„На европейците им е нужна една „лоша Русия”: варварска, за да я „цивилизоват” посвоему; заплашителна с размерите си, за да я разчленят; завоевателна, за да организират коалиция срещу нея; стопанско-несъстоятелна, за да претендират за „неизползваните й пространства”, за суровините й или в краен случай за изгодни търговски договори и концесии. На Европа не й трябва истината за Русия, трябва й удобната лъжа.” Иван Илин
Две години след избухването на Първата световна война състоянието на руската армия не вдъхва много поводи за оптимизъм. Да, в началото на войната руснаците имат известни успехи, но през 1915 г. търпят поражение от германските войски, чието превъзходство на Източния фронт става тотално. В резултат на разгрома Русия губи Полша, Прибалтика, Галиция, Западна Белорусия. Общите руски загуби от началото на войната се изчисляват на три и половина милиона души убити, ранени и пленени. От постовете им са отстранени военният министър, началникът на Генералния щаб и върховният главнокомандващ. Оптимистичното настроение, царящо в руското общество в навечерието на войната, е заменено от тотално униние. Затова, когато на 4 юни 1916 г. мощна артилерийска канонада възвестява началото на победоносното руско настъпление на Източния фронт, светът става свидетел на „невиждан скандал”, както се изразява германският генерал Макс Хофман. „Скандалът” се състои в това, че руската офанзива коства на Австро-Унгария и Германия милион и половина убити, ранени и пленени войници, както и огромни загуби на военна техника. В резултат на настъплението Русия окупира Буковина и Източна Галиция, Австро-Унгария едва не излиза от войната, положението на французите при Вердюн е значително облекчено, а Румъния се отказва от неутралитета си и се присъединява към силите на Антантата.
Инициатор и организатор на руската офанзива е 63-годишният генерал Алексей Брусилов. В негова чест операцията е наречена „Брусиловският пробив”. Ген. Брусилов е от малкото висши офицери в руската армия с оригинална и напредничава мисъл. Той е убеден, че сраженията могат да бъдат спечелени, ако се разчита повече на оръдията и картечниците, отколкото на самопожертвователните атаки на нож. Именно по време на „Брусиловският пробив” руската армия за първи път се уповава до голяма степен на мощта на артилерията, което спасява хиляди войнишки животи. В същото време Алексей Брусилов не се колебае да бъде и жесток в името на победата. Именно той въвежда тактиката на заградителните отряди. Специални части биват разположени зад руските войници и разстрелват безпощадно всеки сънародник, който понечи да обърне гръб на неприятеля и да се спаси с бягство. По време на Великата отечествена война тази тактика ще бъде прилагана масово от частите на НКВД. Заради победите на ръководените от него войски Алексей Брусилов се превръща в истински герой не само за руснаците, но и за съюзниците британци и французи. Името му не слиза от първите страници на вестниците в цяла Европа. А и години след края на Първата световна война за „Брусиловският пробив” продължава да се говори с огромен респект. Британският историк Базил Лидъл Харт заявява: „Русия се пожертва за своите съюзници и е много несправедливо да забравяме, че съюзниците така и не върнаха този дълг.” Днешна Русия също няма особени основания да е щастлива от близкото сътрудничество със своите евроатлантически партньори през последния четвърт век. Западът изпада във възторг, когато през втората половина на 80-те години на миналия век последният лидер на СССР Михаил Горбачов провъзгласява новата политика на страната си. Горбачов заявява: „Трябва генерално да реформираме своята система (политиката на преустройство), да установим върховенството на свободата (политиката на гласност) и да сложим край на конфронтацията с капиталистическите страни”. Съветският ръководител обявява, че много по-важни от „социалистическите идеали” са „общочовешките ценности”. Прокарването на тази политика в действителността носи на Горбачов световна слава. Най-яростните западни ястреби Маргарет Тачър и Роналд Рейгън открито показват симпатиите си, а европейските и американските медии са направо влюбени както в него, така и в модерно изглеждаща му съпруга Раиса. Освен всеобщото одобрение Михаил Горбачов печели и Нобеловата награда за мир през 1990 г. По всичко изглежда, че светът неотклонно се движи към онова щастливо съчетание на най-добрите характеристики на капитализма и социализма. Само че нещата взимат неочакван обрат. Твърде скоро след официалното провъзгласяване на новата политическа философия СССР престава да съществува, а Михаил Горбачов излиза в „заслужена пенсия”. Продължава обаче да действа неговата политика, която отхвърля противопоставянето със Запада за сметка на тясното сътрудничество. През 90-те години на миналия век, както и в началото на настоящото столетие, руският управляващ елит се ръководи от една пътеводна мисъл – каквото и да става, задължително трябва да бъдат запазени приятелските отношения със САЩ и значимите европейски държави. Това е мило. Само че има един проблем. Западните страни и най-вече САЩ разглеждат неистовия руски стремеж към приятелство не като израз на добра воля, а като проява на слабост. А със слабите не се преговаря като с равни. На тях им се налагат условия. На Русия се гледа като на победена държава, макар че никъде не е записана такава формулировка. И отношението към нея е като към загубила войната страна.
