Петролните войни на XX век отвъд конспирациите
„Да овладеете петрола значи да овладеете властта. Държавата, която установи контрол над петрола, си осигурява власт над моретата с помощта на тежките масла, власт над небето с помощта на бензина и газьола и накрая власт над целия свят благодарение на финансовото могъщество, което дава притежаването на тези продукти – по-ценни, по-привлекателни и по-могъщи от самото злато.” Светът от началото на XX век се променя с исторически темпове. Утопиите на предишните столетия се материализират на крилете на научно-техническия прогрес. Новият свят неудържимо тропа на вратата, за да влезе в бита на западния човек и да преобърне с главата надолу всички изградени представи за модерна икономика и политика. Втората индустриална революция прави своите уверени начални стъпки, задвижвана от новите двигатели с вътрешно горене, и това отлично се осъзнава от хора като премиера на Франция Жорж Клемансо, на когото принадлежат пророческите думи за бъдещето пред „черното злато”.
До възкачването на нефта на енергийния пиедестал цар на енергоносителите са въглищата. С помощта на тези полезни изкопаеми Англия установява икономическо и военно превъзходство над своите съперници и през годините извършва истинска революция. Парната машина и нейните влакове, параходи и машини променят завинаги традиционните общества и акушират раждането на една изцяло нова икономическа система – капитализма. Местните търговци, аристократи и банкери, които установяват контрол над въглищата и над средствата за производство, постепенно се превръщат в управляващата класа на „империята, над която слънцето никога не залязва”. С откриването на новите приложения на петрола обаче става ясно, че въглищата отиват в музея на историята, а световният дневен ред в бъдеще ще се определя от изхода от борбата за контрол над „черното злато”. И до днес нефтът е завладял целия човешки живот – от мастилото, лепилата и боите в книгите през синтетичните влакна в дрехите, пластмасата във вещите за бита и хардуера на компютрите или телефоните до най-различните химикали в козметиката, храните и медицината, всички тези продукти се произвеждат на основата на петрола. Петролът е в основата на модерното общество – снабдява с енергия индустрията, осигурява топлината в домовете и дава горивото за транспорта на хора и стоки по целия свят. В началото на XX век вече са окончателно очертани двата корпоративни лагера, които претендират за глобално господство над нефта – американската компания Standard Oil на Джон Рокфелер и подкрепяната от Лондон Royal Dutch Shell, в която водещ фактор е банковата династия Ротшилд. Започва конфликт, който ще изцапа с катран страниците на историята през размирното двадесето столетие. Започва сблъсъкът между Ротшилд и Рокфелер.Едва ли има друга богата фамилия, която да се свързва с петрола повече от Рокфелер. Основаната от Джон Рокфелер американска компания Standard Oil се превръща в символ на цяла епоха, а предприемачът от английско-германски произход става първият доларов милиардер. И до днес корпорациите, наследници на нефтената империя на Рокфелер, като ExxonMobile, Aramco и Chevron, са сред най-големите играчи на пазара, а някои от най-влиятелните финансови институции са тъкмо банките, обслужващи петролната индустрия. Standard Oil започва първите си стъпки в края на 60- те години на XIX век като обединение на няколко неголеми завода в щата Охайо.
Въпреки първоначалните трудности отрасълът изживява истински бум и скоро търсенето на нефт драматично се увеличава. Джон Рокфелер е далеч по-находчив и съобразителен от своите конкуренти. Предприемачът бързо оценява предимствата, които дава контролът над пътищата за транспорт на нефт, както и дистрибуцията до крайния потребител. Той е първият в света, който започва да строи мрежа от нефтопроводи между находищата, заводите и консуматорите, а наред с това поставя под контрол транспортната инфраструктура за пренос на суровината. Най-силният му ход е именно идеята да сключи монополни съглашения с железопътните компании за преференциални тарифи за транспорт на нефта в цистерни. Така другите фирми в енергийния бизнес се принуждават да играят по неговите правила. Неуморната работа на Джон Рокфелер, неговите скрити машинации и влияние в американската власт дават смайващ резултат. В началото на 90-те години на XIX век Standard Oil вече е монополист на петролния пазар в Съединените щати. Рокфелер е първият милиардер в световната история и според Business Insider е „най-богатият човек на всички времена” с имане от 336 млрд. долара в днешни пари. Въпреки че в началото на експанзията си добива едва 18% от американското „черно злато”, той успява да диктува волята си на повече от 15 хиляди малки петролни компании и така контролира преработката и транспорта на над 90% от петрола. В края на века Standard Oil няколко пъти сваля цените в САЩ и след разорението на малките фирми ги изкупува като по този начин разширява американската си империя. Конкурентоспособността на корпорацията обаче няма нищо общо с „невидимата ръка на пазара”. Пипалата на Рокфелеровия петролен октопод достигат до американската държавна власт, добре документиран факт, който в бъдеще превръща Standard Oil в „държава в държавата” и дава на Джон Рокфелер и на неговите наследници възможност да влияят успешно при вземането на държавните решения във Вашингтон. В началото на XX век американската