоят и отношенията ви ще бъдат прекрасни. И какво? Минаха десет години, чадърът на алианса е разперен над Прибалтика, но нима те са се избавили от фантомните си страхове? Тъкмо обратното. Литва например по много въпроси на общоевропейското сътрудничество тича преди американския влак. Сега прибалтийските републики заедно с Полша молят НАТО да насочи противоракетната си система срещу Русия! Е, кой нормален човек би разсъждавал сериозно за нахлуване в Европа. Това е изключено!

Но го говорят. Сега дори и в Украйна ние предизвикваме страхове. Преди украинците не смятаха руснаците за врагове.

Не ние направихме това. Поставят ни в такава светлина. Знаете ли, когато интернет, печатните и електронните медии бълват антируска пропаганда, в по-голямата си част много груба, лъжлива и безпардонна, нормално е да очакваш такъв резултат. Нашите тв канали се заглушават в Украйна, всяка информация се предава едностранно и тенденциозно. Това обаче не означава, че мозъците на всички са промити. Аз си общувам с украинци, срещам се с бежанци от Луганск и Донецк и от личен опит знам: в Киев също има честни политици, които искат прекратяване на истерията. Все пак няма да успеят да скарат нашите народи, макар че точно това е целта. Някои никак не желаят да бъде възстановено историческото братство и единството на руснаците и украинците. Вероятно и двете страни са допускали грешки, но ние се опитваме да бъдем честни, да не лъжем и да не ползваме двойни стандарти. Бих искал да кажа и за Близкия изток. Когато започваше Арабската пролет, предлагахме на колегите от САЩ и Европа да се съберем и да анализираме ситуацията, да влезем в контакт с Арабската лига и да изработим обща линия. Това не се получи. Да си спомним Египет, където отреклият се от властта президент Мубарак, който 30 години защитаваше американските интереси в Близкия изток, го хвърлиха в клетка и полужив го мъкнеха в съда. Никой не се и опита да обясни на новите власти в Кайро, че трябва да се действа цивилизовано, ако искат да укрепят и съхранят страната си. След това беше Либия – една от най-добре развитите в социален аспект държави в региона. Да, авторитарен режим, някои го наричаха диктаторски, а какво имаме сега? Държавата вече не съществува. Разделена е на полуфеодални княжества, които са ръководни от терористи. И Западът не знае какво да прави. Френският външен министър публично призна как по времето на Кадафи Париж е снабдявал опозицията с оръжие в разрез с резолюцията на Съвета за безопасност на ООН, който забрани това. После опозицията се прехвърли в Мали и французите трябваше да изпратят там контингент, който да се сражава с нея. Попитах френския колега дали това поведение не му изглежда странно. Той се разсмя и отговори: C’est la vie. Тази политика не ми харесва. В Сирия драмата още не е приключила. И в този случай ние настойчиво призовавахме американците и европейците да решат въпроса, преди проблемът да се е прехвърлил и в другите държави. Трябваше твърдо да кажем, че поддържаме законното сирийско правителство в борбата му с въоръжената опозиция. Казваха ни да не създаваме напрежение. Скоро след това се появи групировката ИДИЛ. Опитите на Русия да я включи в списъка с терористични организации срещаха съпротивата на САЩ. Едва когато тази групировка завладя една трета от Ирак и беше публично екзекутиран американски гражданин, Обама призна: да, това са терористи.

Башар Асад вероятно бие поклони на Аллах, молейки се за Майдана…

В смисъл, че събитията в Украйна са отвлекли вниманието от Дамаск? В тази ирония има частица истина. На Вашингтон и на европейските му съюзници през последните месеци не им беше до Сирия. Сега Западът се отказва от предишната си безкомпромисна позиция и започва да възприема нашия подход. Преди година някои мои колеги от ЕС започнаха да говорят, че заплахата от това Сирия да бъде завладяна от терористи и да се превърне в лагер за подготовка на екстремисти е много по-страшна от оставането на Асад на власт.