В интерес на истината руските управляващи през 90-те никак не се обиждат от подобно отношение. Привилегированият кръг около тогавашния президент Борис Елцин е твърде зает, за да проявява каквато и да било наранена национална гордост. Хората са ангажирани с несравнимо по-важната задача да отмъкнат най-апетитните части от някогашната държавна собственост. А пък това, което не може да бъде прибрано, трябва да се даде на най-верните хора. Този най-голям грабеж на държавни активи в историята на ХХ век е етикетиран с благозвучните определения „дълбоки реформи” и „оздравителна приватизация”. И, разбира се, процесът е извършен под директното ръководство на американските специалисти по въвеждането на „чиста пазара икономика”, несмущавана от „вредната” държавна намеса. Конкретната работа обаче се върши от руснаци. Това са хора, които вече са изчели основните трудове на Милтън Фридман и Фридрих Хайек и са напълно убедени, че едно общество може да просперира, ако разчита основно на пазарните принципи. Заради изповядваните от тях идеи ги кръщават „руските чикагски момчета”, а най-известен от тях е Егор Гайдар. Именно той остава в историята като бащата на руската „шокова терапия”. Гайдар влиза в правителството в началото на 90-те и отговаря за цялостната финансова и икономическа политика. В пълно съгласие с ултралибералната пазарна концепция кабинетът освобождава цените и стартира програма за тотална и светкавична приватизация. Според постулатите на Чикагската школа тези действия трябва да доведат до бърз просперитет на огромната част от населението. На практика се получава точно обратното. Обикновените руснаци губят работата, доходите и спестяванията си. От толкова възхваляваната приватизация се облагодетелства един крайно ограничен кръг близки до властта хора, които скоро ще станат известни като „олигарсите”.
Руските чикагски момчета се ползват със стопроцентовата подкрепа на Съединените щати. В Русия са изпратени стотици американски специалисти, които трябва да обяснят на „туземното” население как да изгради просперираща пазарна икономика. Те работят в тясна връзка с правителствения екип на Егор Гайдар и на практика направляват всяка негова стъпка. Съвсем скоро стават ясни и резултатите от това „ползотворно” руско-американско сътрудничество на полето на пазарния либерализъм. Според данни на Световната банка преди 1989 г. близо 2 милиона руснаци живеят в мизерия с по-малко от четири долара на ден. В средата на 90-те, когато с бясна скорост вървят „реформите” и „оздравителната” приватизация, броят им нараства до 74 милиона! Ето и други стряскащи данни. Световната здравна организация съобщава, че ако през 1987 г. консумацията на алкохол на глава от населението е 3,9 литра, през 2003 г. тя достига 8,87 литра. Броят на наркоманите расте главоломно, както и на заразените със СПИН. Вследствие на масовата емиграция и на ниската раждаемост Русия се изправя пред ужасяваща демографска криза. Между 1992 г. – началото на шоковата терапия – и 2006 г. руското население намалява с 6,6 милиона души. И какво се оказва в крайна сметка? Оказва се, че след като е приложила класическите реформи, препоръчвани от Чикагската школа – абсолютна приватизация, тотално орязване на социалните разходи, стопроцентово оттегляне на държавата от пазара, – Русия е попаднала не в рая на всеобщото щастие, а в ада на мизерията, корупцията и престъпността. Твърде лош пример за всички останали страни, които настойчиво са съветвани да поемат по същия път. Нужно е спешно да се измисли нещо, за да бъде оборен техният скептицизъм. И западните, най-вече американските, експерти го измислят. Работата е там, обясняват те, че не рецептите са виновни. Виновни са самите руснаци, които не са приложили рецептите по правилния начин. Удобна теза, нали? Когато въпреки ударните дози лекарство болният продължава да се влошава, стоварваш отговорността не върху сгрешената лекарска експертиза, а върху пациента, който има нахалството да не оздравява. Западните експерти и местните им ученици не спират да повтарят като латерни, че за неуспеха на „реформите” са виновни корупцията и заразеният с комунизъм руски манталитет. Говорят така, сякаш корупцията е някакво уникално местно явление, което не се среща никъде другаде по света. Само че, както пише Наоми Клайн в книгата си „Шоковата доктрина”: „В цялата си трийсетгодишна история експериментите на Чикагската школа са неизменно съпътствани от масова корупция и тайни споразумения между диктаторските режими и големите корпорации – от чилийските пирани до аржентинските шуробаджанашки приватизации, от руските олигарси до мошеническата игра на „Енрон”. Идеята на шоковата терапия е да се отворят възможности за огромни и бързи печалби, които да се реализират не въпреки беззаконието, а благодарение на него.”
