Интервю на Десислава Пътева с примата на Ловешкия драматичен театър Слава Георгиева, чието отворено писмо наскоро отприщи гнева на артистите.
Готвените промени в Закона за закрила и развитие на културата, свързани с финансирането на държавните театри, разбуниха духовете в актьорската гилдия. Предвижда се културните институции, които имат дефицити, да бъдат трансформирани в открити сцени без постоянен актьорски състав. Актьорите ще преминат на свободна практика и ще могат да кандидатстват за включване в представления на проектен принцип. Първите застрашени от преобразуването са Държавният музикален и балетен център в София, Старозагорската опера, Държавният фолклорен ансамбъл „Филип Кутев”, театрите в Благоевград, Смолян, Кърджали, Велико Търново и Враца. Според председателя на Съюза на артистите в България (САБ) Христо Мутафчиев, осемте институции трябва да представят пред Министерството на културата оздравителни планове, които да дадат ефект в рамките на 3 месеца. В замяна Министерството на културата обещава да опрости дълговете им, които са около 3 милиона лева. “Добре, изчистваме ви дефицитите и пак ви даваме равен старт: “Готови!“ и бам с пистолета – „Тичайте!“, образно разясни реформите Мутафчиев. Той си навлече гнева на театрали след изказване пред смолянското издание „Пламък“, в което противопостави местните артисти на „мечките“ (така в гилдията наричат гастролиращите актьори): “Няма трупа, кандидатства се по проекти и „идват мечките“ – за да покажат друга култура на града, не само местните творци”.
Вашето отворено писмо до председателя на Съюза на артистите Христо Мутафчиев и до председателя на Гилдията на актьорите Валентин Танев разтърси колегите ви. Последва вълна от недоволство и подкрепа дори от колектива на Народния театър „Иван Вазов“, макар там да не са пряко застрашени от реформите. Очаквахте ли такава солидарност от актьорското съсловие?
Това бяха мои спонтанно изкрещени болка и гняв от подмяната на мисията на културата, натрупвани с години. Да си призная, бях много изненадана от подкрепата на толкова хора, които уважавам и чието мнение безкрайно ценя. А от колегите от Народния театър най-малко съм очаквала такава категорична подкрепа.
Имаше ли ответна реакция от Мутафчиев и Танев след отвореното писмото, коeто изпратихте до тях?
От Христо – не, а Валентин Танев беше коментирал писмото ми в сайта, който го публикува за първи път. После го разпространиха навсякъде и му загубих следите. Говореше за парите, получени за спектакъла му в Ловеч. Поиска да му се извиня, защото не били толкова много. Но не това беше акцентът в писмото ми. Жалко, че не е разбрал за какво говоря… Или е искал да го омаловажи и сведе само до хонорари.
Колегите ви от Народния театър подозират, че Мутафчиев е обвързан с властта и обслужва нейните интереси. Към обвиненията се добавя и това, че работи в ущърб на достойнството на актьорите, че системно е нарушавал Устава на Съюза и дори е предлагал по-високи заплати на актьорите, но само на тези, които са неговите членове. Какво би променило евентуалното слизане на Мутафчиев от поста?
Категорично отказвам да бъдат търсени политически нюанси в моите думи. Артистът, човекът на изкуството, ако е истински творец, винаги е опонент на всяка власт. Заиграването с властта е равно на публично самоубийство. Христо нанесе обида на съсловието в Смолян като заяви, че артистите лежат на гърба на държавата. Накара колегите да живеят в страх и несигурност със заплахата, че ако не успеят да покрият критериите на министерството, ще останат без работа. А последният му недопустим гаф бе изявлението, че е договорил увеличение на заплатите в театъра, но забележете – само за членовете на САБ. Това се нарича изнудване. Помните ли блестящия герой на Илф и Петров Остап Бендер? В „Златния телец” има един култов лозунг: „Бира се отпуска само на членове на профсъюза“.
Очаква се от преобразуването на театри с дефицити в открити сцени да бъдат засегнати осем културни институции. Реална ли е заплахата такава съдба да сполети и Ловешкия театър?
Откритите сцени се провалиха още при първия опит да бъдат въведени преди години. Свидетел съм на съсипването на много театри по времето на Емма Москова. Помня трагичните съдби на колегите от тези театри. Много от тях си отидоха без време… Това бяха талантливи хора. Някои оцеляха в други театри, но повечето не можаха – или се пропиха, или се сринаха психически. А сградите останаха като празни кукувичи гнезда – с унищожена или разграбена сценична техника, гардероби и реквизит, събирани с години. Играла съм в такива бивши театри, картината е тъжна. Някъде в тези градове са сформирани полупрофесионални трупи, които вегетират с подкрепата на бедни общини. Това ли ни предлагат отново? Да досъсипят театралната мрежа в провинциалните градове?
Това ще бъде огромна грешка и престъпление. Но мисля, че в дискусиите се измества въпросът с главно „В“. А той е за мисията на театъра. Той не е евтино шоу или забавление. Театърът е изкуство. Свещенодействие. Служене. И ролята му не е да забавлява, а да докосва и да променя души. Да те кара да се замислиш, да разтърсва и да вдъхновява. Да те тегли нагоре към светлото, а не да слиза при низките страсти или само да разсмива. Огромната ми болка е, че през последните години, принудени да оцеляват и оценявани единствено по приходите си, театърът и изобщо българската култура, загубиха тази своя свещена мисия. Ето това е главното, заради което написах писмото си до лидерите на САБ. Защото ги смятам за съучастници или по-точно – за виновници за тази подмяна. Абсолютно убедена съм, че не бедността, а опростачването на нацията е огромният проблем на държавата ни. И ако не го разберат онези, които ни управляват час по-скоро, ще стане късно и непоправимо.
