Саудитска Арабия започва да заема съществено място в световната икономика и геополитика. Особено след известната среща между американския президент Франклин Рузвелт и саудитския крал Абдул Азиз бин Сауд на американския крайцер „Куинси”. За резултатите и последствията от тази среща е писано много. Но много малко се знае за религиозната дипломация на саудитците. А последствията от нея оказват голямо влияние в целия свят.
През 2014 година бившият американски посланик в ООН Ричард Холбрук заявява следното в едно свое интервю по повод тероризма: „Аз мисля, че една от трагедиите в тази история е, че саудитците експортираха своя проблем, финансирайки училища, медресета, навсякъде в мюсюлманския свят. Саудитското правителство има две лица. Политическото ръководство е натоварено с финансови въпроси, с отбраната и контрола на елитите, като купува тяхната подкрепа. На религиозните фундаменталистки групи са предоставени други министерства, като това на религиозните въпроси или образованието. По този начин e създадена фрактура (пукнатина). Саудитското правителство следва политика на протегната ръка към Запада, има чудесни кадри и професионални дипломати, които са добре образовани, като министъра на външните работи или посланика във Вашингтон. В същото време благодарение на своите огромни нефтени приходи финансира множество акции за разпространяване на обучение, което е базирано изключително върху Корана”. Американският дипломат на практика посочва религиозната дипломация на Саудитска Арабия. Според експертите прозелитизмът (насилствено обръщане на вярата по един или друг начин) е закодиран в ДНК-то на саудитския режим.
Саудитците са най-многобройният контингент от чужденци, който се сражава срещу Червената армия в Афганистан. Тогава те наброяват около 5000 човека. А при атентата от 11 септември 2001 година 15 от 19-те терористи са саудитци. В килиите на прословутия затвор в Гуантанамо лежат 611 затворници. От тях 115 са саудитци. По отношение на Ислямска държава в Сирия и Ирак отново наблюдаваме подобна картина. Сред джихадистите главорези на Ислямска държава саудитците наброяват 2500 човека. Прави впечатление, че гражданите на Саудитска Арабия имат повишен „апетит” към водене на джихад извън пределите на своята страна. Но няма как да не се отбележи един странен факт. Една загадка. След първия атентат с кола бомба на 26 февруари 1993 година срещу Световния търговски център в Ню Йорк Белият дом реши да удари Судан. Претекстът беше, че сред 15-те терористи има петима суданци. Логично! В замяна на това след терористичната атака на 11 септември 2001 година американците посочиха за виновници... Ирак, Иран и Северна Корея. След което нахлуха в Афганистан и Ирак. А сред терористите на 11 септември 2001 година нямаше нито един иракчанин, иранец или афганистанец. Да не говорим за севернокореец!
УАХАБИТИ И САЛАФИТИ. КАКВА Е РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ТЯХ? ЕДНА И СЪЩА БИТКА ЛИ ВОДЯТ?
По света има от 50 до 60 милиона салафити (мюсюлмански фундаменталисти). Да не се бърка! Традиционният мюсюлманин може да бъде консервативен, но това не означава, че той е фундаменталист. От салафитите приблизително 20-30 милиона живеят в Индия. Между 5 и 6 милиона в Египет. Над 27,5 милиона в Бангладеш. Около 1,6 милиона в Судан. По-малки салафитски общности има в Тунис – около 10 000 човека, в Мароко – 17 000, в Йордания – 7000, във Франция – 17 000, между 4000 и 5000 живеят в Германия. Според германското контраразузнаване през последните години салафизмът и ислямистките движения бележат най-висок ръст в света. Възниква един логичен и справедлив въпрос: има ли някаква връзка между религиозната дипломация на Саудитска Арабия и разпространяването на салафизма? Проблемът е, че държавната дипломация на саудитците, имаща за цел постоянно да спасява племенния и теократичен режим на потомците на основателя на Саудитска Арабия Абдул Азис бин Сауд, е диалектически неразривно свързана с пропагандирането на уахабизма. Това е ултраконсервативно реформаторско движение в сунитския ислям, движение на ислямския фундаментализъм. Уахабизмът е конкретно ултраконсервативно течение в салафизма. Според експерти уахабизмът е най-стриктната саудитска форма на салафизма. Американският преподавател по политически науки Ахмад Мусали счита, че уахабизмът е субмножество на салафизма: „По принцип всички уахабити са салафити, но всички салафити не са уахабити”. Може да се каже, че салафизмът е по-модерната форма, тъй като се разпространи в много страни. Нещо, което уахабизмът не успя да направи. Френският арабист Жил Кепел счита, че салафитите в Европа през 80-те са абсолютно аполитични. По-късно в средата на 90-те някои от тях започват да мислят, че насилственият джихад е „легитимен способ за постигане на техните политически цели”. Жил Кепел обръща внимание, че с времето САЩ започнаха да отпадат като първа и основна мишена на салафитите. От няколко години, особено след войната в Ирак и Сирия, тяхното място се заема от шиитите, които са новата мишена, „лошите” ръководители на мюсюлманите. Най-откровените улеми (знаещи учени) днес признават, че Ислямска държава е локален субпродукт. Бившият имам на Голямата джамия в Мека Адил ел-Калбани заявява през ноември 2015 година в New York Times: „Ислямска държава прие идеологията на салафизма. Тя не е тази на Мюсюлманските братя, не е на кутбизма (клон от ислямистката сунитска идеология) или на ашаритите (едно от основните направления в мюсюлманската теология)... Ислямска държава извлече своята идеология от нашите книги, от нашите принципи... Ние следваме същия път, но по един друг начин”. Засегнатите от саудитската религиозна дипломация държави не търсят разграничаване на салафизма от уахабизма на религиозен терен, а само в дипломатически план. Това става съобразно отношенията и зависимостите на дадената държава от Саудитска Арабия. В Русия се говори за уахабизъм. В Киргизия се говори за салафизъм и никога за уахабизъм. Трудно е днес уахабитската и салафитската идеология да се разграничат. Това не пречи салафитите и уахабитите да са съперници, даже понякога да се сражават помежду си. По отношение на културния формализъм, социалния контрол, антизападничеството или легитимирането на насилието уахабизмът и салафизмът си приличат доста. Но две различия от политико-религиозен характер принципно ги противопоставят: идеята за възстановяване на халифата е неприемлива за фамилията Сауд, защото тя ще делегитимира Сауд като „защитник на Светите места”; също така при създаването на истинска ислямска територия с вливане в нея на различни мюсюлмански държави салафитите за разлика от уахабитите отказват да признаят националната идентичност. Редица френски експерти по исляма считат, че: „Уахабизмът е мюсюлманската форма на религиозния тоталитаризъм”. Кратко и ясно.
