В продължение на столетия Западът и Русия се опитват да намерят път един към друг, да се съсредоточат върху това, което ги сближава, отколкото върху нещата, които ги разделят. Понякога успяват, друг път се провалят. Историята на тези взаимоотношения е безкрайно интересна и поучителна.
Княз Сергей Волконски, върху чиято биография Лев Толстой изгражда образа на Андрей Болконски в романа „Война и мир”, се ражда през 1788 г. в една от най-знатните аристократични фамилии на царска Русия. Семейството води началото си още от живелия през XIV век Михаил Черниговски, който се покрива със слава заради участието си в битките срещу монголските нашественици. В началото на XIX век фамилията е не само една от най-богатите, но е и най-приближената до царската династия. Принцеса Александра, майката на Сергей, е най-близката жена до вдовстващата императрица, чийто съпруг император Павел е убит през 1801 г. Малкият Сергей най-напред се обучава в пансиона на френския имигрант абат Никола, където имат честта да попадат единствено деца от най-знатните фамилии. Естествено, цялото обучение се води на френски. Това в никакъв случай не обърква Сергей, защото звуковата среда в родния му дом е същата. Членовете на семейство Волконски разговарят помежду си на френски. На руски се изразяват само когато трябва да дадат разпореждания на обслужващия персонал. Във висшето руско общество през онези години френският не е просто ежедневният език. Това е и езикът на най-интимните отношения. Благородниците от аристократичните фамилии просто не могат да си представят, че е възможно да разкриват дълбоките чувства, които ги вълнуват, на друг език освен на френски. Ето какво казва в спомените си княгиня Екатерина Дашкова (1744-1810), първата жена в света, която става ръководител на академия на науките: „Още като малки знаехме четири чужди езика, а на френски се изразявахме напълно свободно. Що се отнася до родния ми руски, говорех го изключително зле”. Случаят с княгиня Дашкова в никакъв случай не е изключение. Той е отражение на преобладаващата тенденция на нравите във висшето общество. В някои семейства, принадлежащи към тази прослойка, на децата дори се забранява да говорят на руски освен в неделя и на религиозните празници. По време на цялото си обучение например княгиня Екатерина Голицина има само седем урока по руски. Майка й се отнася с очевидно презрение към руската литература и твърди, че Гогол може да се харесва само на конярите. На децата в семейството е забранено да общуват на руски и ако бъдат хванати да го правят, следва наказание – завързват около вратовете им червена лента под формата на дяволски език. В Девическия гимназиум, най-престижното учебно заведение за момичета по Лев Толстой Profimedia/ Corbis това време, девойките, хванати да говорят помежду си на руски, са наказвани да стоят на колене в ъгъла, а на вратовете им увесвали червени тенекиени звънци. Идеята на този тип наказание е, че руският език е нещо подобно на дяволско изобретение, което трябва да бъде избито от главите на благородните девици. Те още от най-ранна възраст трябва да се научат да изразяват всички възможни чувства основно на чужд език. Подобно пренебрежително отношение към родния език и култура може да бъде открито, макар и не толкова повсеместно, в благороднически семейства през целия XIX век. Лев Толстой например разбира, че има много книги на руски език едва когато тръгва на училище на 9 години. Преди това е обучаван от германски педагог и от леля си, която му говори на френски. Иван Тургенев също е обучаван от германски и френски педагози и за първи път вижда руска книга на 8 години, когато успява да проникне в заключения кабинет на баща си. Дори в края на XIX и началото на XX век все още има руски благородници, които говорят езика на сънародниците си с голямо затруднение. В спомените си Владимир Набоков разказва за своя чичо Рука, който говорел на една много изискана комбинация от френски, английски и италиански. На всеки един от тези езици чичото се изразявал по-добре, отколкото на руски. Това отношение към собствения език сред голяма част от руския образован елит е само част от широко разпространения възглед, че Русия е изостанала страна и че ако иска да се развива, трябва да копира колкото се може по-точно постиженията на западната цивилизация. Ето защо за руския образован елит пътуванията в Европа никога не се извършват единствено с туристическа цел. Понеже Европа е възприемана като културен идеал, отиването там носи характера на поклонническо пътуване.
Когато пътува на запад, образованият руски пътешественик от XVIII и XIX век има в главата си модела на Петър Първи, който е отишъл там в търсене на просвещение и самоусъвършенстване. Синовете на руските аристократични семейства изпълват университетските зали в Париж, Гьотинген и Лайпциг. Определението „гьотингенска душа”, която Пушкин дава на героя си Ленски в поемата „Евгений Онегин”, се превръща в характеристика за представителите на много поколения млади руски аристократи. През втората половина на XVIII век особено любима дестинация на елита е Англия. Тя е родината на независимата от централната власт аристокрация, а тъкмо към подобно състояние се стремят и много руски аристократи. Англоманията им понякога стига да крайни възклицания. „Защо не съм се родила англичанка?” – оплаква се вече споменатата княгиня Дашкова. Заради засилващата се любов към Запада на все по-голям интерес в Русия започват да се радват пътеписите, сътворени от хора, обиколили много страни. В края на XVIII век най-популярната книга в този жанр е „Записки на руския пътешественик”. Нейният автор знаменитият историк и литератор Николай Михайлович Карамзин напуска Петербург през май 1789 г. и пътува през Полша, Германия и Швейцария, на следващата година открива революционна Франция, след което, минавайки през Лондон, се връща в руската столица. Карамзин всъщност представя на читателите си един идеален европейски свят. Описва неговите монументи, театри и музеи, прочутите му писатели и философи. Неговата „Европа” представлява една митична реалност, която следващите руски пътешественици постоянно ще се опитват да намерят във вида, в който Карамзин им я е разказал. Историкът Михаил Погодин взема „Записките” със себе си, когато отива в Париж през 1839 г. Дори Маяковски възприема френската столица през призмата на тази книга. Основната цел на творбата на Карамзин е да научи руснаците как да се държат като рафинирани европейци. Самият автор представя себе си като човек, който се чувства напълно свободно и е приеман като равен в европейските интелектуални среди. Описва задълбочените си разговори с Кант и Хердер. Отношението му към знаковите европейски паметници на културата не е като на някакъв варварин, а като на човек, който ги познава много добре от прочетените преди това книги. Замисълът на Карамзин е да представи Европа като близка до Русия, като цивилизация, от която неговата държава е органична част. В същото време Николай Михайлович не пропуска да отбележи, че за много европейци включително и за образованите Русия изглежда като безнадеждно изостанала държава. По пътя за Кьонигсберг авторът среща двама германци, които са безкрайно изненадани, че руснак говори чужди езици. Професори в Лайпциг говорят за руснаците като за варвари и не могат да повярват в съществуването на оригинална руска литература. След завършването на началното си образование младият Сергей Волконски постъпва в Пажеския корпус – най-престижното учебно заведение на императорска Русия. Още ненавършил 20 години, той вече участва в сраженията между руските и френските войски. През 1807 г. в битката при Ейлау, където загиват десетки хиляди войници и от двете страни, Волконски е ранен, получава орден за храброст и става адютант на император Александър I. Императорът силно се привързва към сериозния млад човек, нарича го „мосю Серж” и го кани всеки ден да обядват заедно. По-малкият брат на императора великият княз Николай също много харесва Сергей и постоянно го моли да си играят на войници. Петнайсетина години по-късно отношенията между двамата ще претърпят драматичен обрат. Въпреки че е възприеман като естествена част от най-близкия императорски антураж, Сергей Волконски предпочита воинския живот и скоро отново се връща в армията. Между 1808 и 1812 