Интервю на Антоанета Киселинчева с проф. Нако Стефанов, доктор по история, изследовател на Източна Азия
Фотография: Антоанета Киселинчева

По време на посещението си в Китай, Путин оповести, че двете страни са сключили търговски споразумения на стойност 50 милиарда долара. Това се случи малко след новината за удължаването от страна на Европа на антируските санкции с още половин година. Очевидно Русия и Китай търсят разширяване на взаимодействието помежду си, за какво е знак това?

По принцип форматите на сътрудничество там вече са ясни. Новото е това, което фактически Путин обяви за обединение на т.нар. Евразес – Евразийският съюз, заедно с голямата концепция на Си Дзинпин за „Един пояс, един път”. Тоест това е концепция за създаването на Голям евразийски съюз. Още повече, вече има и основания за това нещо. Знаете, че там имат и един друг формат, който е организация за сигурност – ШОС (Шанхайска организация за сигурност). Даже някои започнаха да наричат ШОС „Анти-НАТО”.

Основателна ли е такава аналогия между НАТО и ШОС?

Това определено е организация за сигурност, чиято цел е сигурността именно в Евразия. В ШОС, знаете, ще влязат Индия и Пакистан, което е много интересно от гледна точка на това, че между тези две страни има определени точки на напрежение. Това, че именно те влизат в ШОС, е, бих казал, много показателно за повишаването равнището на сигурност в целия този евразийски материк. Вярно е, че Иран, за когото се предполагаше, че също ще кандидатства, засега предпочита да се дистанцира от ШОС, тъй като това би го ограничило в известна степен. Когато влизаш в една организация, има определени ограничения. Не става дума за предаване на суверенитет, а за съобразяване с организацията.

Така че там има много формати, но най-новото е Големият евразийски съюз. С още една решителна крачка се променя геополитическият баланс между Запада, от една страна, и Изтока, най-вече в лицето на Руската федерация и Китайската народна република. Тук анализаторите подчертават един друг момент, който е в основата на тази среща – това са чисто икономическите взаимодействия, които са резултат от понижаването на цената на нефта и намаляването на дяла на Руската федерация като износител и вносител. Преди понижаването на цените на нефта и въвеждането на санкциите делът й в световната търговия бе 2,6%, а в момента той е 2,1%. Тоест, има едно абсолютно занижаване. Вярно е, че анализаторите говорят, че има занижаване в световната търговия, но във физически обеми то не е толкова голямо. Това обаче не е съвсем така специално за Русия, при която има физическо занижаване. Ако някой действително разширява търговията си и като физически обем, и като стойност в щатски долари, трябва да кажем, че това е Китай, който увеличи своя дял в световната търговия посредством услуги. Това се случи за сметка на Запада. И все пак, този спад в Русия е един тревожен сигнал и мисля, че идеята за активизирането на търговията между тези две страни е с цел да се даде тласък на съживяването на икономиката на Руската федерация. Трябва да отбележим, че от една страна са санкциите и високите разходи за поддържане на сигурността (знаете, че НАТО разполага свои части, руската страна гледа да отговори, създават се нови видове оръжия, това са сериозни разходи, разходи се направиха и за Сирия)… От друга страна, трябва да се отбележи, че правителството в Русия следва неолибералния пазарен модел и там има, да не кажем криза, но една тенденция, която не е благоприятна в чисто икономически план. Мисля, че тези взаимоотношения, които се създадоха между Китай и Руската федерация минаха от равнището на стратегическото сътрудничество към стратегическо партньорство и даже може да се говори за елементи на стратегически съюз. Китай е заинтересован от едно устойчиво развитие на икономиката на Руската федерация. Така че тази среща е напълно резонна и влиза в логиката на взаимоотношенията между двете страни. Тези отношения са изправени пред предизвикателства, най-вече от страна на САЩ, които продължават да ратуват за еднополюсен модел. А Русия и Китай твърдо са заявили, че те не се виждат в рамките на един такъв еднополюсен модел, тъй като той означава една пирамидална структура, където Щатите вземат решения по всички световни въпроси. Русия и Китай се смятат за достатъчно силни и във военностратегически, и в чисто икономически план. Те не приемат този диктат на еднополюсния свят.