МЕХАНИКА НА САУДИТСКАТА РЕЛИГИОЗНА ДИПЛОМАЦИЯ
Режимът в Рияд е принуден постоянно да примирява своите династически интереси с политиката на своите западни покровители. Естествено, в комбинация с планетарните мисионерски претенции на уахабитската върхушка. Всеки път когато режимът в Рияд призовава към религиозна подкрепа и защита от „неверници”, той безотказно я получава от своите доктори по Коран, които гарантират „спазване” на текстовете и теологичните принципи. Получава я като съвършена научна казуистика, достойна за най-добрите йезуити. В замяна на тази подкрепа кралят на Саудитска Арабия предоставя на своите духовници все по-голяма свобода в ръководене и регулиране на отношенията в саудитското общество и възможности те да развиват своята религиозна дипломация (тоест да разпространяват уахабизма). Колкото подкрепата на улемата (знаещи учени, общо наименование на богословското съсловие от учени и имами) към режима е по-ясна и по-дръзка, толкова имамите разполагат с повече права и привилегии. Суверенът на Саудитска Арабия може да обещае на Запада да ограничи своите финансови потоци към радикалните групировки, но не може да промени природата на своя международен прозелитизъм, съпроводен винаги от неограничени финансови потоци.
Нелогично е да се разграничава саудитският режим, който е свръхбогат клиент на Запада, но е геополитическо джудже, от неговата религиозна дипломация (шерването на уахабизма). Уахабизмът беше изключително удобен за борба с комунизма. Тогава не създаваше проблеми на Запада. Но дали е удобен днес? Радикализация е обхванала всички големи вероизповедания – американския неоевангелизъм около Джордж Буш, радикалния юдаизъм в окупираните територии, индуизма с идването на власт в Индия на Бхаратия Джана Парти, даже насилствения будизъм в Мианмар. Обаче автентичността на мюсюлманския радикализъм постоянно се подкрепя идеологически и финансово от една държава, която притежава колосален финансов потенциал и безспорна религиозна легитимност. Саудитска Арабия не е нито първата, нито единствената държава, която се опитва да култивира ислямска солидарност. Например Судан на ислямския мислител и политик Хасан ал-Тураби, който създаде Международната организация за даават (da’awa – призив, покана за разпространяване на исляма), бе наречен „Мека на тероризма”. По-късно Катар започна да финансира обилно и безотговорно салафитите. Иран на имам Хомейни и Либия на полковник Кадафи ползваха ислямистите за извършване на атентати в чужбина. Днес Турция разиграва религиозната карта не само в Близкия изток сред тюркофонските общности, но и на Балканите. Още не е ясно дали Анкара ще постигне реислямизация на териториите, към които има претенции неоосманизмът. Но никоя от изброените държави не е проявявала толкова много постоянство и не е хвърляла толкова много средства десетилетия наред, както Саудитска Арабия. Основният въпрос пред исляма е да се разбере как уахабизмът, първоначално отхвърлен от религиозните авторитети като сектантско отклонение, след конституирането на саудитския режим успя да се превърне в почти доминиращ ислям. Един от отговорите е: благодарение на оригиналния международен демарш на Саудитска Арабия, която систематично развива религиозна дипломация. Отначало Западът възприе позитивно налагането на уахабизма, защото беше удобен за употреба срещу Гамал Абдел Насър и СССР. В западните столици считаха, че панислямизмът изглежда като перфектна бариера срещу панарабизма на Насър, срещу „социализма”. По това време никой на запад не подозираше и не допускаше, че Рияд разполага със своя собствена стратегия, която един ден може да се окаже насочена срещу западните демократични режими. В този първоначален период саудитците уахабизираха Пакистан и Афганистан. В резултат на това се появиха талибаните, които могат да се оценят като предварителен, изпитателен „проект” на размножилите се по-късно салафити джихадисти. Но тези действия на Саудитска Арабия се възприемаха като подкрепа в борбата срещу СССР, а по-късно срещу Русия и Китай. Даже след 11 септември неоконите в САЩ избягваха да демонизират и обвиняват Рияд. А Европа по въпросната тема само „кимаше” разбиращо с глава. Болезнен урок за Запада. По-късно така наречената саудитска „мека сила” се превърна в бумеранг. И се завърна като кървав хаос в западните столици. Тирове газят хора по улици и площади в Западна Европа. Шахиди се взривяват по стадиони и публични места. Властите губят контрол в цели квартали в европейски столици.