администрация е дотолкова преплетена с бизнес интересите на Рокфелер, че външната политика на САЩ много често преследва глобалните енергийни цели на фамилията. Близките на Джон Рокфелер са заели ключови позиции в законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Самата Републиканска партия от 1881 до 1911 г. се ръководи от Нелсън Олдрич, свата на Джон Рокфелер, и дори след неговото оттегляне влиянието на Рокфелер върху GOP остава непроменено. През 1952 г. Робърт Тафт, лидер на републиканците в Сената, който е син на президента Уилям Тафт, се оплаква, че „всеки републикански кандидат за президент след 1936 г. е избиран от Chase Bank” на Рокфелер. За успеха на Рокфелер помага самата американска държава. Възходът на Standard Oil е постигнат не без капиталовложенията в транспорта, съхранението и дистрибуцията на горивата, направени от федералния бюджет за сметка на американските данъкоплатци. „Петролните печалби, изглежда, намериха начин да се стекат по някакви невидими тръбопроводи към частни джобове”, пише Дейвид Лойд Джордж, съвременник на събитията и бъдещ британски премиер. Нефтената империя на Джон Рокфелер бързо установява контрол над железопътни артерии и цели индустриални производства в Съединените щати и не крие апетитите си за глобална експанзия. На пътя на световния монопол обаче стоят дъмпингът на руски нефтопродукти... и фамилията Ротшилд. По различни оценки в края на XIX век Русия осигурява 45% от нефта и 25% от керосина за световния пазар. Високата стойност на морския превоз и митата не оставят никакъв шанс на Standard Oil да се конкурира с руския каспийски нефт, добиван на дълбочина не повече от 40 метра. Нефтът край Баку е по-близо до земната повърхност дори от прочутия пенсилвански нефт в САЩ, което прави добивът крайно евтин. В Русия работи банковата династия Ротшилд, която постепенно установява все по-голям контрол над руския нефт. Фактите около фамилията често са замъглени от множество конспирации, митове и дори внушения, че тя контролира цялата световна политика. Извън всякакво съмнение Ротшилд и до днес остават една от най-влиятелните фамилии, които благодарение на предприемчивия дух, находчивостта, както и традицията да се женят за свои роднини, успяват да акумулират огромни богатства и да ги предпазят от разпиляване. Столетната история на рода Ротшилд е съпътствана от възходи и падения, успехи и провали, вътрешни раздори и помирения. Членове на фамилията умират по бойните полета като Евелин Акили дьо Ротшилд, загинал при сраженията на британската армия край Галиполи, скъсват отношенията помежду си като лорд Джейкъб Ротшилд, напуснал семейната фирма N. М. Rothschild & Sons през 1981 г., когато контролът над нея преминава в ръцете на братовчед му, и дори са принудени да емигрират подобно на барон Ги дьо Ротшилд, който напуска Франция в посока САЩ след национализацията на банковата система от Франсоа Митеран. В своята богата история династията Ротшилд неизменно концентрира бизнес активностите си върху банковото дело, но революцията с откриването на петрола като енергоносител тласка находчивата фамилия към петролния бизнес, който според съвременниците от края на XIX век е ключът към бъдещето.
През 1880 г. Алфонс дьо Ротшилд се захваща с петролния бизнес край Каспийско море и основава компанията „Русский стандарт”. Шест години по-късно под негово ръководство е учредена нова, по-голяма компания – Caspian and Black Sea Petroleum, която остава в историята под името Bnito. Алфонс принадлежи към френския клон на прословутата фамилия, но е женен за своята братовчедка Леонора Ротшилд, дъщеря на първия представител на фамилията в английската Камара на лордовете Лионел Ротшилд, поради което е представителна фигура за династията. За една част от руските производители появата на банковата фамилия е спасение, за други е равносилна на крах. Традиционният път за експорт на нефт от Каспийско море с баржи по Волга и от там с железопътен транспорт до Германия има силно ограничена пропускателна способност. Алфонс дьо Ротшилд осъзнава това и предлага находчив план. Вместо през сърцето на Евразия той лансира по-кратък морски маршрут. С финансовата му подкрепа е реализиран руският проект за Задкавказката железопътна линия между Баку и Батуми. Резултатът е поразяващ. За по-малко от седем години след 1880 г. добивът на нефт се увеличава повече от шест пъти, а експортът на керосин от Русия се удвоява. Сключените споразумения с англичаните извеждат руския керосин дори в Индия. Притокът на капитали стимулира производството и през 1901 г. Русия става глобален първенец с 11,2 млн. тона на година, или около 53% от световния добив. Руската империя става доминиращ доставчик на нефт и нефтопродукти за Англия, Белгия и Франция, а руски петрол се експортира дори в Близкия изток, където още не са разработени големите находища. От друга страна, разширяването на производството и политиката на кредитна експанзия, която води Ротшилд, дават за резултат драматично падане на цените. Стойността на петрола и керосина се срива четири пъти и големите акули като Ротшилд изкупуват активите на малките производители в Русия и разширяват пазарния си дял. В тези години освен Алфонс дьо Ротшилд и няколко влиятелни местни предприемачи на руска територия работи и друг силен външен играч – братята Нобел, една от известните фамилии, създатели на ежегодните Нобелови награди. Лудвиг и Алфред са сред