Смятате ли че това партньорство между Русия и Китай е устойчиво във времето, тъй като знаем, че Китай е възприеман като заплаха не само от страна на САЩ, но и от Русия, заради естествената му мощ? Още повече Китай има свой евразийски проект, различен от този на Русия…

Това, което сега Путин предложи за обединение на тези два проекта, подсказва, че има доста допирни точки между двата проекта. Не бива да се забравя един много важен момент, когато говорим за гигантската геостратегическа инициатива на Си Дзинпин „Един пояс, един път”. Сам по себе си този проект означава една гигантска геоикономическа и геостратегическа трансформация, каквато светът не е виждал от хилядолетия. В какъв план? Знаем, че има едно огромно противоречие между таласокрацията и телурокрацията – между силите на морето и силите на сушата. Досега силите на морето са водили парада, в смисъл че винаги са контролирали т.нар. ключови пространства. В Античния период безспорно такова пространство е Средиземно море, което е контролирано от Римската империя, а по-късно през Средновековието – от Венеция. Още по-нататък Великобритания на практика контролира следващото ключово пространство след Великите географски открития – Атлантическия океан. Принципно погледнато, проектът Великобритания е венециански проект. Кланът на младите семейства Джовани фактически създава Лондонското Сити. Ключовият инструмент на Британската империя в ранния период това е Британската Остиндийска компания, създадена на базата на две предишни венециански компании. Първият неин ръководител е Джон Смит, който е завършил университета в Падуа – център на венецианското влияние. Така че Атлантическият океан също се контролираше от силите на морето, първоначално в лицето на Великобритания, след това от САЩ. Идеята беше, че XXI век ще стане век на Тихия океан и съответно пак Щатите ще контролират това централно пространство. А то е централно, защото през него минават основните търговски и финансови потоци. Навремето това е Средиземно море, после Атлантическият океан и след това се предполага, че такова централно пространство ще бъде Тихият океан. Но с инициативата „Един пояс, един път” и добавяйки това, за което говори Путин за Голям евразийски съюз, на практика такова централно пространство става не Тихият океан, а именно Евразия. Тоест силите на сушата за първи път взимат инициативата в свои ръце и ще контролират това централно пространство. Тук не става дума само за път, а за магистрали, железопътни линии, газопроводи, нефтопроводи… И въобще за създаването на една цяла мрежа за съвместно развитие, за което има всички необходими ресурси. Затова казваме, че става въпрос за една гигантска геополитическа и геоикономическа трансформация. Това се разбира и от елитите на Руската федерация, и на Китайската народна република, а и не само от тях – Индия и Пакистан, които също са ядрени сили, се присъединяват. Тоест, в ШОС ядрените сили стават 4, а взети заедно страните от ШОС представляват 40% от населението на земята. Това е гигантски проект, който може да сложи край на западната доминация, такава, каквато я познаваме от Великите географски открития насам. И според мен, „българският политически елит” трябва да има предвид тази промяна в геополитическия и геостратегическия баланс, ако иска да гледа в дългосрочна перспектива.

Как ще се разберат Китай и Русия за водещата роля в тази трансформация и как ще се впише това в националните им интереси?

Има един много важен момент. Поне засега нито една от тези страни не изразява идея за еднополюсен свят, а дори и за двуполюсен от типа на това, което имахме в рамките на Студената война. И двете страни говорят за многополюсен свят. В този смисъл тук не става въпрос за това кой ще води бащина дружина. Става дума за едно съвместно взаимноизгодно развитие, т.е. „win-win development”. Русия и Китай си имат някои проблеми, в рамките на своите взаимоотношения, които са над 300-годишни. Навремето един американски анализатор беше казал, че ако сте с някого в една лодка, а под лодката обикаля една голяма акула, искате или не искате, ще гребете в една посока. Той имаше предвид, че двамата в лодката са Русия и Китай, а акулата са Съединените американски щати.