Съществува абсолютно сходство между салафизма и уахабизма по отношение на политическите идеи: сектантство срещу всички други практики на сунизма, легитимно насилие срещу шиизма, расизъм по отношение на „неверниците”, антисемитизъм, мракобесие, отричане на човешките закони по отношение на божественото право, омраза към другия, който и да е той, женомразство, хомофобия, липса на толерантност и други подобни. Списъкът не е пълен. Това са тоталитаризми на религиозна основа. Салафизмът, който не призовава еднозначно и директно към война, се нарича от някои „квиетистки (склонен към съзерцание) салафизъм”. Но в основата на всички форми на насилствена радикализация стои идеологическа радикализация. Затова на практика не може да съществува някакъв „квиетистки салафизъм”, който е толерантен. Все едно да се счита, че нацизмът може да има пацифистка и толерантна форма. Или че комунизмът може да бъде демократичен. Поради тази причина идентифицирането и прекъсването на финансовите източници на Ислямска държава или терористичните групи не е достатъчно за пресичането на тероризма. Тъй като салафизмът се преподава в университетите и уахабитските медресета по света. Това е идеологическият мотор на радикалния ислям. Той ще продължи да работи и след изчезването на Ислямска държава. Защото радикалният ислям е инструмент за реализиране на геостратегическите цели на редица държави с глобален или регионален геополитически код. Чрез „правилното” му насочване срещу неговите/ техните врагове. Кои са базовите елементи на религиозната саудитска дипломация? Саудитска Арабия според алжирския журналист Камел Дауд успя във времето да изгради една „идеологическа индустрия”, която е „незаконно дете” от кръстосването на мощната американска soft power (мека сила) и пропагандисткото ноу-хау на комунистическата пропаганда. Изключително важен е „детайлът”, че религиозната дипломация е подкрепяна от саудитската държава, но не се контролира тотално от най-високо правителствено ниво в Рияд. Частни и публични фондации определят на кого трябва да се „помага”, кой трябва да бъде санкциониран или изключен. Това е луфтът, или „вратичката”, на религиозната саудитска дипломация, през която „влизат” специалните служби на глобалните и регионалните геополитически фактори в света, които провеждат акции „под чужд флаг”. По своето разнообразие и комплексност саудитската система е сравнима само с американската: персонални акции на хората от обкръжението на краля, международни организации, създаване и финансиране на безплатни коранични школи (медресета) за подрастващото поколение, платени имами, разпръснати по света, частни фондации с огромен финансов потенциал, „хуманитарни” НПО-та (неправителствени организации), система за предоставяне на стипендии за привличане на най-надарените младежи от медресетата в чужбина в ислямските университети в Саудитска Арабия, инвестиране в глобални медии... Но тази история има и втора страна, която е не по-малко важна. Налице е и чисто „комунистическа” технология. Релефно изпъква мощната тоталитарна идеология и нейните политически комисари – корпус от всякакъв вид мисионери, формирани в ислямските университети, предимно този в Медина. Съвсем спокойно последният може да се сравни с университета „Патрис Лулумба”, основан на 5 февруари 1960 година в СССР. В него ключова особеност бе интернационалната среда. Сред студентите, аспирантите и стажантите в Москва е имало представители на 450 националности и народности от повече от 146 страни по света. Ислямският университет в Медина е основан през 1961 година по инициатива на саудитското правителство. В него се преподават изключително само религиозни науки. На студентите се предоставят държавни стипендии. Подсигурени са безплатно жилище и билети за пътуване до страната и обратно, от която е студентът. Всеки един от обучаващите се има право веднъж да направи безплатен хадж (поклонение) в град Мека. Днес в саудитските университети се обучават над 25 000 студенти стипендианти от 160 различни националности, идващи от 70 страни. По този начин Рияд подготвя години наред своите нови „апаратчици”, които да пропагандират по света догмата. След тяхното завръщане в собствените им страни Саудитска Арабия продължава да изплаща заплата на много от тях, за да проповядват уахабизма по родните места. Очевидно е, че турският Дианет (турското министерство за мюсюлманското вероизповедание) копира в България саудитския подход, който е отработен до съвършенство десетилетия назад във времето.
Как функционира саудитската религиозна дипломация? WikiLeaks публикува над 60 000 саудитски дипломатически документа. Арабската лига, известна още като Лига на арабските държави, е учредена на 22 март 1945 година от Египет, Сирия, Ливан, Йордания, Саудитска Арабия и Йемен. Тя е регионална международна правителствена организация. Има статут на НПО, което е признато от ООН. Арабската лига е дясна ръка на религиозната дипломация на саудитското кралство. С времето тя успя да се адаптира по света към локалния контекст. Защитавайки ислямската идентичност и ислямските съдилища, както и кораничните училища по света, лигата се бори срещу „ислямофобията” в светските страни, включително и в тези, които членуват в Евросъюза. Най-парадоксалното е, че най-нетолерантният режим си позволява лукса да играе активна роля в междурелигиозния диалог по света, създавайки Център за междурелигиозен и интеркултурен диалог (KAICIID) на името на крал Абдула бин Абдул Азиз ал Сауд. Центърът също е регистриран в ООН и разполага със сайт в интернет. Това е истинска дипломация без лице. Религиозната дипломация на Саудитска Арабия е перфектно изградена „механика”, която е мощно подкрепяна от политическата система в страната. Тя е представена от религиозна група, която има планетарни амбиции. Уахабитските улеми са въоръжени с хард идеология, която винаги може да се адаптира така, че да помогне на режима в Рияд. Да си припомним по какъв „толерантен” начин саудитците приеха дрескода на Мелания и Иванка по време на посещението на Доналд Тръмп в Саудитска Арабия. През последните десетилетия Рияд почти изравни своите разходи за въоръжаване с разходите за своята религиозна дипломация. Инвазията на уахабизма се изгражда преди всичко през 60-те години на миналия век. Основната му цел по това време е борбата срещу арабския социализъм, но не от идеологически съображения, а най-вече за да бъдат защитени властта и интересите на фамилията Сауд. Това е едно от обясненията за разпространяването на салафизма в този период, неговото адаптиране и преформатиране и сближаването му с джихадизма. Естествено, не може да се говори за 100% координирана саудитска религиозна дипломация. Но използваните средства, преди всичко финансови, изградиха една дългосрочна и ефикасна глобална мрежа, която дестабилизира първоначално редица мюсюлмански страни. В това отношение малко по-късно същата участ започват да имат и мюсюлманските общности в европейските страни. Те също плавно преминават в турбулентно състояние. Управляващите в Рияд години наред нехаеха и не контролираха плътно изградената от тях система. Стреснаха се едва когато на саудитска територия започнаха да стават терористични актове с религиозна окраска. Саудитският режим започна да контролира по-отблизо финансирането и начините на действие на своята религиозна дипломация, но никога не го правеше по искане на своите съюзници „неверници”. По-ясно казано: Рияд относително самостоятелно провежда своята външна политика с наличните си материални и нематериални ресурси. За улемите е абсолютно неприемлива намесата на „неверниците” в саудитските дела. Експертите установяват различен подход на саудитската дипломация към страните по света. Формирани са няколко фиксирани кръга. В първия кръг влизат Пакистан, Йемен, Египет и други. Във втория са страни, в които има значителни шиитски малцинства като Индия и България. Следват мюсюлмански страни, които са в криза като Косово, Босна и други. В четвъртия кръг са страни от Субсахарска Африка като Мали. Следва кръг, който включва мюсюлманските страни от бившия СССР. Накрая в шестия кръг са западните страни. Оформянето на тези отделни кръгове има за цел да покаже глобалния характер на саудитската религиозна дипломация.
МАЛКО НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО. ИСТОРИЯ
1979 година може да се сравни с едно голямо земетресение за Саудитска Арабия. Тогава саудитците получиха три тежки удара. Шестдневната война през 1967 година издаде смъртен акт на арабския социализъм и успокои духовете в Рияд. Уви, временно! Изведнъж през февруари 1979 година избухна революцията в Техеран. Шиизмът пое ръководството на политическия ислям и започна да оспорва легитимността на фамилията Сауд да управлява Светите места. През ноември същата година Свещената джамия в Мека, наричана още Голямата джамия, е окупирана за 18 дни от потомци на ултраконсервативните ихвани, ислямско военно опълчение, което е основната военна сила на първия ръководител на Саудитска Арабия Ибн Сауд. През декември същата година Червената армия навлезе в Афганистан. Това даде повод на режима в Рияд да лансира призив за джихад извън границите на страната. И изпрати на афганистанска територия най-агресивните и бунтовни саудитци. Между тях се оказа и Осама бин Ладен, член на богат род от кралството. Изправен пред една вътрешна и една външна криза, саудитският режим реагира, както винаги до този момент, със своята класическа защитна реакция: повече религия.