най-богатите хора в Русия – притежатели на компанията „Бранобель” (на кратко от „Братьев Нобель”, рус.). Благодарение на петролната търговия Лудвиг става приказно богат, а брат му Алфред може да се посвети на своята страст към химията. Алфред Нобел остава в историята като изобретател на динамита и основател на прословутите Нобелови награди, които се връчват за научни открития и изключителен принос за развитието на обществото. Руската земя може да е огромна, но се оказва тясна за Нобел и Ротшилд едновременно. Чрез монопола върху жп линията от Баку до Батуми Ротшилд на практика диктуват условията за износа на нефт и керосин от Каспийския регион. Както пише Дмитрий Перетолчин в „New Farben Order. История синтеза нового мирового порядка”, в началото на 90-те години на XIX век фамилията вече контролира 78,9% от превоза на руски керосин. За да не капитулират пред Ротшилд, братята Нобел са принудени да построят 835-километров тръбопровод между Батуми и Баку с мощност 800 хиляди тона годишно. Конфликтът се води с променлив успех, но растящата глобална мощ на Рокфелеровата Standard Oil ги принуждава да седнат заедно на масата за преговори. Джон Рокфелер консолидира американския пазар и вече смело отправя поглед отвъд Тихия и Атлантическия океан към обширните простори на Евразия, което се разглежда като заплаха от братята Нобел и Алфонс дьо Ротшилд.
През 1897 г. между фамилиите Нобел и Ротшилд започват преговори за съвместни действия срещу петролната империя на Джон Рокфелер. Разговорите се оказват успешни и през 1900 г. възниква картелно съглашение за експорта на керосин. Густав Тернудк, главният изпълнителен директор на фирмите на братя Нобел, не оставя място за съмнение откъде идва мотивацията за картела: „В настоящия момент положението е такова, че пазарът на Руската империя зависи изцяло от нас и ние сериозно обсъждаме как да изтласкаме американците не само от Европа, но и от Азия. Сега погледите ни са насочени към една точка – Батуми”. През 1904 г. Нобел и Ротшилд окончателно се договарят за съгласувана политика при продажбата на бакинския нефт както на световните пазари, така и вътре в Русия. Следващата стъпка е Европа. Опитите за отстраняване на Standard Oil от европейския петролен пазар са свързани със създадения през 1906 г. Европейски петролен съюз. В него 20% принадлежат на Нобел, 24% на Ротшилд, а 50% на Deutsche Bank. Въпреки грубите числа новоучреденият петролен съюз е под преобладаващото влияние на династията Ротшилд – не само на френския, но и на британския клон, както изтъква Дмитрий Перетолчин в своя труд. Само една от осемте компании учредителки е контролирана пряко от Нобел (Deutsche Osterreichische Naphta Import Gesellschaft), а други две са съвместни между Нобел и Ротшилд. След Първата световна война империята на Рокфелер се опитва да влезе в този съюз, но предложението, естествено, е отклонено. Никой не пуска Standard Oil и в Русия. Руското правителство, повлияно вероятно от огромните кредити към банки на фамилията Ротшилд, както и от позициите на династията в руската икономика, по никакъв начин не допуска Рокфелер, в резултат на което американските инвестиции в руския петролен сектор са не повече от 0,5%. Имперското правителство на премиера Сергей Вите подкрепя бизнеса на Ротшилд и дори лобира за строителството на Източнокитайската железопътна линия, чрез която петролът да достига до Тихия океан. В нефтената коалиция на Ротшилд от началото на XX век влиза още един клан. Негов родоначалник, благодарение на когото на бял свят се появява компанията Shell, става английският бизнесмен с произход от Близкия изток Маркус Самюъл. Семейният бизнес на фамилията е свързан с продажбата на миди (seashells, англ.), откъдето впоследствие идва и името на компанията, която днес е определяна за една от седемте най-големи корпорации в света. През 1897 г. братята Маркус и Самюъл полагат основите на компанията Shell Transport and Trading, която започва мащабен бизнес с транспорт на горива с контролираната от Ротшилд руска компания Bnito. Революцията на петролния пазар е свързана с използването на огромни танкери, които значително съкращават разходите за превоз и позволяват транспортиране на невиждани до тогава количества нефт. Братята Самюъл разполагат с танкерите, а Ротшилд с горивата и някои други стратегически активи – контрол над Суецкия канал благодарение на британския клон на фамилията. Великобритания успява да се добере до активите на компанията, управляваща канала, защото предоставя заем от 4 млн. лири чрез лорд Лайонел Ротшилд от NM Rothschild and Sons при съдействието на премиера Дизраели. Така целият нефт, пътуващ на изток, попада под монопола на компанията на Маркус Самюъл и династията Ротшилд. От 69 петролни товари, преминаващи през Суецкия канал, едва 4 принадлежат на конкуренти на Маркус. Въпреки отчаяните стремежи да използва съоръжението Джон Рокфелер получава недвусмислен отказ. Standard Oil прави нееднократни опити да получи достъп, без който компанията трудно може да бъде конкурентна на глобалния пазар, но всички те се провалят. През 90-те години кантората Russel and Arnolz чрез британския парламент поставя пред външния министър лорд Солсбъри въпроса за разрешаване и на други компании да ползват Суецкия канал. За всички е ясно, че кантората лобира за Рокфелер – и този път неуспешно. През 1901 г. Джон Рокфелер лично предлага на Маркус Самюъл 13 млн. долара, покупка