Не смятате ли, че непрестанната изолация на Русия я тласна към търсене на блоково пространство с Китай?

Несъмнено е факт, че поне досега САЩ водят една политика, която определено засяга стремежа на Русия и Китай към многополюсен свят и това ги прави естествени съюзници. Старият политически и дипломатически лъв Кисинджър беше казал – аз навремето направих всичко възможно да разделя Китай и Съветския съюз, а днешните политици на САЩ направиха всичко възможно да ги съберат. Той даже смята, че ключовата тенденция, която започва именно с разделянето на Китай и Съветския съюз, доведе фактически до разпада на СССР, до тази имплозия и вътрешен колапс, който настъпи там. Може би има доза истина в това, което казва Кисинджър. Според мен, това което бихме могли да наблюдаваме като една нова политика в Щатите – което издига и Тръмп като нова концепция, е да се избегнат именно тези крайности на „неоконите”, които подрониха основите на еднополярния свят. Виждате, че Тръмп казва – нашият основен противник е Китай, а с Русия можем и трябва да говорим. Тоест, това е старата тактика „разделяй и владей”, която навремето се оказа изгодна и може би отново ще се опитат да я приложат, изхождайки от факта, че в елита на Руската федерация определено има прозападни сили. Именно тези сили непрестанно говорят за заплахата от страна на Китай. Истината е, че в КНР също на ниво блогъри и интернет има такива мнения – Приамурието и Приморието, това са си наши земи. Но на ниво висше ръководство подобни заявления няма. Напротив, те се стараят по всякакъв начин да запазят създаваните отношения на партньорство. Въпреки, че и китайското ръководство също не е единно. Там се говори за три основни групи – „принцове”, „комсомолци” и „новите леви”. За самия Си Дзинпин се смята, че е от т.нар. „група на принцовете”, това са деца на висши ръководители от епохата на Мао Дзедун. Тези „принцове” пострадаха по времето на културната революция и самият Си Дзинпин е пращан на село, където работи 10 години, т.е. това е едно трудово превъзпитание. „Комсомолците”, на практика това са хората, които израснаха от културната революция. Въпреки всичко, китайците намериха modus vivendi – да не се сърдят един на друг в името на Китай. За „комсомолците” се говори, че са по-склонни да търсят дистанцирана позиция както с Русия, така и с Щатите, а не сериозно сближаване. „Принцовете” и „новите леви” са склонни за сътрудничеството с Русия. Имайте предвид, че „принцовете” са свързани с армейската върхушка, а тя е по-скоро за близост с Русия. Така че това е сложен комплекс от взаимоотношения и взаимодействия. Но трябва да отбележим, че определено днешната американска политика, особено тази, която се представя от Хилъри Клинтън, действа в посока на това Русия и Китай да търсят помежду си „геостратегически гръб”. Тоест, да знаят, че границата между Китай и Русия е сигурна граница и този геостратегически гръб е много важен в тяхното развитие. Разбира се, в това развитие е естествено да има известни различия и точки на напрежение, но на дадения етап Русия и Китай са за многополюсен свят. Ключова е общата форма, която ги сближава изключително много.

Да разбираме, че САЩ с опитите си за изолация на Русия, я карат да търси китайското партньорство. Което съответно създава за САЩ още по-голяма заплаха.

Да, точно така. И обратното, със своите действия в Южнокитайско море те тласкат Китай да търси стратегически партньор в лицето на Руската федерация.

При посещението на Путин в Китай двете страни ясно заявиха волята си за сътрудничество и в областта на сигурността. Америка гледа на нарастващата милитаризация на Китай като на бъдеща сериозна заплаха.