В самото начало, преди близо два века, при създаването на Саудитска Арабия интересите на фамилията Сауд съвпадат с тези на фамилията на шейх Мухаммад ибн Абд ал-Уахаб, основател на уахабизма. Този интерес поставя началото на един общ проект – основаване на Кралство Саудитска Арабия. Паралелно с кралството се ражда и саудитската религиозна дипломация. Саудитска Арабия никога не е била колонизирана. Всички племена, които са живеели в пустинята на днешната провинция Наджд, са били изолирани векове от света. За тези бедуини времето е спряло от епохата на Пророка. Покоряването на полуострова е фамилно дело на племенния вожд Ибн Сауд и религиозния лидер Мухаммад ибн Абд ал-Уахаб от племето ал-Шейх. През 1744 година двамата мъже сключват договора от Наджд, който определя взаимните ангажименти на двете страни: улемите на племето на Абд ал-Уахаб подкрепят новосъздадения режим, който от своя страна се задължава да разпространява исляма в неговата уахабитска версия. Синът на Ибн Сауд се жени за дъщерята на Абд ал-Уахаб. С този брак е скрепен съюзът на двете племена за установяване на политическа и религиозна власт. Мухаммад ибн Абд ал-Уахаб тогава се обръща към своя партньор с думите: „Ти си мъдър мъж, аз искам да обещаеш да поведеш джихад срещу неверниците. В замяна ти ще бъдеш имам, ръководител на религиозната общност, а аз ще се заема с религиозните дела”. През 1744 година Мухаммад ибн Сауд става имам на първата саудитска държава. Големият френски ориенталист Анри Лауст дефинира в този случай най-важното: „Уахабитското движение е едновременно религиозно и политическо, арабско и мюсюлманско, то си самовъзлага за основна цел... да създаде сунитска държава, която ще се разпростира не само в провинцията Наджд, но и на територията на всички арабски страни, да възстанови исляма в неговата първична чистота, борейки се с всички съмнителни нововъведения и народни суеверия и оставяйки си широки възможности за експанзия, както това е било във времената на Пророка”. Френският експерт добавя, че уахабитите се считат „за авангард на съпротивата срещу шиизма и срещу всяка друга подозрителна секта”. Тази глобална програма по онова време изглежда абсолютно нереализуема за страна, чието обединение се случва преди близо два века. Едва на 23 септември 1932 година кралят Абд ал Азис ибн Абд ар Рахман ал Сауд с указ определя наименованието на държавата. Наречена е Кралство Саудитска Арабия. Военната сила, която първоначално подкрепя проекта на двете племена, са ихваните. Те са млади бедуини, които са отнети от техните семейства, и които Ибн Сауд изпраща в определени оазиси да изучават „истинския” ислям и да се готвят за война. Ихваните са противници на всякаква „модернизация”, която считат за извращение. Те разрушават една голяма част от религиозното наследство на Хиджаз, територия в западната част на Арабския полуостров. Ихваните обвиняват даже Ибн Сауд за сътрудничеството му с англичаните. След 1926 година се създава Muttawa (ислямска религиозна полиция), която е оторизирана да контролира ежедневния живот на хората, да влиза в частни жилища, да конфискува музика и алкохол, да следи жените. По-късно започва да следи и чуждите посолства, които празнуват немюсюлмански празници. Muttawa от 1976 година е на пряко подчинение на краля. Окончателно тя е институционализирана през 1980 година с кралски указ. Ръководителят на Muttawa получава ранг на министър. Ислямската религиозна полиция разполага с около 4000 агенти и много доброволци. Тя следи стриктно предписанията на исляма във всички области на обществото: сексуалността, хомосексуалността, проституцията, ислямския дрескод, работното време на магазините, конфискуване на забранени стоки и забранени печатни издания. Със същия тип полиция разполага и Ислямска държава. Подобен феномен се наблюдава известно време и в Алжир по време на черните години, когато в страната се бяха развихрили Въоръжената ислямска група на Алжир и салафитите на GSPC (Салафитска група за проповед и борба). Парадоксалното е, че с времето забраните в Саудитска Арабия се увеличават. През 1929 година фотографите все още могат да фотографират, а мъжете да пушат. През 1930 година грамофоните свирят музика в град Джеда, разположен на брега на Червено море. До 1950 година западните жени в кралството не са задължени да си покриват главата. След 1973 година доходите на кралството се увеличават лавинообразно в резултат на петролната криза. През 1970 година приходите от продажбата на нефт са 65 милиарда долара годишно. През 1981 година те са 135 милиарда долара. По стените на постройките в кралството се появява лозунгът „Прогрес без промени”. Но материалната модернизация ускорява промените в съзнанието на саудитското общество. Шокирани са най-радикалните елементи. Последователите на ихваните са травматизирани. Разбираемо е. Те са били изолирани от цивилизацията в течение на 13 века. Страната се обогатява и всичко се променя, освен в религиозен план. За десет години саудитците излизат от бедуинските палатки и се качват на асансьори, които имат климатични инсталации. Влизат в огромните търговски центрове, качват се на „камили” 4х4. От слаби саудитците се превръщат в прилично напълнели хора. От 1965 година магазините за модерни дрехи за жени и тези за фотографска техника са вандализирани периодично. Новите технологии са насилствено ограничавани. Четирите киносалона в град Джеда са затворени. На саудитска територия е забранено да се празнува Коледа, Свети Валентин или Хелоуин. Магазините принудително са затваряни по време на молитвите. Спазването на разпоредбите е поверено на ислямската религиозна полиция. Песните на популярната ливанска певица Феруз са забранени по телевизията. Магазините за видео апаратура са затворени. По-късно мобилните телефони с фотокамера също ще бъдат забранени. Сателитните канали са цензурирани. Жените са особено потърпевши. Задължително трябва да носят ислямски воали, включително и западните жени. Сегрегацията в банките и ресторантите е институционализирана от 1980 година. Чужденците са задължени да спазват саудитските закони. Финансирано е построяването на 241 нови джамии. Реставрирани са 37 стари джамии. Средствата за разпространение на уахабизма в чужбина са преориентирани и увеличени. Конфликтът между аятолах Хомейни и крал Халед предизвиква нарастващо подозрение към иранските поклонници по време на хаджа. Следват вълнения в резултат на полицейско насилие, в което са убити 402 поклонници, от които 275 иранци. Принц Найеф е натоварен със задачата да модернизира саудитските институции и да редактира Конституционната харта. Той изпълнява с успех поставената му задача след... 12 години.