на флотилия за 40 млн. долара и дори директорски пост в Standard Oil, но отново удря на камък. Кратките морски маршрути, надеждно защитени от британския кралски флот, се оказват изцяло в ръцете на Ротшилд и Самюъл. Първият танкер, натоварен с керосин в Батуми, който преминава през Суецкия канал, отплава през 1892 г., а десетилетие по-късно Маркус Самюъл и фамилията Ротшилд вече държат 90% от нефтените превози през Суецкия канал и успешно изтласкват Standard Oil от позициите на най-голям петролен търговец в света. Битката между Ротшилд и Рокфелер се води навсякъде – в Европа, Латинска Америка и дори в Далечния изток. В Китай кой печели петролната война за крайния потребител става ясно от цвета на тубите с горива. Standard Oil разпространява по своите дистрибуторски мрежи керосин в сини туби, а Shell в червени. Затварянето на Суецкия канал и финансирането на руската Източнокитайска железопътна линия от клъстера Ротшилд са едни от причините все повече червени туби да заливат китайския пазар. Битката се води с променлив успех без ограничения в средствата. През 1899 г. в Китай избухва Боксерското въстание, по време на което под националистически лозунги местните китайци разгромяват петролните бази на Shell в Шанхай, Гуанджоу Тиендзин и Ханджоу. По подобен начин през 1904 г. избухват вълнения и в производствената база на Ротшилд в Баку, както и на пристанището в Батуми. В резултат за кратко е прекратен целият износ на керосин. Според автора изследовател Дмитрий Перетолчин и в двата случая зад размириците стоят добра организация и финансиране от Америка. В Китай Маркус Самюъл има не само противници, но и важни съюзници. През 1903 г. по предложение на управляващия холандската компания Royal Dutch азиатският пазар е поделен през съвместната компания Asiatic Petroleum – консорциум между Royal Dutch, Shell и Bnito на Алфонс дьо Ротшилд, който скоро умира и е наследен от неговия син Едуард дьо Ротшилд. Тази сделка е в основата на обединението, което контролира значителна част от петролната търговия и до днес – Royal Dutch Shell. Основната цел на учредената през 1907 г. нова компания, чиито реални властелини са в Лондонското сити, е създаване на глобален бизнес в Европа, Южна Америка, Индия и Южна Африка. За кратко време Shell консолидира позициите си в западната част на Евразия – освен руските каспийски находища корпорацията на Ротшилд и Самюъл овладява и румънския нефт, най-голямото находище на петрол в Европа, познато тогава. Подялбата на активите е окончателно установена през 1912 г. Френският клон на банкерската фамилия преотстъпва на Royal Dutch Shell участие в три водещи нефтени компании в Руската империя, оценявани на 35 млн. рубли, в замяна на дял от 20% в Shell. Начело в списъка е Bnito. В навечерието на Първата световна война съюзът около Ротшилд е в настъпателни позиции и скоро се протяга дори до Америка. След многогодишни процедури, стрували повече от 3 млн. долара, Shell се установява на американска земя. Компанията Shell of California открива находище на петрол в Лос Аламитос и започва добив. Полето се оказва изненадващо доходоносно и е едно от най-производителните находища на планетата, добиват се 6000 барела висококачествен нефт дневно. Royal Dutch Shell вече получава значителен дял от своята продукция от недрата на Съединените щати и си позволява да открие фронт срещу Джон Рокфелер на американския континент. Shell започва да спонсорира Демократическата партия и редица вестникарски издания, чрез които системно настройва Конгреса и общественото мнение срещу монопола на Standard Oil. Английско-холандското дружество прониква и в задния двор на САЩ – Южна Америка. През 1909 г. с подкрепа на Shell начело на Венецуела се установява режимът на Хуан Висенте Гомес. „Гомес е нещо повече от местен деспот, той е инструмент за външен контрол над венецуелската икономика, съюзник и слуга на мощни външни интереси”, пише бившият венецуелски президент Ромуло Бетанкур за Гомес. Четири години след като идва на власт, диктаторът дава на Shell достъп до петролните полета на река Ориноко – най-големите находища на „черно злато” в света. През следващите десетилетия Латинска Америка е обхваната от партизански движения, преврати и революции, зад които неизменно стоят борбите между Рокфелер и Ротшилд за петролните концесии. Както признава командващият морската пехота на САЩ генерал-майор Смедли Бътлър, в тези размирни години армията на Съединените щати се използва като инструмент от американския капитал, групиран около Рокфелер през National City Bank и компаниите, наследници на Standard Oil. „През 1914 г. помагах да се „обезопаси” Мексико и особено Тампико, за американските петролни компании. Помогнах Хаити и Куба да се превърнат в „подходящо място” за трупането на печалба на National City Bank. Помогнах за това Уолстрийт продължително да ограбва републиките в Централна Америка. През 1927 г. в Китай се грижех за това Standard Oil да осъществява безпрепятствено делата си”, обявява генералът, който през 1934 г. стои начело на неуспешен опит за преврат срещу Франклин Рузвелт. В онези години сензационният избор на Рузвелт за президент е приет с голяма тревога от индустриалците в Рокфелеровия клъстер, които са притеснени от опасността Франклин Рузвелт да се окаже близък с групата около Ротшилд. Така в навечерието на Първата световна война двата глобални играча на петролния пазар са окончателно