Това е един сложен въпрос. Аз не бих казал, че това е милитаризация. Не бива да се забравя, че Южнокитайско море е много важен за Китай регион. Оттам минават поне 40% от енергийните доставки на Китай и затова той не може да си позволи този регион да се контролира отвън. Навремето Хилъри Клинтън още в качеството си на държавен секретар обяви „Pivot to Asia” (Връщане в Азия), като под това имаше предвид активно военно присъствие. Съгласете се, че тук не става дума за регион като Латинска Америка. Регионът определено е част от китайското морско пространство. Да, там Китай има спорове със съседните страни, но аз мисля, че ще намерят modus vivendi. Тези страни, с които имат спорове, са Социалистическа република Виетнам, Филипините, Бруней и до известна степен Малайзия. Но в момента във Филипините бе избран президент, който е прокитайски настроен. Въпреки негатива, който имат от миналото с Виетнам, мисля, че ще намерят modus vivendi. Не бива да се забравя, че днешните икономически и политически модели на двете страни са много близки, независимо от сянката на миналото. Знаете, че преди векове Виетнам е бил част от империята. Но мисля, че ще успеят да се разберат. Както, например, Руската федерация в отношенията си с Япония за Курилските острови е дала възможност за лов на риба, чрез предоставяне на квота за риболов. Говори се, че една от идеите за подписване на мирен договор е да се даде възможност на японците да инвестират в добива на рений, газ, нефт и т.н. и да се извърши едно съвместно използване.

Смята се, че спорът в Южнокитайско море за Параселските и другите острови е свързан с наличието на полезни изкопаеми. Може би Китай също ще стигне до идеята за разрешаване на чуждо инвестиране в региона при условията на демилитаризация, т.е. недопускане на кораби на страни, които не са част от морската територия на Южнокитайско море, да влизат в тази зона. Нещо като Конвенцията от Монтрьо, заради която в Черно море чужди военни кораби не могат да остават повече от 21 дни. Според мен, нещо подобно ще се търси като вариант. Защото ръководството на Китайската народна република определено не би искало да има съюз от съседни страни срещу тях. Ще се постараят такива планове да не се случат. Докато, определено, САЩ вървят в тази посока. В тази връзка трябва да кажем, че Виетнам беше поканен и подписа Транс-тихоокеанското споразумение. Вярно е, че в момента начело на Виетнам е едно прагматично ръководство, което естествено набляга преди всичко на националните интереси, което е най-нормалният начин на действие. Сега Виетнам се надява, че това споразумение ще им открие в по-голяма степен американския пазар. Имайте предвид, че там не просто е ниска цената на работната ръка, но те подобно на Китай се стараят да се съсредоточат във високите технологии, т.е. не само в отраслите с ниска степен на добавена стойност, ниска норма на печалба и ниска норма на технологичност. Те се стремят да привлекат колкото е възможно по-високи технологии и засега правят това относително успешно, за да станат технологична държава – това, което направи в един предходен момент и Китай. Имайте предвид, че реформите в Китай, започнати от Дън Сяопин, са пряко свързани с желанието й да стане част от световната капиталистическа система на разделение на труда, но забележете – на равноправна основа. Естествено Западът се съгласява на подобно нещо само, когато получи нещо значимо в отговор. А значимото тогава беше това, че на практика Дън Сяопин заигра с една антисъветска карта. И това не го казвам само аз, а дори Кисинджър в известната си книга „За Китай” пише, че когато Дън Сяопин посещава Съединените щати, той казва на американците: „Там, където Съветският съюз си пъха пръстите, ние трябва да му ги отрежем”. Именно при това посещение той обявява на американците, че ще нападне Виетнам. Знаете, че там имаше един конфликт във връзка с Камбоджа, с червените кхмери. Играейки с тази антисъветска карта Дън Сяопин засвидетелства своята лоялност към Запада. Оттук следваше и очакването американците да докажат своята лоялност с подкрепата към реформите в Китай, а именно чрез инвестиции и т.н. И действително, знаете, че американците първоначално разрешиха на китайската диаспора, която е много мощна, да инвестира и резултатът е, че в крайна сметка Китай стана ключов икономически агент, наред със САЩ, даже успя да ги надскочи в икономическото развитие. Този геоикономически успех на КНР, бих казал, е един от основните фактори за промяната в геостратегическия баланс на света. Другият фактор е изненадващото за американците възраждане на Русия. Тя наблегна на военнопромишления комплекс, за който се смяташе, че е разрушен. Но той се оказа не до такава степен разрушен, колкото на някои им се искаше. В днешната спирала на надпревара руснаците успяха да надминат американците в това отношение. Фактически, руснаците демонстрираха такива оръжия, каквито САЩ нямат. Пак повтарям, промяната на балансите се дължи на двата фактора – геоикономическата мощ на Китай и възродилата се военна и геостратегическа мощ на Русия. Геостратегическият баланс е променен и то определено не в полза на Запада. Тук имам предвид съвкупният Запад, демонстриран днес най-вече  от САЩ, като един опит за еднополюсен модел. Вероятно ние ще бъдем свидетели даже на засилване на динамиката в това отношение. Мисля, че никой не гледа реално на опцията за термоядрена война, защото това, както казват американците, е total destruction, т.е. светът ще изчезне. Но опити за дърпане на мечката за опашката, или с други думи – пускане на кръв на Русия, а и не само, се правят и ще продължават да се правят. Още повече, има точки, където може да се направи това кръвопускане – например в Близкия Изток, където нещата все още не са решени.