Освен желанието за огромни и бързи печалби независимо от цената за обикновените хора има и един друг фактор, който играе основна роля при провеждането на шоковите реформи в Русия. Деградацията на руското общество е добре дошла за онези влиятелни американски центрове, които искат да уверят целия свят, че руското поражение е абсолютно и завинаги. Пропагандаторите на идеята за САЩ като единствена суперсила изпитват огромен възторг при вида на една провалена Русия. Тази гледка е основното доказателство за правотата им. Няма вече двуполюсен свят. Има тотална доминация на една държава. Има Pax Americana и нищо друго. С разбираема гордост Збигнев Бжежински описва в книгата си „Голямата шахматна дъска” основните характеристики на американското господство: „Америка заема водеща позиция и в четирите решаващи области на глобалната мощ: във военно отношение тя има безпрецедентен глобален успех; в икономиката страната си остава основният двигател на глобален растеж; технологически тя съхранява цялостното си предимство в авангардните сфери на иновация; а в културната област въпреки някои неблагополучия нейната привлекателност, особено сред младите хора по света, е неоспорима. Съчетанието от тези четири области превръща Америка в единствената глобална свръхсила”. Добре, разбрахме, САЩ са глобалният хегемон, а какво става с всички останали по-малки и по-големи държави? Тяхната роля е пределно изчистена. Те, разбира се, имат право на съществуване най-вече като част от глобалната икономика и като пазар за гарантирана продажба на всевъзможни стоки и услуги. В света, ръководен от американското господство, няма място за национална независимост. Съществуването на националната държава е оправдано само дотолкова, доколкото гарантира безпроблемното движение на капиталите. Държавните структури постепенно губят своята значимост, отстъпвайки място на едни други образувания. Транснационалните корпорации вече са несравнимо по-важни от премиерите, президентите, националните правителства и парламентите. Успоредно с тяхната власт расте и влиянието на онези неправителствени организации (NGO), които имат за цел да придадат интелектуален чар на новия световен модел, основан върху ултралибералните пазарни механизми. Основната цел на глобалния финансово-политически елит е всички хора да повярват, че наистина е дошъл „краят на историята”, че живеем в най-добрия от всички възможни светове, че сме се настанили комфортно в реализираната утопия на либералната демокрация. С последното определение всъщност се маскира господството на несмущавания от никакви регулации пазар, носещ несметни печалби на единици, но по обясними причини темата не се обсъжда твърде активно. Невъобразими средства се харчат, за да бъде поддържано това статукво. И въпреки това в него се получават пробиви. Ръководителите на една или друга страна гласно заявяват, че въпросното статукво няма нищо общо с вселенската справедливост, а служи най-вече на държавата хегемон. Обикновено такива изявления са наричана „скандални”, защото влизат в рязко противоречие с американските правила за мислене и говорене. Точно такава реч произнесе руският президент Владимир Путин през 2007 г. по време на 43-тата конференция по сигурността в Мюнхен. Ето един „скандален” цитат от нея: „Наблюдаваме все по-голямо пренебрежение към основополагащите принципи на международното право. Нещо повече, отделни норми, а даже едва ли не цялата правна система на една държава (преди всичко, разбира се, на САЩ) прекрачва националните си граници и бива налагана на останалите държави – и в икономиката, и в политиката, и в хуманитарната сфера”. В друг „скандален” пасаж от речта си Путин говори за „еднополюсния свят, в който живеем днес. Както и да украсяват този термин, той означава само едно: един център на властта, един център на силата, един център за вземането на решения. Това е светът на един стопанин, на един суверен. Това е пагубно не само за всички, които са част от тази система, но и за самия суверен, защото го разрушава отвътре”. За да не остане някой недоразбрал каква ще бъде руската политика оттук нататък, Путин специално подчертава, че Русия е страна с над хилядагодишна история, че винаги е водила независима външна политика и няма никакво намерение да се отказва от тази традиция. Напълно закономерно тази реч продължава да бъде цитирана и обсъждана вече седем години. Тя на практика слага край на онзи руско-западен консенсус, оформен още при Горбачов и затвърден