оформени, а Royal Dutch Shell има известна преднина пред Standard Oil. „Погледнете колко области, богати на нефт, има в света! Едва две гигантски корпорации, по една във всяко полукълбо, контролират това пространство”, пише Уинстън Чърчил. Успехът за съюзниците САЩ и Великобритания във войната не променя нищо във все по-силно разгарящата се вражда между групите около Рокфелер и Ротшилд. Америка е големият победител от сблъсъка, но не може да осребри своето участие с петролни придобивки. Плячката от Версайския договор е значителна, но не е отредена за „младата американска демокрация” от другата страна на Атлантика. В ръцете на Великобритания и петролната корпорация на Ротшилд и Самюъл падат 75% от целия близкоизточен нефт, поделен между Shell и Английско-персийската петролна компания. Както пише геополитическият анализатор Уилям Енгдал: „Мастилото от Версайския договор още не е изсъхнало, когато влиятелните американски петролни магнати от компанията на Рокфелер Standard Oil разбират, че британските съюзници ловко са ги лишили от военната плячка”. Управляващите кръгове в Лондон осъзнават много добре думите на британския адмирал Джон Фишер, че „който владее петрола, той управлява света”, и нямат никакво намерение да допускат американците в Месопотамия. Основният конкурент на кръговете около династията Ротшилд и британската корона е във Вашингтон. Петролните находища на Близкия изток обезпечават повече нефт, отколкото Британската империя може да потребява и да изнася на добра печалба. Поради това Shell и Английско-персийската компания измислят находчив план. През 1920 г. на среща в Санремо е оформено глобалното разпределяне на пазарите без Рокфелер. Със съвместната „френско-английска петролна политика в Румъния, Мала Азия, на територията на бившата Руска империя, в Галиция, френските и британските колонии” британците се съгласяват да отстъпят на Франция част от петролните полета в Близкия изток в замяна на скъсване със Standard Oil, която по време на войната завзема сериозни позиции на френския пазар. Срещата в Санремо е конференция на Върховния съвет на силите от Антантата. От британска и френска страна присъстват премиерите Александър Милеран и Лойд Джордж, а американците дори не са поканени. Конференцията дава мандат за протекторат над Месопотамия и завладяване на петролните находища. „Младата демокрация” от другата страна на Атлантика протестира срещу решенията, но безрезултатно. Отговаряйки на протестите, британският външен министър арогантно заявява, че американските компании нямат право на концесии в Близкия изток. До пълен английски монопол над петрола в региона не се стига единствено поради умелата реакция на Америка и Рокфелер. Standard Oil поддържа иранските националисти, които не допускат договорът да бъде ратифициран от Персия. Вместо това Техеран предоставя концесии в северните провинции на страната на Standard Oil. Най-свирепият удар срещу интересите на Лондон и Ротшилд е нанесен в Русия. Руският каспийски нефт до войната се контролира преимуществено от Royal Dutch Shell, въпреки че компанията разполага с не повече от една пета от петролните находища. Всички опити на Рокфелер да стъпи на руския пазар се провалят. Standard Oil опитва всичко. В своя труд „New Farben Order. История синтеза нового мирового порядка” Дмитрий Перетолчин подчертава тезата, че Америка подкрепя руски революционери като Иван Фиолетов, който организира стачки и размирици в производствените бази на Shell в Баку. От своя страна Ротшилд и английската власт подкрепят в руското царство либерали и различни масонски структури, в които виждат проводник на своите интереси срещу консервативната руска монархия. Именно тези сили извършват Февруарската революция през 1917 г., когато цар Николай II е принуден да абдикира и е провъзгласена република. Голяма част от превратаджиите, между които е и ръководителят Александър Керенски, са масони и бързо получават дипломатическа поддръжка от Антантата. Русия е съюзник на Франция и Великобритания и получава крупни кредити от френски и английски банки, но в навечерието на преврата се увеличават гласовете за излизане от войната срещу Германия. Когато в британския парламент е обявено, че цар Николай II е загубил престола, примерът Дейвид Лойд Джордж обявява, че една от главните цели на войната е постигната. В новото правителство на Керенски преобладават масоните и хората, свързани с Антантата, сред тях е и финансовият министър Николай Некрасов, който е считан за един от най-близките до банковия дом Ротшилд в Русия. След избухването на Гражданската война белите са подкрепяни военно и политически от Франция и Великобритания. Големият английски геополитик Хилфорд Макиндер е съветник на върховния главнокомандващ на руската Бяла армия Александър Колчак, а неговият съименник Керенски е спасен от Лондон, според някои историци, преоблечен като жена. Наред с военните аспекти една от причините за подкрепата на белите срещу червените е контролът върху руския каспийски нефт. Royal Dutch Shell ударно финансира бялото движение. Александър Красилников, една любопитна фигура от руската история, завеждащ външното бюро в имперската служба – Охранката, определя ръководителя на Shell Хенри Детеринг като „един от основните покровители на руските белогвардейски емигрантски кръгове”. На 23 декември 1917 г. в Париж е сключен Френско-английският договор за разделяне на Русия на сфери