А какво ще отговорите на онези, които смятат, че влиянието на украинския фактор в световната политика е преувеличено. Ето, в Близкия изток има ислямистки терор, в Африка – Ебола, в Газа – неспираща треска…

За нас украинската тема, разбира се, е най-важна, за останалите въпросът е хипертрофиран поради това, че САЩ разглеждат Украйна като арена на геополитическия сблъсък едва ли не за бъдещето на света. Ще успее ли Западът начело с Америка да съхрани доминиращото си положение, или ще трябва да се договаря с новите центрове на влияние? Питал съм Джон Кери, както и европейските министри, защото на практика във всеки конфликт Западът призовава за моментално прекратяване на огъня заради постигането на национално съгласие – в Судан, Йемен, Афганистан, Палестина, а с Украйна това не става? Значи могат да бъдат водени преговори с талибаните и с „Ислямски джихад”, а с тези, които наричат сепаратисти от Донецката и Луганската народна република, не може? Защо отказваха правота на жителите на Югоизточна Украйна да бъдат чути? Спомнете си също, че първият хуманитарен конвой от Русия две седмици не можа да стигне до Луганск, където отдавна имаше проблеми с водата, светлината и елементарните хранителни продукти. Киев всячески увърташе, като не даваше възможност да бъде оказана помощ на хората, които силно се нуждаеха от нея, разбирайки явно, че иначе ще бъде трудно нашата страна да бъде изобразявана като агресор. Още през май се обърнахме към украинското външно министерство с предложение за хуманитарна помощ за Югоизтока. Тогава ни отказаха. Повторно този въпрос се обсъждаше през юли и беше получено формално съгласие. После дълго и мъчително съгласувахме детайлите, Киев предлагаше един маршрут, после го сменяше с друг. Не преговори, а безкраен пинг-понг. Това продължи две седмици, докато търпението ни свърши и на 22 август, след като официално уведомихме украинската страна, конвоят влезе на територията на Луганска област. Нямаше как да чакаме повече. Ставащото приличаше на откровено издевателство. И веднага от различни страни взе да се повтаря лъжата за вероломството на Русия. Изглеждаше, че съзнателно ни провокираха да влезем в конфликт.

Излиза, че в дипломацията няма спокойни времена, вие сте отдавна в правителството, само Сергей Шойгу има по-дълъг правителствен стаж от Вас, и сте видели много. Достатъчно е да си спомним през 2008 г. войната с Грузия и уж казаната от вас реплика по адрес на Михаил Саакашвили f**cking lunatic…

Това не е моя реплика. Ето каква е историята. Мой европейски колега в разгара на събитията в Южна Осетия отиде в Тбилиси, а на връщане помоли да го приема в Москва. В беседа на четири очи ми разказа за общуването си със Саакашвили. Европейският ми колега каза, че от тогавашния грузински президент му настръхнали косите, и произнесе въпросната фраза. Аз пък я казах на тогавашния британски външен министър Дейвид Милибанд, който ми звъня по телефона да ми се кара, понеже сме били обиждали  миролюбивата Грузия и нейния президент. Не съм добавял от себе си нито една ругатня по  адрес на Саакашвили. Но след няколко месеца помощниците на Милибанд пуснаха този епизод на медиите, при това в силно изкривен вариант. Независимо от всичко последва презареждането с Америка, оправиха се отношенията със Запада, а сега всичко отново отива в обратната посока. Ако ги нямаше Крим и Югоизточна Украйна, Западът би измислил нещо друго. Защото е поставена цел: на всяка цена Русия да бъде извадена от равновесие. Задачата отдавна е формулирана. Да вземем Сирия. Преди няколко години се нахвърлиха срещу нас, като ни обявиха за защитници на тиранин, който измъчва собствения си народ. Между другото тогава говореха, че Асад използва глада като оръжие. Това по темата за възможната хуманитарна катастрофа в Донбас. Може би са искали да уморят всички от глад и после да заселят освободените земи с истински украинци… Но съгласете се, миналата зима всичко изглеждаше прекрасно за Русия: успешно проведената среща на Организацията за азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество във Владивосток, триумфалната олимпиада в Сочи, председателството на Г-8, а после… Ще повторя, ако има желание, повод винаги ще се намери. Вашингтон и някои европейски държави не от вчера са решили да изолират Русия.

Сега пък си мерим санкциите с техните.

Русия отговаря. Типичен случай, когато другите започват първи. Сега много пишат трябваше ли да правим това или не. Но когато те наказват, все едно си провалил се ученик… Русия не може да остане равнодушна в подобна ситуация. Но както и да се отнасяме към забраната на вносните продукти, не мисля, че това ще бъде трагедия.

В такъв момент е важно да си съобразителен, когато престанат доставките от една държава, тогава трябва да намерим друг вносител или пък руски производител. Предполагам никой няма да спори, че плодовете и зеленчуците от Азърбайджан, Армения, републиките от Средна Азия са по-вкусни и качествени от европейските. Поне на мен ми харесват повече.

Проверките в McDonald ’ s също ли са част от нашия отговор на наложените ни санкции?

Отдавна не ходя там. Вярно, бях с дъщерята в първия McDonald’s, открит през 1990 г. на Пушкинския площад. Никой няма намерение да ги забранява. Ще минат съответните проверки, ще има санитарен ред… Няма проблем.

Проблемът не е ли в това, че трябва да се съблюдава баланс и ситуацията да не се довежда до абсурд?

Правилно, обаче и ние не бива да изглеждаме като идиоти. Страните, които въведоха санкции срещу нас, а повечето от тях са членове на НАТО, все по-често твърдят, че Русия им е противник, а не партньор. И трябва да разберем как да се отнасяме към подобни изявления. Доколко е оправдано снабдяването на населението с продукти, дори и 20-30%, да зависи от страни, които ни смятат за неприятели? Русия не може да стане заложник на чужди планове. Ами ако изведнъж Евросъюзът и САЩ решат още да ни натискат и дори се съгласят да субсидират фермерите си с допълнителни милиарди долари или евро? Ние не знаем тайните им планове.

Но те не са направили нищо такова. Ние сами забранихме вноса.

Още веднъж повтарям, има много страни, които мечтаят да заменят европейците и американците на нашия пазар. В Аржентина и Бразилия например месото е великолепно.

А цените?

Цените също ще бъдат абсолютно приемливи. Южноамериканците искат да имат квота на нашия пазар. Това се прави в рамките на възможностите, предоставени от Световната търговска организация.

С една дума не изпитвате никакъв дискомфорт в работата си, Сергей Викторович?

Точно така. Съвършено искрено отговарям. Първо, това е професионално предизвикателство. Второ, неудобството по-скоро е за моите колеги, които са принудени или по телефона, или чрез нашите посланици да обясняват защо отлагат съгласуваното посещение в Москва. На разни международни форуми ту един, ту друг министър от страни, въвели санкции срещу Русия, ме отвежда настрана и въртейки копчето на сакото си, ме моли да му вляза в положението. Виж, ние не искаме, ама ни карат. Консенсус, солидарност… Навярно острите периоди в международните отношения са неизбежни. Но те рано или късно свършват. Така че и това ще мине. Но най-напред трябва да свикнем с мисълта, че светът повече няма да бъде еднополярен.

Може ли неприсъствието на Русия в различни съюзи да се разглежда като п ечеливша позиция?