г. участва в повече от 50 битки и на 24 години вече е генерал-майор. Когато в началото на XIX век започват сраженията между руската и френската армия, аристократичният, интелектуалният и военният елит на Русия (в онзи период тези групи почти напълно се припокриват) изпада в шок. Трябва да се воюва срещу Франция! Срещу държавата, която в продължение на десетилетия е служила за образец на висшето общество буквално във всичко. Нещо повече, когато в края на XVIII век изгрява звездата на Наполеон, руските благородници буквално се влюбват в него. Той им изглежда като въплъщение на най-съкровените им идеали – смел, талантлив, готов на всичко в името на родината. И изведнъж се оказва, че трябва да се изправят с оръжие в ръка срещу основния обект на обожанието си. Този сблъсък има изключително важни последици за руския елит. Именно благодарение на войните с Наполеоновата армия много от руските благородници се отърсват от сляпото си преклонение пред Запада и започват да се усещат като руснаци. Започват да се чувстват много по-близки до обикновените си сънародници, отколкото до чуждите благородници. Войната сближава князете и крепостните селяни. Както едните, така и другите, усещат, че независимо от всички класови разлики, ги свързва нещо много важно – принадлежността към една нация. Героизмът на обикновените войници и смелостта на партизаните обръщат в бягство изглеждащата непобедима дотогава френска армия. И в този момент чувството да бъдеш руснак се оказва много по-силно, отколкото необходимостта да се чувстваш част от някакъв имагинерен Запад. „Честта на Русия беше защитена от нейните обикновени войници на бойното поле – пише княз Волконски на брат си след битката при Бородино, – те може и да са крепостни селяни, но се сражават като достойни граждани за родината си.” Сергей Волконски съвсем не е единственият висш офицер, който се прекланя пред героизма на обикновените си сънародници. Тези благородници са невероятно учудени от видяното на бойното поле. Шокът е огромен, защото повечето от тях са възпитавани така, че да гледат на крепостните селяни като на представители на някакъв животински вид, който не притежава никакви възвишени мисли и чувства. И изведнъж офицерите виждат едни съвсем нормални хора, които почти по нищо не се отличават от тях. „Ние се отказахме от суровата дисциплина, която беше задължителна в предишните години – обяснява Волконски, – и се опитахме да спечелим доверието на войниците, отнасяйки се човешки с тях.” По време на бойните действия някои офицери създават походни училища, за да учат войниците си да четат, други организират дискусионни кръжоци, където се говори за премахване на крепостничеството и за даване повече права на селяните. По време на битките с Наполеоновата армия руското офицерство най-накрая се русифицира. Офицерите започват да използват все повече руски думи, да пушат същия тютюн като войниците и да си пускат бради. Прословутият партизански командир Денис Давидов открива, че е много трудно да събере доброволци за частта си, представяйки се пред селяните с бляскавия си мундир и ордените. Обикновените селяни възприемат облеклото му като „неруско” и „френско”. Ето какво ще напише Денис Давидов по-късно: „Бързо разбрах, че в Отечествената война съвсем не е достатъчно да говориш езика на народа. Трябва да се сближиш с народа във всякакъв смисъл. Започнах да нося кафтан, пуснах си брада и вместо ордена на света Ана, си сложих иконка на свети Никола”. Княз Волконски също командва партизанска бригада и преследва Наполеоновите войници чак до Париж, а през 1815 г. присъства на мирния конгрес във Виена. След това Волконски прекарва още известно време във френската столица, където се движи в кръговете на политически реформатори, среща се с Шатобриан и Бенжамен Констан. Следващата му спирка е Лондон. Там князът наблюдава принципите на конституционната монархия в действие, докато присъства на заседания в Камарата на представителите, посветени на налудното поведение на крал Джордж III. Планира пътуване и до Съединените щати, но бягството на Наполеон от остров Елба и назряващата нова война го принуждават да се върне в Петербург. Това, което заварва в столицата, го потриса. Същия потрес изживяват и много други руски офицери, върнали се от Европа. Тези хора, много от които по-късно ще станат известни като декабристи, са изумени от пустословието и назадничавостта, които царят в аристократичните салони. Докато те са се сражавали на бойните полета, а след това са прекарали известно време в Европа и така са попили най-напредничавите за времето си либерални идеи, в Петербург нищо не се е изменило. Да се върнеш в Русия след Париж и Лондон, обяснява Волконски, е все едно до попаднеш в някакво предисторическо минало. Николай Тургенев, който също ще стане активен декабрист, обобщава по следния начин впечатленията на руските офицери от пребиваването им в Европа: „Оказа са, че е възможно да имаш граждански права и проспериращи държави без наличието на крепостно право”. Видяното в Европа кара много руски офицери да се замислят дали не е крайно време и в Русия да настъпят генерални промени, които да помогнат за нейното проспериране. В това отношение те силно разчитат на император Александър Първи. Още когато се възкачва на престола през 1801 г., внукът на Екатерина Велика заявява публично намерението си да преобразува Руската империя в духа на европейските либерални реформи. Заедно с няколко свои приближени императорът формира т.нар. Неофициален комитет, където се обсъждат най-необходимите промени. Основна роля там играе граф Павел Строганов, живял в Швейцария и Франция, където се присъединява към якобинците по време на революцията. Очакванията към Александър Първи се засилват особено след войната срещу Наполеон, когато все повече образовани руснаци очакват либерални реформи. Когато става ясно, че императорът няма намерение да изпълни обещанията от началото на царуването си, че възлага управлението на вътрешните работи на империята на най-реакционно настроените официални лица, реформаторски настроените благородници се убеждават, че трябва да се борят, за да накарат властта да извърши либерализацията. Ето защо те започват създаването на тайни общества, чиято цел е замяната на абсолютната монархия с конституционна и свикването на национално представителен парламент. След поредица от трансформации в началото на 20-те години на XIX век започват да действат Северно общество с център Петербург и Южно общество с център Киев. Княз Сергей Волконски постоянно пътува между двата града, за да подобри координацията им във връзка с подготвяното въстание. През януари 1825 г. той се жени за 18-годишната Мария Раевска. Според слуховете във висшето общество в нея е влюбен и самият Пушкин. Вярно, поетът е известен с това, че често се влюбва в красиви момичета, но според съвременниците му това е било изключително сериозно. Смята се, че поне две от неговите героини – принцеса Мария от „Бахчисарайски фонтан” и кавказкото момиче от „Кавказки пленник”, са вдъхновени от младата Раевска. В крайна сметка обаче тя се омъжва за княз Волконски. Вечерта преди сватбата нейният баща кара младоженецът да подпише документ, че се отказва от всякаква антидържавна дейност. Работата е там, че всички знаят за подготвяното въстание. За него знае и самият император, но проявява толерантно отношение към заговорниците, заявявайки, че някога и той самият е имал „същите мечти и илюзии и затова сега не му отива да бъде строг”. Волконски подписва дадения от тъста му документ, но нито за миг не престава със совалките между Киев и Петербург. Пътуванията са толкова чести, че Мария започва да се оплаква на приятелките си от постоянното отсъствие на съпруга си. Въстанието е планирано за късното лято на 1826 г., но внезапната смърт на Александър Първи на 1 декември 1825 г. променя този план. Тронът трябва да бъде зает от брат му Константин Павлович, но той абдикира. За един кратък период от време в Русия се установява междуцарствие и декабристите решават да използват момента. Те се обявяват срещу възможността на трона да седне Николай, по-малкият брат на Александър Първи, и на 14 декември извеждат три хиляди войници на Сенатския площад в Петербург. Това е и първото руско въстание, избухнало в столицата, в града, замислен като олицетворение