Делата, а не думите показват в цялата й красота една власт на олигархията, от олигархията, за олигархията. Включително световната.
Зад нас е една година, изпълнена с дела, а не само с думи. Въпреки примадонските скандали през декември, 2015-а безспорно премина под знака на най-стабилната възможна власт. По-конкретно – стабилизиран бе курсът на отдалечаването ни от Европейския съюз. Например властта прие с будистко спокойствие следната цел: растеж на икономиката с 1-3% за следващите 4 години и санкционира нови 16 млрд. държавни дългове за закърпване на бюджетната дупка, издълбана от рекордно ниските данъци за заможните слоеве. По този повод Радан Кънев възкликна тържествено: „Четири години коалиция между четири партии с премиер Бойко Борисов!”. Фразата надживя властовата битност на автора си, защото е логична. Като редактираш дисциплината 100 метра гладко бягане на 100 фута, рекордът е сигурен. Но най-напред управлението реши един философски въпрос: затвърди антиевропейския „консенсус” между себе си и работодателските организации за плоското данъчно облагане и против въвеждането на необлагаем минимум за ниските доходи. Бедните и занапред ще бъдат спасявани с данъците на бедните. Брилянтно решение.
Стабилността обаче беше с елементи на опраскване. Да вземем законността. Властта отмени редица регулации за офшорките, въведени от предишното правителство. Изискванията бяха много плахи, но имаше опасност някой забързан спекулант да счупи ресор, ако ги прегази на висока скорост. Да речем, на няколко пъти бяха давани нови щедри срокове за регистриране на действителните собственици на земя. Сега мнозинството депутати набират кураж изобщо да отменят подобно изискване. Важното е и занапред спокойно да се използват подставени фирми, така че обществените поръчки да се вземат от скрити играчи. Властта премахна следприватизационния контрол – ако приватизаторът откаже да изплаща цената, сделката остава в сила! Таксите за възстановяване на електрозахранването се върнаха, истината за частните пенсионни фондове и за надзора върху банките остана обещание. Но пък има баланс: Батко и братко, Масларова и Бисеров, Златанов и Цветанов останаха хронично невинни, а за кражба на ракия от мазата на съседката се влиза за години в затвора.
Финансите също се бетонираха. Управниците отмениха плахите опити на предишното правителство да намали безчинствата на банките и частните съдебни изпълнители, заради които хора периодично се палят и скачат от високи етажи. Не преувеличавам, въпреки че драмата от загубата на дом за десетки хиляди българи остава скрита за обществото. Държавата изглежда не може да събере повече от 1 милиард от дадените на две банки 6,5 милиарда.
И тук става същото, каквото стана на запад след 2008 г .
Банките фалират, държавата взема заем, за да ги спасява, и го взема… пак от банките. Които уж нямат пари . Конституционните гаранции за правата на човека остават суспендирани, поне що се отнася до банките. Съдът подпечатва техните едикти в отсъствие на длъжника. Кредитополучателят е техен роб до гроб.
Властта си призна, че няма да събере дори един милиард от дълга, който пое от КТБ (4,5 милиарда лв.). Останалото имущество се разпределя в суматохата. Всеки пълнолетен подари около 1000 лв. и даже не охна. Енергетиката също марширува към пропастта. Уволниха предишния ДКЕВР, който беше изпратил писмо до Европейската комисия за договора с американските ТЕЦ, и не подадоха официално искане, изискващо отговор в срок. Същевременно Полша се отърва от аналогичен вампирски договор с процедура на ЕК. Вместо това управниците тръгнаха да се откупват от „Мариците”, които тегнат като воденичен камък върху енергетиката, с нов многомилиарден заем. Но все не могат да съберат парите. Нови ВЕИ-та (вече за ток от волска тор) се наредиха на опашката за включване в нашата сметка за ток. В ход е „либерализация” на електричеството за бита и малкия бизнес, която щяла да намали цените, но само на първо време щяла да ги увеличи с 20-30%. Но ние вече си знаем, че няма нищо по-трайно от временните реформени трудности.