при Елцин, според който Западът (най-вече Америка) прави това, което сметне за нужно, а Русия неизменно се съгласява. Година и половина след „скандалното” мюнхенско изказване на Владимир Путин става ясно каква ще бъде новата руска политика. В началото на август 2008 г. грузинският президент Михаил Саакашвили, подтикван от САЩ и от собствената си русофобия, нарежда да бъде атакувана проруски настроената Южна Осетия. Свикнал с руската пасивност от последните две десетилетия, Западът очаква най-много някоя вербална гневна реакция от Кремъл. Руснаците обаче отвръщат на удара с удар и за няколко дни грузинските военни части са обърнати в бягство. Малко по-късно Москва признава независимостта на отцепилите се от Грузия Южна Осетия и Абхазия и не показва никакво притеснение от заплашителните изявления на американски и европейски политици. Това поведение хвърля в шок не само Михаил Саакашвили, който от изумление едва не изяжда вратовръзката си (тези кадри бяха въртени безброй пъти от световните телевизионни канали). Целият Запад и най-вече Съединените щати така и не разбират какво се случва. Така и не разбират, че събитията от август 2008 г. не са някаква необмислена руска военна авантюра. Това е началото на руския пробив в американската хегемония. Това е реабилитацията на онези сили в руското общество, които така и не признаха статуквото, установено след края на Студената война. Според тяхното виждане Русия не е загубила войната, а е станала жертва на предателство на тогавашния управляващ елит. Сега обаче са налице всички условия, за да бъде поправена тази несправедливост. Високите цени на енергоресурсите, силната власт, укротяването на непослушните олигарси – всичко това позволява на Русия да скъса с подчиненото си положение от 90-те и да предяви на висок глас претенциите си.
Западните анализатори и водещи политици проспаха тази кардинална промяна. В техните представи Русия продължава да бъде онази раздирана от Елциновия хаос държава, която прави всичко възможно, за да заслужи някоя презокеанска похвала. Изумлението им след „вежливата” руска операция в Крим е логичен резултат от абсолютното им неразбиране на ставащото в Русия през последните десетина години. За Кремъл добрите отношения със Запада отдавна не са приоритет. „Ние пък ще ви накажем, ще ви изгоним от Г-8”, заявиха западните лидери, очаквайки, че в Кремъл ще умрат от притеснение. Там реагираха с насмешка за огромна изненада на някогашните си приятели. Просто за днешните руски управляващи има несравнимо по-важни приоритети от приятелските речи на западните лидери. Един от тези приоритети е Украйна. Във Вашингтон и в Брюксел явно не разбират, че Украйна е онази граница, от която Русия просто не може да отстъпи. И тази представа е разпространена не само сред управляващия елит, но и в цялото руско общество. Напълно закономерно рейтингът на Путин днес достига космически висоти. Е, при този широк обществен консенсус около ставащото в Украйна можеше ли властта да реагира по друг начин, примерно да се ограничи с няколко гневни декларации? Това щеше да бъде класическо политическо самоубийство, а за Путин щяха да започнат да говорят така, както говорят за Елцин. Присъединяването на Крим към Руската федерация, както и безкомпромисната защита на руснаците в Украйна, показват, че оттук нататък Москва най-напред ще защитава националните си интереси, а едва след това ще разсъждава дали действията й се харесват някому. И още една изключително важна промяна не отчитат на запад. От началото на този век в Русия върви един неотклонен процес по възраждане на ценностите на консерватизма. Ако през 90-те биваха възхвалявани индивидуалистичното начало и егоизмът във всички му форми, днес много по-голямо ударение се поставя върху историческата традиция, националната култура, важността на семейството и на общността като цяло. По време на годишното си обръщение към руския парламент през декември 2013 г. Владимир Путин заявява, че страната му решително ще защитава семейните ценности от цунамито на либералната западна хомосексуална пропаганда, която настоява „да признаваме без въпроси еднаквата ценност на доброто и злото”. Путин обещава, че Русия винаги ще бъде на страната на „традиционните ценности, които през изминалите хилядолетия са били в основата на нравствената и духовната цивилизация на всеки народ”. Особено важен акцент в изказването на президента е, че то е адресирано не само към руската публика, но и към хората по целия