на принадлежността на Русия към европейския свят. Много малко места могат да бъдат по-неподходящи за столица на най-голямата европейска държава, отколкото мястото, което Петър Първи избира за своя столица на 27 май 1703 г. Делтата на река Нева, където ще се издигне Санкт Петербург, е крайно неприветливо и мочурливо пространство. Основните обитатели на това мъгливо място са вълците и мечките, а малкото рибари, които се навъртат наоколо, бързат да се приберат в доста по-уютните си обиталища. Нищо обаче не е в състояние да разколебае руския цар. Той иска новата столица, която трябва да символизира европейската същност на страната му, да бъде изградена върху пространство, което с нищо да не напомня за миналото. Петър дори забранява използването на строителен материал от някогашната шведска крепост, защото не иска столицата му да дължи нищо на никого. Както отбелязва семиотикът Юрий Лотман по повод на Петербург: „Идеалният изкуствен град, създаден като реализация на реалистичната утопия, не бива ди има история; тази идея предполага построяването на града на ново място и съответно разрушаване на всичко старо, ако го е имало тук”. Именно това изграждане на една столица буквално от нищото развихря народното въображение. Според една от най-разпространените легенди лично Петър сътворил града във въздуха, след което го спуснал на земята. Още от самото си възникване Петербург е натоварен с множество функции – той трябва да бъде и морското пристанище на Русия (ясни са паралелите с Амстердам и Венеция), трябва да бъде и военна столица, и резиденция на една непрекъснато разрастваща се империя, трябва да бъде и икономически център, и място за среща на различни култури. Най-важното му предназначение обаче е да покаже, че Русия има столица, която по нищо не отстъпва, а дори и превъзхожда вече утвърдените европейски столици. А целта на налагането на това превъзходство е да покаже, че Руската империя съвсем скоро ще се превърне в световна сила. В представите на царя възраждането на Русия минава през създаването на нов град. Още когато се възкачва на престола, Петър заявява, че Русия няма да стане поредната Византия, загинала заради собствената си слабост и нищожността си. Той не иска да управлява просто някаква си държава, иска да управлява световна империя. Идеята за Русия като „трети Рим” е формулирана много преди Петър, още в началото на XVI век от монаха Филотей Псковски. Само че, както точно отбелязва философът и историк Георги Федотов: „тясната провинциална култура на Москва се оказва неспособна да организира и вдъхнови една колосална империя”.
МОСКОВСКИТЕ ЦАРЕ ПОСТОЯННО МЕЧТАЯТ да ръководят „третия Рим”, но само Петър е този, който знае как може да стане това. Той проумява най-важното геополитическо предизвикателство на своето време: за да стане истинска световна империя, Русия трябва да върви на запад. Тя трябва да възприеме всичко прогресивно, до което са стигнали развитите държави. Целта е не просто Русия „да стане като другите”, за да получи похвалата им. Целта е, вече възприела всичко положително от другите, Русия да стане по-добра от тях. Петър изобщо не се притеснява да се учи от европейците, защото е уверен в силата на страната си. Убеден е, че когато приложи западните порядки, Русия не само няма да изгуби същността си, но и ще стане несравнимо по-силна. Стремежът на Петър към Севера, построяването на новата столица именно там, е съвсем естествена част от желанието му да направи Русия забележима в Европа. И това се случва. Благодарение на упоритите му усилия през XVIII век Русия вече има значение за европейците. Те започват да я възприемат не като някаква отдалечена „азиатска деспотия”, а като модерна империя. За да се стигне до това състояние обаче, е необходим къртовски труд. Петър е напълно наясно с изостаналостта на страната си и целта му е да я преодолее колкото се може по-бързо. Още като млад цар той пътува из Европа, защото иска лично да избере това, което трябва да занесе в Русия – в пряк и в преносен смисъл. Работи в холандска корабостроителница и изучава изкуството на артилерията в Кьонигсберг. В Англия посещава парламента, Университета в Оксфорд и Монетния двор, чийто ръководител по това време е Исак Нютон. Разказват, че когато видял заседаващите в парламента мъже с техните мантии и перуки, Петър запитал какви са тези хора. Отговорили му, че това са хората, които творят законите. „Творят закони ли? – удивил се Петър. – У нас има само двама такива, при това, като се върна, трябва да обеся единия.” След като се завръща в Русия и особено след като започва строежа на новата столица, Петър прави всичко възможно, за да накара сънародниците си да приемат европейския начин на живот. Европеизирането започва от елита. Тръгва се от външния вид, за да се стигне впоследствие и до същината. Още след пристигането си от Европа Петър забранява носенето на кафтани и нарежда на аристокрацията да се облича по западен образец. Заповядва всички да си обръснат брадите, като често самият той се превъплъщава в ролята на бръснар. Освен това благородниците са задължени да научат френски, да водят любезни светски разговори и да танцуват менует. На жените е наредено да носят корсети. Петър заповядва да бъде издаден специален наръчник на добро поведение, който той лично е адаптирал от немския оригинал. Между многото съвети към читателите фигурират и такива: „Не плюйте храна по пода”, „Не използвайте ножа, за да си чистите зъбите”, „Не ползвайте чуждо спално бельо”, „Не си лягайте с ботушите”. Все пак основният съвет към благородниците е да се държат като европейци, но в никакъв случай да не забравят руския си произход. Следвайки подобни съвети, руският благородник заживява един двойствен живот. Той изглежда като европеец, разговаря като европеец, държи се като европеец, но вътре в себе си неизменно запазва руската си същност. Петър знае, че за да се прихване по-лесно европейскостта на руска почва, сънародниците му трябва да общуват колкото се може повече с реални европейци. Още през 1702 г. той издава официален манифест, с който призовава чужденците да идват в Русия. Тъй като императорът в онзи период създава новата си армия, особено предпочитание се дава на чужденците с добра военна подготовка. На такива хора се осигуряват най-добри условия. Ако полковникът руснак получава 300 рубли заплата, то полковникът чужденец взима 400. Понякога това разграничение не носи желания ефект. Например дошлият на руска служба пруски генерал Слундт умира след четиридневно неспирно пиянство. Случват се и други неприятни събития. В битката при Нарва почти всички офицери чужденци се предават на шведите. Тези първи неуспешни опити обаче не обезкуражават императора. Съвсем скоро той повишава изискванията към желаещите да се заселят в Русия чуждестранни специалисти. В крайна сметка военните спецове изпълняват поставената им задача, защото империята се сдобива със съвременна боеспособна армия. При изграждането и на империята, и на новата си столица Петър разчита основно на материал от чужбина – във всички смисли на това понятие. Прословутият гранит, който обрамчва бреговете на минаващата през Петербург Нева, се доставя от Финландия и Карелия, мраморът за дворците идва от Италия, керамиката – от Швеция, керемидите – от Холандия. Нищо в този град не е оставено на случайността. Тук е царството на правите ъгли. От самото начало Петър замисля новата столица като въплъщение на реда и на разума. В този случай архитектурата не е просто форма, тя е истинското съдържание на града. Архитектът подрежда не само пространството, но и начина на живот на неговите обитатели. Правилната архитектура съзнателно се противопоставя на кривите средновековни улички. В „Записки от подземието” Достоевски нарича Петербург „най-абстрактният и най-добре предначертан град в целия свят”. Според разбиранията на Петър да бъдеш жител на Петербург означава да загърбиш мрачните и изостанали нрави на средновековна Москва и да станеш естествена част от прогресивния западен свят. Според прословутия израз на италианския граф Франческо Алгароти с построяването на този град Петър Първи е „отворил прозорец към Европа”. И в същото време това е прозорец, през който европейците могат да надникнат в самата Русия. Идеята на императора е те да видят една могъща, съвременна империя.