на влияние. Както може да се очаква, английската зона обхваща петролните находища в Южна Русия – публично оповестен факт, посрещнат с позорно мълчание от руските белогвардейци. През 1918 г. малък британски отряд влиза в Баку, който междувременно е обявен за столица на новосъздадената Азербайджанска република. В началото на 1919 г. Великобритания вече разполага с Каспийски военен флот, базиран на остров Чечен срещу дагестанския бряг. Целта на английските войници е да охраняват петролните интереси на Ротшилд и Самюъл. В размирната 1918 година на XX век Shell прави огромна крачка, като купува дореволюционните концесии в Баку, което не се оказва особено трудно – военната поддръжка на Англия там е съчетана с огромния бюджет на чудовищно голямата транснационална корпорация. Англичаните пристъпват към ударни инвестиции. Започва ремонт на помпените станции и на железопътната линия Баку-Батуми. В Баку на английски кораб пристига и самият Александър Керенски, който се опитва да получи поддръжка от руското население, но се проваля. „Ще защитаваме Батуми, Баку, железопътната линия между тях и тръбопровода”, твърди големият английски държавник лорд Балфур. Английските планове обаче се сгромолясват грандиозно. Американските елити не стоят безучастни в разразилите се вътрешноруски противоречия. Докато Ротшилд и Лондон подкрепят белите, Рокфелер и Вашингтон се ориентират по друг път. Човекът на Вашингтон в Русия е Лев Троцки. В началото на януари 1917 г. Троцки емигрира в САЩ на борда на испанския кораб „Монсерат” заедно със своето семейство и се настанява в разкошен апартамент в Ню Йорк. Слуховете говорят, че недвижимият имот принадлежи на Standard Oil. Троцки за кратко е кореспондент на вестник The New World, но след броени дни избухва Февруарската революция и краткият американски воаяж приключва скоропостижно. Лев Давидович получава по смущаващо бърз начин американско гражданство и чисто нов паспорт с благословията лично на президента Удроу Уилсън. Според известния руски историк Андрей Фурсов няма съмнение, че Троцки е подкрепян финансово и логистично от Уолстрийт, където по това време доминират двата конгломерата – Рокфелер и Морган. Историята мълчи за възможното влияние, което петролната империя на Рокфелер може да е оказвала върху болшевиките. На 12 април 1920 г. Standard Oil подписва предварителен договор за придобиване на малкото останали петролни предприятия на братята Нобел в Баку. Две седмици по-късно части на Червената армия разбиват остатъците от Бялата армия на Деникин в Кавказ и влизат победоносно в Баку. Създадена е Азербайджанската социалистическа република и е сложен край на петролните владения на Ротшилд в Кавказ. Shell се спасява от пълен фалит единствено благодарение на заграбената плячка в Близкия изток. Лошите новини за Ротшилд от Москва не спират. С указ на Владимир Ленин от 1918 г. Москва отказва да признае царските дългове и да изплаща задълженията си към английски и френски банки. В годините преди Първата световна война Русия трупа огромни задължения от близо 8,8 млрд. рубли при златен запас, макар и най-голям в света, от 1,7 млрд. Най-голям дял от тези задължения имат дълговете към френските и английските финансови институции. Както може да се очаква, банковата група Ротшилд е жестоко ударена от решението на Ленин да не признае царските дългове. В резултат на революцията Ротшилд, Shell и английските мрежи около тях са изгонени от Русия и най-вече от руския петролен бизнес. В Съветския съюз се настанява Рокфелер. Standard Oil получава концесии на каспийския нефт и дори влияние върху петролопровода Баку-Батуми. Начело на Главния концесионен комитет при Съвета на народните комисари на СССР е Лев Троцки, който се опитва да овладее петролната индустрия на Москва. По препоръка на Троцки държавната компания „Азнефть”, в чиито активи попада целият национализиран петрол от Баку, е оглавена от Александър Серебровски, прочул се с прозвището „съветският Рокфелер”. Сътрудничеството в енергийната сфера на руснака с американците е особено интензивно и през лятото на 1924 г. Серебровски дори пристига в Ню Йорк, за да се срещне със своя „съименник” Джон Рокфелер. През 1926 г. Standard Oil получава от Сталин право на продажба на руски нефт през банката на Рокфелер Chase National Bank. Година по-късно в СССР е пуснат първият нефтопреработвателен завод на петролната империя. В този период сътрудничеството между Москва и Вашингтон зад кулисите е особено засилено. „Отворете папките на „Военторг” – търговската организация на съветското правителство в Ню Йорк, на „Госторг” – главния орган на търговската организация на Съветския съюз, и на Държавната банка на СССР и ще се изненадате от това колко пари на американците са отишли в Русия. Проверете какви сделки са осъществени между Държавната банка на СССР и Standard Oil of New York”, призовава Луис Макфадън, председател на банковата комисия в Камарата на представителите, изказвайки се пред Конгреса на САЩ през 1932 г. Американците влагат сериозни капитали в Съветския съюз, където Сталин дава достъп на Рокфелер до съветските петролни находища. Вашингтон финансира съветската индустриализация, помага за трансфера на технологии и оборудване. В годините между двете световни войни Рокфелер консолидират около себе си сериозни евразийски петролни активи. Standard Oil of New York успява да направи пробив дори в перлата на британските колонии – Индия. За да пробият британската хватка в Близкия изток, САЩ изпращат в Саудитска Арабия Харолд Икес, чест гост в резиденцията на Рокфелер в Покантико Хилс, който впоследствие става вътрешен министър при Франклин Рузвелт и съветник по енергийните въпроси в Агенцията за национална сигурност. САЩ решават да отделят многомилионна помощ за саудитското кралство и скоро в Саудитска Арабия и Бахрейн се установява Standard Oil of California, прекръстена през 1944 г. на Арабско-американска петролна компания – Aramco, днешната най-голяма петролна корпорация в света Saudi Aramco. Битката между капитала в Лондон, консолидиран около Ротшилд, и този на Вашингтон, свързан с Рокфелер, се води с променлива интензивност. През 1928 г. е направен опит за помирение помежду им. Със споразумението „Червена линия” е монополизиран целият износ на петрол от Турция, Близкия изток и Арабския полуостров с изключение на концесиите на Standard Oil в Саудитска Арабия и Бахрейн, както и на британските владения в Кувейт. Монопол върху търговията с нефт получава Иракската петролна компания, в която по 23,75% получават Английско-персийската петролна компания, Royal Dutch Shell, Compagnie Française des Pétroles и Near East Development Corporation. Compagnie Française des Pétroles е създадена през 1924 г. от френската държава и картел от 90 френски компании и банки. Compagnie Française des Pétroles е днешната Total. Near East Development Corporation пък е добрата стара Standard Oil. В нея влизат Standard Oil of New Jersey и Vacuum Oil, по-късно прекръстени съответно на Exxon и Mobile – днешния лидер в петролната индустрия ExxonMobile. През август 1928 г. английските и американските петролни ръководители се срещат в шотландското имение на шефа на Shell Хенри Дитеринг в Акнакари и се съгласяват да приемат съществуващите пазарни разделения и дялове, за да определят тайна световна картелна цена. Споразумението от Акнакари създава основата на това, което американска сенатска комисия през 1952 г. нарича „международен картел”. Всичко това обаче се оказва краткотраен проблясък на разбирателство между водещите световни центрове Лондон и Вашингтон. Регионалното споразумение за Близкия изток „Червена линия” впоследствие е определено от Уолтър Тийгъл, дългогодишен президент на Standard Oil of New Jersey, като „проклет лош ход”. Противоречията надделяват над разбирателството. До 1931 г. Великобритания извършва няколко агресивни движения срещу растящата млада американска държава, които грубо засягат интересите на американските елити. Основна фигура в този процес е ръководителят на Централната банка на Англия Монтегю Норман, личност с колосална историческа роля. Редица анализатори считат ролята на Норман и неговата кредитна политика като една от основните причини за избухването на Голямата депресия в САЩ. Със своите действия шефът на Централната банка на Англия успява да привлече към Лондон огромен краткосрочен американски капитал в злато, като по този начин опразва американските златни трезори. На 26 септември 1929 г., една седмица след като цените на акциите са достигнали своя исторически пик, Норман решава да вдигне основната лихвена ставка до 6,5% и по този начин да „изпусне въздух” през раздутия финансов балон. „Тогава напълно внезапно започна падането...”, пише финансовият редактор на New York Times Дана Нойес. Не е ясно дали това е направено целенасочено или не. Но Голямата депресия разорява САЩ, а в същото време Великобритания не помага по никакъв начин. Дори напротив. Докато хиляди фирми в Америка фалират, а милиони работници са на улицата, финансовият ръководител на Лондон нанася нов жесток удар на Вашингтон. Норман събира в единна структура финансовите системи на Южна Африка, Канада, Индия, Нова Зеландия и Австралия. След като създават самодостатъчна система, контролираща 25% от световния пазар, през октомври 1932 г. Монтегю Норман въвежда свръхвисоки 20-процентови мита. Задъхващата се от кризата Америка е изолирана от една четвърт от глобалния пазар. Разбирателството е посечено и управляващата американска класа под неформалното лидерство на Рокфелер си поставя ясна цел: да разбие Британската империя. По време на Втората световна война самият Алън Дълес, първият директор на ЦРУ, казва: „Нашата задача е да бъде разгромена Британската империя”. Дълес е сроден с фамилията Рокфелер. Съпругата на разузнавача Джанет Померой Ейвъри е първа братовчедка на Джон Рокфелер. В началото на 30-те години военното ръководство на САЩ дори разработва план за война с Великобритания на територията на Канада. Така през 30-те години силите са прегрупирани. Рокфелер си поставя за цел да унищожи доминацията на Лондонското сити над глобалната търговска система, а Ротшилд и британският елит се стремят да държат Вашингтон далеч от Евразия, като междувременно възстановят влиянието си в петролните полета на Русия, откъдето са изгонени след Октомврийската революция. Интересите на двата кръга се пресичат в Германия – Вашингтон ударно финансира и подкрепя Берлин, чрез който се надява на реванш срещу Англия. Лондон пък насъсква германците на изток срещу Съветския съюз. Монтегю Норман организира заеми за Германия и чрез своя близък приятел Ялмар Шахт насочва свежи парични потоци към новообразувани промишлени конгломерати. През май 1924 г. на конференция в Лондон е приет планът „Дауес” за разсрочване на репарациите, стабилизиране на германската марка