Путин и Си Дзинпин остро разкритикуваха разполагането на противоракетни системи по целия свят, подчертавайки, че използваният претекст за поставянето на такъв щит в Европа е бил фалшив. Действително ли САЩ и НАТО искат да изграждат защита срещу Иран и Северна Корея или се готвят за нещо друго? Всъщност кой е агресорът в този случай?

Да, това абсолютно беше фалшив претекст. Северна Корея не притежава физическа мощ за сериозна атака. По-скоро там има отбранителен потенциал. Да, той е ядрен. Но той се използва, за да не допусне Северна Корея в един момент да бъде смазана. Ако си спомняте, преди известно време имаше едно американско учение, където бяха привлечени невидимите бомбардировачи B-2 Spirit, последното поколение американски изтребители и се отработваше удар върху ядрена инсталация. Трябва да ви кажа, че в Северна Корея помислиха, и това беше напълно възможно, както се води учението да се направи удар по северокорейските ядрени инсталации в действителност. Както стана навремето с Ирак, който имаше определени инсталации, Израел нанесе удар и след удара вече няма какво да се говори – битият си е бит. В този смисъл Северна Корея се стреми да създаде някакъв потенциал, с който да заявят – ние сме таралеж, просто не сядайте върху нас.

Иран, знаете, се отказа от ядрената си програма и това беше част от изискванията да бъдат свалени санкциите срещу него. Така че на всички е ясно, че това е само предлог. Истинската цел са други страни. Но, пак казвам, едва ли ще се стигне до пряко противоборство. Мисля, че се търси някой, който да осъществи кръвопускането, макар че за този някой това може да означава неговото анихилиране. Както стана с Турция. В Европа има страни, които постоянно говорят за това, че Русия е заплаха за тях. Това са Румъния, Полша, страните от Прибалтика и т.н. Опитът показва, че една пряка атака е невъзможна. Но една ситуация на водене на това, което вероятно се нарича хибридна война – санкции, удар върху рублата и влошаване на икономическото положение, действия в подкрепа на вътрешни сили, които са прозападно настроени – това е абсолютно реално. Веднъж то проработи със СССР, а защо да не проработи втори път. В тази посока работи и припламването на различни конфликти, които ние ще наблюдаваме и то не само по отношение на Русия, а и по отношение на Китай. Знаем, че там има някои точки на напрежение в Синдзян-Уйгурския регион, в Южнокитайско море и даже с Република Китай, т.е. Тайван. Там има една формула „една страна, две системи” или с други думи – бъдете каквито искате, но ние сме една страна. Тази формула се поддържа даже и от стария противник на Китай – Гоминдан, националистическата партия на Тайван. Но Гоминдан загуби последните президентски избори и сега дойдоха на власт сили, които са склонни да се обяви, че Тайван е нещо отделно от Китай. Но мисля, че не биха го направили, тъй като това ще доведе до сериозни икономически загуби. А и днешният ръководител на Гоминдан се срещна със Си Дзинпин след толкова години, защото след Гражданската война започна Студената война. Но Китайската комунистическа партия и Гоминдан намериха modus vivendi именно в платформата, че Китай е единен. Това е урок и за страна като нашата, където сенките на миналото пречат и на настоящето, и на бъдещето. У нас постоянно се викат сенките от миналото, за да припалят огънчето на една студена гражданска война. Ние трябва да търсим това, което ни събира, а не това, което ни разделя.

