Американският президент Доналд Тръмп потвърди ангажимента си към Афганистан в обръщение към нацията на 21 август. В речта си той подчерта познатите предизвикателства, свързани с театъра на военните действия в Афганистан, а именно желанието на Вашингтон Кабул да поеме по-голяма отговорност за войната, както и с ролята на Пакистан в осигуряването на убежище за бойците с ясното разбиране, че прибързаното изтегляне на военните части може да има злокобни последици – като например Афганистан отново да се превърне в база на транснационални екстремисти.

В същото време обаче речта на Тръмп представляваше отклонение от нормата. Двусмисленото му изказване относно точния брой на военнослужещите и местата, на които ще бъдат изпратени, беше умишлено. Той изтъкна и това, че Индия, предпочитан партньор на Вашингтон в Южна Азия, поема по-голяма отговорност в Афганистан чрез предоставяне на икономическа помощ. Освен това Тръмп призна ролята на Ню Делхи за насърчаването на стабилността в „Индо-тихоокеанския регион”. Това подсказва, че Вашингтон вече гледа на Индия като на потенциален съюзник срещу доминантния Китай, който разгръща позициите си все повече и повече. Възможността за достигането на споразумение с талибаните също е от изключителна важност. Много хора във Вашингтон осъзнават, че обсъжданото решение е за предпочитане пред конфликт с нисък интензитет, който никога няма да свърши.

Ако погледнем отвъд политическата реторика, американският подход към Афганистан неизбежно се определя от редица изключително важни фактори.

Първо, всеки по-сериозен ангажимент е свързан с управлението на конфликти, а не с разрешаването им. През 2011 г. САЩ са имали около 100 000 военнослужещи в Афганистан, заедно с почти 10 000 британски войници и още 30 000 служители на НАТО. Но дори и това не беше достатъчно, за да потуши бунта на талибаните или дори да принуди групировката, или крехкото ѝ ръководство, да влезе в смислени преговори. Следователно изпращането на няколко хиляди войници сега едва ли ще доведе до драматична промяна на бойното поле. Вместо това целта на Вашингтон е да наклони везните в полза на Кабул, като осигури по-благоприятен изход от патовата ситуация, при която афганистанското правителство ще може да задържи контрола над ключови градски центрове и да управлява бунта по-умело.

Свиването на военните разходи на НАТО през 2014 г. разкри организационните слабости на националните сили за сигурност на Афганистан, което на свой ред даде възможност на талибаните да се активизират. През годините, в които основната част от Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан бяха разредени, талибаните са завзели около 40% от териториите  – данните сочат, че със сигурност са завзети 11% от териториите, а за други 29% въпросът е спорен. Но дори и тези цифри вероятно подценяват истинската степен на контрола на талибаните над афганистанската територия. Групировката дори за кратко завладя град Кундуз през 2015 г. – тогава за пръв път в историята на войната се случи талибаните да завладеят голям градски център.

Второ, стратегическата перспектива на Съединените щати по отношение на начина, по който трябва да се действа по време на войната, се различава от тази на силите, които имат влияние на регионално ниво, по-специално Пакистан. Съединените щати припознават Афганистан като базата, използвана от „Ал Кайда” при атентатите от 11 септември, които разбиха на парчета илюзията, че след Студената война Америка не може са бъде победена. Въпреки че Вашингтон не беше съгласен с политическата идеология на покровителите на „Ал Кайда”, талибаните, Съединените щати бяха склонни да толерират талибанско правителство през 90-те години на миналия век, дотолкова, доколкото това може да стабилизира Афганистан, който да бъде превърнат в енергиен мост, свързващ Централна Азия с Южна Азия.

Но талибаните загубиха благоволението на Съединените щати, тъй като групировката подслони „Ал Кайда” и отказа да предаде Осама бин Ладен, мозъкът, който стоеше зад атаките от 11 септември. Това оправдава военна намеса, което целеше да унищожи „Ал Кайда” и талибаните, мисия, която продължава и до днес. Въпреки промените в американската военна тактика, целта на Вашингтон остава същата – да предотврати това Афганистан отново да играе ролята на домакин на транснационални екстремистки организации, способни да атакуват Съединените щати и техните съюзници.