СТРЕМЕЖЪТ НА РУСИЯ ДА ОБЩУВА НАПЪЛНО равностойно с най-могъщите европейски държави става особено силен по времето на императрица Екатерина Велика, управлявала страната в периода 1762–1796 г. Бъдещата руска императрица е германката София Фредерика Аугуста Анхалт, наричана Фигхен. Родена е в пруския град Щетин в аристократична фамилия и още от малка проявява независимост и предпочита да си играе с момчетата. Когато София е на 15 години, тогавашната руска императрица Елисавета започва да търси съпруга на своя племенник, престолонаследника Петър Фьодорович. В крайна сметка се спира на Фигхен, която заедно с майка си пристига в Петербург през 1744 г. За да може да се омъжи за престолонаследника, девойката приема православието и получава името Екатерина. На следващата година става и бракосъчетанието. 17-годишният внук на Петър Велики изобщо не се интересува от 16-годишната си съпруга и открито й заявява, че предпочита съвсем друг тип жени. Неполучавайки никакво внимание от съпруга си, Екатерина се отдава на двете си основни страсти – любовните авантюри и четенето. Още като момиче в Щетин тя е изчела творбите на Расин, Корней и Молиер. В Русия поглъща множество френски романи, след което идва ред на по-сериозната литература. Чете исторически книги, като любимият й автор е Тацит. Но най-силно я привличат идеите на Монтескьо. Тя прочита „Духът на законите” скоро след нейното излизане през 1748 г. и оттогава нарича тази книга „моят молитвеник”. Идеите на френския просветител всъщност се харесват на най-различни среди в руското общество. Схващането му, че големите държави се управляват най-добре от авторитарни владетели, допада на привържениците на твърдата ръка. Благородниците се радват на твърдението му, че успешната монархия се гради върху силна аристокрация. Свободомислещите пък одобряват възгледа му, че управлението трябва да почива върху твърдото спазване на законите. През 1754 г. Екатерина ражда сина си Павел. Дворцовата интрига твърди, че истинският баща на момченцето не е съпругът на принцесата, а нейният любовник Сергей Салтиков. След раждането на детето Петър Фьодорович отново забравя за жена си и има връзки с различни жени от двора. Екатерина се държи по същия начин. Един от най-знатните й любовници през този период е Станислав Понятовски, който ще остане в историята като последния крал на Полша. През 1795 г. той е принуден да се отрече от престола, а страната му е поделена между Русия, Прусия и Австрия. Докато тече връзката й със Станислав, Екатерина отново забременява. В двора отново шушукат, че бащата на детето пак не е законният съпруг. „Един Господ знае къде забременява жена ми! Изобщо не съм уверен, че трябва да призная това дете” – провиква се престолонаследникът пред приближените си. В крайна сметка, когато Екатерина ражда дъщеря си Ана, Петър Фьодорович я признава за свое дете. Междувременно той започва почти официална връзка с една от фрейлините на жена си – Елизавета Воронцова. Всички в двора са учудени от този избор, защото въпросната дама не блести, меко казано, с особена красота. Воронцова обаче компенсира липсата на хубост с беззаветна любов към престолонаследника. Екатерина също има нов любовник. Това е красавецът и безумно смел офицер Григорий Орлов. Двамата са толкова силно отдадени на любовта си, че Екатерина отново забременява. Този път никой в двора вече не се съмнява в това кой е истинският баща на новородения Алексей. Всички знаят, че това е Григорий Орлов. Междувременно императрица Елисавета умира и съпругът на Екатерина най-после се възкачва на трона под името Петър Трети. Заживява открито с любовницата си Воронцова и изпраща жена си в другия край на Зимния дворец. Новият император бързо успява да настрои голяма част от обществото срещу себе си. Той е фанатичен поклонник на пруския крал Фридрих Втори и без да мисли особено, му връща завоюваните от Русия земи в току-що приключилата война с Прусия. С това си действие моментално си спечелва омразата на офицерския корпус. Планира и промени в религиозните ритуали, за да ги доближи до протестантските, което му навлича гнева на православните архиереи. Все повече хора започват да го обвиняват в невежество, слабоумие и пълна неспособност да управлява. Съпругата му изглежда много по-способна да се справи с управлението. Тя е умна и начетена. Допълнителни точки й носи и фактът, че е подлагана на непрекъснати унижения от съпруга си. Така по естествен начин възниква заговорът за свалянето на Петър Трети от престола. Основна роля в него играят Григорий Орлов и четиримата му братя, които успяват да склонят военните да минат на страната на Екатерина. Превратът е осъществен на 18 юни 1762 г. Петър е принуден да се отрече от престола и е арестуван, а на трона застава съпругата му под името Екатерина Втора. За да не създава проблеми в бъдеще, бившият вече император е убит още на следващия ден. Веднага след възкачването си на престола Екатерина се заема енергично да решава делата на империята. Тя съставя специален документ, наречен „Наказ” (ръководство, наставление), в който е изложена философията на управлението й. Огромната част от изложените предписания са заимствани от „Духът на законите” на Монтескьо и от трудовете на италианския мислител Чезаре Бекариа. Останалите разпоредби представляват компилация от идеите на Дидро и Д’Аламбер, изложени в тяхната „Енциклопедия”. Целта на Екатерина е да покаже, че е абсолютно наясно с най-модерните схващания за доброто управление и че е в състояние да ги прилага в практиката си. Императрицата обаче не се задоволява само с това. Тя иска и личен контакт с най-просветените умове на епохата. Ето защо започва лично кореспонденция с Дидро, Волтер, Д’Аламбер. Нещо повече, Екатерина силно желае тези и други интелектуалци да й гостуват в Петербург и да приложат свободолюбивите си идеи. Първият, който откликва на поканата й, е модерният в онези времена френски либерален икономист Пиер Мерсие дьо ла Ривиер. Екатерина му обещава солиден хонорар и му определя среща в Москва. Ето какво разказва самата тя за свършеното от френския гост: „Още с пристигането си г-н Дьо ла Ривиер наел три съседни къщи, направил основен ремонт и над различните стаи поставил табелки „Департамент на вътрешните работи”, „Търговски департамент”, „Правосъден департамент”. След което започнал да кани разни хора както руснаци, така и чужденци, да изслушва възгледите им и да обещава на тези, които са му харесали, работа в държавното управление. Изглежда, господинът си е въобразил, че съм го повикала, за да ми помага при управлението на империята и за да ни измъкне от тъмнината на невежеството. Междувременно дойдох аз и прекратих цялата комедия. Няколко пъти разговарях с господина относно възгледите му и, признавам, не ми се стори глупак, макар прекаленото самочувствие да беше размътило мозъка му. В крайна сметка платих разходите му и ние се разделихме като приятели”. По повод на несъстоялото се сътрудничество Екатерина пише на приятеля си Волтер: „Господин Дьо ла Ривиер беше решил да се прави на законодател. Смяташе, че ние ходим на четири крака, и беше така любезен да си даде труда да дойде тук от Мартиника, за да ни научи да ходим на два”. В стремежа да се срещне лично с популярни мислители руската принцеса се запознава и с истински радикали. Скоро след като заема престола, по нейна покана в Петербург пристига писателят Бернарден дьо Сен Пиер, автор на свръхпопулярния роман „Пол и Виржини”. Той предлага на Екатерина да осъществи един социалнополитически експеримент, т.