свят, които имат сходни виждания. На практика Путин иска да играе ролята на морален лидер на всички консерватори, които не харесват либералните ценности. Консервативните послания на руския президент получават подкрепа от най-неочаквани места. Пат Бюкенън, някогашният върл антикомунист и един от създателите на движението на „нравственото мнозинство” от епохата на Рейгън, днес не спира на хвали Путин и да твърди, че той вижда бъдещето много по-ясно, отколкото американците. Базираният в Илинойс ултраконсервативен Световен семеен конгрес ще проведе тазгодишния си конгрес в Москва. Изпълнителният директор на организацията Лари Джейкъбс смята, че: „Русия може да стане велик съюзник на консерваторите по такива теми, като защитата на семейството, абортите, укрепването на брака”. Самият Путин обича да цитира знаменития руски философ Николай Бердяев, според когото: „Смисълът на консерватизма не е да възпрепятства движението напред и нагоре, а да възпрепятства движението назад и надолу към тъмнината на хаоса.”
Консервативните схващания на един друг руски философ обаче – Иван Илин – са много по-близки до възгледите на Владимир Путин. По време на първата руска революция от 1905 г. Илин е типичен радикал. По-късно обаче се разочарова от революционните действия, а политическите му симпатии се насочват към десните партии. Иван Илин е университетски преподавател по право и специалист по Хегеловата философия. След революцията от 1917 г. се обявява открито срещу болшевишката власт. През 1922 г. Илин и над 150 руски философи, университетски преподаватели, писатели, лекари са натоварени на кораб и изгонени от Съветска Русия. Властта е обсъждала варианта въпросните интелектуалци да бъдат осъдени на смърт за „антисъветска дейност”, но в крайна сметка се спира на варианта с изгнанието. Много преди да бъде качен на т.нар. „философски кораб”, Иван Илин има сблъсъци с новата власт. Заради критиките му по адрес на болшевиките няколко пъти е арестуван, като последния път дори го осъждат на смърт. Спасява го самият Владимир Ленин, който оценява много високо статиите му за Хегел и нарежда да го освободят. След изгонването му от Съветска Русия Илин се установява в Германия и става един от главните идеолози на Бялото движение в емиграция. Когато на власт идват нацистите, руският философ получава много примамливи предложения за работа. Единственото, което искат от него, е да се включи активно в кампанията срещу „юдео-болшевишка” Русия. Иван Илин със сигурност мрази болшевизма повече от всичко на света. Но отказва да говори срещу Русия. Независимо кой я управлява. Не след дълго е уволнен от работа, а Гестапо започва да го тормози. Все пак успява да емигрира в Швейцария. Не спира да пише до смъртта си през 1954 г., като основната тема на статиите и книгите му е съдбата на родината му.
Защо именно идеите на Иван Илин, на този класически антикомунист толкова силно допадат на президента Путин, възпитаника на КГБ? Дори според някои непотвърдени информации събраните съчинения на изгонения от Съветска Русия философ се превръщат в задължително четиво за служителите в днешната държавна администрация. Отговорът на горния въпрос не е труден. Просто консерваторът Илин изповядва същите схващания, както и консерваторът Путин. Според Иван Илин Русия може да бъде управлявана само от силна централизирана власт. Той е напълно убеден, че правилата на либералната демокрация, които действат в държави като Великобритания, Франция или Холандия, са неприложими на руска почва. Причините за невъзможността на подобен пренос са всякакви – културни, религиозни, народопсихологически, териториални. „Откъде идва тази нелепа идея – пише Илин, – че държавното устройство може да бъде пренасяно чрез механично заимстване от една страна в друга? Откъде идва наивната представа, че своеобразната английска държавност, която е развивана в продължение на столетия в една своеобразна държава, може да бъде възпроизведена от всеки народ? Няма еднакви народи и не може да има еднакви форми на управление и конституции. Сляпото заимстване и подражанието са нелепи, опасни и могат да доведат до гибел.” Русия има нужда не от механично копиране на практиките на либералната демокрация, а от просветен авторитаризъм, убеден е Иван Илин. Русия има нужда от силна власт, която безмилостно ще преследва нарушителите на закона и в същото време ще се грижи за професионалното израстване на достойните и талантливите хора от всички обществени прослойки.