Трето, стратегическата перспектива на Пакистан по отношение на Афганистан също се различава от тази в Съединените щати. Когато гледа Афганистан, Пакистан вижда Индия. За разлика от „Ал Кайда”, която е организация, която не е обвързана с определена страна и се слави с това, че има по-малко от хиляда основни членове по своите върхове, Индия е държава с 1,3 милиарда души и е конкурентна ядрена сила. Обстоятелствата при разделянето на Британска Индия през 1947 г., довели до раждането на Пакистан, проправиха път за няколко регионални конфликта на по-късен етап, включително на войната от 1971 г., довела до разделянето на самия Пакистан, когато Бангладеш се откъсна с военната подкрепа на Индия.

От гледна точка на Исламабад, Индия е способна да отстрани каквато и да било заплаха, породена от „Ал Кайда”, или която и да било джихадистка групировка, като в това число влизат „Техрик-е Талибан Пакистан” и „Хорасан”, който е клон на „Ислямска държава”. Следователно целта на Исламабад в Афганистан е да отрече позицията на Индия, като подкрепи талибаните, за да разшири стратегическата си дълбочина с цел избягване на риска от потенциален военен удар от страна на Индия. Пакистан очаква, че ако подкрепи Афганистан, талибаните ще запазят антииндийската си позиция при участието си в споразумението за подялба на властта, от което се очаква някой ден да прекрати войната. В крайна сметка Исламабад иска да избегне присъствието на враждебна сила от двете страни на своята граница.

Но Пакистан подкрепя талибаните и поради друга причина. Линията на Дюранд, както е позната границата между Афганистан и Пакистан, отдавна влияе зле на отношенията между двете страни, тъй като Кабул твърди, че истинската граница минава през племенните райони на Пакистан. От време на време афганистанските лидери дори настояват за създаването на Пущунистан, който да бъде издълбан от районите, в които живеят пущуните и в двете страни. Тъй като Пущунистан би представлявал сериозна заплаха за сигурността на Пакистан, подкрепата на Исламабад за талибаните се основава и на предположението, че когато поемат властта в ръцете си, талибаните ще заровят призрака на Пущунистан веднъж завинаги, формализирайки линията на Дюранд. Това ще облекчи задачата за сигурността по границата, а и ще позволи на Пакистан да насочи вниманието си към Индия. Това се основава на историческата стратегия на Исламабад, която поощрява идеята религията да стои над етническата принадлежност в Афганистан – форма на идентичност, която подкопава етнонационалистическите движения, които са в състояние да застрашат сигурността в Пакистан.

Тези фактори ще предотвратят лесното разрешаване на конфликта, нещо, което Вашингтон добре осъзнава. В някои отношения вероятно е по-просто да се сключи сделка с талибаните, но дори и при тази възможност могат да възникнат проблеми. Талибаните постепенно се превръщат в децентрализирана организация с лидери, които ръководят различни, понякога конкуриращи се, фракции. Това препъва възможността да се излъчи унифицирана личност, с която могат да се водят успешни преговори. Нещо повече – всеки опит да се привлече Индия да играе по-активна роля в преговорите, би укрепил решимостта на Пакистан да забави започването на съществени преговори, докато Исламабад не реши, че е постигнал по-благоприятен изход в Афганистан. Това би могло да доближи Исламабад още повече до Китай.

Независимо от това, Индия отново ще се опита да използва тази възможност, за да извлече подкрепа от страна на Вашингтон в разрастващия се съюз между САЩ и Япония – особено като се има предвид, че Индия се изправя срещу Китай на Хималайския фронт. Междувременно съседните сили, включително Китай и Русия, искат стабилен Афганистан, но предпочитат Вашингтон да управлява сигурността в страната. Но за да се предпазят от влиянието на Вашингтон върху цивилната администрация в следвоенен Афганистан, Пекин и Москва имат интерес да подкрепят талибаните, което обяснява тяхното участие по време на конференции по-рано тази година. И така, независимо от всички обещания от страна на Тръмп, перспективата за незабавно решение на ситуацията в Афганистан е илюзорна.

Източник: Stratfor

Превод: Десислава Пътева