ОМРАЗА КЪМ ШИИТИТЕ
Какво да се каже за шиитите? Те са вътрешният враг, „петата колона”. Шиитите са обект на автентична легална сегрегация. Те са жестоко потискани в Саудитска Арабия и са редовно избивани по най-жесток начин от Ислямска държава. А трябва да се има предвид, че са взети на мушка всичките 66 клона на шиизма. Саудитските улеми са готови да търсят „лошите” шиити навсякъде. На Първия панислямски конгрес, свикан от Ибн Сауд през 1928 година, 800 уахабитски улеми правят недвусмислена декларация: „Ние помолихме имам Ибн Сауд да изисква от шиитите вярност към исляма, да им забрани да извършват публично техните фалшиви ритуали... да им забрани да практикуват пет молитви дневно в джамиите, които са под ръководство на сунитски имами... ”. Преди два века от своя страна шиитите екзекутират втория управител на саудитската държава Абд ел-Азиз ибн Сауд. През 1803 година дервишът Осман от Мосул забива нож в сърцето на саудитския крал в джамията Турайф. Така шиитите отмъщават на ихваните, които разрушават светия шиитски град Кербала в Ирак и убиват 5000 човека. Въобще кървавата битка между шиити и сунити има своята многовековна история. Въпреки шериатските постановки, такива каквито би трябвало да се практикуват в страната, саудитските съдии не регистрират свидетелства на хора, които не са мюсюлмани. По-ясно казано, на тези, които не приемат официалната интерпретация на исляма в Саудитска Арабия. Следователно, съдията може да откаже гражданин, който е шиит, да свидетелства в съда. Джихадистите подобно на саудитците ненавиждат шиитите. Член 19 от Хартата на Ислямска държава, публикувана в края на юни 2014 година, забранява всякакви публични прояви и шиитски церемонии под претекст, че противоречат на исляма. Ако джихадистите се ограничават с поредните екзекуции на шиити, то Рияд е силно обезпокоен от нарастващото като цяло влияние на шиитите в света, предимно в Египет. Съгласно New York Times, който обработи хиляди документи на WikiLeaks: „Саудитците са обезпокоени от вдигането на международните санкции срещу Иран след подписването на атомното споразумение, което ще предостави на Техеран средства за поддръжка на шиитски проирански групи”. Американската медия анализира, че „тези документи разкриват едно съперничество, което отива много далече. Което има дълбоки религиозноидеологически корени... Става въпрос за бъдещето на „една система за влияние, която е изградена от саудитските власти и е финансирана с петродолари”. Но 1979 година е една лоша година за Саудитска Арабия, както бе споменато по-горе. В региона се появява сериозен противник на Рияд в лицето на Техеран. Шиитска Персия търси лидерство сред мюсюлманския свят за сметка на Саудитска Арабия. Иран е регионална сила и религиозен конкурент. Шахът на Иран Мохамед Реза Пахлави до падането му от власт през 1979 година никога не е настоявал за религиозно измерение на иранската дипломация. Още повече че Техеран и Рияд са в един отбор. Но още през 1979 година Иран лансира редица международни инициативи, които имат за цел да бъдат конкуренция на саудитската система: Конференция на ислямската мисъл, Конгрес на петъчните имами и водещите на молитви – вид алтернатива на Световната ислямска лига; Конференция за солидарност с мюсюлманския народ на Палестина. Техеран създава още една международна пресагенция – Islamic News Agency, чието предназначение е „да служи на интересите на всички мюсюлмански народи”. В действителност тя е конкуренция на International Islamic News Agency, подчинена на Организация Ислямска конференция (ОИК), която е в орбитата на Саудитска Арабия. Радио Техеран започва да излъчва емисии на арабски език за шиитите в арабските страни. Монополът на Рияд в медийното пространство е разрушен. Имам Хомейни не скрива своето желание да изгони корумпираните монархии от Залива и в този план среща позитивен отговор от страна на шиитските малцинства в тези страни. През 1981 година един шиитски лидер се опитва да организира държавен преврат в Бахрейн, който е неуспешен. Той впоследствие емигрира в Иран. На 31 юли 1987 година по време на хаджа в град Мека избухват вълнения. Имам Хомейни нанася върховна обида на фамилията Сауд. Той иска управлението на Светите места да бъде отнето от саудитците и да бъде поверено на независима ислямска инстанция. Рияд прекъсва дипломатическите си отношения с Техеран. Организация Ислямска конференция гласува за лимитиране на иранските поклонници по време на хаджа. Техеран от своя страна дава убежище на тези сунитски движения и организации, които саудитците не са в състояние или не искат да подкрепят морално или финансово. Иран подкрепя опозиционните движения сред арабите шиити в Залива чрез ливанската Хизбула. Аятоласите в Техеран желаят разпространението на „революционен” ислям сред „потиснатите мюсюлмани”, за да бъдат подтикнати да не се подчиняват на тиранията, да не приемат несправедливостите, да се изправят срещу враговете на Бог и техните собствени управляващи, ако това е необходимо. Саудитска Арабия оценява като неприемлива тази иранска политика и риторика, тъй като под нейните удари попада почти цялата саудитска върхушка. Така шиизмът се превърна прогресивно в основен противник на саудитската религиозна дипломация. Той замести арабския национализъм на Насър.
КАК СЕ ПОЯВЯВАТ ДЖИХАДИСТИТЕ?
На 20 ноември 1979 година Джуйхаман ел-Утайби, потомък на ихваните, бивш служител в националната гвардия на Саудитска Арабия и преподавател в Ислямския университет в Медина, заедно с 200 свои последователи завладява по време на петъчната молитва Голямата джамия в Мека. Той взема микрофона в божия храм и осъжда същите несправедливости, срещу които се борят разбунтувалите се ихвани през 1929 година. Саудитските сили на реда се опитват да превземат джамията, но не успяват. Властите са принудени да търсят подкрепление от френски жандармеристи. Французите превземат Голямата джамия през нощта на 4 срещу 5 декември. На 9 януари 63-ма от бунтовниците, от които 43-ма саудитци, са обезглавени без съд в осем града на кралството. Екзекуциите са предавани директно по телевизията. През тези критични дни за управляващата върхушка в Рияд става ясно, че саудитският елит не може да се справи с по-радикални от него. Саудитските управляващи прехвърлиха вината за бунта в Голямата джамия на шиитите. После обвиненията бяха насочени срещу американците.