е. да основе някъде в степите Република на свободните общини, където гражданите ще бъдат напълно свободни да се самоуправляват. Когато чува това, императрицата прекратява всякаква комуникация с французина, а на него му се налага скоропостижно да напусне Русия. Независимо от тези неуспехи в междукултурното и междуцивилизационното общуване Екатерина не се отказва от общуването си с французите. Тя особено силно държи на двама от тях – Дени Дидро и Франсоа Волтер. Екатерина започва кореспонденцията си с Дидро само девет дни след като заема престола. „Енциклопедия” се превръща в нейна настолна книга и тя има огромното желание за постоянен личен контакт с нейния главен редактор. Когато разбира, че Дидро има намерение да продаде библиотеката си, тя моментално изразява желание да я купи. Французинът иска една доста висока цена за онова време – 15 хиляди франка. Екатерина не само му ги изплаща, но и съставя договор, според който библиотеката ще си бъде при Дидро до края на живота му, а той ще получава 1000 франка годишно като главен неин уредник. Когато на следващата година заплатата му се бави, френският просветител обръща внимание на руснаците върху този печален факт, след което Екатерина нарежда да му изплатят възнаграждението за 50 години напред. Отношенията между двамата не се ограничават единствено с изразените в писмата им мисли. По поръчение на Екатерина Дидро купува картини на видни художници за колекцията в Ермитажа. Именно френският философ дава съвет на императрицата да ангажира приятеля му Етиен Фалконе за създаването на паметник на Петър Първи. Така се появява знаменитата скулптура на Сенатския площад, известна под името „Медният конник” по едноименното произведение на Пушкин. Екатерина има огромно желание да се срещне с Дидро на живо и постоянно го моли да дойде в Петербург. Философът обаче не бърза да изпълни молбата й. Той наближава 70-те, никога не е напускал родината си и никак не го радва перспективата за едно продължително пътуване до тази непозната страна. В крайна сметка решава, че става неудобно да отказва на благодетелката си. През май 1773 г. 70-годишният философ се отправя към руската столица. Минавайки през Хага, толкова харесва живота в Холандия, че остава там цели три месеца. Вероятно би останал и още, ако не са постоянните подканяния от Петербург, че императрицата е в трепетно очакване. Така в края на есента философът най-после пристига в Северната Венеция и веднага пада в леглото, защото е разбит от дългото пътуване. За щастие неразположението му не трае дълго и съвсем скоро се случва първата среща с Екатерина Втора. Първото му впечатление от нея е много добро. „Да, видях я и разговарях с нея. Уверявам ви, тя дори не разбира колко добрини ми е направила. Каква мъдра императрица! Каква удивителна жена!” – пише той у дома. Това впечатление е напълно естествено, защото Екатерина притежава дарбата да се харесва на събеседниците си. Тя предоставя на Дидро пълната свобода да говори каквото иска и винаги го слуша с огромен интерес. Това са идеалните условия за един философ да се чувства в свои води. По време на срещите им Дидро не спира да говори, постоянно жестикулира и не спира да се разхожда. Понякога така се въодушевява, че дълго държи Екатерина за ръката или я потупва свойски. Случва се това потупване да е доста силно. Събеседничката му се принуждава да слага маса между нея и госта, защото иначе в края на беседата се оказва, че от потупванията му по бедрата й има синини, а коленете й са натъртени. Двамата разговарят по всякакви теми или, по-точно казано, Дидро дава на Екатерина съвети по всякакви теми – като се започне от възпитанието на престолонаследника Павел и се стигне до дълбоките реформи, които трябва да бъдат извършени в Русия. Ето с какви впечатления остава императрицата от проведените разговори: „Той беше много забавен, но в крайна сметка имах малка полза от общуването с него. Ако бях започнала да управлявам страната съгласно неговите виждания, трябваше да преобърна всичко с главата надолу – законите, администрацията, финансите, и да ги заменя с някакви неосъществими теории. В един момент му казах съвсем откровено: „Господин Дидро, винаги ви слушам с огромно удоволствие. С великите принципи, родени от блестящия ви ум, могат да се напишат прекрасни книги, но не може да се управлява държава. Между нас има една огромна разлика: вие работите върху хартия, а тя понася всичко, не създава препятствия нито за въображението, нито за перото, докато аз, горката императрица, работя с човешки материал, който е особено чувствителен и раздразнителен”. Работата е там, че Екатерина иска от своя събеседник практически указания, свързани с управлението на страната, а получава само теории, с които вече е запозната от книгите му. Пък и Дидро няма как да й даде практически съвети. Той изобщо не познава Русия. Дори по време на престоя си живее само в Петербург и когато не разговаря с императрицата и приближените й, седи в кабинета си, където съставя всевъзможни проекти за либерално управление на Русия, които редовно предоставя на Екатерина. Разбира се, почти нищо от предложенията му не се осъществява на практика. Те са или твърде теоретични, или твърде идеалистични, или просто няма как да бъдат приложени в руските условия. Фактът, че не може да бъде полезен, тормози Дидро и той все по-често мисли за отпътуване. В края на февруари 1774 г. отрупаният с щедри дарове френски философ заминава за родината си. След пристигането си във Франция той пише писмо, изпълнено с безкрайна благодарност към руската императрица, в което между другото се казва: „Вие се нареждате до Цезар, Вашия приятел, и малко над Фридрих, опасния Ви съсед. Останало е едно незаето място – до Ликург или до Солон, и то се полага на Ваше Величество. Това Ви пожелава гало-руският философ”. Има още една любопитна подробност около гостуването на Дидро в руската столица. Другата основна „философска звезда” сред хората, с които Екатерина си пише, Франсоа Волтер, силно ревнува от вниманието, получавано от Дидро. Още повече, че докато „съперникът” му е в Петербург, Волтер не получава нито едно писмо от северната Семирамида. Накрая не издържа на мълчанието й и написва сърцераздирателно писмо, в което я упреква, че „го е забравила за сметка на друг”. „Ако не бях тъй близо до гроба си от старост, щях да умра от отчаяние” – проплаква Волтер. След отговора на Екатерина недоразумението е изгладено и двамата продължават епистоларното си общуване до смъртта на философа през 1778 г. След кончината на Волтер императрицата купува от неговите наследници уникалната му библиотека, съдържаща близо 7000 заглавия. Тя е поместена в Ермитажа и става една от забележителностите на Петербург. В крайна сметка дългогодишното общуване на Екатерина Велика с някои от най-блестящите умове на епохата не донася кой знае какви промени в Руската империя. Може би, защото условията там са прекалено различни от европейските, а може би, защото самата Екатерина се бои от прекалено радикалните преобразования. За страховете й говори дори само фактът, че тя за първи път позволява в Русия да бъдат създадени частни печатници, само че след като се запознава подробно със съдържанието на отпечатаните книги, подлага авторите им на санкции.