и подкрепа на индустрията. След идването на власт на Хитлер тази политика се запазва. Между двете страни е сключен отделен трансферен договор, с който на нацисткия диктатор е позволено да натрупа огромен излишък от търговията с Великобритания. Профицитът е използван от Хитлер за закупуването от британските колонии на всичко необходимо за превъоръжаване – каучук, мед, петрол и най-вече промишлени диаманти от диамантните мини на Опенхаймер и Ротшилд в Южна Африка, без които прецизното металообработване за военни цели е невъзможно. В навечерието на войната Германия е водещ търговски партньор на Великобритания със стокооборот, четири пъти по голям от този на Лондон с Вашингтон. На 4 септември 1936 г. в Германия Хитлер подава ръка на човека, подписал позорния Версайски договор – бившия премиер Лойд Джордж, който спокойно може да бъде определен за един от акушерите на нацизма. Двамата с въодушевление беседват по различни въпроси, а след връщането си в Лондон Лойд Джордж нарича Хитлер „най-великият германец на нашата епоха”. Кулминацията на английско-нацисткото съглашателство е Мюнхенският сговор от 29 септември 1938 г., с който Великобритания и Франция подаряват Чехословакия на Адолф Хитлер с ясната цел разширяването на изток да бъде първа крачка преди атаката срещу Москва. Фамилията Ротшилд усилено насъскват Лондон и Берлин срещу Съветския съюз, за да си върнат отнетите петролни владения. Ръководителят на Royal Dutch Shell Хенри Детеринг организира в периода 1926-1927 г. две конференции в Лондон, на които се обсъждат планове за военни действия срещу СССР. Това се разбира отлично от съвременните наблюдатели на процесите. Журналистът Маркус Чайлд от Los Angeles Times пише през 1935 г.: „Сър Хенри Детеринг... го поддържа с огромни суми... за да тласне Хитлер към нападение срещу Русия с цел установяване на контрол над нефтените находища в Баку”. От друга страна, подкрепата на Рокфелер и САЩ за Германия е още по-голяма. Данните показват, че до 1930 г. към Берлин постъпват близо 28 милиарда златни долара, от които едва 10,3 млрд. са предназначени за изплащане на репарациите към победителките във войната. Петролният гигант Standard Oil съдейства за появата на германския химически колос IG Farben. Рокфелер се стреми да сложи ръка върху технологията за производство на моторни масла и синтетични горива, патентована през 1923 г. от германския химик Фридрих Бергиус. Германските химици още преди Първата световна война доказват своите способности. През 1929 г. ръководителите на IG Farben заминават за САЩ, за да направят сериозно предложение на Рокфелер – права върху най-важните съвременни германски патентни за производство на горива в замяна на 2% от акциите на Standard Oil, оценявани на 35 млн. долара. Новото съвместно предприятие за синтетични горива на германци и американци се нарича Standard IG, а в него 80% се държат от Standard Oil и 20% от IG Farben. Ръководният пост в дъщерното дружество на германския концерн в Америка – American IG Chemical – е зает от Хауърд Тийгъл, роднина на президента на Standard Oil Уолтър Тийгъл. Сред познатите фамилии, които участват в американско-германското сътрудничество по време на Хитлер, е и родът Буш, който е тясно свързан с Рокфелер. Още прадядото на Джордж Буш-старши Самюъл Буш е в близки отношения с фамилията. Охайо, откъдето тръгва възходът на империята Standard Oil, е мястото, където работи дълги години Самюъл Буш. През 1901 г. той става изпълнителен директор на Buckeye Steel Castings Company, която произвежда железопътни елементи. Компанията е управлявана от Франк, брат на Джон Рокфелер. Синът на Самюъл Буш, Прескът Буш, е един от най-видните хора на Рокфелер, които печелят от бизнеса с нацистите, за което впоследствие е обвиняем в съда. Там пък го защитава споменатият вече родственик на Джон Рокфелер Алън Дълес, бъдещият шеф на ЦРУ. Противоречията между Лондон и Вашингтон, между кръговете около Рокфелер и тези, групирани около Ротшилд, са сред най-важните движещи сили на злощастните процеси, чиято кулминация е касапницата, наречена Втора световна война. Подкрепата на Рокфелер за Берлин и Москва срещу Великобритания е оста, около която се върти американската външна политика в навечерието на войната. Това се крие зад официалната позиция на Конгреса на САЩ от април 1941 г., че ако Германия нападне Съветския съюз, то САЩ ще помагат на Съветския съюз, а ако СССР нападне Берлин или позволи да бъде провокиран, тогава Вашингтон ще помага на Берлин. Предупреждението е кристално ясно както за Хитлер, така и за Сталин – Съединените щати се стремят да избегнат съветско-германска война, което е стратегически план на Лондон. Вашингтон има други приоритети, които включват консолидиране на евразийските петролни активи около Standard Oil. Така в навечерието на Втората световна война вътре в нацисткия истаблишмънт се формират два блока. От едната страна е банково-промишлената група на Ялмар Шахт, поддържана от Лондон, а от другата е „партията” на IG Farben, чиято цел е откъсване на Германия от пазара, намиращ се под господството на Великобритания, и създаване на затворен евразийски икономически блок. Това пише историкът Гуидо Препарата в своята книга за възхода на нацизма. Нужна е само една искра, за да бъде подпалена неустойчивата конструкция на световния мир. Конструкция, чиито основи са пропити с петрол.
(СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ)