Въпреки че сме в кампания за избор на президент, че се гледа бюджет, че имахме не един, а два кандидата за генерален секретар на ООН, всички се занимаваме с думите и действията на Бойко Борисов

 

Съща Ванга, още през 2008 г. американската посланичка Нанси Макълдауни писа в грама за Борисов и ГЕРБ: „Но при всички случаи, ако спечели, пътуването ще е с много друсане (It will be a rough ride)”. Може да се преведе и като „трудна езда”.

Последно премиерът счупи ресор в дупката „ООН”. Направи точно грешката, за която всички обективни експерти в един глас му сочеха и викаха: „Не я прави!”. Последваха висши държавни пояснения и за кой ли път не той, а ние сме принудени ту да се смеем, ту да се червим. „Две години Ирина Бокова положи много усилия, но не можа да влезе в позиция, от която да атакува първото място…  Явно си е имало и такава спогодба между големите държави… Тъй като ние знаехме, че Бокова ще получи червени бюлетини от нашите партньори, опитахме и с втори кандидат, само че тя тогава прояви нахалство и не се отказа. На практика тя отиде да блокира Кристалина Георгиева. Нещото, което беше предрешено, че и двете ще получат вето, стана.”

Един вид: „Не бях там, господин следовател. Пешо ме накара. Пък и колелото вече беше откраднато”. След като изборът е бил предрешен, защо си е правил труда да издига втори кандидат? Как Бокова е предизвикала вето на три постоянни членки на СС срещу Кристалина, ако не е имала никакво влияние? Важното е, че Борисов посочва, кой е добър и кой е лош. Ирина Бокова е лоша. Значи какво? Той, Бойко, е добър!

След осем години зачервен смях дойде време и да се страхуваме. За каква национална сигурност можем да говорим, когато в командния пункт седи човек с „кратък времеви диапазон на вниманието” (посланик на САЩ Джоузеф Байърли). Как да не ти настръхне косата от човек, който през нощта получава съобщение за летящ над морето руски самолет с хуманитарна помощ и се колебае: „Дали пък да не го сваля?”. След което се поздравява сам, че монетата е паднала на ези, а не на тура, защото иначе „На другия ден трябваше да събираме останки от хора и самолети по Черно море”.

Самият Борисов надали е предполагал в началото на пътя, че някой ден ще си говорим за война. В навечерието на парламентарните избори през 2009 г. той едно към едно, буквално предлага на американците в замяна на тяхната подкрепа да им поднесе държавата в качеството на протекторат. „Той наблегна, че българите не са привикнали да вземат решения и имат нужда Вашингтон и Брюксел да „им казват какво да правят”. Той добави, че когато ГЕРБ победи, възнамерява да постави чуждестранен експерт във всяко министерство, за да подпомага и следи неговата работа” (грама на Макълдауни).

Тази визия за идеалното държавно устройство някога се наричаше „Доктрина за ограничен суверенитет” и се приписваше на Леонид Брежнев. Разказано с други думи, страната номинално, по международен статут, има черупката на държава, но вътре управляват комисари и посланици (в случая евроатлантически) с асистенцията на старателно отгледани местни помощници. Ако се чудите на безочието на Уорлик, Дьо Кабан, Алън, те пък сигурно са се чудили защо ние се чудим. Нали грамите на Държавния департамент са публикувани у нас? Те са ги чели, българите са ги чели; и всички знаят, че всички са ги чели. Тогава? Нали българите доброволно си избират такъв премиер. Защо тогава се дразнят, че посланиците си вършат работата съгласно офертата?

В грешния земен свят няма идеален протекторат, както няма идеално прецизен кръг. В реалността например къде седи фигурата на президента? Жанрът изисква да го играе държавен глава (да утвърждава назначенията в армията и посланическия корпус, да слага по своя преценка отлагателно вето върху законодателни актове, да прави обръщения, да проповядва общонародните каузи). Всичко това за парлама, то е ясно. Но се пита: и той ли трябва да чака „препоръките” и „одобрението” на внедрените консултанти, или пряко да слуша премиера? Тук зее една конституционна непълнота, съизмерима с трагедията на Антигона (тя е трябвало да реши дали е по-силен родовият дълг – да погребе своите братя, или гражданският дълг към царя, който е забранил погребението на изменници).