В ИМПЕРИЯТА ЗАПОЧВА ДА СЕ ОФОРМЯ един кръг от образовани хора, които се убеждават, че реформите няма да дойдат отгоре с императорска благословия, а трябва да бъдат извоювани отдолу. Така трийсет години след смъртта на Екатерина Втора се стига до декабристкото въстание на Сенатския площад. На 14 декември 1825 г. строените там три хиляди войници отказват да положат клетва за вярност към новия император Николай Първи. По заповед на своите офицери, които са сред основните организатори на бунта, войниците скандират: „Искаме Константин и конституция!”. Константин е абдикиралият от трона по-голям брат на Николай, който се радва на голяма популярност в армията. За да спечелят подкрепата на войниците, офицерите са им казали, че Константин е отстранен от властта с измама. Ако им бяха казали истината, че ги вдигат на бунт в името на „либералните реформи” и „свободата на личността”, много малка част от личния състав биха разбрали значението на тези понятия. Също така много малко от разбунтувалите се войници знаят какво означава „конституция”. Повечето дори мислят, че това е съпругата на Константин. Заговорниците са убедени, че при вида на несъгласните военни Николай сам ще се откаже от престола, затова не правят и най-малък опит да вземат властта по насилствен начин, щурмувайки Зимния дворец. Верните им части просто стоят и чакат на Сенатския площад с часове под пронизващия петербургски вятър и минусовите температури. Възползвайки се от тяхната нерешителност, Николай събира верните си войски и им заповядва да стрелят на месо срещу бунтовниците. Бунтът е смазан за минути. В следващите няколко часа всички лидери на декабристите са арестувани и изпратени в Петропавловската крепост. По това време княз Сергей Волконски се намира в Южна Русия и подготвя тамошното въстание. Само че, когато пристигат новините за шокиращия провал в столицата, всички офицери, които до този момент са дали съгласието си да участват в бунта, не се осмеляват да действат. В крайна сметка Волконски открива само един офицер, който се присъединява към него. Така само няколкостотин войници се опитват да атакуват Киев на 3 януари 1826 г., но са отблъснати без проблеми от правителствената артилерия. Два дни по-късно княз Волконски е арестуван, докато пътува към Петербург, за да се види с жена си, може би за последно. Заповедта за ареста му е подписана лично от Николай Първи. След набързо проведения съдебен процес 121 заговорници са осъдени за държавна измяна, отнети са им всички благороднически титли и са изпратени на каторга в Сибир. Петимата главни заговорници са осъдени на смърт. Това са първите смъртни присъди, постановени в Русия, след царстването на Екатерина Втора. Изпълнението на присъдите се превръща в трагикомедия. Въжетата на три от бесилките се късат и осъдените падат невредими на земята. Един от тях се провиква: „Каква нещастна страна! Дори не знаят как да те обесят правилно!”. При втория опит бесенето се оказва успешно. От всички декабристи княз Сергей Волконски е единственият действащ генерал. Той е и най-близко стоящият до императорското семейство заговорник. Николай Първи е особено ядосан на неговото участие в заговора вероятно защото много добре си спомня как някога двамата са играли на войници. Волконски също е осъден на смърт, но в последния момент смъртната присъда е заменена с 20 години каторга с последващо доживотно заселване в Сибир. Князът е лишен от всичките си титли и от всички медали, спечелени на бойното поле. Повечето от най-близките му роднини се отричат от него. Буквално. По-големият му брат Николай не му пише нито едно писмо по време на целия престой в Сибир. Майка му, принцеса Александра, предпочита лоялността към двора пред майчините чувства. В деня, в който окованият с вериги Сергей поема към каторгата, майка му присъства на коронацията на Николай Първи и получава от него диамантена брошка. Пред останалите присъстващи тя казва на висок глас: „Само се надявам, че в нашето семейство няма да има други чудовища”. Единствено съпругата му Мария запазва верността си към него. Тя категорично отхвърля предложението на своите роднини да се разведе с осъдения си съпруг. Прави и нещо много повече. Решава да го последва в Сибир. Предупредена от самия император, че може да изгуби правата върху сина си, роден само дни преди ареста на мъжа й, тя отговаря: „Сега синът ми се чувства добре, а съпругът ми – не. В този момент съпругът ми има много по-голяма нужда от мен”. Крахът на декабристите има много дълбоки последици за развитието на обществено-политическия живот в Русия. На практика за дълги години е погребана идеята, че либералните реформи могат да бъдат извършени под натиск отдолу, че и в Руската империя могат да бъдат приложени западните модели на развитие на обществото, включващи ограничаване на правата на монархията и засилване на гражданските свободи. След 1825 г. повечето мислещи руснаци стигат до извода, че ако изобщо е възможна някаква либерализация, тя може да се случи само ако монархът я пожелае. Така на мястото на либералния дух за няколко десетилетия в Русия се настаняват консервативните нагласи.