Ето виждате, Китай са намерили начин, даже когато става дума за Тайван, който юридически е нещо отделно, въпреки че Китай го води за своя провинция. В името на бъдещето на Китай, на китайския народ, на китайската нация, те намират общото. Такова нещо може само да се приветства. На тази база е и до голяма степен успехът на реформите, защото те успяха да накарат мощната китайска диаспора извън Китай да се чувства съпричастна с това, което се случва там. Но не бива да се забравя, че ние сме доминирани от геополитически сили, а Китай е независима величина. Често пъти се споменава Мао Дзедун в негативен смисъл, но трябва да ви кажа, че китайското население съвсем не гледа негативно на него. Когато бях там, питах много китайци, които отговаряха така – каквото и да се говори за Мао, това беше човекът, който изправи Китай, когато той беше на колене. Мао изправи една страна, която близо 100 години е мачкана и унизена от Опиумните войни до средата на ХХ век, и изпратена на дъното. Когато той взима властта през 1949 г. най-бедните страни в света са Етиопия, Китай и Индия. Погледнете къде е Китай днес! Тук не може да не се отчете фактът, че Мао Дзедун създаде условия за независимо развитие. България е малка страна, но необходимостта на нашия политически елит е да търси политика, която в максимална степен защитава националните интереси. За съжаление, в последните 20-25 години именно това ни липсва. Не обвинявам само левите или само десните, защото всички които бяха на власт, не направиха нищо в рамките на възможното да защитят националните интереси на България.

Путин и Си Дзинпин подписаха пакет от споразумения, включително за продажба на китайски компании на дялове в редица руски проекти, както и за доставка на нефт от Русия. Как ще се отрази това на енергийния пазар?

По този начин руснаците на практика търсят свеж капитал. И в това няма нищо лошо. Още повече, тук не става въпрос за някакъв контролен пакет акции. Сибир действително е огромен  и има огромни богатства. Ръководството на Руската федерация определено отчита факта, че в момента те нямат пълните сили за развитие, нямат необходимия капитал. Опитите за изолация на Русия се правят най-вече от САЩ, но и Европа активно участва в тези усилия. Русия разбира, че трябва да привлича партньори, което не означава само Китай, но и други страни. Япония, например. Това според мен е разумна политика, с която привличайки другите за едно съвместно развитие им се дава възможност да печелят, но преди всичко печели Русия. Едно взаимно изгодно сътрудничество с Русия винаги е добър вариант. Жалко, че ние се отказахме от него – къде се отказахме, къде не ни разрешиха. Влизането в ЕС и НАТО ни постави в друга геополитическа и геостратегическа ситуация спрямо Руската федерация. На няколко пъти Русия ни хвърляше пояс – вземете за пример АЕЦ „Белене”, тръбопровода „Бургас-Александруполис”, „Южен поток”. Нито нашият политически елит имаше решителност да защити националния интерес, нито Западът го позволяваше. „Северен поток” – може, но „Южен поток” – не може! Или с други думи, това, което е разрешено на Зевс, не е разрешено на бика. Тези двойни, тройни и четворни стандарти на Европейския съюз са един от факторите за днешната ситуация. Въпреки, че нашият премиер заяви, че сме успяла нация, мисля, че това са много лоши илюзии. Не знам кого се опитва да лъже, защото Западът много добре знае къде се намираме. Моето лично мнение е, че за съжаление ние сме в условия на национална катастрофа. И първият признак за нея е страшната демографска катастрофа, в която се намира България.