И накрая срещу израелците. Тук е необходимо да се обърне внимание на следния изключително важен факт. В Исламабад влиянието на уахабитските медресета е толкова силно, че една огромна тълпа радикализирани пакистански мюсюлмани щурмуват американското посолство. Аналогични атаки са регистрирани в Турция, Бангладеш и Индия. Събитията в Голямата джамия съвпадат с навлизането на Червената армия в Афганистан. За кралството това е добър повод да се освободи от бунтуващите се млади последователи на ихваните. Над 15 000 саудитци желаят да отидат като доброволци в Афганистан. От тях 5000 са настанени в тренировъчни лагери в Пакистан. Американците са ентусиазирани. Те включват своите собствени благотворителни организации, които започват да подкрепят „борците за свобода”. Американската НПО „Американски приятели на Афганистан”, която се управлява от правителството във Вашингтон, започва да финансира списанието „Афганистански джихад”. Ръководителят на арабските доброволци е Абдула Азам. Той е палестински шейх, идеен учител на Осама бин Ладен. Абдула Азам е завършил университета в град Джеда. В началото на 1980 година той отива в Ислямския международен университет в Исламабад, който е построен с пари на саудитците. През 1984 година се насочва към Пешавар в близост до афганистанската граница и открива Бюро за набиране на доброволци. Според Абдула Азам джихадът е станал шестият основен стълб на исляма, едно морално задължение за всички мюсюлмани. Той казва: „Това задължение няма да приключи с победата в Афганистан, но ще остане индивидуално задължение, докато бившите мюсюлмански земи не ни бъдат върнати, като тези в Палестина, Бухара, Ливан, Чад, Еритрея, Сомалия, Филипините, Бирма, Южен Йемен, Ташкент и Андалусия”. Специалните служби на Саудитска Арабия разпределят американската помощ. Те я насочват към най-радикалните елементи. Този факт е регистриран от френското разузнаване. Рияд отпуска 4 милиарда долара за подкрепа на муджахидините, но тези пари са и за откриването на уахабитски медресета, предназначени за младите афганистански бежанци в Пакистан.
ФАМИЛНО УПРАВЛЕНИЕ
От своето създаване Саудитска Арабия е управлявана от седем монарси – Абд ал-Азиз, Сауд, Фейсал, Халед, Фахд, Абдула и Салман. Нито един от тях не притежава университетска диплома. Всички са получили коранично образование в медресета. Кралството на саудитците е единствената страна в света, която носи името на фамилията, която я е покорила. Саудитска Арабия е единствената фамилна инициатива, която заседава в ООН. Дипломацията на саудитския режим има за цел преди всичко съхраняване на фамилното наследство: няма значение, че крал Фахд е в състояние на хемиплегия (парализа на едната страна на тялото) близо едно десетилетие, от 1995 година до своята кончина през 2005 година. Той е почти неподвижен, с помътнен разум, с постоянен медицински надзор, обкръжен e от кохорта лекари. От друга страна, представители на племето ал-Шейх поемат контрола над образованието, издаването на фетви (становище по теологичен или правен въпрос), правосъдието, управлението на религиозните въпроси и медиите. Мохаммед Ибрахим ал-Шейх (1890-1969) е наречен „свети Петър” на уахабизма. Между фамилиите Сауд и Шейх по принцип съществува разбирателство. Единствено в периода 1969-1993 година се наблюдават недоразумения. Няколко години Върховният комитет на улемите не се оглавява от представител на фамилията Ал-Шейх. Поначало всяка следваща реформа в саудитското общество, извършена под ръководството на саудитските улеми, го прави още по-религиозно. След 1953 години започва трансформация на ролята на върховните улеми. Те се превръщат в лоялни и добре платени бюрократи на режима. Кралят им дава повече права, но под негов контрол. Дейността на Върховния комитет на улемите е регламентирана с декрет №1/137 от 1971 година. Институцията се състои от 17 членове, като един от тях е министърът на правосъдието. Съставът се определя и назначава от краля. На практика Върховният комитет на улемите включва най-известните теолози на Саудитска Арабия. По този начин уахабитите получават пълен монопол за сметка на всички други сунитски школи, които са изключени от официалните структури. Едва през 2009 година са включени и улеми сунити, които не са уахабити. За шиити и дума не може да става! Върховният комитет на улемите е идеологическият щит на режима. Той е основната законодателна инстанция на кралството. Комитетът издава фетви, направлява правосъдието, дълги години контролира саудитските посолства в чужбина и осигурява координацията с останалия мюсюлмански свят. Политическата власт в Рияд се старае да контролира функционирането на институцията, за да изключи всякакъв вид нарушение на субординацията. Според Набил Мулин, френски историк и политолог, не е известен никакъв документ, който да прецизира правилата за назначаване във Върховния комитет на улемите. Все пак могат да се идентифицират три категории улеми. Първа – self-made-man. Втора – деца на „средни религиозни кадри”. Трета – наследници на големите религиозни династии. Първата категория включва улеми с чужд произход и саудитци със скромно потекло. Втората категория е най-многочислена, 67% от случаите. Деца на средни религиозни кадри, които имат магистратура, проповядвали са, но нямат публично известен престиж. Третата категория се състои от членове на най-голямата религиозна фамилия в страната, която управлява без конкуренция религиозните институции от XVIII век – династията Шейх, третата фамилия на кралството след тези на Сауд и Судайри. Судайри се намира в роднински отношения със Сауд. Третата категория улеми са преки наследници на Абд Уахаб и заемат най-високите религиозни функции.
