На 16 март 2016 г. двеста делегати на кюрдска конференция в гр. Румейла учредиха „Федерация на Северна Сирия” на територията на три кюрдски провинции. Представителят на Кюрдската партия на демократичния съюз Сиханоук Дибо заяви: „Приехме решение за учредяване на федерация в района на сирийски Кюрдистан в Северна Сирия”. Правителството на Асад обяви акта за незаконен. Вашингтон е против раздробяването на Сирия и каза, че подобни решения могат да бъдат взети само в процеса на политическия преход. Русия обяви, че вътрешното устройство на Сирия е неин вътрешен въпрос, но сега не трябва да се нарушава териториалната й цялост. Този въпрос трябва да се реши в хода на работата над новата конституция по пътя на преговорите между Дамаск и опозицията. Турция също така категорично се възпротиви на това решение. Единствена подкрепа инициативата получи от региона на Иракски Кюрдистан. Нека да напомним все пак, че за това си решение, кюрдите бяха окуражени от изказванията на влиятелни фигури в международните институции. На 11 март специалният пратеник на ООН за Сирия Стефан де Мистура потвърди информацията, че като един от възможните варианти за политическо урегулиране на конфликта се разглежда възможността за федерализация на сирийската държава. След като президентът Путин обяви намеренията си за изтегляне на руските войски от Сирия, Стефан де Мистура определи шансовете за успех на преговорите с израза, „високи както никога досега” и отново допусна възможността за федерализация на Сирия. Всъщност такова федеративно устройство на Сирия не е новост. През 20-те години по време на т.нар. „френски мандат”, утвърден от Лигата на нациите, в Сирия и Ливан за кратко са съществували шест „автономни държави” (автономни територии). Това са Дамаск, Алепо, Алевитска държава, Джабал ал-Друз, автономен Санджак Александрета (Хатай), и автономният район на Великия Ливан, който по-късно се превръща в съвременната днешна държава Ливан. Не е съществувала само кюрдска автономия, тъй като Франция не е искала да разваля отношенията си с Турция и е отказала на кюрдите, арменците и асирийците автономен статут. Въпреки, че за всички е ясно, че прокламираната федерация няма никакви шансове да просъществува, обявяването й в известен смисъл изненадва Турция и западните анализатори . След решението за изтеглянето на руските войски от Сирия анализаторите прогнозираха, че „турците ще се почувстват значително по-свободни и ще утроят усилията си в борбата с кюрдите, които остават единственият им истински противник”. Нещо повече, както каза Сергей Лавров: „Свидетели сме на пълзяща експанзия. По наши данни турците вече се окопават на няколкостотин метра от границата във вътрешността на Сирия”. Явно Ердоган и този път не изневери на навика си да взема неадекватни на променилата се ситуация решения. Той толкова много закъсня с реализацията на идеята си за буферна зона в Сирия, че отдавна загуби шансовете си да я създаде, било то по пътя на дипломацията, било чрез военна намеса. Анкара може би щеше да има известен успех ако диалогът протичаше във формата САЩ-Русия-Турция. Но след свалянето на руския Су-24М Турция беше изключена от политическия и дипломатически процес за решаване на конфликта. Изтеглянето на руските войски от Сирия обезсмисли и последния аргумент на Ердоган, за т.нар. „руска заплаха”, която Турция възнамеряваше да „предотврати” чрез военно нахлуване в Сирия. Ако досега Ердоган все още можеше по някакъв начин да оправдае военната си намеса в Сирия, то след решението на Путин процесът започна да се развива в съвсем друга посока, така че евентуална военна инвазия на Турция би предизвикала, меко казано, удивление в международната общност. Естествено, съдейки по-скоро по емоционалните, отколкото по рационалните реакции на Анкара, може да се очаква, че отново ще бъде разиграна бежанската карта и Ердоган ще упражни натиск върху Европейския съюз, за да получи подкрепа в искането си за създаване на буферна зона в Сирия. Но и това едва ли ще стане, защото на преговорите в Женева даже съюзниците от арабските страни загубиха интерес към идеите на турския президент . Още повече, че Саудитска Арабия, въпреки че подкрепя Турция, преследва и собствени интереси. В момента в Сирия има множество малки бойни групи, които не са в списъка с терористите, но са подконтролни на саудитския режим. Рияд има интерес те да бъдат включени в състава на новото правителство и да бъде създадена сунитска автономия. Още повече, че в състава на сега обявената федерация единият от регионите със столица Алепо е с преобладаващо сунитско население. Ако нещата тръгнат в тази посока, Саудитска Арабия едва ли ще приветства една военна намеса на Турция в Сирия. На пръв поглед изглежда и малко странно това солово изпълнение на кюрдите, след като все пак те са под чадъра на САЩ. Остава да гадаем дали между Анкара и Вашингтон има вече някакво споразумение по кюрдския проблем в Сирия или, което е по-вероятно, Вашингтон провежда някаква собствена, несъгласувана с Анкара политика . Известно е, че САЩ не са очаровани от непредсказуемия си турски партньор. Още повече, че неистовото желание на Ердоган да направи Турция регионална сила и неоосманистките му идеи, някак си не се вписват в стратегическата визия на САЩ за света. Но все пак не е удобно САЩ директно да предприемат действия спрямо Турция, тъй като тя е член на НАТО, докато кюрдите могат да обслужват без проблем американските интереси. На 8 март министърът на вътрешните работи на Турция Ефкан Ала обяви края на операцията по ликвидиране на тероризма в района на Диарбекир, продължила 103 дни. В комюникето се казваше, че в конфликта са загинали 290 турски военнослужещи и 1250 партизани от Кюрдската работническа партия. Веднага след това турската армия започна подобна операция в източните провинции, Хакари и Мардин. Ако паралелно с официалните съобщения се проследят независимите източници на информация и заснетите видеоматериали от района на Диарбекир става ясно, че стълкновенията въобще не са спрели, а продължават с още по-голяма интензивност. Нито кюрдите от този район, нито пък кюрдите в другите райони в Турция имат намерение да спрат бойните си действия. Определено може да се каже, че в момента в Турция се води истинска война, която не само, че не спира, но още повече набира скорост. Ако сега кюрдите в Сирия форсират обединяването на териториите на Кобане и Африн, населени предимно със сунити, с цел създаване на кюрдско-турска граница, то Анкара едва ли ще има друг избор освен да започне бойни действия по суша и да навлезе в Сирия. Сега, когато Русия вече не може да служи като претекст за такава военна намеса, а американците нямат намерение да толерират провала на започналото политическо уреждане на конфликта в Сирия, Анкара е натикана в ъгъла и няма друг избор освен да действа без одобрението на САЩ или да се примири с автономията на кюрдите, жертвайки част и от територията на Турция . Капанът, в който Ердоган сам влезе, се затвори. Остава подозрението, че една влиятелна част от американския елит има интерес да извлече дивиденти от кюрдския въпрос като вкара Турция в спиралата на дългосрочна гражданска война с кюрдската общност и дестабилизира страната.