Вместо да обновят железопътния транспорт, реформаторите правят две неща. Първо, подготвят концесия за летище София, за да изплатят задълженията на БДЖ. Планът е да приватизират, естествено, на безценица най-печелившата му част – „БДЖ Товарни превози”. Второ, хвърлят огромни средства в развитие на конкуриращия го автотранспорт.
В социалната област напредъкът е безспорен. Ограничиха детските надбавки. Вдигнаха пенсионната възраст и милозливо позволиха на възрастните безработни да се оттеглят с намалена пенсия. Вместо да възстановят осигурителните вноски, преполовени от предишни управления. Разделиха болното здравеопазване на бизнес и пътническа класа. Докато проблемът е съвсем друг – източването на ресурс от обществения осигурител и от джобовете на пациентите. Резултатът от „реформата на реформата” от 2000 г. е предварително ясен – още повече хора ще се окажат едновременно болни и без пари. Между другото мина доклад на Световната банка, в който се констатира, че заболяванията са причина номер едно за разорение и изпадане в крайна бедност в България.
Президентът сложи вето върху задължението веригите супермаркети да слагат на щандовете си и български продукти освен вносни. Работодателите получиха право да крият свръхнормения труд, отпуските, да нямат правилник за безопасност, да уволняват без обяснение. Медиите бяха във възторг: „От днес: край на 8-часовия работен ден”.
Все едно да се радваш на отмяната на Хартата за правата на човека.
Това, от което се „освободихме”, е историческо постижение на човечеството от края на XIX век, с което се поставят основите на равноправието работник–работодател. Като истински обратен Робин Худ властта не пропусна и да въведе държавно финансиране на частните училища. Търси начини да облага градинките и клошарите.
Най-сетне, получи се комична реформа на съдебната система, която още по-комично забуксува в спор дали прокурорската колегия да е със съотношение 6:6 или 6:5 между избрани от парламента и от прокурорите. Реалните квоти отдавна се поделят между олигарси и задкулисни играчи, а не между парламент и магистрати. Това са истинските борби. От 15 години независимата съдебна власт следва другите клонове на властта в завета, че „държавата е лош стопанин”. Значи и те ще бъдат вълци, а не пастири на законите. За трети път всуе беше променяна конституцията, за да се въведе отчетност, прозрачност и подсъдност на магистратите. Но как да накараш олигархията сама да маха от дъската собствените си пешки? Поканената да даде едно рамо на псевдореформата Моника Маковей като „ужасното дете” на румънската борба с корупцията изтърси простичка истина: имате закони и звена, но трябва да ги задействате. В САЩ ФБР лови подкупни съдии и прокурори с подслушване, даже с подставени лица. Тук такова нещо няма. Вместо това тече борба за реформи, които
сменят лампите на мигачите с надеждата да накарат двигателя да заработи.
Не че няма съдебна реформа. Реформаторският блок внесе и законопроект, който повишава съдебната такса 10 пъти. Той на практика прави невъзможно обикновени граждани или малки фирми да съдят държавата или общинската администрация. С една дума още повече справедливост, но… според джоба!
Тъкмо делата, а не думите през тази една година показват в цялата й красота една власт на олигархията, от олигархията, за олигархията. Включително световната. Одиозният завой за офшорките и следприватизационния контрол беше обоснован с кореспонденция с ЕК. А ако вътре в елита се стигне до по-сериозни свади, той винаги може да потърси съюзници от обществото или да пусне миманс от протестъри. Но по същество спорът започва в рамките на елита и свършва пак там.
При това положение за демокрацията по-добре да не казваме нищо. На многополюсната световна система най-добре съответстват еднополюсни държави. В България леко отклоняващите се от генералната линия медии изчезват.
Критиките биват санкционирани с геополитически закани.
Инакомислещите предавания биват сваляни от ефир под предлог… цензура. Гладните биват хранени с омраза срещу циганите и „комунистите”. Бюджетът се изпълнява и преизпълнява, като се пренаписва в последния момент. На принципа „10 часа е, когато дойда аз”. Сваленият от народа генерал отново стяга юздите дотам, че вече се налага да се самокритикува. Както някога Бай Тошо. Като нищо скоро ще чуем и незабравимото: „Ха-ха-ха!”.