Много показателна в това отношение е идейната трансформация, която претърпява един от най-известните руски творци – Александър Сергеевич Пушкин. В началото на 20-те години на XIX век идеите му са напълно в съзвучие с преобладаващите либерални настроения. Той величае Френската революция и постоянно говори за необходимостта от премахването на крепостното право и привилегиите на аристократите. Макар никога да не е пътувал в Европа, поетът не спира да твърди, че страната му трябва да се европеизира, като под този термин той има предвид прилагането на най-революционните европейски практики. Заради тези си възгледи е поставен под полицейско наблюдение и дори за известно време е заточен в имението на майка му в Михайловское. С течение на годините обаче Пушкин започва да застъпва все по-консервативни виждания. Започва да отдава все по-голямо значение на културата и традицията, които според него могат да бъдат запазени най-добре единствено от монархията и аристокрацията. Поетът гледа на неравенството като на природен закон и никак не харесва обикновените хора. Изпада в потрес, когато прочита „Демокрацията в Америка” на Алексис дьо Токвил. Ето мислите му по темата: „Там с учудване наблюдаваме най-отблъскващия цинизъм и най-непоносимата тирания на демокрацията. Всичко благородно, всичко жертвоготовно, всичко, което би могло да възвиси човешкия дух, е потъпкано от неумолимия егоизъм и от страстта към удобствата”. Макар в младостта си да е критикувал абсолютната монархия и да е бил потърпевш от цензурата, в по-зрелите си години Пушкин вече смята, че за страна като Русия тя е крайно необходима, и се съветва за всичко с Николай Първи. В документалната си книга „Историята на Пугачовския бунт” (1834 г.) Александър Пушкин извежда идеята, че единствено просветената монархия е могла да спаси Русия от безсмисленото насилие на казашкия лидер Емелян Пугачов и разбунтувалите се селяни. През този период поетът изцяло споделя историческите възгледи на Карамзин, според когото монархията и аристокрацията водят нацията към прогрес. Според тази концепция обществото ще просперира само тогава, когато бъдат обединени мъдростта на монарха с изначалното послушание на поданиците. Този възглед ще заеме централно място в разработките на руските славянофили, които ще твърдят, че за да има успех, Русия трябва да се откаже от папагалското подражание на западните образци и да черпи сили единствено от собственото си минало и традициите си. Любопитното е, че движението на славянофилите се развива с бързи темпове като реакция срещу една творба, озаглавена „Първото философско писмо”, чийто автор е Петър Чаадаев. Дъждовният Петербург, рисунка.
ЧААДАЕВ (1794-1860 Г.) Е ПЪРВИЯТ РУСКИ МИСЛИТЕЛ, който поставя въпроса за мястото на Русия в световната история, като по този начин стартира противопоставянето между западници и славянофили, което ще определя руската мисъл през целия XIX век, а под някаква форма присъства и до ден днешен. Чаадаев се сражава в Отечествената война срещу Наполеон, след което остава да служи в армията. През 1821 г. подава оставка и се оттегля в селското си имение, изненадвайки висшето общество, което му е предричало бляскава кариера. Увлича се силно по мистицизма и страда от тежка хипохондрия. По едно време решава да напусне Русия завинаги и прекарва три години в чужбина. Живее в Англия, Франция, Швейцария, Германия, Италия. Все пак променя мнението си и се връща в родината в началото на 1826 г. Още с връщането си е арестуван по подозрение за съпричастност с декабристите. Факт е, че Чаадаев познава добре всички ръководители на бунта и че за кратко е бил член на тайните им общества. Само че още преди да замине за чужбина, се е самоотстранил от всякаква обществена дейност. След 40 дни разпити е освободен. Чаадаев заживява в тотална самота, не се среща почти с никого и се занимава единствено с писане. Именно през този период той написва своите седем „Философски писма”, в които излага основните си идеи: Русия няма бъдеще, понеже е приела християнството от Византия и по този начин е отрязала пътя си към сътрудничество с прогресивните европейски нации. Тези нации, пише Чаадаев, изповядват общи идеи, свързани със зачитането на дълга, справедливостта, закона и реда, а пък Русия няма нищо общо с всичко това. „Сами в целия свят, ние не сме му дали нищо, нито пък сме взели нещо от него; не сме допринесли с нито една идея за неговото развитие и не сме допринесли с нищо за разгръщането на човешкия дух. Римското наследство, цивилизацията на западната Църква и на Ренесанса – всичко това е подминало Русия и сега ние се намираме в културна празнина като сирак, лишен от топлината на семейството”. Първото философско писмо, в което са изложени тези разсъждения, е написано през 1829 г. на френски език, тъй като авторът по-свободно изразява мислите си на него, отколкото на руски. През следващите няколко години Чаадаев не успява да публикува труда си. Едва през 1836 г. склонява Николай Надеждин, издателя на списание „Телескоп”, което е пред закриване заради липса на абонати, да пусне разсъжденията му. Публикацията предизвиква огромен скандал. Критичните възгледи на Чаадаев за руското минало и настояще са заклеймени, при това не само от официалната власт, но и от опозиционно настроени кръгове. Когато император Николай Първи прочита писмото, заявява: „Смятам, че съдържанието на това нещо е смес от дръзки безсмислици, достойни за перото на умопобъркан”. Разбира се, когато подобна фраза излезе от устата на абсолютния самодържец, тя не е мнение, а заповед. И моментално се задвижва следната верига от събития: цензорът, допуснал публикацията за печат, е уволнен, всички броеве на „Телескоп” са иззети, списанието е закрито, а издателят Надеждин е изпратен на заточение. Шефът на тайната полиция княз Бенкендорф (близък приятел на Сергей Волконски) пише на Чаадаев: „Миналото на Русия е прекрасно, настоящето й – повече от великолепно, а що се отнася до бъдещето й, то надминава всичко, което човек може да си представи; това, приятелю мой, е гледната точка, през която трябва да бъде разглеждана руската история”. След това Бенкендорф официално обявява Чаадаев за ненормален и заповядва той всекидневно да бъде преглеждан от назначен от полицията психиатър. Авторът на скандалния текст едва ли е очаквал нещо различно от властите. Той обаче е истински потресен, когато и хора от най-близкото му обкръжение го критикуват. Александър Пушкин например е силно възмутен от тезите на приятеля си. Да, казва поетът, приемането на православието действително е отделило Русия от Западна Европа, но в никакъв случай не я е лишило от историческата й роля, защото тя има предначертана мисия. Така както навремето Русия е спасила Европа от монголо-татарите, така и сега тя може да я спаси, показвайки й друг начин на живот, различен от стремежа към материалното и от грубия егоизъм. Най-парадоксалното в цялата ситуация е, че Чаадаев изобщо не е революционер. Той винаги се е определял като монархист и привърженик на Николай Първи. Ужасен е от Френската революция от 1830 г., която сваля от трона Шарл Десети. Отнася се положително и към участието на Русия в смазването на европейските революции от 1848 г. Скоро след огромния скандал, предизвикан от първото философско писмо, Чаадаев пише „Апология на един луд”. Там отново има критики по адрес на Русия, която „почти никога не е могла да роди нищо оригинално и почти всички нови идеи са били внасяни от чужбина”. Все пак в новата си творба авторът вкарва и по-оптимистично разсъждение. Русия, пише той, е в състояние да разреши социалните проблеми на човечеството, ако само намери правилния подход за извършването на това велико дело. Славянофилите, възбудени силно от критичния поглед на Чаадаев към родината, имат доста по-ясна концепция за това как тя може да постигне трайно величие. Тяхната основна критика е насочено не към Русия, а към Запада. Алексей Хомяков, Иван Киреевски, Иван Аксаков, Константин Аксаков разглеждат западните държави като отровени от един повърхностен рационализъм, наследен от класическата античност, и съсипани от