Подценяват ли управниците труда на артистите? Вие самата сте играла на сцена дори след операция от рак и серия от химиотерапии. Казвате, че за вашите колеги извинение за отсъствие от работа е само смъртният акт.
Винаги са го подценявали, това не е от днес. Артистът е homo ludens – беззащитно дете, отдадено на „играта” си. Единственият му инструмент е душата му. Както казва Емилиян Станев: „Ние сме като глухарите – пеем на клона със затворени очи и не виждаме кой се е прицелил в нас, за да ни убие”.
Аз сега съм добре, оцелях с помощта на Бог. Не се страхувам за себе си. Може би изпитанията, през които съм преминала, са ме направили силна. Когато си се „надвесил”, както казваше за смъртта моята героиня Таничка от пиесата на Иван Радоев „Чудо”, отношението ти към света се променя. Променят се приоритетите ти. Достатъчно е да се събудиш сутрин и да видиш изгрева, за да си щастлив. И близките ти да са живи и здрави. А и знам, че никой не може да ми попречи да се занимавам с любимата си работа.
Страхувам се обаче за колегите си, поставени в непрекъснат страх за оцеляването си. Защото знам, че той е причината за всички болести, включително и рак. Много се страхувам за тези хора, принудени да живеят постоянно в стрес и несигурност. Христо разказва на колко хора е помогнал за лечението, но дава ли си сметка колко повече ще се разболеят…
Има ли опасност да се срине цялата театрална сцена? Какви спектакли очаквате да се играят на откритите сцени? Като че ли се цели държавните театри в културни институции да се превърнат в търговски предприятия, произвеждащи продукт със съмнително качество. Няма ли да се профанизира съвсем изкуството?
Отговарям на тези въпроси с една дума – „да“.
Има ли опасност актьорът да се превърне в изчезващ вид – в „мечка“, която развеждат от панаир на панаир? Колко Ваши колеги биха загубили работата си, ако проектопромените влязат в сила?
Отказвам да мисля за това! Надявам се да се опомнят.
Господин Мутафчиев твърди в свое интервю, че думите му в смолянското издание „Пламък“ са изопачени, че няма да сменя артистите с „мечки“…
Много бих искала да е така. Много бих искала Христо наистина да не е казвал тези думи. Наричам го така, защото съм работила с него, защото мисля, че беше свестен човек. Бих искала да вярвам, че все още е… Жаля го. Надявам се да има сили да понесе всичко това, което сам предизвика със самозабравянето си. И се моля за него…
Министерството на културата е възложило на директорите на създадат оздравителни планове за заплашените институции, като междувременно ще занули дълговете им. Реалистично ли е твърдението, че театрите ще могат да се справят с предизвикателството в рамките на 3 месеца и да продължат да работят ефективно?
Какъв е смисълът? Дори и да оцелеят, ще са с подменена мисия. Тази реформа развращава – в това е бедата. Тази тяхна методология е точно това. Театърът не е сергия, на която се продават продукти и стоки за бита. Той не трябва да служи за евтина забава. Разбирате ли, че няма смисъл от съществуването на един културен институт, който служи на низки страсти и може само да развлича.
Неотдавна режисьорът Ивайло Христов коментира, че управляващите са убийци на таланти, че дори Македония има два пъти по-голям бюджет за култура. Каква според вас е реалната причина за действията на културното министерство, само икономии ли се целят с тях?
Ивайло е болезнено прав. Той говори за младите, които нямат поле за реализация. От нашия театър излязоха прекрасни артисти и много от тях сега са в Народния театър. Но тогава в Ловеч се правеше изкуство… Всеки сезон работехме с едни от най-добрите режисьори – Юлия Огнянова, Маргарита Младенова, Бина Харалампиева, Иван Добчев, Николай Поляков, Красимир Спасов, Йосиф Сърчаджиев и още, и още. Правехме прекрасни постановки, които печелеха едновременно и наградите от фестивали, и сърцата на публиката. А сега, както повечето театри, сме принудени да играем леки комедии, детски представления – единствено поради принудата да печелим пари, угаждайки на вкуса на масовата публика. И страшно ми е жал за талантливите млади хора, които нямат шанса да работят нещо, което би им дало творческа радост.
Що се отнася до това защо министерството го прави – не знам. Но не искам да вярвам, че причината за това е, че група хора искат да приватизират театралната мрежа и те да преразпределят парите за култура чрез свои продуцентски къщи на малко на брой, но „правилни“ артисти.
Онлайн петиция настоява за оставката на културния министър Вежди Рашидов заради продължението на културната реформа и поправките в Закона за културното наследство. Същото поискаха и от Благоевградския театър. Има ли личност, според вас, която е способна да обедини културните среди?
Мисля, че оставките не биха променили много, ако не се промени отношението на държавата към духовността. Ако не се разбере от управляващите, че точно там трябва да бъдат главните инвестиции. Да се разбере, че чалгата не е просто вид музика, а начин на мислене, което ражда чалга политика и чалга управление на всички нива. Докато не се разбере, младите и умни хора ще бягат от страната. И колкото и да ми е тъжно, не бих имала право да им кажа – „Останете“. Ужасно се страхувам да не се сбъдне предсказанието на мъдреца Стратиев: „Последният да угаси лампата и да пусне химна”.