Ценностите на Плевнелиев например му диктуваха да уважи повече по-горния началник. Сякаш не схвана, че на Борисов му предстои наесен да осигури гласове за президент. „Росен Плевнелиев получи отлични оценки от всички западни лидери, но аз винаги съм му го казвал и в очите, че с поведението си на ястреб влоши леко отношенията с Русия.” Така само отвори работа на Боса. „Но през последните няколко месеца след разговорите ми с Путин и Медведев смятам, че новият президент ще наследи добри отношения и с тях.”

Посланик Макълдауни го е написала от ясно по-ясно. „Проучване на общественото мнение, поръчано от ГЕРБ показва, че 64 процента от вероятните избиратели на ГЕРБ като цяло одобряват близките връзки с Русия… Според получена информация, на базата на това изследване Борисов е казал на своя отбор, че „от време на време” ще прави проруски изявления и ще избягва дебата „Русия срещу НАТО”, за да поддържа своя електорат в добро настроение.”

Борисов е нужен, докато се друса като талисманче на пружина. Ако открито угажда на американците, както прави Плевнелиев, ще изгуби популярност сред народа и ще им стане излишен. Ако угажда пък изцяло на народа, ще бъде шкартиран като вреден за американските интереси. Затова, „служейки си с неговото самолюбие и потребност от (западно) признание, можем да побутваме него и партията му към модерна политическа формация, която по естествен начин гледа към САЩ като към автентичен партньор”. Него, не подчинените му! Друг отдавна би отишъл в политическото небитие, ако беше провалил АЕЦ „Белене”. Но Борисов играеше първо на проучващ (2009 г.), после на ентусиазиран строител (2010 г.), а през февруари 2012 г. след кратка визита на г-жа Клинтън, тогава държавен секретар на САЩ, в рамките на месец официално обяви цялата идея за погрешна и ненужна. Изтекло по-късно писмо от Джейк Съливан до Клинтън я поздравява: „Нелошо свършена работа”. После от привърженик на „Южен поток” стана негов душманин (чрез ръцете на Плевнелиев и служебния му кабинет) и хвърли вината върху предшествениците. И авиацията е вече приземена, и Големият шлем е провален, и арбитражната присъда преглътната.

Плевнелиев някак не разбра, че още от юни Борисов е в предизборна кампания. И за всеобща почуда стана ноумен. „Искам в Черно море платноходи, яхти, туристи по плажовете, а не да се разхождат фрегати”. И даже заяви - о, ужас, че Русия няма да нападне България! „Те имат друг тип действия на територията на България и те са преди всичко икономически, но с ракети и танкове съм убеден, че нямат такива идеи”. 

Изградената държавна конструкция не предвижда при новия президент на ГЕРБ да стават подобни прискърбни недоразумения. „Не са нужни хора, които не могат да сдържат егото си и смятат, че като седнат в президентството, могат да действат със сила и натиск.” За всеки случай Борисов изрично заръча на Цецка Цачева, ако нещо не е разбрала: „Изчакай един месец преди да се разграничите от нас”. Като изпитан войн на партията Цачева без миг съмнение ще изпълни заповедта да бъде независима. и всяка последваща заповед. Ако Турция пак влезе в играта на Вашингтон, ще имат всичко, което са си пожелали: и черноморски военен флот, и затваряне на Дарданелите, и ракетни батареи. Ако трябва, една голяма мишена ще начертаем по повърхността на България с размерите на знаците в Наска. Та да се вижда от балистична орбита. Важното е, че тук, в София, стои човекът, който може да го направи. Доказал го е.