класови конфликти. Идеята за моралното опустошение, в което пребивават западните държави, може да се открие у почти всеки руски писател. Херцен и Достоевски тръгват от нея, за да стигнат до месианските си виждания, че само Русия е в състояние да спаси падналия Запад. Всеобщо е схващането, че някогашният пример за подражание на елита – Франция – е всъщност център на фалша и плиткоумието. За Гогол блясъкът на Париж е само лустро, под което се крие бездна от мошеничество и алчност. Дори Тургенев, живял дълго време в чужбина, смята, че французите са цивилизовани и чаровни, но в същото време им липсва каквато и да било духовна дълбочина, а също и интелектуална сериозност. Като логично следствие от разочарованието от западния начин на живот идва и търсенето на специфичен руски път на развитие. Показателен в това отношение е Лаврецки, героят от „Дворянско гнездо” на Тургенев, който започва да оценява най-високо онези характеристики на руския живот, които се различават от западния. Героят, който винаги се е отличавал със свободомислието си, започва да ходи на църква и да иска да четат молитви за здравето му, започва да се пари в руска баня, да обядва в два часа и да си ляга в девет. Славянофилите се обръщат за вдъхновение към патриархалните традиции, съхранени в селските общности. За тях обикновеният народ, а не пофренченият петербургски елит е истинският носител на националния характер. Именно в селската община славянофилите търсят решението на антагонизмите, разкъсващи западните общества. Западният социализъм няма да разреши класовите конфликти, убедени са те. Само Русия може да предостави работещ модел за постигане на хармония в обществото. Славянофилите се стремят да покажат, че западните ценности няма как да бъдат приложени едно към едно в Русия и че най-малкото се нуждаят от сериозни корекции. Те призовават хората, вместо да копират сляпо чужди образци, да се обърнат към историята си, към традициите и идеалите на миналото. Също така славянофилите са убедени, че непреходните истини се крият не в префърцунените писания на западните анализатори и на местните им епигони, а във вярванията и в начина на живот на най-обикновените руски хора. До сходни изводи стигат и много от изпратените на каторга и заточение декабристи. Първото място, на което попада осъденият княз Сергей Волконски, е медният рудник в сибирския град Чита. Ужасяващи са не толкова условията на труд, колкото цялостното отношение към каторжниците. Забранено им е да общуват помежду си, отнети са им всички вещи и книги, донесени от Петербург. Волконски понася изключително трудно това и единствено пристигането на съпругата му Мария го спира от самоубийство. След известно време декабристите и жените им са преместени в селцето Петровский завод, наречено така от Екатерина Втора в чест на Петър Велики. Там условията на живот са доста по-добри и заточениците могат да разсъждават и за други неща освен за оцеляването си. Промените в мисленето и поведението им са забележителни. Първото, което трябва да научат, е да говорят свободно на родния си език. По време на първата среща между съпрузите Волконски охраната ги предупреждава, че трябва да говорят само на руски. Стражарите просто не знаят друг език. Мария и Сергей, свикнали да се обясняват основно на френски, усещат, че руският им не е достатъчно добър, за да могат да предадат цялата гама от разтърсващи ги емоции. Скоро след това Мария започва да учи родния си език, препрочитайки непрекъснато намиращия се в затвора екземпляр на Библията. Съпругът й, чийто разговорен руски вече не може да бъде отличен от този на сибирските селяни, с всяка изминала година все повече заприличва на тях. Пуска си брада, облича се в селски дрехи, не се къпе особено често и прекарва все повече време в работа на полето. Още преди да изтече каторжният му срок, из Сибир се разпространява славата на плодовете и зеленчуците, които той отглежда в парниците си. През 1844 г. на семейство Волконски е позволено да се заселят в град Иркутск. Мария моментално се възползва от тази възможност. Веднага е приета в местното висше общество, а събиранията, които организира в дома си, стават особено популярни. Самият губернатор е чест гост там. Постоянният отсъстващ от въпросните сбирки е съпругът й. Той предпочита да живее в близкото селце Урик, където се занимава със земеделие. Почти не се среща с останалите заточеници и предпочита компанията на селяните, с които си говори за отглеждането на селскостопански култури и за непостоянните им цени. Когато все пак благоволи да се отбие в града и в салона на жена си, той представлява изключително странна гледка с дългата си брада, оцапаните с катран дрехи с полепнало по тях сено и с миризмата на обор, която се излъчва от него. Към средата на XIX век стремежът да водиш прост селски живот се споделя от все повече руски аристократи. В сърцевината на този стремеж стои убеждението в моралното превъзходство на обикновения народ. Славянофилите вярват, че руската селска община е много по-справедлива организация на обществото, отколкото всякакви западни форми. Народниците, които ще добият популярност през втората половина на XIX век, са убедени, че именно егалитарните традиции на селската община представляват правилния модел за социалистическото и демократично реорганизиране на обществото. Подобно и на други заточеници декабристи Сергей Волконски смята, че именно Сибир представлява земята на демократичната надежда. Там почти няма крепостни, а свободомислието на местните селяни силно импонира на Волконски, когото те уважително наричат „народният княз”. Те харесват неговата откритост, липсата на каквото и да било аристократично високомерие при общуването с тях, както и постоянната готовност да им помага в селскостопанските работи. Волконски постоянно купува книги от чужбина по тази тема и с радост споделя наученото с местното население. През 1855 г. император Николай Първи умира и е наследен от сина си Александър Втори. Новият император, който остава в историята като най-либерално настроеният руски монарх, веднага след възкачването си на престола издава указ за освобождението на заточените декабристи. От всичките 121 бунтовници, осъдени през 1826 г., само 19 доживяват освобождението. Макар че му е забранено да живее в Москва и в Петербург, Сергей Волконски често посещава и двата града. Лев Толстой, който е далечен роднина на княза, е във възторг от него и съвсем съзнателно го използва за прототип на героя си Андрей Болконски във „Война и мир”. Славянофилите направо боготворят някогашния декабрист. С дългата си коса и с брадата си, с бледото си лице той има вид на някакъв нов Христос, появил се изневиделица от дълбоката руска провинция. Западниците също харесват Волконски, защото за тях той символизира връзката с демократичната кауза на декабристите, стъпкана при управлението на Николай. Самият Волконски остава верен на идеята, че трябва да се живее в служба на народа, а не на управляващия елит. В същото време той остава монархист. Когато научава за смъртта на Николай, избухва в искрен плач и в продължение на дни тъгува за човека, който го е изпратил за 30 години на каторга и заточение. Всъщност това са сълзи за Русия. Волконски разглежда императора като единствената сила, която може да удържи родината му единна и се бои за бъдещето на държавата след смъртта му. Последвалите събития опровергават песимизма му. Александър Втори съвсем сериозно се заема да осъществи това, за което Сергей Волконски винаги е мечтал – премахването на крепостното право и освобождаването на селяните. На 3 март 1861 г. е издаден Законът за отмяна на крепостничеството и така императорът остава в руската история като Царя Освободител. Когато Сергей Волконски научава новината, възкликва, че това е най-щастливият момент в живота му. Князът умира през 1865 г. малко преди да завърши мемоарите си. Едно от последните написани от него изречения гласи: „Пътят, който избрах, ме отведе в Сибир и за 30 години бях отделен от родината си. Убежденията ми обаче днес не са по-различни от някогашните и бих направил същото, което направих тогава”.