Разбирате ли, класическите съюзи от времето на Студената война се изчерпаха. Вече говорих за хаотичните движения на НАТО, който търси смисъла си на съществуване. Ние пък си имаме Организацията на договора за колективна безопасност, нашия военнополитически алианс. Но при нас няма безмозъчна дисциплина. Понякога чуваме: вижте колко задружно гласуват в ООН членовете на НАТО – САЩ дават заповед и всички вдигат ръка (преди това, разбира се, има огромна обработка). А представителите на Организацията на договора за колективна безопасност могат да подкрепят инициативите на Русия, могат да се въздържат и даже въобще да пропуснат заседанието, така както стана на Генералната асамблея на ООН, когато се обсъждаше резолюцията след събитията в Крим. Моят отговор е следният: да, ние разчитаме, че нашите съюзници ще следват договорките, постигнати от ръководителите на държавите от Организацията на договора за колективна безопасност, но разбираме, че днешният свят е многостранен, и не искаме да забраняваме на никого да има нюанси в подхода си. На никого не извиваме ръцете, никого не шантажираме.

Казахстан и Беларус са наши партньори в Митническия съюз, но те не подкрепиха въведеното от Русия продуктово ембарго.

Тяхно право е да постъпят така. Да, Минск и Астана не се присъединиха към ответните санкции, но подчертаха, че няма да позволят територията им да се използва за нарушаване на въведените от Русия норми. В това е разликата между новите съюзи и старите. Трябва да посоча БРИКС, Шанхайската организация за сътрудничество. И в двата случая освен за взаимни икономически интереси става дума и за държави, които са единомишленици по принципните въпроси на света.

Заради последните напрегнати ситуации не се ли измениха твърде силно дестинациите на вашите пътувания?

Не бих казал. Преди Минск, където се подписа мирът в Украйна, беше Берлин, преди това Париж, Африка, Душанбе, Ню Йорк…

А имаше ли отмяна на посещения?

При мен – не. Поразителното е друго. Представители на държави, които са далеч от ЕС и не са въвели санкции срещу Русия, разказват, че американските посланици постоянно ходят при ръководителите им да настояват да бъдат замразени всякакви контакти с Москва: „Не пътувайте, не ги приемайте!”. Това нормално ли е? Обаче в подобна обстановка, когато американците действат по подобен начин, даже е по-весело да се работи. Честна дума. И наум не ми е минавало, че една солидна държава може да се държи по подобен начин.

Говорили ли сте за това с Джон Кери?

Разбира се. Ние с него обсъждаме най-различни въпроси.

Вие, Сергей Викторович Лавров, сте известен и с това, че можете да използвате доста свободен език. Чувал съм, че алтайската река Катун има камък, на който е изсечен надписът „ На това място министър Лавров изпрати на… британския си колега Джак Строу”. Отдолу е поставена датата.

Има малка неточност. Камъкът не е на брега на река Катун, а в сауната ми. Донесох си го вкъщи като сувенир. Какво всъщност стана? Бяхме на излет с компания от състуденти от МГИМО (Московски държавен институт по международни отношения). По едно време реших да се обадя по спътниковия телефон в Москва, за да видя как вървят работите. Казаха ми, че Джак Строу, с когото вече имахме много добри отношения, е помолил да разговаряме. Разбрахме се да ми звъннат от Лондон точно след половин час. Звъннаха и казаха: „Строу сега е зает, може ли след десет минути”. После още веднъж по този начин… И така няколко пъти, докато накрая не помолих – вежливо! – да кажат на колегата, че днес няма да мога да беседвам с него. Това е всичко. А един от моите приятели, чувайки разговора, го е интерпретирал в доста свободна форма върху въпросния камък.

Изглежда, че и Виталий Чуркин, постоянният представител на Русия в ООН, е ваш верен съратник в умението да се изразява находчиво. Понякога дори прекалено пряко се изразява. Казват, че вие активно ст е убеждавали Владимир Путин да го изпрати в ООН.

Виталий е мой стар приятел и, да, аз го предложих на тази позиция.

А с Путин отдавна ли се познавате? И как ви назначиха за министър?

За първи път се срещнахме в Москва през 1999 г., когато Владимир Владимирович беше премиер. После, когато вече стана президент, сме се виждали още няколко пъти. По това време аз бях постоянен представител на Русия в ООН. На 6 март 2004 г. ми се обади ръководителят на президентската администрация Дмитрий Медведев и ме покани в Москва. Владимир Путин ме прие и ми предложи да стана външен министър. Оттогава сме в постоянен работен контакт. Практически ежедневен.