ПРОМЕНИТЕ ИМАТ ЗА ЦЕЛ ДА ЗАПАЗЯТ СТАТУКВОТО
Уахабитите считат, че мисията на правителството в Рияд е да разпространява тяхната версия на исляма навсякъде по света. Крал Абд ел-Азиз ибн Сауд взема политическо решение да премахне употребата на термина „уахабизъм” и да го замени в официалната терминология със „салафизъм”. През 1956 година бъдещият крал Фейсал декларира официално, че „ислямът (в неговата уахабитска версия) трябва да бъде в центъра на външната политика на кралството”. Петдесет години по-късно този принцип е потвърден в Член 23 от публикувания през 1992 година основен закон, който потвърждава принципа на даават (da’awa), тоест задължение да се разпространява ислямът: „Държавата защитава ислямската вяра и прилага ислямския шариат. Държавата налага доброто и се бори със злото; тя изпълнява задълженията, към които я призовава ислямът”. В Член 34 се прецизира: „Защитата на ислямската религия, на обществото и на родината е задължение на всеки гражданин”.
Американско-саудитският съюз започва да укрепва от момента, когато започва да се надига арабският национализъм, подкрепян от СССР. Рияд става важен съюзник на Вашингтон, но не най-важният. Насъризмът (от Насър), освен че е арабски национализъм, е и силно антимонархически. Насър като лидер на панарабското движение декларира категорично: „Арабите трябва да освободят Рияд, преди да освободят Йерусалим”. В реч на 26 юни 1966 година Гамал Абдел Насър, който е от три дни президент на Египет, заявява: „Аз не си представям и една секунда, че саудитското кралство ще може един ден да се сражава за Палестина със своите американски и английски бази на своя територия. Саудитска Арабия трябва първо да се освободи от американските и английските бази”. Крал Фейсал се противопоставя на панарабизма на Насър. Той продължава да развива саудитската религиозна дипломация с помощта на Мюсюлмански братя, които емигрират в кралството от Египет. Съвместно развиват национални и международни структури, огледални на тези, които създава Насър за своята кауза. Крал Фейсал заявява пред френския журналист Жан Лакутюр: „Аз не съм арабски лидер, аз съм мюсюлмански лидер”. В този период Западът е заслепен от битката Изток-Запад. Той гледа на Саудитска Арабия с покровителствен поглед. Вижда в кралството преди всичко доставчик на евтин нефт, а не стратегически партньор. Шестдневната война и последвалите преговори в Кемп Дейвид през септември 1978 година фиксират смъртта на насърски Египет и на арабския национализъм. Арабската лига напуска Кайро и се премества в Тунис. Петролната криза през 1973 година предоставя на Саудитска Арабия огромни доходи. Международната тежест и значение на кралството рязко се покачват. Саудитска Арабия знае кога да помогне на западните страни в трудни за тях моменти. Левицата във Франция през годините на Франсоа Митеран се сблъсква със сериозни икономически трудности през 1981, 1982 и 1983 година. Тя успява да предотврати икономическата катастрофа благодарение на един секретен заем от 2 милиарда долара, отпуснат от Рияд. Кралството приема и диктатори, които даже са се сражавали с ислямистите – бившия тунизийски президент Бен Али, големия убиец на салафити, или военния диктатор от Уганда, Иди Амин Дада, чийто режим унищожи „само” 300 000 човека, но той прие исляма. И двамата са бежанци в Саудитска Арабия. Рияд се опита да преговаря с Мюсюлмански братя в Египет, за да освободят Хосни Мубарак за 10 милиарда долара. Но никога нито един изстрел срещу Израел! Уахабитската династия, която стимулираше арабите и мюсюлманите да се сражават в Палестина и Афганистан, не изстреля нито един патрон срещу Израел. Въпреки че границите на двете страни се намират на няколко десетки километра в залива Акаба. По време на Шестдневната война Рияд изпрати една бригада, която да се присъедини към йорданската армия. Но когато тя пристигна в крайния пункт на своята дестинация... войната беше приключила. В джихадистката литература най-добрият арабски съюзник на САЩ изглежда като обективен съюзник на Израел. През декември 2015 година великият мюфтия шейх Абдулазиз Шейх се притича на помощ на режима в Рияд и заяви, че членовете на Ислямска държава не са „истински мюсюлмани”, те са „потомци на хариджитите, които са се разбунтували за пореден път срещу халифата”. Хариджитите образуват течение в исляма, което се разграничава от шиизма и от сунизма. Позовавайки се на заплахите, отправени от Ислямска държава към Израел, мюфтията настоява: „Тази заплаха е обикновена лъжа. Ислямска държава е част от израелските войници”.
ЗАКОННО ОТСЪСТВИЕ НА ТОЛЕРАНТНОСТ
В началото на февруари 2014 година саудитски кралски указ наказва със затвор от 3 до 20 години всяка „принадлежност към религиозни или интелектуални течения, към групи или формации, дефинирани национално, регионално или международно като терористи: оказване на всякакво съдействие на тяхната идеология или виждания, на всяка проява на симпатия към тях”. Понятието „тероризъм” включва атеизма и всяко едно поставяне под съмнение на фундаменталните принципи на мюсюлманското вероизповедание. Теологичната ключова концепция на уахабо-салафизма в йерархията на враговете е такфир (обвинение в неверие). Това е властта за екскомуникация на посочения мюсюлманин извън истинската вяра, което открива пътя за неговата екзекуция. Средновековният мислител Ибн Таймия е автор на концепцията. Той се цитира постоянно като морален водач в саудитските училищни учебници, както и в книгите, използвани от Ислямската саудитска академия (коранична школа във Феърфакс, окръг Вирджиния, САЩ, която е под патронажа на посолството на Саудитска Арабия). Студентите са насърчавани да изучават трудовете на този мислител на нетолерантността. Центърът за борба с тероризма в Уест Пойнт констатира, че текстовете на Ибн Таймия са „едни от най-популярните за модерните джихадисти”. Не е необходимо да се казва, че мюсюлманинът, отстъпник от вярата, може да бъде заклан без каквото и да е предупреждение. Съгласно саудитския закон никой неверник не може да бъде погребан на саудитска територия. Като демонстрация на тази невероятна липса на толерантност може да се посочат военните линейки по време на операция „Пустинна буря”. Техните червени кръстове са скрити, маскирани. Все пак опитът през 1994 година да се махнат белите кръстове от самолетите на Swissair или тези на скандинавските авиокомпании претърпява пълен провал. Правата на човека? Що е то и има ли почва в саудитското кралство? Позволява ли религиозната система в Саудитска Арабия да се правят промени? Отговор на тези въпроси дава изказването на шейх Мукбил: „Защо ние забраняваме изборите? Ние ги забраняваме, защото те дават на йеменския неверник същите права, както на мюсюлманина”. Формално Саудитска Арабия присъства в големите международни конвенции за защита на правата на човека; правата на детето (1996); срещу изтезанията (1997); правата на жените (2000); трафика на мигранти (2002)... Но саудитците са оторизирани да не ги прилагат, ако се прецени, че те противоречат на шариата. Тоест кралството не спазва нито една от изброените конвенции. Съществува ли робство? То е премахнато или е модернизирано? Според ЦРУ: „Саудитска Арабия е страна – дестинация за работници от Южна и Югоизточна Азия, които са подложени на робски условия, най-вече физическо и сексуално малтретиране, неплащане на заплати, изолиране и изземване на паспорти. Саудитска Арабия не изпълнява минималните условия на договорите и не полага никакви усилия да ги изпълнява”. Самите саудитски граждани не разполагат с елементарни граждански права. Младият саудитски блогър Раеф Бадауи е осъден на 1000 удара с камшик и 10 години затвор за това, че е критикувал религиозната полиция. Али Мохаммед ел-Нимр е осъден да бъде обезглавен, после разпънат на кръст и накрая изложен публично „до изгниването на неговата плът”. Какво е неговото прегрешение? През 2012 година, когато той е на 17 години, участва в манифестация срещу режима в шиитския регион Катиф. Властите го обвиняват още, че е „терорист”, който е хвърлял коктейли „Молотов” срещу полицията. Другият голям грях на младия човек е, че е племенник на шиитския лидер Нимр в саудитското кралство, който бе осъден на смърт и екзекутиран на 3 януари 2016 година. Що се касае до жените, там картината е отчайваща. През 1960 година крал Фейсал взема решение да се даде възможност на жените да учат. Улемите приемат тази революция с множество условия: да се направят оградите на училищата по-високи, преподавателите да са жени, могат да бъдат оторизирани преподаватели мъже само ако са слепи или ако зрящите преподават зад матово стъкло, през което не се виждат жените. Улемите обръщат внимание и предупреждават, че учените жени ще си останат неомъжени.
