През последните месеци светът се опитва да се справи с мащабни проблеми като глобалния тероризъм и климатичните промени. Някои експетри смятат, че ключът към решаването на тези проблеми е във взаимодействието между всички актьори на световната сцена. Рейн Мюлерсон, професор от Талинския университет, бивш сътрудник на Женевския международен правен институт и експерт на дискусионния клуб „Валдай“, смята, че на успешните съвместни действия пречи западната русофобия, т.е. ирационалната омраза към Русия и нейната политика. Ето преводът на неговата статия в „Лента.ру“

През лятото прочетох книгата на Ги Метан за русофобията. Рядко може да се срещне такъв умен и изчерпателен анализ на причините за съвременното отношение на западните държави към Русия. Този швейцарски мислител и журналист разказва за проявите на русофобия в западните медии и в средите на политическия елит /свързана, например с украинската криза, с Олимпиадата в Сочи и войната между Грузия и Русия през 2008 г./ Според Метан русофобията не прилича на англофобията или германофобията при французите, а по-скоро се доближава до антисемитизма. Това не е феномен, водещ началото си от конкретни исторически събития, а „фобия, абсолютно несвързана с поведението на жертвата“. Когато четох тази книга преди половин година, това сравнение ми се видя прекалено. Днес го намирам за напълно уместно.

Днес светът е изправен пред мащабни кризи. В Париж, един от най-красивите градове на света, ужасният терористичен акт почти съвпадна със срещата за климата, която трябваше да спаси планетата от глобалното затопляне. Обаче в този момент западните политолози и журналисти бяха заети да критикуват Русия – сякаш нямат по-важна работа. Напълно логично след трагедията в Париж френският президент Франсоа Оланд призова за създаване на широка коалиция срещу ИДИЛ. Може да бъде разбрано и защо веднага след терористичните атаки той посети Вашингтон и Москва. Това бе искрена, практически неизбежна реакция на актуалната заплаха срещу Франция, Европа, пък и срещу целия свят. Само че на френския лидер бързо му се наложи да слезе на земята. Първо, Обама не прояви особен интерес към създаването на широка коалиция. Второ, турският лидер Ердоган, когото западните медии обвиняват в авторитарни тенденции, натиск върху пресата, борбата с кюрдите и шантаж на ЕС /безвизов режим срещу ограничаване на бежанския поток/, не можа да измисли нищо по-добро от свалянето на руски бомбардировач. Нямам достъп до данните на спецслужбите и не мога да твърдя дали самолетът е нарушил турското въздушно пространство или не, предупреждаван ли е бил или не. Това, разбира се, са сериозни въпроси, но не са най-важните. Като цяло светът на разузнаването прилича на покер. Блъфиране, неемоционален външен вид, белязани карти – всичко това е част от инструментите на спецслужбите. Само че световната политика изисква отношенията между държавите да приличат не на игра на карти, а на шах, при който не си крият фигурите под масата. И именнно на тази шахматна дъска решенията трябва да се вземат въз основата на политически виждания, анализи, откритост на мислите и способност да излезеш извън обичайните рамки, а не върху основата на идеологическите шегички на разузнаването. Затова не е толкова важно къде точно е бил руският самолет. Важното е, че този самолет е нанасял удари по тези, които убиха 130 невинни парижани и 200 невинни руснаци над Синай. Мисълта, че този самолет е застрашавал Турция, е съвършено безумна.

След свалянето на самолета първата рекция на Запада беше напълно искрена и човешка. Вестник  Le Figaro излезе с редакционен коментар, озаглавен „Турция вече не е наш съюзник“. Само че тези разговори не продължиха дълго. ЕС се оказа заложник на Анкара. Френският експерт по сигурността Адриан Десуан даде интервю за изданието Mediapart, озаглавено „Западът сбърка в оценката си за Турция“. Той разказа за авторитарността на Ердоган и за връзките му с джихадистите от ИДИЛ и „Джабхат-ал Нусра“. Запитан защо западните лидери не реагират на тези връзки, той отговори: „Французите не знаят за това, защото медиите се стремят да не обръщат внимание на подобни щекотливи моменти“. Десуан публикува и статия в Le Figaro, озаглавена „Как Турция мами, играейки на покер със Запада“, в която обяснява за сделката между Анкара и Брюксел. Нейното условие е Турция да получи три милиарда долара, за да ограничи бежанския поток към Европа. Десуан смята, че бежанците и мигрантите са се превърали в разменна монета, а Европа е забравила собствените си ценности и се оставя да бъде шантажирана.

Като цяло твърде активното говорене за ценности в международните отношения би трябвало да ни настройва подозрително. Още през 20-те години на миналия век немският философ и юрист Карл Шмит написа: „Когато една държава се сражава с политическия си противник, това не е война от името на целокупното човечество. Това е война, в която една държава се опитва да си присвои универсалните ценности, за да противодейства на опонента. Концепцията за общочовешките ценности е важен идеологически инструмент на империализма, в това число и на икономическия. Можем да си спомним леко променения вариант на едно изказване на Прудон: „Този,  който говори за общочовешки ценности, иска да ви измами“. Това старо предупреждение е актуално и днес. Не само Ердоган иска да се представи за европейски бастион срещу варварските орди –  украинският президент Порошенко играе същата роля. В интервю за Le Figaro от 4 декември той без грам съмнение каза: „Днес в Украйна ние се сражаваме за европейските ценности, свобода и демокрация, а така също за безопасността на целия континент“.

На 30 ноември пък в едно от най-престижните, ако не и най-престижното, американско списание за външна политика излезе статията на журналиста Грегъри Файфър: „Путинската игра на ястреби и гълъби и как Западът може да победи“. Не, това не е статия, посветена на войната срещу тероризма или измененията на климата. Това е статия, посветена на войната с Русия. Значителна част от нея е посветена на руско-турските отношения и ако човек не е запознат с фактите, може да остане с впечатлението, че именно Русия е свалила турски самолет, а не обратното. Резюмирайки смелите си фантазии, журналистът пише: „Даже в сферата на войната срещу джихадистите, в Сирия сътрудничеството с Русия би било грешен ход. То ще накара руснаците да мислят, че тактиката на Путин носи добри резултати. А намесата му в сирийските събития е продиктувано от неприемането му на западните ценности, то обостря проблемите на тероризма и европейската мигрантска криза.“ Най-ужасното е, че г-н Файфер – убеден съм в това – искрено вярва в нещата, които пише. Тази вяра може да бъде обяснена само по един начин – с русофобията. В същото време заедно с дивашката русофобия на Запад се чуват все повече и повече адекватни гласове, които виждат изхода от кризата в съвместните действия на всички отговорни играчи. Това силно дразни политиците-русофоби, които се държат напълно ирационално при всеки признак на съвместни действия между Запада и Русия. Дразнят се и тези функционери, които са изградили кариерата си около разпространяването на русофобия в медиите. Във всеки случай не бива да позволяваме на фобиите да вземат връх над логиката: днес залогът е твърде голям.

Превод: Петър Волгин