Когато водите преговори извън Русия, често ли се консултирате с него?

Преди да замина, излагам позицията, която смятам да защитавам, и след получаването на указания се придържам към изработената линия. Няма да разкривам всички тайни от кухнята, но като правило има няколко варианта на действие. Путин винаги ти дава възможност да се изкажеш и никога не поставя ултиматуми. Макар че има принципни случаи, когато компромисите са изключени. Тогава точно това казвам на Владимир Владимирович. При особено сериозни случаи, когато трябва да се редактират текстове и прочитът може да бъде двояк, звъня по телефона и излагам нюансите. Точно така през септември миналата година съгласувахме споразумението с американците за сирийските химически оръжия. В документа имаше няколко спорни момента и от нашето представителство в Женева звънях в Кремъл.

Знам, че ползвате мобилен. За разлика от тези, които предпочитат основно „ петолъчката” (система от обезопасени телефони)…

Само че мобилната връзка не става за връзка с президента и за обсъждане на служебни въпроси. Само за организационни задачи: кой, кога, къде..

Според Вас Сноудън и Асанж силно ли повлияха на съвременната световна конфигурация?

Не научихме нищо принципно ново. От малкото неща, които прочетох от Асанж, не намерих някакви откровения за един или друг световен лидер, за методите на работа на някое правителство или тайна служба. Всичко ни беше известно от по-рано.

Прочетохте ли мемоарите на Хилъри Клинтън?

По диагонала. Има азбучен показател, прегледах написаното за мен, за колегите в ръководството на ООН и в европейските държави. Любопитно.

З а нашия президент има доста конкретни неща.

Естествено! На Запад това се счита за задължително. Наистина има и нормални гласове. Но те принадлежат най-вече на излезлите в оставка политици. Тези, които са на служба или имат намерение да се кандидатират на висок пост, провеждат „партийната линия”, изпълнявайки стриктно американския дневен ред.

Казахте, че имате постоянен работен контакт с Путин. Как на практика се о съществява той?

Разговаряме по време на пътуванията в чужбина, при които винаги съпровождам президента, както и преди срещата с чуждестранни ръководители в Русия. Владимир Владимирович умее да слуша като никой друг. Това не е комплимент или ласкателство, а констатация за важно качество. Путин винаги ти дава възможност да се изкажеш. Нито една работеща мисъл, способна да помогне за конструктивното решение на проблема, бил той икономически или политически като украинския, не убягва от вниманието му.

Казват, че при утвърждаването ви в длъжност сте поискали от президента да ви позволи веднъж годишно да плавате по планинските реки в приятелска компания и без охрана.

Да, това беше моята молба, която Владимир Владимирович изпълни.

Тази година ходихте ли?

В началото на август. Наистина за малко. Нямаше време.

Вашите приятели в плаването ли ви кръстиха Лоса?

Това ми е прякор още от студентските години. Когато ходехме по бригади, бях началник и се държах строго, карах всички много да работят. Сигурно затова са ме кръстили така. Не съм спорил.

Телевизорът в кабинета ви не е просто мебел, нали? Включвате ли го?

Постоянно. Гледам всички новинарски канали, CNN, BBC, украинския News One.

Разбирате ли украински?

Схващам общия смисъл, но разбирам далеч не всичко. И в буквалния, и в преносния смисъл.

Нали не сте забравили първия си чужд език, сингалския?

В училище учих английски, а сингалски, както и френски, започнах да уча в МГИМО. Мога да пиша на сингалски, но едва ли ще мога да говоря свободно. Отдавна не съм го практикувал. На практика след заминаването ми от Шри Ланка през 1976 г. не съм говорил.

Как сте с футбола, Сергей Викторович?

Имате предвид да гледам или да играя?

И двете.

В неделя задължително играем с приятели.

 

Андрей Ванденко за ИТАР-ТАСС