САУДИТСКАТА РЕЛИГИОЗНА ДИПЛОМАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ
И България представлява определен интерес за религиозната саудитска дипломация. Нашата страна има една от най-големите мюсюлмански общности в Европа, отнесена към общото население на страната. Чуждите експерти оценяват, че в България живеят 900 хиляди мюсюлмани, което е 13% от населението. Мюсюлманската общност у нас е съставена от три групи. Първа, която е хомогенна и включва етнически турци – 7%. Втора – цигани, изключително бедни и отхвърлени от обществото. Трета – 200 000 помаци, които представляват най-голям интерес за ислямистите. Помаците, които са потомци на ислямизирани българи, според ЦРУ са изключително привлекателни за джихадистите. Те имат европейски вид и са трудно различими от коренното население на Стария континент. Доказателство: Тони Радев е помак, той е бил в състава на терористите, които извършват атентатите в Мадрид на 11 март 2004 година. Тогава са убити 191 човека. От друга страна, съществува общност от 17 000 човека чужденци, които са били студенти в България през 60- те, преди промените през 1989 година. Основно това са сирийци, ливанци и палестинци. По-късно в нашата страна се установяват йеменци, иракчани, иранци и афганистанци. Има проучвания, които предполагат, че от 2 до 8%, което прави 300-1000 човека от имигрантите, са привърженици на тезите на уахабизма. Активното ядро се състои от 300 агитатори, които работят предимно в циганските гета. Участието на България в коалицията в Афганистан и Ирак послужи за мобилизация на салафитите. По френски оценки се предполага, че все още нашата страна е по-скоро център за транзит, финансиране и един вид „оазис” в резултат на корупцията в силите за сигурност и техните връзки с организираната престъпност. Според американските специални служби Ал-Кайда, Ансар ал-Ислам, Хизбула, чеченските бунтовници, ПКК и иранците работят предимно сред помаците. Предвид липсата на всякакъв контрол от страна на властите у нас на даренията за религиозни училища, строеж на джамии или благотворителни организации според френски източници три саудитски НПО-та са изключително активни в България:
- Taihah, регистрирана през 1995 година, за да замести двете НПО-та Dar al-Irshad и al-Waqf al-Islamiyya, закрити от българските власти през 1994 година за радикална пропаганда и директно финансиране на главния мюфтия. Основателят на Taihah Абдурахман Такан е експулсиран за „пропаганда срещу властите”. Обиските доказват, че НПО-то е служило за прикритие за финансиране на салафитски групи в Близкия изток, а директорът Хюсеин Одех Хюсеин е подготвял атаки срещу силите на коалицията в Ирак.
- Neduba (Neoua, Nedlae), финансирана от Саудитска Арабия, регистрирана през 1994 година от сирийски гражданин. Организацията предлага услуги за организиране на хадж, но предоставя също средства за нелегално ислямско училище сред помаците в град Сърница.
- Al-Waqf al-Ialamiyya, забранена през 1994 година, получила разрешение да се пререгистрира през 2002 година съгласно новия Закон за вероизповеданията. НПО-то се субсидира от холандска организация със същото име, директно свързана с Мюсюлмански братя и старото НПО Irshad.
Информация за дейността на нерегистрираните НПО-та трудно може да се получи. Най-активно е познатото НПО под името Igassa, al-Hayat al-IgathaIk, което изглежда, че е клон на International Islamic Relief Organization (IIRO). Преди време НПО-то финансира две луксозни издания: „Искра” в град Мадан и „Мюсюлманска общественост”, издание на Съюза за ислямско развитие и култура в град Смолян, който съгласно френски източници също е финансиран от ислямистки НПО-та. Главният мюфтия на България, който би трябвало да контролира системата на регионалните мюфтии, разполага с мизерни средства и не контролира активността на чуждите фондации. Около 62 500 долара са публичните помощи, абсолютно недостатъчни за ремонт на 1300 джамии и плащане на заплати на 1050 имами, които в този смисъл са принудени да получават помощи от чужбина. Тъй като обществените системи в България се разрушават, все повече българските мюсюлмани се насочват към образователните системи, организирани от чужди организации. Един български мюфтия е признал, че поради липса на публично финансиране е бил принуден в своите религиозни курсове да ползва учебни помагала, които не осъждат самоубийството. Към ситуацията в България се прибавят и няколко стотици студенти, обучени в Саудитска Арабия и други арабски страни. След завръщането им в България се наблюдават конфликти със старите имами по отношение на мюсюлманските практики и прочита на Корана. Завърналите се от Саудитска Арабия предпочитат да проповядват на частни места и са създали в две села нови джамии в Родопите, пишат френски източници.