Естествено, че всички тези схващания ще допаднат изключително много на Владимир Путин, който постоянно твърди, че Русия има свой собствен път на развитие и няма защо да прилага модели за управление, характерни за съвсем други общества. По време на десетото юбилейно заседание на международния клуб „Валдай”, проведено през миналия септември, руският президент казва: „Практиката показва, че новата национална идея не се развива по пазарни правила. Самоотстраняването на държавата не сработи, така както не сработи и механичното копиране на чуждия опит. Такива груби заимствания, опитите отвън да бъде цивилизована Русия, не бяха приети от абсолютното мнозинство от нашия народ, защото стремежът към самостоятелност, към духовен, идеологически и външнополитически суверенитет е неотменна част от нашия национален характер”. Владимир Путин със сигурност харесва и още един акцент от възгледите на Иван Илин, а именно критиките на философа по повод отношението на Запада към Русия. Ето какво пише Илин: „На европейците им е нужна една „лоша Русия”: варварска, за да я „цивилизоват” посвоему; заплашителна с размерите си, за да я разчленят; завоевателна, за да организират коалиция срещу нея; стопанско-несъстоятелна, за да претендират за „неизползваните й пространства”, за суровините й или в краен случай за изгодни търговски договори и концесии. На Европа не й трябва истината за Русия, трябва й удобната лъжа.”
Днешният руски пробив има и още една изключително важна характеристика. Той минава през реабилитацията на всичко руско и през все по-силното намаляване на преклонението пред западните авторитети били те политически или културни. Западничеството е много стар феномен в руското общество. То датира още от времената на Петър Първи, който е фактическият създател на интелигенцията, най-вече на научно-техническата. В стремежа си да модернизира страната, да я направи равна с другите империи той праща на запад стотици млади хора, които да овладеят най-новите научни постижения. Върви и обратният процес, който се засилва от година на година – стотици, хиляди германци, французи, англичани пристигат в Русия, за да обучават местните pour etre ouchitel, както пише в Пушкиновия „Дубровски”. Още от онзи период датира отношението на образования руснак към европееца като към носител на мъдростта от последна инстанция, като към учител и авторитет. В началото на 90-те години на миналия век това почтително отношение придобива огромни размери. Западните „експерти на прехода” се възприемат в Русия, а и в останалите бивши комунистически държави като обладатели на върховната и неоспорима истина. Според този възглед местните могат да правят само едно – да си записват западните послания и максимално стриктно да ги изпълняват. Само че 90-те отдавна приключиха. А с тях си отиде и коленопреклонното отношение към всяка идея, произнесена на английски език. Просто защото се оказа, че и на английски могат да бъдат изговорени много глупости. И ако във времената на Елцин критиката към западните идеи идваше основно от средите на носталгиците комунисти, то днес твърдото разграничаване от либералните ценности се извършва от най-модерната и образована част на руското общество. Да се гордееш със страната си и с нейните постижения вече не е белег на изостаналост. Напротив, това е доказателство за преодоляване на комплексите и за оправдано самочувствие от принадлежността към една велика традиция.
Никак не е случайно, че светът наблюдава с огромен интерес руския пробив. Най-малкото защото за първи път след края на Студената война една държава си позволява да отправи директно предизвикателство по адрес на американския хегемон. Да заяви категорично, че повече няма да се съобразява с наложените от хегемона правила. При това говорим за многостранно предизвикателство – както геостратегическо, така и идейно. Хората по света или поне много от тях са уморени от липсата на алтернатива. Те не са безмозъчни отрицатели и нямат нищо против американските ценности. Само че не са съгласни тези ценности да им бъдат представяни като единствено правилните. Просто трябва да имат възможност за избор. Те не желаят светът да се подчинява на един център. Предпочитат многополюсния свят.